Виктор Суворов
Аквариумът (7)

1

Майко Русия, ти ми махаш с детска ръка от железопътния насип, ти разкриваш пред мен необятните си хоризонти. Трепетлики, брезички, елхички, разграбени църкви, момичета по сенокос, заводски комини и отново — деца по насипа. Те ми махат и ми се усмихват. Мостове, мостове… Река Десна отшумя със стоманените плочи на моста. Конотоп. Брянск. Калуга. Колелата тракат по релсовите съединители. Чук. Чук. Чук. Вагонът е шумен. Правим си разпивка. Във вагона всички са свои. Ешелонът е военен. Чужди няма. Във вагона са само военните съветници. Бъдещите. И пътниците му пият за бъдещето си. За Десето главно управление. За генерал-полковник Окуньов. По ръцете преминава нова бутилка. Пий, капитане. За звездата! Желая ти големи звезди, капитане! Благодаря, майоре, същото ти желая и аз. Очите ни горят. Очите на всички горят. Всички ние сме момчета, побъркани на тема война. Да не би да сме постъпвали в училищата, само за да проверяваме как са лъснати войнишките ботуши? Не, постъпвахме в училищата като романтици по войната. И ето ги щастливците, на които Десето главно управление дава такава възможност. За Десетото, братлета! За Десетото!

Много хора сме във вагона. Артилеристи, летци, пехотинци, танкисти. До вчера не се познавахме. Но вече всички сме приятели. И отново бутилката тръгва по ръцете ни. За вас, момчета, за вашия успех. За вашите звезди. А мен къде ли са ме понесли дяволите? В документите ми е посочена Куба, но това е, само защото в групата няма никой друг за Куба. Тук има твърде много за Египет, много за Сирия. Някои са за Виетнам. Ако някой наистина беше за Куба, то за мен щяха да измислят нещо друго. Кравцов, естествено, се досеща, че Куба е само за маскировка. Но и той не знаеше нищо определено. Кравцов. Генерал. Видях го генерал. Но беше в прашен комбинезон и със синя, избеляла барета — такъв, каквито бяха и всички, по нищо не се различаваше от войниците на Спецназ. Опитвам се да си го представя в истинска генералска униформа със златни звезди и широки лампази. Но не успявам. Представям си го винаги такъв, какъвто беше по време на нашата най-първа среща: с чиста гимнастьорка, с пагони на подполковник, с лице на младичък капитан. Успехи, генерале!

2

Красная Пресня е най-мощният военен железопътен възел в света. Ешелони. Ешелони. Ешелони. Хиляди хора. Всичко е зад високи огради. Всичко е под заслепяващата светлина на прожекторите. Ешелони с танкове за Германия. Ешелони с новобранци за Чехословакия. Тракане и грохот. Маневрените дизелови локомотиви композират влаковете. За Далечния изток — ешелон с оръдия. Ето някакви контейнери. Около тях има охрана, както около Брежнев. Складове. Складове. Складове. Товарене и разтоварване. Ешелон с уволняващи се войници от Полша. И до тях — затворнически вагони. Прозорците са тесни и дълги. Прозорците са замазани с бяла боя. Решетки на прозорците. Красная Пресня е не само военен център, но и етапен затвор. Войници с овчарки. Червени пагони. Затворническият ешелон бавно заминава към зоната. Вратите й са огромни, стоманени. Бодлива тел. Синя заслепяваща светлина. Затворнически ешелони. В Бодайбо. В Череповец. В Северодвинск. В Жълти води. Огромни сиви блокове на военния етапен пункт. Групата съветници за Южен Йемен. Идете в блок „Б“, стая 217-та. Съветникът за Куба! Аз. Капитан Суворов? Да. Последвайте ме. Млад, строен майор ме води покрай някакви дълги огради и стифи от зелени сандъци. Насам, капитане. В малкото дворче ни чака санитарен автомобил с червени кръстове. Моля, капитане. Вратата се тряска подире ми и колата тръгва. На два пъти спира — сигурно за проверка при излизане от забранената зона. И ето, возят по Москва. Знам, че ме карат не по прекия път, а из улиците на големия град. Колата често прави завои и дълго стои пред светофарите на кръстовищата. Но това са само мои предположения. Не мога да видя нищо — прозорците в купето са матови, като в затворнически вагон.

