Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Освободитель, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Борис Мисирков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Владислав Васев
- Допълнителна корекция
- chmmr(2014)
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
ОСВОБОДИТЕЛЯТ. 1996. Изд. Факел Експрес, София. Превод: от рус. Борис МИСИРКОВ [Преводът е направен от Освободитель. Аквариум / Виктор Суворов]. С 4 листа ил. Формат: 20 см. Страници: 208.Цена: 550.00 лв. ISBN 954-90106-5-1400 лв.
История
- —Корекция
- —Корекция
Част трета
Подготовката
Украйна
Напрежението в Чехословакия нарастваше. Във връзка с това нашата учебна дивизия проведе предсрочно производство на сержанти. Вместо тях получихме запасняци. От наименованието на дивизията изчезна думата „учебна“ и тя започна да се нарича 287-а Новоград-Волинска мотострелкова дивизия.
Само че с бронетранспортьорите ставаше дявол знае какво. Във всеки мотострелкови полк тогава по щат трябваше да има 31 танка, 16 гаубици, 18 минохвъргачки и 103 бронетранспортьора. Танковете, гаубиците и минохвъргачките бяха налице, но бронетранспортьорите бяха само 40.
Работата се запичаше. В братска Чехословакия определено се набелязваше нещо като онова, което бе станало в братска Унгария през 56-а година. Явно ще се наложи да им оказваме помощ. А как, когато в един мотострелкови полк има такъв недостиг на основното оръжие — на бронетранспортьори?
След третата чашка зададох този въпрос на капитана, който в момента заемаше длъжността помощник началник-щаб по мобилизационните въпроси.
Капитанът ме погледна внимателно и, както ми се стори, лукаво, изхъмка неопределено, наля и на двама ни по чашка и след като я затисна с краставичка, неочаквано ме попита:
— А знаеш ли защо ги имаме в нашия полк?
— Странен въпрос, полагат ни се по щат, затова ги има, само че не стигат за всички.
— В нашия полк ги има, защото минават всяка година на парада в Киев. За там трябват 36 парчета, толкова има и полкът, а другите четири са резервни.
Капитанът явно усети, че неговият отговор нищо не ми е обяснил, и ми зададе още един въпрос, насочващ:
— Знаеш ли колко мотострелкови полка има в нашия окръг?
— Не, разбира се!
— А приблизително? На око, без особена точност?
— Е, щом искате само приблизително… Първо, две танкови армии и две общовойскови армии. Това прави… ъ-ъ… ъ-ъ… девет танкови дивизии и осем-десет мотострелкови…
— Правилно.
— Излизат… към 36 танкови полка и… и 32–40 мотострелкови.
— Правилно. Та да ти кажа: от всички мотострелкови полкове в окръга единствен нашият има 40 бронетранспортьора. Останалите нямат нито един.
— Лъжеш — не се сдържах аз.
— Да, ама не лъжа.
Бях сигурен, че капитанът си разбира от работата; че не лъже, също бях сигурен. Много добре знаех и че другите два полка от нашата дивизия нямат бронетранспортьори. Но че нашият полк е единствен в окръга, не ми се вярваше.
— Тогава къде са те — най-сетне се престраших аз, — в Египет ли? По-точно казано, в Израел ли са?
— И там. Но съвсем малко. Обърни внимание на това, че Израел плени много танкове и артилерия, но не и бронетранспортьори.
— Къде са тогава? На Варшавския договор ли сме ги дали?
— Да, но съвсем малко. Обърни внимание на това, че чехите, макар да получават от нас, кажи-речи, цялото си въоръжение, бронетранспортьорите си ги произвеждат сами, собствени модели, и снабдяват с тях германците и поляците, а румънците поради бедност в повечето случаи возят мотопехотата си с камиони.
— А нашите къде са все пак?
— Ами никъде — той ме изгледа изпитателно и повтори: — Никъде. Няма ги.
— Как тъй да ги няма?
— Ами тъй. Колко от тях сме произвели преди войната и по време на войната? Нито един. Така ли е? Всичките ни бронетранспортьори са били американски.
— Правилно — потвърдих аз. — М-3 се казвали, полуверижни, а имало и още някакви с колела, също американски.
— А сега още един въпрос: колко типа бронетранспортьори сме произвеждали през цялата си история?
