Джефри Дивър
Каменната маймуна (45)

45.

Емигрантите стояха пред една олющена сграда близо до Оулс Хед Парк. Наоколо се носеше тежка миризма на помия — от пречиствателната станция, която бе издала скривалището им на полицията.

Никой от семейството не беше с белезници и Сакс остана доволна от това. Зарадва се също така да види как двама полицаи разговарят добронамерено с по-малкото момче на Чан.

Бащата, Сам Чан, стоеше със скръстени ръце, унил и смирен, с наведена глава. Един цивилен азиатец, вероятно агент от ИНС, разговаряше с него и си водеше записки.

До тях се бе изправила мрачна, набита жена около четирийсетте, с бебе в ръце. При вида на Скъпоценно дете сърцето на Сакс заби по-силно. Момиченцето беше прелестно — с кръгло личице, с мека като коприна косица. Беше с червени панталонки и горнище от анцуг, което му бе голямо.

Един детектив позна Селито и се приближи до него и Сакс.

— Всички са добре — съобщи той. — Ще ги закараме в ареста на ИНС в Куинс. Изглежда, че с дисидентското си минало — участвал е в събитията на „Тянанмън“ — Чан има добри шансове да получи убежище.

— Хванахте Призрака? — попита Сам Чан на развален английски.

Сигурно беше чул новината, но искаше да е сигурен, че виновният за смъртта на баща му ще отиде зад решетките.

— Да — отвърна тя, загледана не към човека, на когото говореше, а към Пои. — В ареста е.

— Вие била важна със залавянето му? — попита Чан. Сакс се усмихна:

— Да, участвах в залавянето му.

— Благодаря.

Емигрантът явно искаше да добави още нещо, но английският му бе твърде лош. След кратък размисъл каза:

— Мога помоля вас? Мъж, старец, който убит в апартамент на Призрак? Къде тяло?

— В градската морга. В Манхатън.

— Той мой баща, трябва добро погребение. Много важно.

— Ще се погрижа да не го пипат — обеща Сакс. — След като свършите с ИНС, ще уредим някоя погребална агенция да го вземе.

— Благодаря.

Появи се малък син „Додж“. Отвътре слезе чернокожа жена с кафяв костюм и куфарче. Приближи се към агента от ИНС:

— Аз съм Чифън Уилсън. От Социалната служба. Тя показа служебната си карта.

— Дошли сте за бебето, нали?

— Да.

Чан и жена му се спогледаха стреснати.

— Ще го вземете ли? — попита Сакс.

— Налага се.

— Не може ли да остане при тях? Уилсън поклати съчувствено глава:

— Страхувам се, че не. Нямат право да я задържат. Тя е сираче от чужда страна. Трябва да се върне в Китай.

Сакс кимна бавно, сетне даде знак на социалната служителка да се отдалечи настрани с нея.

— Бебето е момиченце — прошепна. — Нали знаете какво става с момиченцата сирачета в Китай?

— Ще бъде осиновена.

— Може би — съгласи се със съмнение Сакс.

— Не ме интересува. Моята работа е да следвам закона. Вижте, това е обичайна практика; не сме чули за никакви проблеми с децата, които се връщат в страната приемник.

„Страна приемник…“ Изразът звучеше обезпокоително, както и „незаконните“ в устата на Коу.

— Чувате ли изобщо нещо за тях, след като ги върнете? — попита Сакс.

— Не.

Уилсън кимна към агента от ИНС, който говореше нещо на китайски с емигрантите. Меймей посърна, но кимна и подаде бебето на социалната служителка.

— Тя ще… — започна китайката, но се запъна; смръщи лице в опит да се сети за английските думи.

— Да? — окуражи я социалната служителка.

— Тя ще има добра грижа?

— Да, ще се погрижим за нея.

— Тя много добро бебе. Изгуби майка. Направете да има добра грижа.

— Ще сторя всичко, което мога.

Меймей погледна пак момиченцето, сетне насочи вниманието си към по-малкия си син.

Уилсън се наведе и се усмихна на детето. То я изгледа подозрително. Чернокожата жена вдигна Пои, а тя извърна личице към Сакс и протегна плахо ръчичка към червената й коса. Дръпна силно един кичур и Сакс се засмя. Социалната работничка тръгна към колата си.

— Тин! — извика китайката.

Сакс вече знаеше, че това означава „чакай“, „спри“. Обърна се: Чан Меймей се приближи. — Да?

— Ето. Това.

Меймей й подаде една грубо съшита парцалена играчка. Коте, както изглеждаше.

— Тя харесва това. Прави я щастлива.

— Благодаря.

Детето погледна куклата. Меймей съзерцаваше детето.

Социалната служителка сложи момиченцето на предната седалка, закопча колана му и отпътува.

Сакс прекара половин час в разговори с емигрантите, разпита ги, искаше да събере още показания срещу Призрака. Накрая умората я надви и тя реши, че е време да се връща вкъщи. Седна зад волана на комбито, докато семейство Чан се качваха в микробуса на ИНС. Срещна за миг погледа на Меймей, след това вратата се затвори и изчезналите, добитъкът, незаконните… семейството потеглиха към Манхатън.