3

Относителното налягане върху почвата на американския танк М-60? Кои противотанкови ракети повече ви харесват: американските или френските? Защо? Защо спиралните стълби в замъците се вият отдолу нагоре вляво, а не вдясно? Защо предните колела на каруцата са малки, а задните — големи? Какво е това: „три линии“? Защо в руската винтовка на Мосин нарезите са отляво надясно нагоре, а в японската винтовка на Арисака е обратното? Какви са принципните недостатъци на винкеловия роторен двигател? Колко тежи една кофа живак? Какъв тип жени ви харесват? Колко броя от списание „Огоньок“ излизат годишно? Кой първи е използвал „вертикалното захващане“? Какво означава буквата „Л“ в името на съветския изтребител-бомбардировач „СУ-7 БКЛ“? Ако ви бяха заповядали да модернизирате американския стратегически бомбардировач Б-58, кои параметри бихте подобрили най-напред? Защо на германските танкове „Пантера“ е било използувано шахматно окачване? В съветската мотострелкова дивизия има 257 танка, според вас това количество трябва да се увеличи или да се намали? С колко? Защо? Как това ще повлияе на организацията за снабдяване на дивизията? Въпросите се сипят един след друг. Няма никакво време за обмислянето им. Едва си се замислил и следва нов. Кой е Чехов? Това е снайперист от 138-ма стрелкова дивизия на 620-та армия. А Достоевски? Странни въпроси. Кой не познава Достоевски? Николай Герасимович Достоевски е генерал-майор, началник-щаб на 3-та ударна армия. Смеят се. Това, капитане, не е точно онова, което искаме, но приемаме отговорите ти. Те много ярко те характеризират. Ако понякога се смеем, не се смущавай. А нима някога съм се смущавал?

4

Струва ми се, че са ми задали един милион въпроси. Но по-късно пресметнах, че са били някъде около пет хиляди: по 50 въпроса на час, по 17 часа, 6 дни. На някои въпроси се налага да отговарям по пет, а дори и по десет минути. За други са ми нужни секунди. Понякога въпросите се повтарят. Понякога един и същи въпрос се повтаря бързо по няколко пъти. Не трябва да се нервничи. Отговаряй по-бързо. И през ум да не ти минава да излъжеш или да хитруваш. И така, колко водка можете да изпиете наведнъж? Ето фотографиите на десет жени. Коя най-много ви харесва? Умножете 262 по 16. По-бързо. Наум. Това не е много трудно. Трябва отначало да умножите 262 по десет, след това да прибавите половината на полученото, а после — още 262. Изпитващият ме гледа в упор. По-бързо, капитане. Такава дреболия! Гледам в тавана. Мъчително събирам всичко заедно. Гледам право пред себе си. На някакъв мой предшественик задали точно този въпрос и той с тънък молив е написал всички изчисления върху зелената хартия, с която е застлана масата ми. Виждам готовия отговор и веднага съобразявам, че това е просто провокация. Моят предшественик не би могъл да има тънко моливче. Не би могъл тайно да прави изчисления върху хартия под такъв пронизващ поглед! Стискам челюсти и подхвърлям собствения си отговор: 4192. Дори не гледам към зелената хартия, покриваща масата ми. Знам, че отговорът там е нарочно неправилен. А въпросите се сипят като грахови зърна: как бихте реагирали, капитане, ако ви предложат да търгувате с дини?

Понякога в залата има само един изпитващ. Понякога са трима, а понякога — петнадесет. Ето ви двеста фотографии, разпознайте онези, които сте виждали в тази стая по време на изпитите. Времето се засича. Сега изберете онези, които сте виждали само веднъж в тази стая. В текста зачеркнете всички букви „О“, подчертайте всички букви „А“, заградете с кръгче всички букви „С“. На действията на този субект не обръщайте внимание — както и на радиопредаването. Времето се засича. Субектът ми прави физиономии, опитва се да ми вземе молива, рита стола под мен. А радиото ще се скъса: зачертай „С“, подчертай „О“… Понякога по време на изпита направо в стаята ми носят разкошен обяд, а понякога забравят. Понякога ми разрешават да отида в тоалетната при първо поискване, понякога се налага да моля по три пъти. Всеки ден те ме докарват до предела на умствените и физическите ми възможности. И аз, и те съвсем ясно усещаме границата. Късно след полунощ, без да се събличам, падам върху кревата си и мигновено заспивам. Те чакат тъкмо този момент: една заслепяваща лампа е насочена в очите ми. 262 да се умножи по 16. Е, по-скоро. Наум. Толкова просто е! Вече си отговарял на този въпрос. Хайде де! 4192, им крясвам и светлината угасва.