— Много. Сега ще ги преброя. Тъй… БТР-40 и БРДМ…
— Е, тях нека не ги слагаме в сметката, това са разузнавателни машини, а не пехотни.
— Разбира се — съгласих се аз. — Няма да ги броим.
— БТР-50П също няма да го броим.
Да, този бронетранспортьор също не можеше да се брои. Великолепна машина. Но май е скъпичка за нас. Само по един във всеки полк — за командира на полка и толкоз. И се нарича БТР-50ПУ — „Управление“. И началник-щабът на полка, и началникът на артилерията, и началникът на разузнаването също са управление, но всички те по време на бой са на камиони. БТР-50 са само за командирите на полкове. Така че той не може да се смята за пехотен бронетранспортьор. Вярно, в Таманската дивизия сформираха един полк на БТР-50, но той е само за паради. Цялата армия знае, че този полк на истински учения не се е появявал, а само на показни и на паради, както и цялата „придворна“ дивизия.
— БМП също няма да ги броим — продължи капитанът. — Първо, те току-що се появиха, второ, БМП не е БТР и появяването му няма да реши проблема за превозване на пехотата по време на бой, с БМП ще бъде снабдена само специална, само избрана, само привилегирована пехота. А какво ще стане с всички останали, с мнозинството, с онези, които ще решават изхода от войната? Тях с какво ще ги превозваме по време на война?… Та колко типа бронетранспортьори сме произвели през цялата си история? — повтори той въпроса си.
— Два — отговорих аз и целият се изчервих, — БТР-152 и БТР-60П.
— Ти, естествено, знаеш що за бронетранспортьори са това!
За съжаление знаех. БТР-152 беше първият съветски бронетранспортьор, който представляваше всъщност камион ЗИС-151, само че с прикрепена отгоре му броня. А самият ЗИС-151 беше копие на великолепния американски камион „Студебейкър“. Копието за разлика от оригинала беше нескопосно, а след като го натовариха с пет тона броня, заприлича на всичко друго, само не и на бойна кола. Нито проходимост, нито маневреност, нито скорост, нито бронева защита. На всичко отгоре бронетранспортьорът се произвеждаше от същия завод, който майстореше ЗИС-151. А заводът си има куп проблеми: ту на братски Китай дай камиони, ту на братска Индия, ту на братска Корея, ту на братска Албания, а и на самите нас ни трябват камиони, ту целината, ту Братската ВЕЦ. Вторият съветски бронетранспортьор БТР-60 бе разработен за замяна на първия, макар че всъщност нямаше какво да се заменя: огромното мнозинство от съветските дивизии разполагаха с тях само теоретично.
Новият бронетранспортьор имаше формата на ковчег. За него друго определение освен „Ковчег на колела“ не съм чувал.
Поради недостига на дизелово гориво в страната БТР-60П, както и предшественикът му, беше бензинов и поради това в боя гореше с особено ярък пламък. Но при създаването му дизеловото гориво не беше единственият проблем — в страната по онова време нямаше достатъчно мощен и сигурен бензинов двигател и тогава на БТР-60П монтираха два маломощни, от обикновените колхозни камиони ГАЗ-51. И БТР-60П се сдоби с два двигателя, два съединителя, две скоростни кутии, два дистрибутора, два стартера, два реле-прекъсвача. Цялата тази техника, то се знае, не работеше синхронно и ако синхронността на работата на двата двигателя се нарушеше, а това се случваше ежедневно, единият двигател започваше да гаси другия, което налагаше спешно да бъде изключен и тогава Ковчегът на колела с тегло 12 тона започваше да пъпли, използвайки само единия двигател с мощност 90 к.с.
В наименованието БТР-60П индексът „П“ означава, че той е плаващ. И макар формата на ковчег да му дава известна плавателност, той се смята за плаващ само теоретично. Бронетранспортьорът сърцато навлиза във водата и плава доста добре, но почти никога не може да излезе от водата самостоятелно, слабите му двигатели могат да въртят или колелата, или витлото, а едновременно въртене не се получава. При излизане от водата витлото на малка дълбочина вече е неефективно, а колелата още нямат достатъчно сцепление с терена. Ако се въртяха едновременно, той криво-ляво би могъл да се измъкне, а така след всяка малка рекичка цялата пехота остава без транспортни средства и без боеприпаси.
