Виктор Суворов
Освободителят (15)

Животът на Головастов

Междуконтиненталната балистична ракета „8-К-84“ представляваше венец на творението и връх на съвършенството. Далекобойност, точност, многозарядна бойна част с индивидуално насочване на всяка бойна глава, мощна бордова станция за откриване и неутрализиране на противоракетните локатори, цял комплект различни прибори, защитаващи ракетата по време на полет от опитите за унищожаването й. Ракетата съчетаваше в себе си най-добрите качества на течностните и твърдогоривните носители. Тя беше капсулна, тоест горивото и окислителят се намираха в специални свръхздрави леки капсули, което й позволяваше да се зарежда не два часа преди старта, а още в завода и после да бъде държана в шахтата 10 или 15 години с възможност да се изстреля по всяко време. Но в капсулите се намираха течно гориво и течен окислител и поради това управляването на ракетата по време на полет и регулирането на режимите на горене също бяха много проста и дори приятна задача. Особено предимство беше нейната устойчивост към ядрени взривове при държане в шахта. Ако противникът пръв започне войната и се осъществи ядрен взрив съвсем близо до венеца на шахтата, това няма да причини на ракетата никаква вреда, защото тя беше не само капсулна, а и контейнерна. Ракетата е окачена на мощни амортисьори вътре в контейнера и цялото пространство между нея и вътрешните стени на контейнера е пълно с инертен газ, който изпълнява ролята на възглавница при всякакви удари. Самият контейнер обаче също е окачен на амортисьори вътре в свръхздравата шахта, захлупена отгоре с двестатонна железобетонна плоча. Ядрен взрив, дори съвсем близък, не може да й причини вреда. Издръжливостта на ракетата се осигуряваше още и от това, че всяка беше автоматично свързана със спътниците за предупреждаване: ако американците извършат масово изстрелване на свои ракети, „8-К-84“, без да чака никакви команди, ще стартира насреща им. В случай обаче, че и тази система засече, всяка ракета можеше да реагира тъй, сякаш всички сдържащи я командни пунктове са унищожени. Тогава всяка ракета стартираше сама и отмъщаваше за своите командни пунктове.

„8-К-84“ беше последната творба, създадена от гения на Корольов.

Ракетата даваше в ръцете на съветското ръководство още един коз. Дотогава всяка ракета, стартирала от шахта, напълно изваждаше пусковата шахта от строя. Това ни принуждаваше по време на преговори да се борим за правото на всяка шахта да съществува.

Последната Корольова ракета стартираше не от шахтата, а от окачения в шахтата контейнер. Освен това възможността да се регулират режимите позволяваше да се извършва „меко“ изстрелване — ракетата много плавно напущаше контейнера, без да причинява никаква вреда на шахтата. По такъв начин всички съветски шахти ставаха шахти за многократно използване. Това даваше на съветските ръководители грамадни предимства: по време на преговори можеше да се прави пазарлък за броя на шахтите. Ограничавайки броя на шахтите, американците ограничаваха броя на ракетите, нали шахтите са за еднократна употреба. Себе си американците ограничаваха, а нас — не!!! Можехме да си измайсторим безброй ракети, да ги скрием в железопътни тунели, а по време на война да стреляме от всяка шахта по много пъти!!! Ние сме за САЛТ!!! Да живеят мирните инициативи на Съветския съюз и лично на Леонид Илич!!!

Гвардейски лейтенант Головастов обикна ракетата от пръв поглед. Той изучаваше изгората си от ранна сутрин до късна вечер. Сънуваше я в кратките откъслечни сънища и когато се събудеше сутрин, блажено се усмихваше, отново и отново мислено претичваше през безбройните релета и съпротивления, блокове и подблокове.

След около шест месеца той вече можеше да броди мислено по нейните безкрайни тръбопроводи и кабелни кладенци, по електрическите й вериги като по улиците на малко, познато от детските му години и свидно градче, където всяко кръстовище и всеки камък могат да те подсетят за някоя незабравима история.

Гвардейският лейтенант излизаше от ракетния хангар само защото имаше режим, който повеляваше, че в 18:55 на хангара трябва да се ударят восъчните печати и да се включат електронните системи за защита.

След още три месеца ракетата се превърна за него от очарователна непозната в част от собственото му същество, той вече не можеше да живее без нея, както ние не можем да живеем без мозък или сърце.

 

 

Ракетата беше една от първите серийни и затова се намираше под постоянния контрол на конструкторското бюро. Конструктори и инженери пристигаха в ракетния полк доста често. Ту идваха по двама-трима и с часове ровичкаха из двигателя или из челната част, ту по трийсетина наведнъж и тогава за няколко денонощия ракетата се изключваше от разписанието за бойно дежурство.