5

Много по-късно научих, че онези, които са отговорили правилно на повече от 90 на сто от въпросите, не ги приемат тук. Не са нужни много умни. И все пак главното в изпитите не е да се определи нивото на знание. Съвсем не. Способността да се усвоява голямо количество информация за късо време при силна възбуда и наличието на смущения — ето кое е главното. А освен това се определя имаш или нямаш чувство за хумор, нивото на оптимизма, уравновесеността, способността за интензивна дейност, устойчивостта на настроението и много други неща.

— Е, момче, ти си подходящ за нас — казва ми побелелият изпитващ в края на шестия ден. — Организацията ни е сериозна. Правилата тук са толкова кратки, че ги разбира дори онзи, който не иска да ги разбере. Законът ни е прост: входът е рубла, изходът — две. Това означава, че да влезеш в организацията е трудно, но да излезеш от нея е още по-трудно. Теоретично за всички членове на организацията е предвиден само един изход от нея: през комина. За някои той е почетен, за други — позорен и страшен, но за всички нас е само коминът. Само през него излизаме от организацията. Ето го — този комин…

6

Мислех си, че в нощните кошмари лицето на полковника ще ме преследва цял живот. Но той никога не ми се присъни. А аз си мислех много за него. И ето какво не разбирах. Обясниха ми, че е обичал парите, обичал да си пийне, обичал жените. За пари се и продал на чужди разузнавания. Да допуснем, че е така. Но той е имал великолепни възможности да избяга на Запад. Но не е избягал. На Запад е щял да си има достатъчно и пари, и вино, и жени. А в Москва той все едно не е могъл да харчи парите си. Пък и не може чак толкова да се развихриш.

Женкарят би избягал при жените и парите, а той не е избягал. Той е балансирал над крематориума. Защо, дявол да го вземе! Въртя се на горещата възглавница и не мога да заспя. Първа нощ без изпити. А може би през нощта да ме следи телекамера? Е, голяма работа! Ставам и показвам кукиш към всички ъгли. Ако и сега ме следите, утре няма да ме закарат в Централния комитет. После решавам, че не е достатъчно да им покажа само кукиш и затова показвам на телекамерата — ако наистина я има — всичко, което мога да покажа. Ще видим на сутринта дали ще ме изгонят или не. Като им издемонстрирах всичко, което мога, си легнах удовлетворен на кревата и веднага заспах с твърдата увереност, че утре ще ме изгонят в Сибир да командувам танкова рота, а не го ли сторят, то тук може да се живее и може да се заобикаля контролът.

Спя блажено и сладко в кревата. Спя дълбоко. Знам, че ако ме приемат в Аквариума, то това ще бъде голяма грешка на съветското разузнаване. Знам, че ако остане само един изход и той е през комина, този изход няма да бъде почтен за мен. Знам, че и в кревата си няма да умра. Не, такива не умират в креватите си. Ах, разузнаване съветско, по-добре да ме беше пуснало веднага през комина!

7

Отново ме карат нанякъде в закрита кола с матови стъкла. Аз не виждам накъде и мен никой не ме вижда. Къде ли ме карат: в Централния комитет или в Сибир? Все пак сигурно в Централния комитет. Ако беше за Сибир, то куфарът ми щеше да бъде с мен, а щом го няма, може да означава, че ме откарват не завинаги, а за краткотрайно посещение със завръщане там, откъдето ме карат.