Освен това БТР-60П също се произвежда от обикновен автомобилен завод. От Горкиевския, който освен армията ни трябва да снабдява и цялото народно стопанство, и родните съветски бюрократи със служебни коли, за капак всички без изключение съветски таксита се произвеждат само там, плюс това на него чакат братски Египет, братска Уганда, братско Чили, братски Судан, братска Сомалия и още сума други, а Горкиевският завод е един.
— Ами тогава да си построим автомобилни заводи!
В отговор той се усмихна злъчно.
— Ако можехме, бихме си изпонастроили, а така се принуждаваме да ги купуваме от Италия! И в цялата си досегашна история не сме построили сами нито един автомобилен завод.
С това нямаше как да не се съглася. През живота си съм бил, вярно, само в един съветски автомобилен завод и той ми направи потискащо впечатление. Оборудването на завода е произведено в Америка през 1927 година и продадено на Германия, която през целия предвоенен период и през цялата война го експлоатирала безмилостно, до скапване. През 1945-а това вече напълно износено и повредено от снарядите оборудване било откарано в СССР и с него започнали да произвеждат москвичите. Перспективният план на завод „Москвич“ не предвижда смяна на това оборудване до 2000 година, а какво ще стане по-нататък, ще видим. Но напълно възможно е Съветският съюз да установи още един рекорд.
— И щом е тъй, как ще спасяваме братска Чехословакия, капитане?
— Ами както винаги, с нахалство. В първия ешелон, разбира се, имаме бронетранспортьори — в ГДР, в Полша и в крайграничните окръзи. А ние тук в тила, във втория и третия ешелон, трябва само да вдигаме врява и да демонстрираме нашата готовност.
— А ако, не щеш ли, работата стигне до война? Ако се намесят американците?
— За това бъди спокоен. Никой никога не се намесва. Всичко ще изтърпят. Колкото по-голямо е нахалството ни, толкова по-голямо е тяхното търпение. То се знае, ще изпочупят с камъни прозорците на нашите посолства, а после с техни си пари ще ги ремонтират. Ще ни компенсират всичко до копейка. А подир туй ще започне обичайното смекчаване на международната обстановка и след една седмица всичко ще се забрави. Техните правителства ще имат интерес да забравят всичко час по-скоро. Хайде по една за изпроводяк и стига толкоз. Утре ще започне мобилизацията.
Мобилизацията от 68-а година протичаше без никаква маскировка, демонстративно. Най-напред пресата съобщаваше за големи учения, подир туй следваше мобилизация на запасняците за ученията, след това ученията приключваха, а запасняците оставаха в армията.
За няколко месеца бяха проведени много големи учения на Ракетните войски със стратегическо предназначение, последвани от учения на флота, на войските от ПВО на страната, на ВВС, от безброй учения на армиите и дивизиите от сухопътните войски. След това бяха проведени учения на свързочните войски, на които бяха проверени всички елементи от управлението на гигантската армия, учения на тиловите войски, на които хиляди тонове боеприпаси и десетки хиляди тонове гориво бяха прехвърлени към западните граници, и, най-сетне, командно-щабни учения на територията на Чехословакия, на които всички командири, до командирите на батальони, изучаваха на местността конкретните си задачи в случай на нахлуване. Отстрани всичко това, разбира се, изглеждаше много внушително.
Отвътре изглеждаше малко по-иначе.
Процесът на мобилизиране на армията представлява, първо, докомплектуване на съществуващите подразделения, части и съединения, второ, разгръщане на нови и, трето, тяхната необходима доподготовка и бойно сработване.
Процесът на докомплектуване в нашата дивизия протичаше, общо взето, без особени усложнения. В мирно време повечето съветски дивизии имат съкратен щат, например във всеки артилерийски разчет има не по седем души, а по двама — командир и мерач; при мобилизация всички вакантни места се запълват от запасняци. Дори ако те десет години не са служили в армията и са забравили всичко, такъв разчет след кратка подготовка е напълно боеспособен. Същото става с пехотата, танкистите, сапьорите и така нататък. По-зле от нас при мобилизация са свързочниците, зенитните и противотанковите ракетчици, разузнавачите и химиците. Тоест там, където войникът изпълнява индивидуална, различна от тази на другите работа. Всички тези подразделения през четирите месеца не можаха да бъдат докарани до състояние на боеготовност.
