Виктор Суворов
Контролът (21)

1

— Всичко е ясно — каза Холованов. — Хайде да вземаме мерки, Сей Сеич. Свалете й обувките. -И грабна телефона, викна на машиниста: — Подкарвай! Как накъде да подкарваш? Към Москва, към станция «Кремльовская».

Ремонтният влак се лашна и полетя.

Направо полетя.

Колко бързо набира скорост. Холованов пусна правителствена телеграма по маршрута: разписанията да се отменят, на влак «Главспецремстрой-12» да се осигури «синя вълна».

Телеграфните стълбове зад прозореца се замяркаха. Все по-бързо. Сей Сеич внесе Жар-птицата в едно свободно купе. Тя бе потънала в някакъв подозрителен сън. Жар-птицата бе изчерпала силите си до дъно. Душевните и физическите. Беше ги изчерпала и вече нямаше воля да живее. Заспа, без да каже дума, но като че ли заспиваше, сбогувайки се. Изражението на лицето й беше: повече нищо не ми трябва. Стигнах до вас и толкова. И край. И ме оставете на мира. Сънят й е угасващ. Така умират котетата: уж просто заспиват, но заспиват не просто, а завинаги.

— Гореща е като мартенова пещ в металургичния град Магнитогорск.

— Намокри една кърпа и й избърши лицето.

Мята се Жар-птицата, бълнува и стене. Иска да се види с другаря Сталин. Сей Сеич докосна устните й с мократа кърпа и тя се притисна до студеното. «Ама че сме диванета, не се сетихме да я напоим.»

— Я, другарю Холованов, донесете вода, ама с лед да бъде.

Жадно пие Жар-птицата, разливайки водата и задавяйки се.

— Я, другарю Холованов, да съблечем момичето и телеграфирайте в Москва, нека проводят някой научен професор да пресрещне влака.

2

За Холованов проблемът е: какво да съобщи на другаря Сталин?

Изпълнила ли е Жар-птицата задачата или не? Не носи контрол-блока със себе си, какво произтича от това? Унищожила ли го е, или не го е намерила? Ако контрол-блокът е останал в ръцете на Ежов и неговите юнаци, трябва да хвърляме картите, играта е загубена. Ако го е унищожила, настъпило е равновесие: Ежов не може да вземе под контрол съобщителните системи и Сталин не може. Възможна е и по-добра ситуация: тя е откраднала контрол-блока, но се е уплашила да го носи със себе си и го е скрила някъде. Виж, това е почти победа: трябва да бъде свестена и попитана къде е скрила блока… Ако не беше изпълнила задачата поне частично, Жар-птицата нямаше да дойде при влака. На много не може да се разчита, но очевидно е свършила минимума.

3

«Главспецремстрой» хвърчи, разпъждайки всички влакове от пътя си. Хвърчи — и пред него семафорите греят само със сини светлини. Експресните влакове от Хабаровск и Владивосток са се дръпнали на резервните коловози и го пущат да премине.

«Главспецремстрой» хвърчи, а пред него се носи слух и зад него слух чак до Владивосток: троцкисти са минирали линията и са хвърлили във въздуха правителствения влак, вярно — празен, без другаря Сталин. Към мястото на катастрофата се стичат ремонтни влакове от целия Съюз. С експресна скорост. Отменяйки всички разписания. Току-тъй не биха го правили.

4

Над Москва е паднала нощта.

Сталин е сам.

Получи се правителствена телеграма. Зашифрована с личния Сталинов шифър на три каскади. Секретарят другарят Поскрьобишев дешифрира първите две каскади, подаде листчето на Сталин и изчезна. Сталин пак остана сам. Извади от сейфа шифровалния бележник, разчете текста. Получи се: «БЛОКЪТ НЕУТРАЛИЗИРАН ТЧК ДРАКОНАТЧК»

Сталин откъсна използваното листче от шифровалния бележник, доближи към него запалена клечка кибрит. На хартията в шифровалните бележници това й е хубавото, че по състав е близка до целулозните експлозиви: пламва с леко изпукване, изгаря мигновено, почти избухва и не оставя пепел. Хартията от шифровалните бележници изгаря толкова бързо, че не опарва пръстите: пуф — и хартийката я няма.