Зад прозорците шуми огромният град, значи сме някъде в центъра. А може би това е Лубянка? Край Лубянка на площад Дзержински винаги има шум като от Ниагарския водопад. Кой знае защо ми се струва, че сме точно на Лубянка. Но в това няма нищо чудно: Централният комитет е съвсем наблизо. Нашата кола стои на едно място, след това внимателно влиза някъде. Отзад изскърцва метална порта. Вратата на колата се отваря — излизайте.

Ние сме в тясно, мрачно дворче. От четирите страни има високи стари стени. Зад нас има врата. Край вратата стоят сержанти от КГБ. Няколко врати излизат в мрачното дворче. Край някои от тях също има охрана от КГБ. Край останалите охрана не се вижда. Горе на корниза гукат гълъби. Насам, моля. Побелелият показва някакви документи. Сержантът от КГБ козирува. Минавайте. Побелелият знае пътя. Той ме води по безкрайни коридори. Червени килими. Сводести тавани. Тапицирани с кожа врати. Отново ни проверяват документите. Минавайте. Асансьорът ни качва безшумно на третия етаж. Пак коридори. Голяма приемна. Възрастна жена зад масичката. Почакайте, моля. Побелелият лекичко ме подбутна отзад и затвори вратата след мен, като самият той остана в приемната.

Кабинетът е висок. Прозорците са до тавана. Нищо интересно не се вижда от тях. Гледа в упор една сляпа стена и по корниза й — гълъби. Масата е дъбова. Зад масата седи слаб мъж в очила със златни рамки. Костюмът му е кафяв, без никакви отличителни знаци — нито медали, нито ордени. В армията е добре — погледнеш пагоните и си готов за разговор: другарю майор, другарю подполковник… А как да започнеш тук? Затова не започвам никак. Просто се представям:

— Капитан Суворов.

— Здравейте, капитане.

— Здраве желая.

— Проучихме ви внимателно и решихме да ви приемем в Аквариума — след съответната подготовка, разбира се.

— Благодаря Ви.

— Днес е 23-ти август. Запомнете, капитане, тази дата за цял живот. От този момент вие влизате в номенклатурата, ние ви издигаме на един много висок неин етаж — в номенклатурата на Централния комитет. Освен всичките изключителни привилегии, предоставя ви се и още една: от този момент вие не сте под контрола на КГБ. От този момент КГБ няма право да ви задава въпроси, да изисква отговори на тях, да предприема каквато и да е акция срещу вас. Ако направите грешка, съобщете за нея на ръководителя си, той ще доложи на нас. Ако не доложите, ние все едно ще разберем за грешката ви. Но във всеки случай каквото и да е разследване на вашите действия ще бъде извършвано само от ръководството на ГРУ или от отдела за административните органи на ЦК. За всеки контакт с КГБ сте длъжен да докладвате на ръководителя си. Благополучието на ЦК зависи от това, как организациите и хората с ранг на номенклатура на ЦК ще съумеят да запазят независимостта си от каквито и да било други организации. Благополучието на ЦК — това е и вашето лично благополучие, капитане. Гордейте се с доверието, което Централният комитет оказва на военното разузнаване и на вас лично. Желая ви успехи.

Козирувах стегнато и излязох.

8

Широко езеро в гората. По бреговете му — камъш. Над стръмния бряг — брезова гора. Там, зад високата ограда, е нашата вила. Миниатюрен плаж. Лодките са обърнати с дъното нагоре. На другия бряг също има някакви дървени вили. Също зад зелена ограда. Също се охранява. Зоната тук е особена. Вили. Но вили само за отговорните другари. И съвсем не е лесно да попаднеш в тази вилна зона. Дъбови горички. Езера. Гъсти гори. Тук-там — червени покриви. И отново — зелени огради. До нашето езеро може да се стигне само по един път. Други няма. Както и да се въртиш наоколо, ще стигнеш все до зелените огради. Оттатък нашите огради също има нечии вили. Някой там удря по волейболната топка. Но на нас не ни се полага да знаем кой е той. А на него не му се полага да наднича към нас. Лявата ни ограда е по-висока от дясната. По вечерно време от другата страна се дочува музика. Много приятна мелодия. Танго.

