Виктор Суворов
Контролът (11)

1

В Хабаровск кацнаха на разсъмване.

Холованов излетя от Иркутск по такъв начин, че да пристигнат в Хабаровск рано. В полетния лист пише: транзит до Владивосток. Това е, за да не вдигат паника, да не стряскат местните ръководители. Холованов се обажда да им изпратят кола не от комитета на партията, а от най-близката военна част. По същата причина: защо да се вдига шум?

Настя в салона се преоблича. Всичко полярно надоблачно да се свали. В такъв вид по Хабаровск лятно време не се ходи. Сега е с пола, гимнастьорка с алени петлици, на петлиците — емблемите: 14-каратови сърп и чук.

Жар-птицата се препаса с колана, провери пистолета на хълбока си. Провери добре ли е хваната веригата за чантата. Чантата — в лявата ръка. Закопча на китката си стоманената гривна. Сега никой не може да издърпа чантата от ръцете й, освен ако й отреже ръката.

Пристигна колата на командира на съседния изтребителен полк: шофьор и двама охранители с винтовки.

Те още не знаят къде трябва да ходят и защо. Холованов бе казал по телефона на командира на полка съответстваща за ситуацията фраза — и ето че колата е под крилото.

И самият командир на полка е под крилото: ще обичате ли още нещо? Не, на Холованов нищо друго не му трябва. И не покани командира на полка в самолета. Просто командирът е пристигнал по своя инициатива: да види всичко ли е наред. Случайно да имате още някакво желание?

Не. Холованов няма никакви други желания. Командирът може да се занимава с повишаването на боеготовността на поверения му полк.

Настя седна на задната седалка:

— Карайте към голямата къща.

2

Изкозируваха охранителите на голямата къща. Настя има такава тапия, че не я бавят на входа.

По стълбището — нагоре, покрай каменната статуя: Ленин и Сталин на една пейчица.

Настя предварително е изучила по схемата разположението на стълбищата, коридорите и кабинетите, затова се запътва към началническата врата, без да пита за посоката. Една пълна лелка се втурна да прегражда вратата с тялото си. Настя я отстрани с леко движение от пътя си: нежно с ръба на дланта под брадичката — и бавно нагоре, блъскайки я едва-едва назад. Такова движение нарушава равновесието на противника. Пълната лелка се пльосна на креслото си, а Настя покрай нея — към вратата. Почука и веднага я отвори, без да изчака разрешение.

Отговорният другар се надига иззад бюрото си — целият кипящ от възмущение: при него така не се влиза.

Изпреварвайки началническия гняв, Настя му се представя на един дъх:

— Спецкуриер на ЦК Стрелецкая. Поомекна отговорният другар. Настя изважда от чантата плик с пет печата и му го подава:

— Разпишете се.

Разписва се отговорният другар. А кранчето на писалката му подскача. Разпечатва плика. От нетърпение къса хартията на парченца.

— Върнете ми плика. На него се разписахте за получаването.

— Да, да, то се знае.

Иска му се час по-скоро да прочете писмото, ама на, трябва да изгуби две секунди, докато връща плика на тая педантична скубла.

Другарят се зачете. Посланието е съвсем кратко. Прочете го.

Не повярва. Прочете го още веднъж. Посъвзе се.

— Честито.

— Нима знаете какво пише тук?

— Аз съм спецкуриер на ЦК и знам какво пише там.

Там пише, че другарят Сталин ви назначава за заместник-нарком на НКВД.

— Да.

— Честитя ви още веднъж. Излитаме веднага.

— Как веднага?

— Така. Качваме се на самолета и излитаме. Другарят Сталин ви чака.

— Трябва да предам всички работи на заместника си.

— Не е нужно да му предавате нищо. Сега спешно трябва да поемете длъжността в Москва. После ще се върнете и ще му предадете работите. А сега заключете огнеупорната каса, запечатайте я с личния си печат. Ключовете и печата вземете със себе си.

— Но нека поне се обадя вкъщи, да не ме чакат за обед.

— Самолетът не чака. Ще им изпратим радиограма от борда.

— Но аз нямам полярни дрехи, ще замръзна в самолета.

— Дрехи има. Донесла съм полярни ботуши 47- и номер, шлем 63-ти номер и най-широките възможни кожено яке и панталон.

Нищо не каза отговорният другар, но в погледа му се четеше: „Прави си сметката, кучко, като пристигнем в Москва, като стана зам.-нарком на НКВД…“

3

Двайсет и три часа е чистото полетно време до Москва. Освен туй се каца за зареждане. Обратният път е без междинни нощувки: другарят

Сталин чака.