Правилно постъпва Холованов, като изпраща кратки съобщения. Дългото трябва да се дешифрира цял час. Пък и не се знае кой контролира сега съобщителните канали. Съобщението означава: нито Ежов, нито Фриновски, нито Бочаров, нито Берман не могат да вземат под контрол целите съобщения на страната. Но и той, Сталин, също не може. Равновесие на силите. Сталин се ухили като весел дявол.

5

«Главспецремстрой» хвърчи, а спецкондукторът Сей Сеич се опитва да храни Жар-птицата.

— Я й подкрепяйтеГЛАВАта, другарю Холованов. Ще пукне момичето, преди да стигнем до Москва. От ходене само един скелет й е останал. Нито окото радва, нито има какво да похванеш. По-страшна е от балерина. Срамота е да я покажем такава на другаря Сталин. Но ние ще й дадем кокоше бульонче. Не ще. Върти си муцунката. Никаква съзнателност няма в нея, а все едно си въртиГЛАВАта, значи не може да го поеме. Ама ние хайверче ще й дадем. Много е полезно хайверчето. И хранително. Пак си върти муцунката. Ама вие по-здраво я дръжте, другарю Холованов. По-здраво. Та да не я върти. Ха тъй. Хайверче ще й дадем. Ето. Хареса й. И още. Тъй. Хапе. Гледайте, хапе. Като прозаично коте.

6

Дългият черен «Линкълн» със заоблена каросерия и зеленикави стъкла, дебели осем сантиметра, изшумоля с гумите си пред величествения гранитен вход. Слезе човек с ботуши, със сив разкопчан войнишки шинел, със зелена фуражка, изкачи тичешком стъпалата и натисна многотонната врата, която му се подчини безшумно и плавно.

Вратата трябва да я отварят сержантите от Държавна сигурност, но в четири часа заранта, на тоя октомврийски студ първият сержант се направи на разсеян, вторият — също, а и двамата решиха: я нека тоя другар сам си отваря вратата. Късна нощ е, по това време важните персони напущат сградата, а не идват в нея. Посетителят явно не е от важните. Щом е тъй, сам да се оправя. Пък и шинелчето на другаря не е кой знае какво… Важните персони с такива не ходят.

Общо взето, излезе така, че на нощния посетител му се наложи сам да си отвори вратата.

Нощният студ нахлу в топлия мраморен вестибюл. Двамата сержанти часови кръстосаха щикове пред влезлия и появилият се неизвестно откъде розов лейтенант от Държавна сигурност (с отличителни знаци на капитан) повелително протегна ръка: «Кой ви изпраща, другарю? Покажете си пропуска!»

Влезлият бавно обърнаГЛАВА и погледна сержанта. Пушката му трепна. Незабележимо трепна. Пушката има дълъг тънък щик. Връхчето на щика прилича на чувствителна стрелка на точен прибор. Тъкмо това връхче трепна. Това можеше да се забележи само от човек, който стои много наблизо и внимателно наблюдава връхчето на щика. Но кой можеше да стои в четири часа през нощта до сержанта от Държавна сигурност и да разглежда връхчето на щика му? Така че по въпроса историците са на различно мнение: едни доказват, че връхчето на щика е трепнало, а други — че не е трепнало. Аз лично съм склонен да приема, че все пак е трепнало. Но едва забележимо.

Както и да е, трепнал или не, щикът се отмести и отвори път на влезлия. Човекът с шинела извиГЛАВА надясно и погледна в очите другия сержант. И вторият щик трепна. Съвсем незабележимо. И също се отмести.

Тогава човекът с шинела погледна в очите лейтенанта. Лейтенантът се смути. Сведе поглед. Премести го към големия стенен часовник и се постара да запомни времето. Стрелките показваха 3 часа и 56 минути. Лейтенантът не знаеше защо трябва да запомни времето, Това си беше просто защитна реакция на мозъка. Лейтенантът подсъзнателно бе разбрал, че това е ТОЙ. Но на мозъка му трябва време, за да се примири с една толкова зашеметяваща новина. Психологията ни е така устроена, че в отличаващи се с крайна острота и динамизъм ситуации възниква затормозяваща реакция на мозъка, която не позволява на абсолютно необичайната новина да се разпространи като страшен удар по цялото тяло. Мозъкът не желае да приема такава новина бързо и веднага и я смекчава с хиляди протести: това не може да бъде! Никога! Това е просто невероятно! Защо посред нощ? Защо без предупреждение? Защо без охрана? Защо колата му веднага потегли и не остана да го чака? Какво излиза, че е останал сам ли? Защо колата беше само една? Защо без ескорт? Той никога не ходи сам. Още повече — нощем. Това не е той! Не си прилича. На портретите е съвсем друг. Ами ако просто е двойник? Гримирали са двойник и проверяват бдителността…