Веднъж един от пристигналите попита лейтенанта за нещо съвсем незначително и когато чу отговора, го изгледа учудено. Те си поприказваха още петнайсетина минути, след което инженерът стисна ръката на лейтенанта.

— Слушайте, лейтенанте, сега тук са водещите конструктори на ракетата. Всички имаме значителен опит в работата с носители, но вие можете да разговаряте с нас като равен. Равнището на знанията ви е направо смайващо. На какво се дължи това?

— Аз просто я обичам.

— Слушайте, лейтенанте, не ви е тук мястото. Вие притежавате аналитичен ум и феноменална памет. Естествено, няма какво да правите в академията. Академията представлява слонски гробища. В академията преподават хора, които нямат дарба за самостоятелна творческа дейност. Повече от това, което знаете, академията все едно няма да ви даде. И в същото време академията ви трябва само заради тапията. Нали знаете нашата система: без тапия си нищо, с тапия ставаш човек! Не губете време, подайте рапорт за постъпване в академията, а оттам в конструкторското бюро. Писано ви е да станете генерален конструктор на най-добрите ракети в света.

— Благодаря ви.

— За голямо съжаление неотдавна почина един много голям човек…

— Да, знам.

— Той, естествено, би ви взел при себе си без всякакви академии, и по-сериозни неща му се позволяваха… той отваряше вратата на Централния комитет с крак… И накрая, лейтенанте, много бих искал да чуя мнението ви за ракетата. С две думи. Още нещо освен „обичам я“ и „много я обичам“.

— Тя може значително да се подобри.

— Дали не съм ви прехвалил, лейтенанте? Не си ли позволявате твърде много?

Лейтенантът стисна устни и упорито повтори:

— Тя може значително да се подобри.

Той знаеше, че кощунства. Знаеше, че казва нещо обидно за конструктора. Никога дотогава лейтенантът не беше си позволявал дори да си помисли, че нещо в нея може да бъде променено. Решението му хрумна в момента. Решение просто и ослепително в простотата си.

 

 

Всяка ракетна шахта е замаскирана така, че нито случаен ловец, озовал се ненадейно в този затънтен край, нито разузнавателен спътник от космоса не могат да видят нищо интересно и необикновено. Ту върху двестатонната, захлупваща шахтата плоча сложат скала, която може да се отмества настрана заедно с плочата, ту засадят отгоре й елова горичка. Но два пъти годишно цялата маскировка се нарушава. Такъв е графикът. Извършва се обща проверка на ракетата, на челната част и на шахтата. Ракетата с контейнера се изкарва на повърхността, след което започват да я оглеждат, да я преслушват, да я опипват. За десет денонощия ракетата се изключва от разписанието за бойно дежурство. Това са задължителните полкови сезонни прегледи, но освен тях има изборни дивизионни, корпусни, армейски и централни проверки. Извън тях съществуват конструкторски и промишлен надзор, когато представители на военната промишленост или на конструкторското бюро пристигат в дивизията или полка и произволно проверяват няколко ракети и спазването на правилата за съхраняването и експлоатацията им. По такъв начин ракетата прекарва твърде много време на повърхността, а не в шахтата. Така се снижава боеготовността на ракетните войски, тяхната маскировка и неуязвимост. Освен това постоянното разстиковане на възлите на ракетата скъсява живота й.

Гвардейски лейтенант Головастов предлагаше автоматична система за проверка на всички ракети едновременно, без те да се изваждат от шахтите. Той предлагаше във всеки команден пункт да има „Проверочен еквивалент“ — макет на ракетата, и да се проверява ежедневно само този макет, а след това електрическите сигнали да се пущат едновременно през макета в командния пункт и през бойната ракета в шахтата. Ако преминаването на сигналите бъде еднакво, значи бойната ракета е в изправност.

Системата на проверочните еквиваленти на Головастов можеше да се усъвършенства непрекъснато. След монтирането на еквивалентите в КП на полковете те можеха да се монтират в дивизиите, корпусите, ракетните армии, в централните командни пунктове. Това би позволявало на всеки командир до главнокомандващия Ракетните войски със стратегическо предназначение да провери всеки момент готовността за изстрелване на всяка ракета, без да излезе от кабинета си. При това решение числеността на ракетните войски би могла смело да се намали два или дори три пъти, понеже те се състоят предимно от проверочни разчети, комплектувани изключително от офицери, всеки от които мечтаеше само за едно — как да се прехвърли от „раковите“ войски в които и да било други. Срещаха се, естествено, и в „раковите“ войски изключения като Головастов, но това се случваше много рядко. А, общо взето, предложението на Головастов обещаваше икономии в размер на милиарди рубли. С това предложение той отиде при командира на полка.