Вилата ни е голяма. Тук живеем двадесет и трима души. Но място има и за тридесет. Всеки си има малка стаичка. Гредоредени борови стени. Миризма на смола. Малко пейзажче на стената. Огромен мек креват. Лавица за книги. Долу има хол с голям азиатски килим. Ставаме, когато си искаме. И правим, каквото пожелаем. Закуската е засищаща. Обядът е скромен. Вечерята е разкошна. Вечер седим край камината. Пием. Разказваме си небивалици. Всички ние в миналото сме били офицери от средните етажи на съветското военно разузнаване. В групата има един подполковник. Двама майори. Един старши лейтенант. Останалите са капитани. Един от нас по-рано е бил летец-изтребител. Двама — в ракетните войски. Един — десантчик. Един — командир на ракетен катер. Военен юрист. Военен лекар. Общо взето, много разноцветен букет. Дошли сме тук от различни началници. Всеки от нас по някакви причини е попаднал във „водите“ на някакъв разузнавач от дивизионно, армейско или по-високо ниво. Някой е избрал всекиго от нас в личната си група. И ето, тъкмо от тези групи Аквариумът подбира кандидатите си. Аквариумът, естествено, вземайки хора от ръководителите на разузнаването от по-долните етажи, съвсем не се стреми да вземе всичките или най-добрите. Не. Ако днес Аквариумът вземе всичките най-добри момчета на Кравцов, утре Кравцов няма толкова грижливо да подбира свитата си. Затова Аквариумът много внимателно избира от хората на по-долустоящите началници така, че да не накърни желанието им да отделят такова огромно внимание на подбора на хората.

Спя много. Отдавна не съм спал толкова дълбоко и толкова сладко. Сутрин ставам късно и отивам на езерото. Времето е мрачно. Но водата е топла и сума време плувам. Знам, че този сън и тази свобода не са задълго. Просто ни дават възможност да се отпуснем след изпитите преди началото на учебната година. И аз се отпускам.

9

Бързо завързващата се дружба завършва с дълга вражда. Знам го. И другарите ми от групата го знаят. Затова не бързаме в отношенията си. Много внимателно се вглеждаме един в друг. Говорим за дреболии. Разказваме не особено солени анекдоти. С една дума, баламосваме се. Засега можем да пием. В огромния бюфет има богат избор: отивай и пий. Но пием умерено. Някога ще станем приятели. Някога ще си доверяваме. Някога ще се поддържаме. Тогава вече ще пием истински. Като истински офицери. Но сега не.

Старателно ни взеха мерките и ето — всички сме с цивилни костюми. На някои от нас е съдено да облекат форма, когато станем генерали. На някои ще им се наложи да останат в цивилни дрехи, дори когато станат генерали. Такава ни е службата.

10

— Казвам се полковник Пьотр Фьодорович Разумов — представя ни се един здравеняк с анцуг и с волейболна топка в ръката. — На 51 години съм. От тях 23 служа в Аквариума. Работил съм в три страни. Прекарал съм 16 години в чужбина. Имам 7 вербувания. Награден съм с четири бойни ордена и с няколко медала. Ще бъда ръководител на вашата група. Вие, естествено, ще ми измислите прякор. За да не се мъчите, ще ви кажа няколко от неофициалните си прякори. Един от тях е Слон. Слонове казват на всички преподаватели и професори от Военно-дипломатическата академия. А самата академия се нарича „консерватория“ — когато става дума за вас, младежта — и слонско гробище, когато става дума за нас, професорите и преподавателите. Може би някога някой от вас също ще стане Слон и ще дойде тук да подготвя младите слончета. А сега бих искал да поговоря с всекиго от вас поотделно.

— Капитан Суворов.

— Аз, другарю полковник.

— Наричайте ме просто Пьотр Фьодорович.

— Слушам.

— Забравете това „слушам“. Вие оставате офицер от Съветската армия, нещо повече, вие се издигате на най-високия етаж — в Генералния щаб. Но това „слушам“ го забравете за известно време. Можете ли да не тракате с токове, когато говорите с началството?

— Съвсем не, другарю… Пьотр Фьодорович.

— Първата ти задача, Викторе: научи се да седиш на стола отпуснат. Ти седиш изправен, сякаш си глътнал щик. Така цивилните дипломати не седят. Разбра ли?

— Разбрах.

