Виктор Суворов
Освободителят (5)

Рискът

Киевският гарнизонен арест

На пръв поглед политзанятията в ареста са най-хубавото време. Седиш си два часа на столчето, сумтиш си и нищо не правиш. По-добро отпущане, по-добра почивка човек не може да измисли. Но така е само на пръв поглед. Такива мисли мога да споходят само човек, който не е лежал в арест, който не е предупреден овреме как трябва да се държи на въпросните занятия. Цялата тази привидна простота създава на неопитния арестант куп неприятности. Когато попадне за пръв път на политзанятие, арестантът безкрайно се радва на това, но достатъчно е да се разсееш само за миг, достатъчно е само за секунда да забравиш къде, за какво и защо се намираш — и бедата те връхлита.

Съсипан от безсъницата, от свирепия студ, влагата, глада, от постоянните унижения и оскърбления, а най-важното — от очакването на нещо по-страшно, организмът, щом се успокои и постопли, мигновено се размеква.

И щом отпуснеш малко стоманената пружина, която навиваш в себе си още от първия миг в ареста, тя с чудовищна сила се изскубва от ръцете ти и се развива с пищене. И ти вече нямаш власт над себе си…

Ето че до мен едно войниче се унася, веднага си личи — не е лежало в арест досега, размътват се ясните му очи, клепачите му се слепват, заспива… ей сега ще забие клетата си главица в омърляния превит гръб на едно кльощаво матросче. А матросчето явно е пристигнало в Киев да си изкара отпуска, само че патрулите са го забърсали на гарата. И ти е жал и за войничето, и за матросчето, и за себе си ти е жал… а краката ти започват да се стоплят… усещаш се като подпийнал… зазвъняват звънчета, става ти едно хубавичко… главата ти се отпуща на гърдите… а вратът ти е като от памук, тази тежест той няма да издържи… ще се прекърши, трябва да си освободиш врата…

Ти, братче, си загазил и вместо топлия нар те чака смрадливият кенеф, и кухнята те чака, а там е още по-кофти, и след като си излежиш наказанието, ще получиш още три денонощия ДД, за да мечтаеш не за филийка черен хляб, не за сухи партенки, а за политиката на нашата родна партия, която разкрива пред всички ни нови хоризонти. Такива ми ти работи.

Аз не влизах за пръв път в ареста. Вярно, бях лежал не в киевския, а в харковския. Впрочем отведнъж човек не може да каже къде е за предпочитане. В Харков „комунизмът“, естествено, не е същият, по-скромен е. Само че танковият завод за разлика от киевския е значително по-голям и всеки ден там забърсват половината арест, да ти се доплаче. А тия номера за политзанятията отдавна ги бях усвоил. Няма начин да се дам.

За спане и през ум не ми минаваше — толкова ми се ядеше, но и за ядене не си мислех — прекалено ме заболяваше стомахът от такива мисли. Едно ме тревожеше от самото начало на политзанятията: дали няма начин да си сменя партенките. Моите от шест дена са мокри и колкото да ги пренавиваш — все същото. А навън ту замръзне, ту пак всичко се топи… Студено ми е на краката, мокро… Да можех да си сменя партенките… Стоп! Опасна мисъл! Не бива да си мислиш за сухи партенки! Тази мисъл е провокация!!! Трябва да я отпъждаш. Току-виж си загазил. Започва да ти се струва, че те са съвсем сухи… нали нощес ги сложих на радиатора (макар че в ареста няма радиатори)… през нощта те са изсъхнали, толкова са изсъхнали, че не се огъват… Сега ще ми се стоплят краченцата… СТОЙ!!! Не съм спал!!! Двамата яки ефрейтори разблъскват столчетата и отбутват арестантите право към мен. Мамичката му! Не съм спал, бе!!! Братлета! И аз съм човек! Съветски! Същият като вас! Братлета, ама не съм спал!… Ефрейторът злобно ме отмята настрана и, разблъсквайки заспалите зад мен, продължава по-нататък. Неволно бързо извръщам глава назад подире му и щом усещам колко опасно е това, се обръщам напред. Но само този миг ми е достатъчен, за да видя до едно лицата на всички заспали зад гърба ми. Всичките, всички без изключе ние са лица на смазани от страха хора. Животински ужас и молба се четат в петдесетина чифта очи. Една и съща мисъл е изписана на всички лица: „Само не мен!“ Сигурно такова е било и моето лице преди един миг, когато си мислех, че ефрейторите идват към мен. Божичко, колко лесно е да наплашат всички ни! Колко жалък е наплашеният човек! На каква ли мерзост не е способен той, за да опази кожата си!