Тежко му е на отговорния другар в самолета. Бръмчене, дрънчене, вибрация, от устата му излизат кълбета студена пара, тя се полепва по стените като скреж.

Но куриерката от ЦК май е осъзнала, че трябва да си подвива опашката, когато разговаря с другар от такъв ранг. Там в Хабаровск ролята й беше спецкуриер на ЦК, а в самолета тя е обикновена стюардеса. Явно се е поуплашила и през целия път се държа както подобава на образцова стюардеса на правителствен самолет: „Ще обичате ли омари?“

Престана да се сърди отговорният другар на Москва. Заместник-нарком на НКВД не е шега работа. Отива ли му да се ядосва на едно девойче? Това ли му е равнището? Сега заместник, а току-виж и… А момето и другояче може да накаже. Жалко, че не останаха да преспят в Москва. В обикновени дрехи малко кльощавичка изглеждаше, а като се издокара с кожите, горе-долу хваща око.

И пилотът Балабанов или Калабанов, как му беше името, също правилно се държи. Разбира палето кого вози, поздрави отговорния другар изпънат като струна. Кацнаха на Ходинка.

Настя допря „Люгер“-а до тила на отговорния другар: „Арестуван сте. Не се дърпайте и не подскачайте. Дясната ръка полека в джоба. Извадете ключовете от огнеупорната каса и печата. Така. Хвърлете ги внимателно на пода. Ръцете назад. Другарят Сталин ви чака.“

Не й стана ясно на Настя защо трябваше да тъпчат дебелия в самолета с омари, защо се правиха пред него на учтиви. Щом се качи в „Сталински маршрут“, трябваше да му закопчеят ръчичките и нека си лети с белезниците. Ако вземе да буйства — да му разкървавиш мутрата, да го изхвърлиш от самолета. Ама не, слугувай му из целия път.

Попита Холованов защо е трябвало чак до Москва да разиграват комедия. Помълча Холованов, после си призна:

— Така заповяда другарят Сталин.

4

От каменния под лъха студ. Жар-птицата седи с рунтави полярни ботуши. Краката трябва да са топли. На раменете — британско кожено авиаторско яке. Загръща си колената с мечешката кожа. Да не мръзнат. Тъмно е в библиотеката. Само крушката над нейната маса. Абажурът е зелен. Да не заслепява. Може би зелените кръгове се дължат на проклетия абажур. Студено е в залата. Колко топлина дава ламаринената печка? Трябва още една да сложат. Огромни сенки падат по стените, по прозорците.

Толкова много неща научи за правителствените съобщения, че като нищо могат да я назначат за началник на управлението. И проблемите на качеството й станаха ясни, и проблемите на закриването, и много други проблеми. Но главният проблем са хората. Хората не можеш ги проумя. Всички маси са отрупани с папки, с книжа, със схеми. Настя си поставя за задача да разчисти масите от книжата. Нищо не излиза. За да се добереш до същината на един интересен човек, трябва да поръчаш от хранилището папки за двайсет или трийсет други хора. Оправиш се с един, а интересната нишка продължава по-нататък. В хранилището има специална маса с колелца. Натоварят масата с папки с досиета и я докарват на Настя. Само колелцата тракат час по час из манастирските коридори.

Проблемът е като пред всеки изследовател: купища книжа и все едно не ти стига информацията.

И портретите престанаха да се побират на стената. Настя заповяда да сложат насред залата голямо табло на стойки. На него разположи целия ръководен състав на Наркомата на съобщенията. Другарят Берман — над всички други. Другарят Берман е изходната точка. И кратичка характеристика: „Роден на 10 април 1898 година. От селско семейство. На високи постове в контраразузнаването се издигнал веднага след революцията. На възраст 22 години бил ръководител на тайната полиция на самостоятелна държава — Далекоизточната република (ДИР). След присъединяването на ДИР към Съветския съюз ръководил контраразузнаването на Далечния изток. От 1930 година е заместник-началник на ГУЛАГ на НКВД, от май 1932 година — началник на ГУЛАГ. От 1936 година — заместник на Ежов. От август 1937 година — нарком на съобщенията на СССР. Любител на изкуствата. Бил е член на комисията по продажба на ценности за Америка.

Заподозрян е в открадването на орден «Андрей Первозвани» с платинена верига и брилянти, общо тегло на брилянтите — четирийсет и осем карата; и на орден «Бял орел» с брилянти, общо тегло на брилянтите седем карата. Бил член на държавната комисия по продажбата на платна от фламандски майстори от колекциите на Ермитажа. Според агентурни сведения умишлено е занижавал цените на платната, срещу което получил големи подкупи от купувачите (виж специалната папка 27/135), банковите сметки — 11В8 в Базел, 8В5 в Цюрих (виж специалната папка 33/741). Възглавявал строителството на канала Москва — Волга. Тайно държал публичен дом за посетители от висок ранг и харем за себе си лично (виж специалната папка 35/115).“

Току надникне Холованов:

— Вехнеш ли?