11

Отдавна ме интересуваше въпросът: как може да се организира тайна шпионска школа в центъра на огромен град и то така, че никой да не се досети? Така, че никой да не ни фотографира нито поединично, нито групово?

А всичко се оказва просто. Централният блок на Военно-дипломатическата академия се издига на улица „Народно опълчение“. Тук, естествено, няма да видите никакви табелки. Само една ограда с чугунена плетеница, буйните люлякови храсти, колони, прозорци с решетки, плътни пердета и часови по ъглите. Но това не е най-важното. Тук се обучават само онези, които ще работят в голямата зона, в соцлагера.

А нас, освободените от конвоя, онези, които ще имаме излизане извън лагера, не ни подготвят тук. Слушателите на основните факултети са разпръснати в малки учебни пунктове из цялата Москва. А къде е моят пункт, и аз самият не знам.

Всяка сутрин в 8:30 съм в научно-изследователския Институт за електромагнитни излъчвания. Знаете то — край Тимирязевския парк. Институтът официално е към Министерството на радиопромишлеността. Но малцина знаят към кого е в действителност и с какво се занимава. По сталинско време е бил съвсем малко институтче. Двеста човека, не повече. И като спомен от онова време в четириетажния дворец от епохата на късния сталинизъм: фалшиви колони и балкончета. Но институтът бързо се е разраснал, за което свидетелствуват огромните шестетажни сиви сгради. Това е хрушчовската икономика. Силикатни тухли. Хрушчови^[1]. А по-нататък са стъклените здания на брежневския военно-административен размах. Всичко това е преградено с множество стени на зони и сектори. Бодлива тел, бели ролкови изолатори. Показвайте пропуска си разгърнат!

Сума народ. Сутрешната смяна Преминаването е в дванадесет потока. Не пушете на територията на обекта! Бъдете бдителни! Бърборкото е съкровище за врага! Да преизпълним плана за първото тримесечие! Не стой под стрелата^[2]! Пропускът раздробява на реки и ручейчета мощния поток на трудовата интелигенция. Сивата маса тече към своите отдели и сектори. Скърца със спирачките си маневреният дизелов локомотив. Огромният хангар поглъща шестдесеттонните вагони. Бърза научното братство. Тълпата мълчаливо напира. Всички са секретни. Всички са строго секретни. Входът е забранен! Показвайте пропуска си разгърнат! Бетонни огради. Тухлени огради. Зона 12-Б.

Върху какви проблеми работят тук? По-добре не питай. Още веднъж ще покажем пропуска си. На пропуска има много шифровани знаци. Всяка жаба да си знае гьола! Всеки собственик на пропуск обитава само своята, строго определена за него зона. Без специалните знаци на пропуска няма да те пуснат извън зоната, определена за теб. Избираме номера върху номератора и ето: ние сме в хангара. Тук се събира нашата група. Тук е и един огромен МАЗ с оранжев контейнер. Мястото ни е вътре. А там е като в хубав самолет: удобни кресла и килими. Само прозорци няма. В 8:40, когато контейнерът вече е затворен отвътре, в хангара идва шофьорът и тръгва с МАЗ-а си по Москва. Никога не сме виждали шофьора. Той дори и не се досеща, че кара хора. Работата му е такава: в 8:40 да влезе в хангара, да седне в камиона и да закара контейнера с някакъв много опасен товар през няколко квартала в боровата гора. Тук има още някакъв секретен обект, както и хангар. Вкарва контейнера вътре, а сам излиза в чакалнята. Вечерно време прави още един рейс. През останалото време разкарва други оранжеви контейнери по Москва. Може да са с детонатори за атомни бомби, може да са със страшни вируси, които са способни да „изядат“ човечеството, а може и с апаратура за генетична война да е. Откъде да знае какво има в контейнерите? Всичките са оранжеви. А изкарва, по всяка вероятност, добри пари. В такива изследователски центрове всички здравата печелят.