А ефрейторите междувременно грабват за ръчичките един нагласил се в самия ъгъл курсант летец. Бъдещият въздушен ас е досущ като тежка дървена кукла с въженца вместо стави. Той дори не спи, той е изключил, него изобщо го няма на този свят. Ефрейторите мъкнат защитника на отечеството по пътеката, а главата му се кандилка като висулка. Не е редно това, въздушен ас си, бива ли да губиш контрол над себе си?! Не редно, соколче. Отпуснал си се, а сега ще те тикнат в 26-а революционна стая с хлора, на бърза ръка ще се свестиш, а после 25-а, а чак подир туй ще ти друснат пет денонощия, това е по-лесно, отколкото да си препикаеш двата пръста.

Дявол да го вземе! Докога младши лейтенантът ще дърдори за родната партия? Нямаш часовник, нищо нямаш. Струва ти се, че от пет часа седиш, а той все не може да свърши. Ако имаше чалъм да си сменя партенките, можеше да поседя, а тъй — не се издържа. Няма да изтрая. Главата ми натежава, все едно че в нея са вкарали две тежки чугунени гири. Ама на краката ми им е студено. Да имаше партенки… Или ако ефрейторите по-често изкарваха от салона одряманите… Все пак разнообразяваш се, току-виж си издържал до края. Или да те изкарат на студа сега, в нефтобазата или в танковия завод… Само да имаше партенки…

— Въпроси… НЯМА ЛИ??!

Мощният отговор „Съвсем не!“ изхвърча от стотина гърла. Това е спасението, това е краят на политзанятията! Свършиха се… И то без ДД… за мен.

Сега ще последва командата „Строй се за развод след… минута и половина!“ Това значи, че трябва да драсна с цялата сила на волята и душата си, с цялото си желание да живея право към изхода, право към вратата, задръстена от смърдящите тела на мръсните като мен арестанти и, разблъсквайки ги, да изскоча в коридора. Важното е да не се спънеш — ще те прегазят, на всички им се живее. Прескачайки през седем стъпала, трябва да долетиш до горния етаж и да грабнеш шинела и калпака си. В случая важно е бързо да намериш своя шинел, защото, ако после на някой смотаняк му се падне твоят маломерен и той не е в състояние да се натъпче в него, бързо ще те открият и ще ти друснат допълнителни пет дена за кражба, а дългия смотаняк ще го тикнат в твоята килия заради туткавостта му, та да се разберете помежду си кой е прав, кой е виновен и на кого юмруците му са по-тежки. След като грабнеш шинела и калпака си, тичай надолу, порейки с гърди насрещния поток от арестанти, хукнали нагоре към шинелите си. А пред изходната врата вече е станало задръстване и ефрейторите дебнат последния… Скачай в тълпата. Като ледоразбивач троши, дроби… А оная минута и половина е вече на привършване и ти още не си в строя, още не си се препасал, и червената звездичка още не е над носа ти, и калпакът ти не е на два пръста от веждите… Не е хубаво това…

И тъй, сега ще последва командата: „Строяване за развод след…“ Всички са замръзнали в нечовешко напрежение, готови да се втурнат и, събаряйки другите, да изпълнят заповедта… Но младши лейтенантът нарочно се бави… подлагайки на изпитание стремежа ни след минута и половина да сме в строя… А всички ли са осъзнали важността на момента?… Всички ли са се стегнали?… Всички ли са се напрегнали и са готови да захапят съседа си?… Но погледът на младши лейтенанта се забива някъде в ъгъла и никой не смее да извърне глава и да погледне онова, което в момента е можело да привлече вниманието на заместник-началника на киевския гарнизонен арест. А го е заинтересувала една ръка, мръсна, две седмици чистила кенефите и нито веднъж неизмивана след това.

В момента, когато младши лейтенантът задава традиционния въпрос „Въпроси няма ли?“, на който е редно да изкрещиш колкото ти глас държи „Съвсем не!!!“, тази ръка се е вдигнала в далечния ъгъл. В ареста никой никога не е задавал въпроси: всичко е ясно от първия момент. И не щеш ли… Желае въпрос да зададе!

Младши лейтенантът знае отговорите абсолютно на всички въпроси, които би могъл да зададе животът, освен това е толкова велик и могъщ, че е в състояние да съкруши всеки, който би се опитал да наруши по такъв дързък начин спокойствието му. Нали дори след доклада на някой си първи секретар на областен комитет никой не се осмелява да задава никакви въпроси. А тук става дума не за някой си първи секретар, чиято власт, макар и много малко, но е ограничена, тук някакво низше същество се е опитало да обезпокои самия заместник-началник на киевския гарнизонен арест!!!