Дивизиите със съкратен състав по съветската официална терминология се наричат „кадрирани“, а злите езици ги именуват „кастрирани“. И това наистина е така, особено там, където процентът на запасняците е много висок. В нашия танков батальон, да речем, във всеки танк вместо четирима танкисти имаше по трима, липсваше зареждачът. Когато го включваха в състава на екипажа, танкът бързо се нареждаше сред боеготовните. В останалите танкови батальони, а те са общо седем във всяка мотострелкова дивизия, на танк се падаше по един само танкист — и то водачи. При мобилизация на всички останали: мерачите, зареждачите, командирите на танкове и дори ротният старшина и командирите на взводове се налага те да бъдат набирани измежду запасняците. Всички освен командирите на взводове бяха служили в танковите войски преди пет-десет години, често пъти на други типове танкове. А командирите на взводове не бяха служили никога и никъде и не само за танковете, за съвременната техника и тактика, а и за армията изобщо нищо не знаеха. Командирите на взводове бяха от някогашните студенти, които в цивилните висши учебни заведения са изслушали преди време курс от лекции по военните въпроси и след дипломирането си са получили званието младши лейтенанти от запаса.
Но най-големи проблеми имаше пехотата. Не само защото степента на кадриране там е най-висока, не само защото пехотата се комплектува от най-загубените войници, които често пъти не разбират езика и на командира, и на другарите си. Най-лошото беше, че пехотата нямаше техника. Една мотострелкова дивизия трябва да разполага с 410 бронетранспортьора, каквито ние имахме едва 40, само в нашия, параден полк. В другите полкове от дивизията, в другите дивизии от армията и в другите армии от окръга такива нямаше. Много от полковете имаха по 3–4 бронетранспортьора за бойна подготовка, които в случая отиваха за командирите на батальони, а дори за началник-щабовете нищо не оставаше.
Е, пехотата в краен случай може да се превозва и с камиони. Бедата е там, че и такива нямаше. Камионите, сложени на консервация в нашата дивизия, стигнаха само за два батальона, още един беше на бронетранспортьори, а на шестте останали мотострелкови батальона от дивизията им предстоеше да използват техниката, идваща по мобилизация.
Всички автомобили в Съветския съюз се водят на военен отчет. Ако си купувате лека кола „Волга“, вас ви предупреждават, че тя всеки момент може да бъде конфискувана за военни цели. За самосвалите, такситата и бензиновозите изобщо да не говорим — те също се водят на специален отчет и при мобилизация се прибират от армията. При мобилизация замира целият стопански живот на страната, понеже всички машини: трактори, булдозери, кранове, екскаватори — всичко отива в армията. Кой е измислил това безумие, трудно може да се каже. Тази система се прилага отдавна, но тя е можела да съществува през трийсетте и четирийсетте години, когато страната още била в състояние сама да се изхрани, когато са съществували дори при най-жесток глад продоволствени резерви, когато основна теглителна и транспортна сила на село бил конят. Сега, когато страната вече не е в състояние да се изхрани, когато тя вече няма никакви продоволствени резерви (през октомври 1964 година това бе демонстрирано на цял свят), когато в селското стопанство вече няма коне, да прибереш оттам всички мъже едновременно, всички трактори и машини, разбира се, е безумие. Онези, които планират бъдещата война, трябва в такива условия да разчитат или на внезапна кратка, светкавична война с прилагане на всичките си ядрени средства през първите минути, или на поражение, ако войната продължи повече от един месец.
Междувременно дивизията започна да получава въпросните водещи ни се коли. Това, което получихме, беше чиста подигравка. Огромното мнозинство от влизащите в армията коли се подлагат на продължителна консервация. След 10-годишно пазене ги прехвърлят в категорията на обикновените армейски коли, а новите, пристигащи от заводите, се консервират. След три, четири, а понякога и пет години безмилостна армейска експлоатация по страхотно разнебитени пътища колите се признават за окончателно негодни за използване и чак след това се дават на селското стопанство, но всяка от тях се води на военен отчет и задължително трябва да се върне в армията при мобилизация.