5

Интересна картинка се очертава в Наркомата на съобщенията: всички портрети на таблото са свързани с червени кончета. Всички са свои хора. Всички. Само едно изключение. Изпратили им миналата година майор, който бил завършил Военната електротехническа академия. Майорът се казва Терентий Пересипкин. Бачка яко, както личи от записите на разговорите, носи на гърба си всички останали. Онези от НКВД не са много наясно с въпросите на съобщенията,

На таблото портретът на майор Терентий Пересипкин е най-отдолу. Към него отвсякъде се точат черни кончета. Всички го мразят. От самия Берман към Пересипкин тръгва черен конец. Отдавна биха разстреляли Пересипкин, ама тогава съобщенията в страната може да се разпаднат. Затуй го търпят.

Настя поиска досието на майор Пересипкин и всички бобини с магнетофонни записи: нахакан мъж, не цепи басма на никого, има нахалството да отстоява мнението си, лично с Берман се карал в кабинета му…

Не е зле да се докладва на другаря Сталин.

6

Майор Терентий Пересипкин бе престанал да се прибира вкъщи: какъв е смисълът? Метро, после тролейбус, след това автобуса трябва да чакаш. А той все не идва. Добереш се до вкъщи, а там вече те чака вестовой с мотоциклет: викат ви. Майорът имал непредпазливостта да се учи добре в академията и по разпределение имал нещастието да попадне не в армията, а в Наркомата на съобщенията. Протестирал. Доказвал. Но му обяснили: в мирно време всички съобщителни системи на страната са подчинени на чекистите. Това е логично. Някой каже ли нещо — те всичко трябва да знаят. Но по време на война всички съобщителни системи ще се използват за военни цели. Работата върви към война, това всеки го вижда, и е време съобщителните системи полека-лека да се военизират. Ти си първата лястовичка, после още военни ще вземат да изпращат.

Още щом стъпил в наркомата, Пересипкин се почесал по тила: всички в наркомата са чекисти.

Иска да се сприятели с тях, само че те са баровци, а той — оръфляк. Не е от тяхната каста. И си приказват за някакви свои работи, доста мъгляви, и езикът им чудат, и държането им особено, дори чиновете им други: той си е майор и носи майорски отличителни знаци, а техните майори ходят с отличителни знаци на полковници. И наричат хората с прякори. Говорят си за някого, а ти никога няма да се сетиш за кого именно.

С една дума, натресъл се. Не се надява да доживее до войната. При завършването на академията получил чин майор и това явно е последният му чин. В такова обкръжение по-висок няма да получиш. А може и тоя да загубиш. То майната му на чина, ами да не си загубиш иГЛАВАта. Работи по цели дни и по цели нощи. Нощем, като остане сам, решава от заранта да се поддаде, да преклониГЛАВА и да се усмихва на всички чекисти по кучешки. Но идва заранта и майор Пересипкин все не може да се усмихва така, че да им се хареса. Неговият нрав не му позволява. Ще му се да върти опашка, ама нищо не излиза.

Чуди се на криволиците на съдбата и вече е готов и за арест, и за мъчения, и за смърт. Очаква да го приберат всеки ден. Всеки час. Всяка минута.

Чекистите около него също се чудят. Всяка заран изумено казват на Пересипкин вместо поздрав: „Още ли не са ви разстреляли, Терентий?“

7

Настя рядко се прибира в стаята си. Хубаво е тук. Дъждът потропва по покрива. Топло, уютно. Печката пее. Печката е същата като в залата, само че стаичката е малка и бързо се затопля. Настя е решила да си даде почивка. Вдига телефона:

— Обед в четирийсет и първа стая.

— Сега е два през нощта.

— Така ли? Не съм забелязала. Хайде, измислете нещо.

— Сега ще измислим.

Не спи Институтът на Световната революция. По всяко време на деня и нощта ще ви донесат обед. Можете да го наречете късна вечеря или ранна закуска. Както ви се харесва. Не спи Институтът на Световната революция, тракат телеграфните апарати, шифровчици декодират текстове, по библиотеките и хранилищата за документи момичета като Настя са се навели над дебели папки, „Главспецремстрой“ докарва вагони с бобини с магнитна жица, бойците от външната охрана разтоварват зелени сандъци, пълни кой знае с какво, бръмчат самолети на летището, в мрака изчезват групи някакви хора…

А Настя е решила да си почине.