Тежкият поглед промуши лейтенанта от Държавна сигурност и разпра вътрешностите му, както вилите на руските селяни са разпорвали коремите на Наполеоновите войници. Такъв поглед лейтенантът бе усещал върху си само веднъж: в зоологическата градина в Красная Пресня така го гледаше дванайсетметровата бразилска боа от дебрите на Амазонка. Но тогава между лейтенанта и боата имаше дебело стъкло.

Сега стъкло нямаше.

Лейтенантът се олюля, но запази вертикално положение, защото погледът едновременно блъскаше, отхвърляше и събаряше тялото му и в същото време го привличаше. Силите се уравновесяваха и лейтенантът не падаше нито напред, нито назад. От този поглед краката на лейтенанта омекнаха, коремът му стана безтегловен, гърдите му олекнаха като балон, в мозъка му зазвъняха камбанки, в тялото му се забиха сто милиона иглички, ушите му писнаха. Чак тогава се наруши равновесието на свръхмощните сили, които едновременно привличаха и отхвърляха лейтенанта. Магнитната сила на погледа надви отхвърлящата и лейтенантът политна към жълтите очи. Таванът избяга назад, а подът удари лейтенанта по лицето. Провървя му: подът го удари не с излъскания мрамор, а с дебелия мек килим. Тъкмо в този момент съмненията му се разпръснаха. Лейтенантът от Държавна сигурност разбра: този не е двойник.

Двамата с щиковете се изпънаха като струни и повече нито дишаха, нито примигваха. ВГЛАВАта на левия сержант като змийска опашка се мярна мисълта да помогне на падналия лейтенант, но сержантът само облиза пресъхналите си устни и тутакси забрави тази мисъл, както и всички останали мисли.

Влезлият погледна с интерес и неразбиране тялото в краката си и го прекрачи предпазливо:

— Колко нежни били лейтенантите в Държавна сигурност.

7

Хвърчи «Главспецремстрой», тътнат мостовете под него, колелетата тракат на наставите, Холованов пие водка. Широка натура. В такава натура сума водка се побира. И не го хваща. В седмо купе Жар-птицата бълнува и се смее. И вика Сталин. На кого се смее? Какво иска да докладва на Сталин? Отнесла ли е Холовановите документи? Ясно е, че ги е отнесла. Иначе нямаше да се смее. Сега всички документи ще попаднат в ръцете на Сталин. Всичко, което чекистите в продължение на двайсет години са събирали срещу Холованов… А за събиране има колкото щеш… Ако можеше да научи от нея къде е скрила Холовановите досиета. И след това да я удуши. А дори и ако не научи, все едно — да я удуши. На нея сега много не й трябва, като й затиснеш устата с длан, после никой доктор няма да се досети… И Сталин няма да се смята ощетен. Ще докладва на Сталин: така и така, преди смъртта си каза, че е намерила папката на Сталин и я е унищожила… А контрол-блока е хвърлила в реката. И Холованов реши…

8

По бялото мраморно стълбище, по широкия червен килим човекът с войнишкия шинел се изкачи до бюста на Дзержински, където втора двойка часови тропнаха с прикладите и особено чевръсто изпълниха хватката «За почест, по ефрейторски»: пушките с щиковете рязко напред, също толкова рязко назад и надясно. Вдървиха се. Човекът ги огледа придирчиво, кимна одобрително: имало все пак някакъв ред в тая къща; и сви по широкото стълбище надясно. Рязко дръпнаха и двамата часови пушките си наляво към раменете, изхвърлиха ги рязко напред и веднага след това — назад, като отново издумкаха с прикладите в пода. И се вдървиха.

Обърна се човекът с шинела, погледна онези до вратата. А те бяха се вцепенили като мраморни статуи. А лейтенантът лежи с разперени ръце. И сега-засега не шава. Дошлият помръдна рамо, сякаш повтаряше учудено: «Колко нежни били лейтенантите в Държавна сигурност.»