През 68-а преди Чехословакия получавахме коли, произведени през 50-а и 51-ва година. Докато протичал животът и Маленков смени Сталин, Хрушчов — Маленков, а Брежнев Хрушчов. Докато протичал животът им, Съветският съюз извърши титаничен скок към космоса, като изстреля спътника и Гагарин, а след това, изчерпал всички преимущества на внезапността и на трофейната германска технология, се отказа от по-нататъшната космическа надпревара. А тези грохнали бабички все си живеели и чакали да дойде техният час. И ето че часът удари!
След получаването на „бойната техника“ на пехотата бе забранено да се показва от горите. По пътищата и полята тренираха само танкистите, артилерията и един параден батальон на бронетранспортьори. А всички останали стояха покрай горските просеки и на горските поляни. Вероятно от космоса това е изглеждало страховито. Но не и на земята. Командването се страхуваше, че ще уплаши местните жители с вида на нашето войнство. Надебелели, забравили всичко войници, необучени и недисциплинирани — на стари, пределно износени камиони, боядисани във всички цветове на дъгата.
Редно е да отдадем дължимото на съветските военни ръководители: нито една от тези „диви дивизии“ не само че не се появи в Европа, но и не се движеше денем по територията на Съветския съюз. Но съществуването им донесе на съветското ръководство доста голям капитал, американците виждаха от космоса нови и нови дивизии, които никнеха като гъби. Наблюдавайки мощните танкови колони по пътищата, разузнаването им предполагаше, че в горите стои несметна пехотна сила. То така си и беше, само че силата беше неорганизирана, неуправляема, а най-важното — неспособна да воюва.
След първия етап на мобилизацията — докомплектуването на частите и съединенията, започна вторият етап — разгръщането на новите подразделения, части и съединения.
Запасняците започнаха да пристигат, „бойната техника“ също. Подразделенията набъбваха и някоя прекрасна нощ ненадейно получаваха заповед да се раздвоят. При това заместник-командирът на дивизия ставаше командир на новата дивизия, заместник началник-щабът се превръщаше в началник-щаб на новата дивизия от „второто формирование“, както се нарича това официално. Командирите на батальони през тази нощ ставаха командири на полкове, а командирите на роти — командири на батальони. Лошото беше само, че взводните командири, някогашните студенти, които никога не бяха виждали армия, ставаха вече не взводни, а ротни командири. А за взводни се издигаха сержанти от запасняците.
След разделянето си на две всеки полк и всяка дивизия отново започваха етапа на докомплектуване, но този път със запасняци от още по-стари набори и с още по-стари автомобили. Броят на запасняците растеше застрашително и армията окончателно преставаше да прилича на себе си. С предназначените за завземане на Чехословакия дивизии това, естествено, не се случваше, а дори и да се случваше, то поне в значително по-малка степен, от което на нас изобщо не ни олекваше. Онези дивизии също трябваше да се докомплектуват по някакъв начин и ние изведнъж с ужас видяхме, че от нашите, вече две дивизии, малко по малко започват да изтеглят хора и техника. То се знае, най-добрите хора и най-добрата техника. От танковите екипажи, които с толкова мъки бяхме успели да стъкмим, започнаха да прибират строевите войници, заменяйки ги със запасняци.
След два-три дена вълната заля и нас. От четирийсетте бронетранспортьора двайсет ни бе заповядано да подготвим за изпращане в Прикарпатския военен окръг. След още един ден 12 млади кадрови офицери получиха заповед за прехвърляне в Прикарпатието. А откакто те повлякоха крак, вече нямаше спиране. Всеки ден ни донасяше новина: прибрали са всички водачи на танкове, прибират кадровите свързочници, прибират началник-щабовете. В гората киснехме вече втори месец. Запасняците прииждаха. Дисциплината падаше. Някъде към началото на юли дойде заповед във всяка дивизия да се създадат полеви трибунали. Очевидно до този момент броят на „дивите дивизии“ толкова беше нараснал и всяка от тях беше толкова обезкървена от постоянното източване на кадрови офицери, сержанти и войници, че цялото това войнство вече не можеше да се управлява другояче освен с трибунали.