 

 

Командирът явно не беше в настроение.

— За тия работи си има учени — назидателно му каза той. — А нашата работа е фасулска. На нас работата ни е да се намираме в готовност и да извършим точни изстрелвания, когато ни изкомандват. И уставният ред трябва да се поддържа. Между другото, за реда. Не би било зле, другарю лейтенант, да отделяте повече внимание на това, как вашите войници си опъват креватите и как си лъскат ботушите. В момента, като гледам подчинените ви, констатирам, че сте най-некадърният офицер в полка. Това е. Свободен сте!

 

 

Мнението на командира на полка се промени след два-три месеца, когато той получи заповед за провеждане на конкурс за рационализаторска и изобретателска работа.

— Другарю лейтенант, какво подготвяте за конкурса?

— Нищо не подготвям, другарю полковник.

— Защо така?

— За моя проверочен еквивалент са нужни истински електронни блокове от бойни ракети, те са в склада, вие сте забранили да се вземат.

— Но те са предназначени за бойните ракети!

— Тъй вярно, другарю полковник, но в полка имаме десет бойни ракети и точно толкова пълни резервни комплекта се пазят. На полка в случай на нужда са му предостатъчни един-два комплекта. А ние имаме цели десет! На мен само един ми трябва, за изложбата. Щом се закрие изложбата, ще разглобя макета и ще върна всички части в склада. Естествено, трябва да се докладва на щаба на дивизията и щаба на корпуса за какво и за колко време вземаме един комплект.

— А без комплект не може ли да се мине?

— Съвсем не, другарю полковник. Нали трябва да сглобя пълен макет на носителя?!

— Добре, действай!… Чакай! А колко подобрения ще предложиш?

— Едно.

— Едно ли?! Само толкоз? Ех, братле, много е малко това. Полкът ни пак ли на последно място ще се нареди? Май така излиза? Отговаряй! Така ли е, или не е така?

— Другарю полковник, моето предложение е само едно, но с икономия за милиарди!

— Ех, лейтенанте! — отчаяно махна с ръка полковникът. — Нищичко не разбираш от живота! Да помниш, докато си жив, да си набиеш в главата: пет предложения с икономия една рубла всяко струват значително повече от твоето едно, па макар и с милиарди! Както и да е, прави каквото знаеш. Едно е по-добре от нищо.

 

 

Още след откриването на изложбата, когато командирът на дивизията внезапно проумя предназначението на тромавата конструкция от сиви електронни блокове, оплетени от разноцветни проводници, той заповяда изложбата незабавно да се закрие, макар че и бездруго непосветен трудно би могъл да я посети.

Новината за проверочния еквивалент светкавично мина през щабовете на корпуса и ракетната армия и литна по-нататък.

Ден по-късно на изложбата се появи заместник-главнокомандващият по ИРС (инженерно-ракетната служба).

Заместник-главкомът седеше на креслото и внимателно слушаше обясненията на лейтенанта. След като привърши обясненията си, лейтенантът въздъхна дълбоко и попита:

— Другарю генерал-полковник, разрешавате ли след вашето отпътуване да пристъпя към разглобяване на еквивалента?

— Откъде накъде? — сепна се генералът.

— Сглобил съм апарата от резервни блокове за бойни ракети, утре трябва да върна всички блокове в склада.

— Глупости — прекъсна го генералът, — във всеки полк има по десет резервни комплекта. А за чий? За чий, питам? Един комплект е предостатъчен, тя, миличката, не се поврежда всяка година. А колко милиона струва всеки комплект? Все гледаме да се презастраховаме, майка му стара! Навсякъде през носа ни излиза… А, общо взето, голяма работа си свършил, лейтенанте. От общодържавно значение!

— Служа на Съветския съюз! — грейна лейтенантът.

— Макетът да се заключи и никой да не се допуща при него! — нареди зам.-главкомът.

Един презрял старши лейтенант или капитан в състава на която и да е комисия е къде по-опасен от генерал. Генералът, колкото и да е страшен, гледа отгоре-отгоре, а презрелият старши лейтенант все надълбоко рие. Цялата армия знае, че ако се случи такъв в състава на комисията и ако на всичко отгоре той излезе въздържател, проверката няма да приключи добре.

 

 

Седмица след изложбата в полка довтаса внезапна комисия от Управлението на боеготовността на ракетните войски. Още през първия ден от проверката един беловлас капитан от онези, на които в съответствие с Жул Верн им викат „петнайсетгодишният капитан“, установил в склада за резервни части липсата на един комплект. Капитанът, естествено, знаел, че девет комплекта винаги ще са достатъчни на полка, но според инструкцията те трябва да са не девет, а десет.