12

От оранжевия контейнер — скок-подскок и сме на земята. Високо под тавана на хангара чикчирика едно врабче. То единствено вижда всички тайни: кой е нашият шофьор, кой чисти нощно време хангара, кой тук в точно такъв контейнер ни докарва храната и слага масите в стола. Докато сме в зоната, тук няма никого от персонала. Столът и той е устроен като система от клапи: ако в него е отворена вратата към хангара и някой ни слага закуската, ние не можем да проникнем нито в стола, нито в хангара. След това за нас, като за павловските кучета^[3], има звънец и — готово. Сега вече ние влизаме в стола, но затова пък вратите му няма да се отворят за никой друг — автоматика. Хранят ни добре. Никога още не са ме хранили така, дори в Чехословакия.

И все пак зоната си е зона, а контейнера си го наричаме оранжевата врана^[4]. По принцип нас ни возят също като затворници, само че в комфорт.

В една специална тетрадка аз пиша „благодаря“ за добрата закуска и поръчката си за утре. И бързам за занятията…

Всички ли са готови? Всички.

Пет минути да подишаме.

Дворчето ни е подредено. Люляковите храсти почти напълно скриват сивите бетонни стени — уютно. Над люляка има бодлива тел. Какво е зад нея — не може да се види. Едно е ясно, че и там ги има същите полукръгли хангарни покриви, както над нашия басейн и тенискорт. Може би там е друг учебен пункт — също както при нас. А може би там се обучават нашите полски или унгарски колеги, или — кубинските, италианските, либийските. Откъде да знаем? А може би там няма учебен пункт, а секретна лаборатория или склад, или, може би там просто е затвор. Все се опитвам по движението сутрин да отгатна посоката на нашата оранжева „врана“. Струва ми се, че ни карат съвсем наблизо. И според посоката май се обучаваме някъде съвсем близко до Краснопресненския затвор. Но, разбира се, невъзможно е точно да установя. А борови поляни по Москва — колкото искаш, в Серебрянний Бор^[5], например.

— Подишахте ли? Стига толкова.

Всички са в залата. Тук са касите. В моята има четири тетрадки. Всяка — с по 96 страници. Това е за три години. Пиши конспектите сбито, запомняй повече. Поемай информацията в движение. Научи се да икономисваш хартията.

Тетрадката по разузнаване е в ръката ми, а касата — заключена.

И — в залата.

Преподавателят е скрит от нас с тюлена завеска. Затова не може ясно да ни разгледа, но и ние не го виждаме ясно, макар да разговаряме без пречки.

Всички преподаватели и командири са Слонове. Някои от тях са допуснати до персонална работа с нас. Но повечето могат да ни гледат само през полупрозрачния екран и да се обръщат към нас само по номерата ни.

Всеки от тях е ас в разузнаването — вълк. Всеки е прекарал много години оттатък границата на голямата зона. Но всеки от тях се е провалил и затова се е превърнал в Слон. Онзи, който не се е провалял, продължава работа за получаване на информация или поне за обработването й.

Провалилият се разузнавателен вълк включва защитните системи, от което затрептяха плавно стените на нашето спецсъоръжение и започва:

— Ето така изглежда шпионинът — той ни показва голям плакат с човек с шлифер, с черни очила, вдигната яка, ръцете му са в джоба. — Така представят шпионина писателите и кинорежисьорите, а след тях е и цялата просветена публика. Вие не сте шпиони, вие сте доблестни съветски разузнавачи. И на вас не ви отива да се правите на шпиони. Ето защо ви се забранява категорично:

а) да носите тъмни очила дори в горещ ден и при ярко слънце;

б) да смъквате шапка до очите;

в) да държите ръце в джобовете;

г) да вдигате яката на палтото или шлифера.

