Виктор Суворов
Освободителят (27)

Земьо родна

Районът на град Мукачево

Нашите дивизии, напускащи Чехословакия, приличаха на остатъци от разгромена армия, изскубващи се от преследване след съкрушително поражение. Можеше ли някой офицер да гледа без болка безкрайните колони от кални танкове, обезобразени от варварската експлоатация, лишавани в продължение на много месеци от човешка грижа и милувка? Оредяха полковете ни. Много взводове и роти в пълен състав още в Чехословакия биваха събирани в маршеви батальони и засилвани към китайската граница. Войниците, на които им оставаше да служат по няколко месеца, предсрочно ги разпъждаха по домовете им. В екипажите често оставаше по един водач и никой повече.

Родината ни посрещаше с оркестри и веднага изпращаше всички ни на цели полкове в полеви лагери, заградени с бодлива тел. За чумави ли ни мислеха или за прокажени? Непознати инженери на бърза ръка оглеждаха бойната техника и на място определяха: среден ремонт, за претопяване, за претопяване, за претопяване.

А нас също толкова бързо ни преглеждаха лекарите: годен, годен, годен. И някакви хора трескаво прелистваха досиетата ни и също толкова бързо резолюираха: китайската граница, китайската граница, китайската граница.

Но изведнъж привичният ритъм бе нарушен. Оределият полк бе строен на широката горска просека, която беше централният път в нашия военноконцентрационен лагер. Началник-щабът на полка дотегливо зачете заповеди на министъра, на командващия окръга, на командващия армията. После ненадейно конвой изведе на средата и изправи пред строя някакъв момък. Наглед беше на около 20 години. Порази ме това, че, кой знае защо, беше бос. През тази година есента в Карпатите се случи необикновено топла и тиха. И все пак беше есен, а той стоеше бос.

По вида му трудно можеше да се разбере войник ли е или не е войник. Клинът му беше войнишки, но вместо гимнастьорката — широка селска риза. Стоеше с десния си хълбок към разгърнатия строй на полка и с късогледите си очи гледаше някъде надалеч към сините върхове на Карпатите. В лявата си ръка държеше войнишка котелка, а дясната притискаше към гърдите му някакво вързопче, нещо увито в парцал, което явно му беше много свидно.

Началник-щабът отчетливо и ясно зачете от един лист за похожденията на нашия герой. Призовали го на служба преди една година. По време на подготовката за освобождението решил да използва ситуацията за преминаване на Запад. Но при разместванията попаднал в една от „дивите дивизии“, които не влязоха в Чехословакия. Тогава грабнал автомата си, забягнал в планините и на няколко пъти се опитал да прехвърли границата. Три месеца изкарал в планините, но после гладът го изгонил при хората и той доброволно се предал. Сега трябваше да бъде наказан. В мирно време такива като него ги наказват на скришни места. Сега обаче живеехме по законите на войната и тъй като неговата „дива дивизия“ вече беше разтурена като излишна, той щеше да бъде наказан пред строя на нашия полк.

Докато началник-щабът привършваше четенето на присъдата, към дезертьора изотзад бавно се приближаваше палачът — един нисък, много набит майор от ГБ с меки ботуши с меки кончови на дебелите прасци.

Никога не бях виждал с очите си екзекуция и си я представях съвсем другояче: тъмно подземие, слой стърготини на пода, мрачни сводове, тънък лъч светлина. В живота всичко беше наопаки: горска просека, застлана с килим от пурпурни листа, златни паяжинки, кристален звук на планински водопад и необгледна горска шир, обляна от прощалната топлина на есенното слънце.

Действието се развиваше пред нас като на сцена, като в спектакъл, когато целият салон, прехапал устни и впил нокти в страничните облегалки на креслото, мълком наблюдава как смъртта, стъпвайки меко, бавно се приближава изотзад към жертвата си. И всички я виждат освен онзи, на когото е писано да умре. Май не е вярно, че приближаването на смъртта можело да се усети. Нашето войниче нищо не усещаше. Стоеше и слушаше мълком, а може би и не слушаше думите на присъдата. Ясно беше: на него и през ум не му минаваше, че може да са му издали смъртна присъда. И, естествено, не можеше дори да подозира, че присъдата ще бъде приведена в изпълнение още при обявяването й.

 

 

Сега, много години по-късно, бих могъл, естествено, да изобразя някакви що-годе благородни чувства, преживявани от мен тогава, но в онзи момент нищо подобно не изпитвах. Стоях и като стотиците други гледах войника и промъкващия се палач и си мислех ще се обърне ли той или не и ако се обърне и види палача с пистолета, палачът незабавно ли ще стреля или не.

Началник-щабът напълни белите си дробове с въздух и звънливо и тържествено, като правителствено съобщение за изстрелването на първия космонавт, изрече заключителната фраза:

— В ИМЕТО НА СЪЮЗА…

Палачът плавно изтегли затвора на пистолета и пак така плавно, за да не щракне, го отпусна обратно…

— НА СЪВЕТСКИТЕ…

Стъпвайки меко като котарак, палачът направи още две крачки и широко раздалечи краката си за устойчивост. Сега вече беше на метър от клетника. Струваше ми се, че той би трябвало да чуе дишането на палача. Но войникът не го чу, не го почувства…

— СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ…

Палачът изпъна дясната си ръка с пистолета напред, почти докосвайки с дулото тила на войника…

— РЕПУБЛИКИ…

…и стисна с лявата си ръка китката на дясната за по-голяма устойчивост на пистолета…

— ОСЪДИ…

Ужасяващото изпращяване на единичния изстрел ме шибна като камшик през гърба. Аз целия се свих. Затворих очи като от непоносима болка, но веднага след това ги отворих.

Убитият войник рязко изметна двете си ръце над главата и, извършвайки последния в краткия си живот невероятен скок нагоре, сякаш искаше да се хване за облаците, отметна глава назад, както не може да го направи още жив човек. Сигурно в този най-последен момент неговите вече мъртви очи са се срещнали със спокойния поглед на палача. А ехото на изстрела бавно се търкулна към далечната гориста верига, строши се в нея, залая.

Тялото на войника падаше много бавно — като кленов лист в тих есенен ден. Все така бавно палачът отстъпи крачка настрана, правейки място на падащото тяло.

— На смърт… — тихо завърши четенето началник-щабът.

Палачът сръчно извади магазина от ръкохватката на пистолета, рязко издърпа затвора, изхвърляйки от патронника ненужния вече втори патрон. Към убития тичешком се приближаваше погребалната команда: петима войници с лопати и платнище.

А той лежеше в краката ни, устремил немигащ поглед към бездънното небе.