Метаданни
Данни
- Година
- 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Статия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Корекция
II.
Описаната дотук картина е толкова апокалиптична (от гледна точка на копирайта), че човек няма как да не се усъмни в нея: добре де, ще си каже той, ама тогава трябваше всички софтуерни фирми и музикални продуценти досега да са фалирали. А те не фалират, гадовете! На всичкото отгоре „Microsoft“ прави оборот от незнам си колко милиарда долара, а поп-звездите — и те прилапали кой по сто, кой по десет, кой по-малко милиони долари. Вероятно, ще си каже човек, все пак има някакви механизми, които удържат информационната индустрия от разпад по вина на техническия прогрес, осигуряват все някакъв приемлив процент на легално тиражираната информация по отношение на пиратската.
Такива механизми наистина съществуват. Печалното (от гледна точка на копирайта), закономерното (от гледна точка на мислещия човек) и любопитното (от гледна точка на публиката) обаче е, че те нямат нищо общо с авторското право.
За аудио-, видео- и софтуерната индустрия тези механизми са различни и затова ще ги разгледаме поотделно.
Музикалните продуценти ги спасяват две неща: а) огромното изобилие на пазара (стотици и хиляди изпълнители) и б) бързото излизане от мода на различните звезди, стилове и звучения. Какво имам предвид? Ако албумите на пазара са неголям брой, то вероятността някой от моите познати да има албума, от който се интересувам, е сравнително висока, и аз мога да го взема и да го копирам вкъщи. Колкото по-пъстър и разнообразен е пазарът, толкова повече намалява вероятността хората около мен да имат записана музиката, от която се интересувам аз; в сегашните западни условия тя вече почва да клони към нула.
От друга страна, по-голямата част от комерсиалната музика е откровено „временна“: тя се задържа на вълната на [масовото] внимание няколко седмици, месеци, най-много година, след което всички забравят за нея. Така индустрията постига две стратегически важни победи. Първо: за краткото време, докато са на мода, касетите не могат да минат през ръцете на кой знае колко хора, които да си ги копират — после интересът към тях пада, феновете тръгват на лов за други песни и групи. И второ: така потребителят бива заставян ПОСТОЯННО да купува НОВИ И НОВИ албуми — което вдига оборота на отрасъла.
Забележете една особено коварна уловка на „хитовата“ музика. Прието е да се счита, че музикалната индустрия има като цел да произвежда все по- добри и по-добри изпълнения, да се стреми към „съвършенство“. Представете си обаче такава ситуация: появява се накрая съвършената група, съвършеният албум, всички хора слушат него и само него, останалите групи не ги интересуват. Но това е смърт за музикалната индустрия! Пазарът се насища, оборотът се срива надолу: вместо десет касети годишно, феновете си купуват само една, „съвършената“, на всичкото отгоре далеч не всички си я купуват — повечето си я копират от приятели, нали всички я имат и слушат. Оказва се по парадоксален начин, че пълната взаимозаменяемост на хитовете и звездите е от жизнено значение за индустрията: всяка звезда и албум трябва да издържи не повече от предвиденото му време, след което да бъде сменен на върха от други — по реда, зададен от продуцентите.
Това разсъждение е в сила и за филмовата продукция, и дори за компютърния софтуер, нищо че той не влиза в развлекателната индустрия. Представете си например „идеалната“ операционна система: на нея не й трябват никакви подобрения, никакви ъпгрейди, никакви утилити — тя е самодостатъчна, човек я купува веднъж и задълго (в идеалния случай — завинаги), софтуерният отрасъл изпада в клинична смърт. Всяка, абсолютно всяка индустрия е жизнено заинтересувана от това нейните продукти да се износват (материално или морално, няма значение), за да освобождават място за нови продукти, „за да се въртят парите“, както казали във вица борците, дето яли лайната. Но това са малко странични разсъждения: нека се върнем към музикалната продукция.
Съществуват и някои чисто психологически причини, поради които хората купуват касети с музика, вместо да си ги запишат от съседа. Например, често касети и дискове се купуват за подаръци: в този случай лъскавата обложка е по-важна от съдържанието. Освен това, една огромна част от хората (особено в западните страни) ги е страх от техниката и не обичат да натискат много копчета на дека при положение, че оригиналът не струва чак толкова много пари. И накрая — западняците имат навика да правят нещо в къщи само когато няма откъде да си го купят. (А в случая могат.) Това обаче са си проблеми на западняците; ние си имаме свои проблеми и е хубаво да не падаме чак до нивото на техните дертове.
Нека сега се обърнем към видеокасетите. Основното, което ги отличава от аудиокасетите е това, че докато последните се купуват, то първите обикновено се взимат под наем — в типичния случай за едно гледане. Съвременната филмова продукция е такава: гледал си филма, добре, харесал ти е, сега трябва да го върнеш и да вземеш нов. Както и в предишния случай, всяка фиксация на интереса към някакъв тесен кръг филми е безкрайно вредна за печалбите на отрасъла. При това положение записването на филма на собствена касета се обезсмисля — нали никой няма да го гледа повече от два-три пъти. Повечето хора държат записани на свои касети само по няколко филма, които най-много са им харесали — всичко друго се взема под наем, а след 24 часа се връща и се взема ново. Тук единствената мащабна възможност за нарушаване на копирайта са нелегалните видеотеки; на тях обаче няма да се спираме.
Компютърният софтуер е областта, където авторското право е загазило най-тежко. Там обаче големите разработчици на софтуер донякъде му намериха цаката с постоянното усложняване на продуктите си. Действието на една проста програма може да бъде разгадано от всеки що-годе грамотен юзър и без странична помощ; опциите са малко, менютата са прости, всичко е обозримо. Докато една голяма, сложна, при това излишно усложнена система (каквато е например Windows) предизвиква у по-простите юзъри, които я виждат за пръв път, естествена реакция на объркване — много икони, бутони, аксесоари, иди разбери това всичкото как работи, кое откъде се инсталира, кое с какво е съвместимо… И обикновеният [западен] юзър отива и си взема лицензирано копие не за друго, а за да е сигурен, че ще има гарантирана поддръжка, гарантиран User’s Manual, гарантиран телефонен номер, на който ще му обяснят къде точно на клавиатурата се намира „any key“. Тук копирайтът паразитира не толкова върху постоянното обновяване на програмите и версиите (макар че и върху това също). Той по-скоро експлоатира страха на юзъра пред техниката и детската нужда от Баща, който да го хване за ръчичка и да го преведе през дебрите от менюта и бутони, някои от които се предполага, че хапят. Естествено, специалистът или програмистът не биха се хванали на такива психологически въдици — те добре знаят, че и лицензираният софтуер, и нелицензираният работят все по един начин, дори бъговете им са едни и същи. Но на специалистите това им е хубавото, че са малко на брой, а юзърите са много, мнооооого…
И за разлика от спецовете, плащат.