Вашата походка, поглед, дишане ще бъдат подложени на дълги тренировки, но още от първия ден трябва да запомните, че в тях не трябва да има напрежение. Поглеждането крадешком или през рамо са врагове на разузнавача и затова по време на тренировките ще ви наказваме сериозно — не по-малко, отколкото за принципни грешки. Вие най-малко от всички трябва да приличате на шпиони. И не само по външен вид, но и по методите на работа. Авторите на детективски романи изобразяват разузнавача като великолепен стрелец и майстор по чупенето на ръцете на противниците си. Повечето от вас са дошли от долните етажи на разузнаването и само са го виждали. Но тук, най-горе, в стратегическото агентурно разузнаване, няма да ви обучаваме на стрелба и на хватки за чупене на ръцете. Обратното, изискваме от вас да забравите навиците си, получени в Спецназ. Някои разузнавания по света обучават своите момчета на стрелба и прочие номера. Това е от липсата на опит. Помнете, момчета, че вие можете да се осланяте само на главата си, не и на пистолета. Ако направите една грешка, контраразузнаването на противника ще хвърли срещу вас пет хеликоптера, десет кучета, сто леки коли и триста полицаи-професионалисти. Тогава с пистолетче не ще можете да си помогнете. И ръцете на всички не можеш счупи. Пистолетът е ненужна илюзия. Пистолетчето ви топли хълбока и създава една илюзия за сигурност. Но на вас не са ви необходими илюзии и миражи. Вие постоянно трябва да имате чувство за сигурност и превъзходство над контраразузнаването на противника. А това чувство ви го дава не пистолетчето, ами трезвото пресмятане без каквито и да било илюзии. Знаете ли, това е например като при монтажниците, работещи на големи височини. Някои от тях, по-малко опитните, използуват осигурителния колан. Други никога не го използуват. Първите падат и загиват, вторите — никога. Това става, защото онзи, който използва колана, си създава илюзията за сигурност. Веднъж обаче забрави ли да се върже, и ето ти — събират костите му в сандък. Онзи, който не използува колан, няма илюзии. Той постоянно контролира всяка своя крачка и не се отпуска на високото. Съветското стратегическо разузнаване не дава осигурителни колани на своите момчета. Знайте, че вие нямате пистолет в джоба си, забравете за ударите по тухлите с ръба на ръката. Осланяйте се само на главата си. Вашият спорт е благородният тенис…

13

Човек е способен да направи чудеса. Човек може три пъти да преплува Ламанша, да изпие сто халби бира, да ходи бос по нагорещени въглени, може да научи тридесет езика, да стане олимпийски шампион по бокс, да измисли телевизора или велосипеда, да стане генерал от ГРУ или милиардер. Всичко е в ръцете ни. Който иска, той и може. Главното е да поискаш нещо, а после всичко зависи от тренировките. Но ако тренирате паметта, мускулите, психиката си редовно, то… нищо няма да излезе от вашето начинание. Редовните тренировки са важни, но сами по себе си не решават нищо. Един чудак тренирал всеки ден. Веднъж дневно вдигал една ютия. Тренировките продължавали редовно в продължение на десет години — но мускулите му не станали по-големи. Успехът идва само тогава, когато всяка тренировка (на паметта, на мускулите, на психиката, на силата на волята, на упоритостта) приближава предела на неговите възможности. Когато краят на тренировката се превръща в изтезание. Когато човек вие от болка. Тренировката е полезна само тогава, когато довежда човек до предела на възможностите му и той съвсем точно знае този предел: мога да скоча на 2 м височина, мога на направя 153 лицеви опори, мога отведнъж да запомня две страници от чуждоезичен текст. И всяка нова тренировка е полезна само тогава, когато ще е опит да се надмине собственият ти вчерашен рекорд: ще умра, но ще направя 154 лицеви опори.

Водят ни на тренировки на бъдещите олимпийски шампиони. Ето ги и тях, петнадесетгодишни боксьори, петгодишни гимнастици, тригодишни плувци. Вижте израза на лицата им. Изчакайте съвсем последния момент от тренировъчния ден, когато върху малкото детско личице се появява свирепа решителност да надмине собствения си вчерашен рекорд. Погледнете ги! Някога те ще донесат олимпийското злато под огромното червено знаме със сърпа и чука. Погледнете това лице! Колко напрежение има в него. Колко мъка! Това е пътят към успеха! Да се работи само на предела на възможностите. Да се работи на границата на срива. Шампион става онзи, който знае, че щангата всеки момент ще го смаже, но я изтласква нагоре. В този живот побеждава само онзи, който е победил себе си. Който е победил страха си, мързела си, неувереността си.

Нашият Слон ни заведе на тренировка на младите олимпийци.

— Така страната подготвя онези, които защитават спортната й слава. Нима си мислите, че към подготовката на разузнавачите страната ни се отнася по-малко сериозно?