Трибуналите бързо възстановиха реда, но не и подготовката на войските. Ежедневните тренировки продължаваха. В нашия полк възникнаха нови трудности. След изпращането на половината бронетранспортьори останахме само с двайсет. По два дадохме на командирите на втори и трети батальон, а 16 останаха в първи. Разделихме си ги по братски: един за командира на батальона и пет за всяка рота. В ротата има 76 души. Всеки бронетранспортьор побира теоретично по 15 души, така че всички може да бъдат настанени. Но на практика първият БТР отива за командира на ротата и в него заедно с командира се настаняват замполитът, санинструкторът, картечното отделение на ротата с много голям запас от патрони и старшината на ротата с цялото ротно имущество. Целият командирски БТР не само е претъпкан отвътре, но и отвън е накачулен със сандъци, варели и туби.
На трите останали взвода, по 22 души във всеки, се падат останалите четири бронетранспортьора. По един на взвод и един БТР за остатъците от трите взвода. Това, че в боя взводовете и отделенията ще се окажат разкъсани на части, никого не вълнува, сега трябва да се мисли не за боя, а как да се настанят хората в бронетранспортьорите. Никакви допълнителни камиони, дори разнебитени и изхабени, нито на полка, нито на батальона, нито на окръга никой, естествено, няма да даде. Откъде да ги вземат? А нашият полк и бездруго е най-късметлия сред армиите от окръга. Това не бива да го забравяме! Никой друг няма такива привилегии.
И тъй, във всеки от транспортьорите, които побират по 15 души, трябва да се сместят 16. То ние на учение и по повече сме возили. По 30 души сме натъпквали, и пак нищо! Но ученията и предбойната обстановка донякъде се различават помежду си. В предбойна обстановка във всеки бронетранспортьор освен всичкото оръжие на пехотата задължително трябва да има гранатомет РПГ-7 и 10 гранати към него. Десет гранати — това са два големи сандъка. Освен туй 20 ръчни гранати Ф-1 са още един сандък. Картечница СГМБ и 2000 патрона към нея — това са още два сандъка. БТР-ът трябва да има два пълни варела бензин, те се нагласят отгоре, и резервно колело, то може да се закрепи само на броневия покрив, след което единият от люковете престава да се отваря. По-нататък, всеки войник има със себе си автомат, картечница или гранатомет, към всеки автомат по 300 патрона и към всяка лека картечница по 1000. И още: две гранати, щик, противогаз, защитен гумен комбинезон, противоатомни гумени ботуши и ръкавици, шинел, платнище, чифт долни дрехи, запас от продукти за пет дена, манерка с вода, лопата, индивидуален медицински и противоатомен пакет. Когато всичко това се натовари в БТР-а, не 16, ами един няма къде да седне. Хубаво беше едно време — бронетранспортьорите нямаха брониран покрив, качвай всички отгоре като селски моми на каруца със сено. След Унгария производството на такива бронетранспортьори бе прекратено. Сега тези 16-има души трябва да бъдат натикани през люковете под покрива.
Подобно занимание не е лесно, особено като се има предвид дебелината на запасняците. Понякога тази операция отнема близо четирийсет минути. Ако, не дай си, Боже, машината се преобърне или подпали, освен водача и командира, чиито места са преградени от другите, никой няма да излезе жив. За бой изобщо не става дума. Как дишат те там, наблъскани по-зле от солени риби в каца? Войнишкият ум е намерил изход и от това положение. Всеки си слага противогаза, като предварително е откачил филтриращата кутия от маркуча, а след това маркучите се промушват през отворените люкове и амбразури. Лятно време с гумена маска, притиснат отвсякъде от гърбове, задници, ботуши, цеви и приклади, не е много приятно, разбира се, но поне има какво да дишаш.
На учения, особено пък когато присъстват презморски аташета, всичко това се прави другояче, но ученията са едно, особено показните, а суровата армейска действителност е съвсем друго нещо.
Късно една вечер след поредната тренировка на войниците по настаняване в БТР-а (а за нищо друго вече не ни беше останало време) получих заповед спешно да замина за щаба на Прикарпатския военен окръг. На моето място застъпи командирът на първи взвод, младши лейтенант от запаса. Когато чу за новото си назначение на длъжността ротен, той погледна мрачно нашите бронетранспортьори, запасняците, които сержантите с мъка измъкваха един по един през люковете, подсвирна проточено и тегли една дълга псувня.