Капят дъждовни капки, стичат се по наклоненото стъкло. Колко хубаво ще бъде, когато някой ден тя се събуди, а прозорецът на наклонения покрив ще бъде затрупан със сняг.

Но засега няма сняг. Засега по черния прозорец вали дъжд. Трополи дъждът, вие бурята, коминът свири.

На вратата се почука: вашият обед.

8

Добре ще си живеят хората след Световната революция. Стига да доживеят до нея. Но не е лош животът и преди Световната революция: на подноса има чиния с филийки горещ бял хляб, леко запържен с масло. Французите го ядат така. В бутилката има изстудено вино. Не какво да е, а „Шабли“. Бялото месо в листа от салата е пушен фазан. Освен това на подноса има блюдо с ароматни ябълки, кавказко грозде и нежни праскови. Към всичко това — горещ сребърен кафеник. Просто и скромно. Настя си наля вино. Отпи една глътка и се замисли. Седи на кревата с гръб към стената, а чашата си остана до устата й. Настя е решила за пръв път от много седмици насам да си даде истинска почивка: решила е да спи пет часа подред, а може дори шест, после да стане сутринта и да поброди из гората около манастира, ей тъй, а после пак да се залови за работа за седмици наред.

Само че мозъкът й не е способен да се изключи от работния ритъм. Затова изстива горещият хляб, приготвен както го обичат французите. Настя забрави за пушения фазан. Забрави за виното в чашата, която държи до устата си. Не й е до виното.

Дали да не позвъни на някого? Може би още някой в манастира след два часа през нощта вече не работи, но още не спи?

Настя погледна слушалката с дълъг неразбиращ поглед и изведнъж я грабна:

— Оператор, тук е Жар-птицата. Холованов веднага да дойде в стаята ми.

Затръшна слушалката. Облече се. Пак грабна слушалката:

— Изпратете Холованов не в стаята ми, а в моята зала.

— Холованов го няма.

— Щом се появи, кажете му да дойде при мен.

9

По коридора надолу. Мрак. Нощ. Тук-там светят прозорци, а между сградите е тъмно като в рог. Дъждът плющи, вятърът развява шлифера й. Нищо, следственият блок е съвсем близо, а после по коридора — към своята зала. Тук е царството на професор Перзеев. Може да се мине през двора, а може и през човекоядското мазе. Покрай клетките с човекоядците. Смъртта винаги е привличала хората. Прегазят ли някого на улицата, струпва се тълпа. Зяпат. Какво има да зяпат? А тук има какво да се гледа. Настя Жар-птицата е човек като всички. И нея я привлича смъртта. И ако има възможност да се надникне в очите на смъртта, кой ще изтърве такава възможност? И тя не я изтърва…

10

Из манастира се разнася слух: Жар-птицата вика при себе си Дракона нощем. В която и стая да го викне, Дракона търчи натам. Където и да се намира, каквото и да върши Дракона, всичко зарязва и се втурва към нея. По всяко време на деня и нощта.

11

Настя влезе в залата си, погледна стените, разбра грешката.

Подпря стълбата и започна да смъква снимките от стената.

12

Холованов се появи в девет сутринта.

Влезе: залата съсипана. Смъкнати са снимките от стените. Колко време, колко труд са хвърлени и това шантаво момиче е унищожило всичко.

— Да не би да си откачила от преумора?

— Не съм бе.

— Сега как ще възстановим всичко това?

— Не трябва да го възстановяваме, Драконе. Трябва да сглобим нова картина. Виж каква е грешката. За нагледност използвах големи фотографии, а са нужни малки: осем на дванайсет.

— Тогава нищо няма да видиш под тавана!

— Ще видиш, ако поискаш. Ще се качиш на стълбата. Ще ти кажа къде е грешката. Използвах големи фотографии, защото на голямата стена се побра ръководството на НКВД. На другите стени и на таблата — ръководствата на близките и сродните организации. Получиха се много отделни структури. Но това е неправилно. НКВД, Наркоматът на горската промишленост, Наркоматът на съобщенията, Главзолото, Главното управление на капиталното строителство на Наркомата на железниците, на строителството на шосейни пътища, Далстрой и т. н., и т. н. — всичко това е една структура. Единен организъм. Затуй всичките трябва да са на една стена. Снимките — по-малки и да се закачат по-нагъсто. И всички трябва да се свържат с конци, чак тогава ще се получи единен организъм. Чак тогава ще видим правилната картина на тяхната мощ.