* * *

Уликите, разбира се, съществуват независимо от престъпника. Макар Призрака да беше в ареста, Линкълн Райм и Амелия Сакс прекараха следващата сутрин в анализиране на доказателствата, които продължаваха да постъпват по случая „Призрак-убиец“.

Анализът на химическите маркери показваше, че пластичният експлозив, използван за потапяне на кораба, вероятно е дошъл от един севернокорейски доставчик, продаващ редовно оръжие в Китай.

Водолазите от „Евън Бригант“ бяха извадили труповете на екипажа и емигрантите от „фуджоуския дракон“, както и останалите пари — около 120 000 долара. Парите бяха веществено доказателство и се пазеха в сейф на фБР. Бяха научили също така, че Лин Шуйбян, човекът, дал парите на Призрака и написал писмото, намерено от Сакс, е регистриран във Фуджоу. Райм предположи, че той е един от помощниците или партньорите на Призрака, и изпрати името и адреса на службите за сигурност в Китай с информация за връзката на Лин с Призрака.

— Да го запиша ли в таблицата, Райм? — попита Сакс.

— Пиши, пиши! — отвърна той нервно.

Налагаше се да подготвят доказателства за съда, а възпроизвеждането на информацията, записана върху дъската, бе най-добрият начин.

Сакс взе маркера и нанесе последните сведения:

• Призрака е използвал пресен С4 за взривяването на кораба. Производителят на експлозива се издирва по химичните маркери.

• Източникът е от Северна Корея.

• В каютата на Призрака е намерено голямо количество нови американски долари.

• Общо около 120 000 долара.

• В каютата са намерени и китайски юани на стойност около 20 000 долара.

• Списък на жертвите, подробности за полета и банкова информация. Подателят на писмото в Китай се проверява.

• Подателят е Лин Шуйбян, жител на Фуджоу. Името и адресът са дадени на местната полиция.

• Капитанът на кораба е жив, но в безсъзнание.

• Дошъл в съзнание и прехвърлен в ареста на ИНС.

Докато тя пишеше това на дъската, компютърът на Райм изпиука.

— Команда, имейл — нареди той.

Компютърът не обърна внимание на грубия му тон и изкара списък на новите писма.

— Команда, курсор надолу. Команда, двойно щракване.

Райм прочете едно от писмата.

— А — обяви, — прав бях.

Обясни на Сакс, че тялото на Джон Сун наистина е намерено в багажника на червената хонда, открадната от Призрака. Колата, както бе предположил, бе открита потопена в едно езеро на по-малко от сто метра от плажа на Ийстън.

Към обвиненията срещу Кван Ан се добавяше още едно убийство.

Имаше и друго интересно писмо.

От Мел Купър, който се беше върнал в лабораторията на полицейското управление.

От: М. Купър За: Л. Райм

Тема: Резултати от хроматографския и спектрометричния анализ на Проба 3452–02.

Официалното начало бе в пълен контраст със съдържанието на писмото:

Линкълн,

Динамитът е мента.

Задникът на Делрей изобщо не е бил заплашен. Извършителят е използвал имитация, която се употребява за тренировъчни цели. Опитах да открия източника, но никой няма база данни за взривни вещества. Може би трябва да се замислим по този въпрос.

Райм се изсмя. Някой търговец на оръжие беше изпратил нападателя на Делрей за зелен хайвер, като му е продал фалшив експлозив. Отдъхна си — за живота на агента не е имало никаква опасност.

Отвън се позвъни и Том отиде да види кой е.

По стълбите отекнаха тежки стъпки. Двама души. Райм предположи, че са Селито и Делрей — детективът стъпваше тежко, а агентът взимаше по две стъпала наведнъж с дългите си крака.

За момент Райм, иначе саможивец, се зарадва на идването им. Щеше да им каже за фалшивата бомба. Хубаво щяха да се посмеят. Изведнъж обаче му хрумна нещо друго и в ушите му зазвуча предупредителен звънец. Мъжете бяха спрели пред вратата му и шепнеха. Сякаш спореха кой да съобщи лошата новина.

Беше прав за стъпките. След миг дебелият полицай и хилавият агент нахълтаха в стаята.

— Здравей, Линк — поздрави Селито.

Един поглед към лицата им му бе достатъчен. Сакс и Райм се спогледаха тревожно. Райм изгледа единия, после другия.

— За Бога, кажете нещо!

Делрей поклати глава и въздъхна дълбоко; така явно прехвърляше тежката задача на Селито.

Детективът се изкашля.

— Взеха ни го. Призрака. Връщат го в Китай.

— Какво? — удиви се Сакс. — В Тайван ли? Да не би Лю да е говорил с някого в управлението?

Райм също си помисли, че това може да е работа на шпионина от Службата за културни и икономически дела.

— Не. В Китай. Днес го качват на самолета. — Делрей поклати глава. — Излети ли, вече е свободен.