А по коридорите, кабинетите и залите на огромната сграда като взривна вълна, събаряща стени и врати, сплескваща хората, залепяща ги за стените и таваните, профуча новината: «ТОЙ.» И веднага след първата всесъкрушаваща вълна — втора: «ТУК Е.» От архивните и разстрелните мазета, от подземните огнярски отделения и крематориуми през църцорещите телеграфни зали, през началническите кабинети, през килиите за изтезания и единочките, през бюфетите и ресторантите, през безбройните асансьори и стълбища до дворчетата за разходка на самия покрив прелетяха двете ударни вълни, сблъскаха се в общ повалящ тътен и пак плъзнаха по коридорите и стълбищата: «ТОЙ Е ТУК.»

Затръшкаха се вратите на кабинетите. Задрънчаха телефоните. Разтичаха се разсилните. Часовите по стълбищата се преизпълниха със сурова решителност. Надзирателите в тъмничните коридори затегнаха поразхлабените си по случай нощта колани, закопчаха най-горните копчета на якичките си, разкопчани по същия случай. Нощните следователи и подследствените се поразсъниха. Спящите смени в караулните помещения засумтяха насън, замучаха, заослушваха се и се напрегнаха в готовност да се събудят и да рипнат при командата «Кррраул! На оръжие!»

Двама одрямани милиционери на площад «Дзержински» се сепнаха при вида на величествената гледка: в огромната сграда, в която светеха едва трийсет-четирийсет прозореца, изведнъж ту тук, ту там започнаха да светват прозорците по един, на групи и на цели етажи. И всичко се освети.

И от тази сграда, и от този площад по булевардите и проспектите, по широките улици и кривите улички, по покритите с храчки градинки и окъртените храмове, по спящите къщи и неспящите гари като тътен от далечен катаклизъм премина невидима и беззвучна, но притискаща всички силова вълна: нещо става.

Важно.

И неразбираемо.

9

Нощният посетител отвори вратата на един ослепителен кабинет. Пред него — петметров портрет: човек с ботуши, с разкопчан войнишки шинел, със зелена фуражка. Посетителят огледа портрета си, отиде до библиотечните рафтове — нищо интересно: Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Всички книги са големи, само едно книжле е малко. Какво е това? Това е «Боен устав на Червената армия от 1936 година. БУ-36». Ето какво чете народният комисар на вътрешните работи другарят Ежов. Впрочем не чете: страниците не са разрязани.

Без да си съблича шинела, посетителят седна на креслото на наркома, остави фуражката си на зеленото сукно. Бюрото на наркома на вътрешните работи прилича на футболно игрище: и на цвят е зелено, и размерите му са горе-долу същите.

Човекът с шинела никога не четеше книгите от началото. Разгръщаше ги на която и да е страница и четеше, докато четивото му се харесваше. И сега разряза с лъскавия сребърен нож една страница, прочете първото, което му се наби в очи, позасмя се, от сребърната чаша във вид на футболна купа взе дебел червен молив със златни кантове, със златен силует на Спаската кула и златен надпис «Кремъл», изпълнен с църковнославянски букви, и подчерта с дебела линия параграф шести: «Внезапността действа зашеметяващо.»

10

Хвърчи «Главспецремстрой», а спецкондукторът Сей Сеич се грижи за Жар-птицата като за малко неразумно детенце. Най-важното е да й се смъкне температурата. Ама не иска да се смъква. Ако щеш с мокри чаршафи да я омотаваш, ако щеш лед да й слагаш на бузите. Нали такъв й е прякорът — Жар-птица. В натура. Пак добре че пие вода. Добре че барем хайвер поема. Ако й се дават по малко. От хайвера ожаднява, допива й се вода. Добре е, когато на човек му се иска нещо. Когато нищо не му се иска, отпиши го.

Сей Сеич пои Жар-птицата с изворна вода и си блъскаГЛАВАта. Тоя Холованов какво изведнъж го удари на пиене? Не му е в стила. От толкова години шетаме с него из страната. По мацките си пада, вярно. Там му е слабото място. Неудържим е. Но за пияч никога не е минавал. А днес и «Лимонная» му дай, и «Перцовая». Или пък оная експерименталната водка, дето я изпратиха. «Столичная» се казва. Пет бутилки за проба. Хубавичко я изпробва: и петте пресуши. А мезе организмът му не поема. Както е тръгнало, ще трябва да му слагам със сребърна лъжичка черен хайвер в устата. От радост ли пие? От радост така не се пие. Тогаз защо ще пие? Спасихме момичето. Момичето носи на другаря Сталин особено важно съобщение. Това лошо ли е? Защо тогава Холованов не се радва?