— Къде е десетият комплект?

— На изложбата.

— Кой е разрешил?

— Щабът на ракетния корпус. Ето ви писменото разрешение.

— Не се опитвайте да ме баламосвате. В заповедта се казва, че комплектът трябва да бъде върнат в склада веднага след закриването на изложбата! А от този момент колко време е минало? А?

— Зам.-главкомът по ИРС заповяда да не разглобяваме макета до второ нареждане.

— А къде е писменото разрешение?

— Още не е пристигнало от Москва.

— А, не било пристигнало! Точно така ще запишем.

— Головастов! Цяла нощ няма да спиш, но тая шибания да я разглобиш и да предадеш до утре заран комплекта в склада! Мамка ти с твоите изобретения!

 

 

Пощата пристига в тайгата рядко, с големи закъснения. Близо две седмици след проверката в една и съща поща имаше три заповеди едновременно.

Първата заповед „За състоянието на бойната готовност на ракетните войски със стратегическо предназначение“ беше подписана лично от главкома. Заповедта гневно критикуваше онези, които използват резервни части за бойните ракети не по прякото им предназначение. Заповедта завършваше със заключителна част:

„За умишлено снижаване на боеготовността на ракетните войски на лейтенант Головастов да се обяви строго мъмрене.“

Втората заповед, подписана от заметника му по ИРС, нареждаше на командира на полка незабавно да изпрати в Москва „Проверочния еквивалент“, а вместо частите, използвани за конструирането му, да получи от склада на дивизията недостигащия комплект.

Третата заповед, подписана от заместника на главкома по кадрите, нареждаше да бъдат изпратени в Москва двамата най-добри млади офицери за явяване на приемни изпити за академията.

 

 

— Абе за каква академия ми приказваш?! Кой ще те приеме там с такава характеристика. Помисли си само: „За умишлено снижаване на боеготовността на ракетните войски!“ Бъди благодарен, че си на свобода, че не те изправиха пред военен съд!

— Но зам.-главкомът днес потвърди, че трябва да получим нов комплект.

— Ее, братле! Всичко това наистина е така, но да не мислиш, че сега зам.-главкомът ще иде при главкома да обяснява на кого какво е заповядвал? Главкомът е подписал заповедта за бойната готовност и глупаци, които да му кажат, че неговата заповед е неправилна, няма да се намерят! А ти не си губи времето, получи пак от склада един комплект и отново измайстори това твое изделие. Щото ние след комисията го разглобихме и го върнахме в склада. А сега, както виждаш, то пак дотрябва. Само че по-бързо действай, по цели дни и нощи няма да спиш, но спешно трябва да го изпратим в Москва. Разбра ли? Действай! Всичко ще се оправи, догодина ще влезеш в академията.

Отговорът на изобретението на Головастов дойде от Москва необикновено бързо:

„Поради откритите в конструкцията дефекти серийното производство на апарата е преценено за нецелесъобразно.“

 

 

На другата година в полка докараха новичък проверочен автомат за дистанционен контрол на стратегическите ракети, създаден от творческия гений на съветските конструктори, инженери, техници и работници.

По ракетните части бе прочетена заповед за награждаването с премии, този-онзи и с Ленинска, с научни звания и степени, с ордени и медали на голяма група създатели на изумителния апарат.

Новият чудесен апарат беше тъкмо такъв, какъвто го предлагаше Головастов, само че се наричаше другояче и беше по-изпипан, Головастов твърде много бързаше при създаването на своя и сигурно затова той не стана много красив. Имаше и още една принципна промяна: апаратът на Головастов беше сглобен от сиви стандартни блокове на бойни ракети, а конструкторите на новия бяха решили да боядисат рожбата си в светлозелен цвят, с бели и червени кантчета. Все пак той ще се намира не на бойни позиции, а в командните пунктове, нека радва окото!

Внедряването на автомата позволи рязко да се повишат боеготовността, маскировката и неуязвимостта на ракетните войски. Освен това той даваше възможност значително да се съкрати личният състав на „раковите“ войски и освободените при това офицери да бъдат изпратени за попълване на ракетните войски и артилерията на сухопътните войски, ракетните подразделения на ВМФ, а също и на зенитно-ракетните войски на ПВО.

Гвардейски лейтенант Головастов като недисциплиниран и безперспективен офицер, получил на всичко отгоре лично строго мъмрене от самия главком на РВНС, бе прехвърлен в пехотата.

В нашия гвардейски полк той минаваше за най-некадърния офицер.