Подобно явление явно много интересува младши лейтенанта, който вижда, че арестантът не е за първи ден в ареста и че би трябвало достатъчно да му е ясен рискът, на който излага и себе си, и всички намиращи се заедно с него в дранголника.

Младши лейтенантът е психолог и безпогрешно определя защо полуживият, с хлътнали очи курсант електроник поема този риск: явно му остават за излежаване ден-два, но ако го изпратят в танковия завод, той няма да изпълни нормата и ще получи още пет денонощия, които могат да го превърнат за цял живот в смазан, унижен, наплашен полуидиот. Напълно възможно е службата и кариерата му след такъв необратим процес да станат по-успешни, но курсантът не желае това и е готов да рискува, за да не го допусне. Той явно е решил да зададе въпрос, за да се подмаже на младши лейтенанта и по този начин да си спечели своевременното освобождение. Но не е чак толкова лесно да се подмажеш на Всемогъщия!!! И ако подмазването бъде преценено като грубо… Подмазването във форма на въпрос трябва да съдържа нещо оригинално на ръба на допустимото…

И всеки от нас много добре разбира това.

— Какво обичате? — подчертавайки уважението си към проявената храброст, учтиво пита младши лейтенантът.

— Курсант Антонов, арестуван за 15 денонощия, излежал 13 денонощия от наказанието — отчетливо се представя той. — Другарю младши лейтенант, имам въпрос!

В салона настъпва страховита тишина. Всички очакваме тъкмо това, но необикновената дързост на замисъла ни смайва. И една муха, постоплила се зад печката, прелита с потискаш рев като стратегически бомбардировач под тавана. Всички се свиваме и прибираме глави между раменете си, сякаш се стараем да омекотим удара на гнева, който може да се стовари върху всяка чутура.

— Задайте въпроса си… — и след като помисля малко, младши лейтенантът добавя: — Моля.

— Другарю младши лейтенант, кажете ми, ако обичате, ще има ли арест при комунизма?

Раменете ми се свиват, а главата ми се навежда още по-ниско, както и на всички останали. Впрочем не само аз очаквам, че ще ме цапардосат по тила. Единствен задалият въпроса стои гордо, с навирена глава, разперил хлътналите си гърди и вперил умните си сиви очи право в очите на Всемогъщия.

Той се замисля за миг, след това дебелите му бърни се разтеглят в почти детска усмивка. Въпросът явно му допадна. Закачливи пламъчета светват в очите му и той с пълна убеденост и вяра изрича:

— Арест ще има винаги! — и се засмива радостно. Всемогъщият оглежда още веднъж внимателно електроника и от сърце го похвалва:

— Юнак! А сега… А сега отивай бегом в кенефа и до довечера да светне като оная работа на котарака!

Стоте глави изохкват завистливо.

— Слушам! — радостно ревва курсантът. За какво по-хубаво би могъл да мечтае той?! Вярно, след сутрешното свръхскоростно изхождане кенефът е доста изпоцапан, но за два-три часа можеш така да го изближеш, че да ти стане драго! А после, а после цял ден само демонстрирай, че уж подобряваш вече направеното. Това не са ти бездънните смрадливи ями на комунизма! Кенефът е екстра! Нощем не е много приятно да го чистиш, защото е за сметка на съня ти, а денем, на топличко, на уютничко…

— Строяване за развод след минута и половина!

С цялото си тяло се устремявам напред, разблъсквайки с лакти също толкова настойчивите си другари.

 

 

Това беше чудесен ден. Този ден и на мен ми провървя: с малка група арестанти се озовах в окръжната военна болница да мъкна вързопи с мръсно бельо. А конвойният ни се случи артилерист от четвърти курс, явно влизал доста пъти в ареста.

И когато късно вечерта той ни даде десет минути почивка и насядахме на заледените дърва, долепили гърбове до топлата стена на огнярната, една милозлива сестричка от кожно-венерическото отделение ни донесе цяла щайга огризки от чудесен бял хляб. Дъвчехме го с наслада и нямахме сили да споделяме впечатленията си от този незабравим ден. Но всеки, сигурен съм в това, си мислеше за храбрия курсант, за риска, на който той се е обричал, за точността на психологическата му пресметливост, за това колко безгранични са възможностите на човешкия разум.