Не ги разбира Сей Сеич придворните приумици. Ама му се струва, че Холованов не се радва на Жар-птицата и май го е страх от нея. Май в него се борят две чувства. Затуй пие. И Сей Сеич реши…

11

Човекът с шинела вдигна слушалката.

Слушалката мигновено се съживи:

— Оперативният дежурен старши майор от Държавна сигурност Снегирьов.

— Кой от ръководството на НКВД сега си е в кабинета?

— Само зам.-наркомът другарят Берия.

— Какъв добър работник! Превъзпитал се е. Преобразил се е. Не го безпокойте. Нека си работи другарят Берия. А другаря Ежов и всичките му заместници спешно викнете при мен.

— Вече ги викам.

— И наркома на съобщенията другаря Берман.

— Слушам! — ревна слушалката толкова силно, че Сталин се намръщи.

12

Над света е паднала нощ. «Главспецремстрой» хвърчи, цепи тъмата с прожектора си. Скоро ще наближат Москва.

Холованов престана да пие.

Събра празните бутилки в специалното кошче. На звънтяща купчинка. Та да не се търкалят по пода. Подреден другар. Изми се, среса се и пак изглежда бодър и свеж, все едно че не е пил. Както подобава на пилот, сложи си бялото копринено шалче на врата. С шалче хубаво се души. И император Павел са го душили с шарф. Вярно, по Павлово време още не е имало пилоти и затова не е имало бели копринени шалчета. Затова се наложило да душат Павел със сребърен гвардейски офицерски шарф. Но бялото копринено пилотско шалче е за предпочитане. И отпечатъци няма да останат. Проверено е.

13

Противникът трябва да бъде сгащван в неделя в четири заранта.

Когато е спаднало напрежението на трудната седмица. Когато охранителите са поразхлабили коланите си. Когато часовите скришом са разкопчали копченцата на яките си. Когато дежурният офицер, след като се е протегнал сладко, е докладвал по телефона, че нощта е минала без произшествия. Когато са стихнали площадите и булевардите. Когато милиционерите на площад «Дзержински» са се поодрямали в очакване на смяната. Когато сдалите дежурство офицери са захвърлили картите и са допили последните чашки. Когато началникът на отдела най-сетне е прегледал отчета за тримесечието, съобщил е в полунощ на секретарката си, закръглената булка Маря Иванна, че отчетът повече няма да се преписва, изпратил я е до дома й и е останал да преспи у нея, поради това че тролейбусите вече не се движат.

И когато последният случаен син тролейбус събере из нощна Москва последните си пътници и се скрие зад завоя, тогава именно трябва да се действа.

И нека звънят като луди телефоните. и нека бързат разсилните, нека тичат ошашавените куриери. Нека се събуждат току-що заспалите наркоми и техните заместници. Нека кълнат, докато си нахлузват ботушите. Нека реват с клаксони автомобилите. Нека псуват на майка шофьорите. Нека се запъхтяват телефонистите и дежурните. Нека се щурат и търчат.

Нека се препъват.

— Ало. Ало. Другарят Ежов ли се обажда? Не е другарят Ежов, така ли? А няма ли да ми подскажете къде е? В ЦК? Обаждахме се там. Няма го в ЦК. В Лефортово на разпит? И там го търсихме. Не е в Лефортово на разпит. В Сухановка на разпит? Не е в Сухановка на разпит. На Лубянка? Какви дивотии ми приказвате. Откъде мислите, че ви се обаждам?! Няма го тук. У любовницата му? Няма го у любовницата му. У един добър приятел? А, ето къде бил. Ало. Не е ли у вас другарят Ежов? Какво? Събудете го! Казах: «Събудете го!» Ало, другаря Берман ми дайте. Няма ли го другаря Берман? Също ли е у един добър приятел? А къде е това, няма ли да ми подскажете? Ало. Събудете го. Другарят фриновски? Вие ли сте, другарю Фриновски? Да. Спешно. Спешно, другарю фриновски. Не. Площадът не е блокиран с танкове. Не. Не е блокиран и с войски. Сам е. Без охрана. Да, без охрана. Повтарям: сам е. В кабинета на другаря Ежов. Да. Чака ви.