Джефри Дивър
Каменната маймуна (28)

28.

Полунощ.

Въпреки изтощителния ден, през който се беше озовал от потъващия кораб в Западен Сентрал Парк — на половин земно кълбо от дома си, Сони Ли не изглеждаше уморен.

Той влезе в спалнята на Линкълн Райм с найлонов плик в ръка.

— Кога бил в Китайски квартал с Хонсе, Лоабан, купил някои неща. Има подарък за теб.

— Подарък ли? — попита Райм от трона си, новото легло „Хил-Ром флексикеър“, което, както му бяха казали, било изключително удобно.

Ли извади някакъв предмет от плика и започна да го разопакова.

— Я види какво взел.

В ръцете на китаеца имаше малка нефритена фигурка на мъж с лък, стрела и страшен поглед. Ли се огледа:

— Къде север?

— Натам — извърна очи Райм.

Ли постави фигурката върху една масичка до стената. След това се върна при плика и извади няколко ароматни пръчици.

— Не можеш да запалиш това тук.

— Трябва, Лоабан. Няма се отровиш.

Той сложи пръчиците на специална поставка и ги запали. След това намери чаша в банята и я напълни с течност от една светлозелена бутилка, която също извади от плика.

— Какво правиш, храм ли?

— Олтар, Лоабан. Не храм.

Ли изглеждаше развеселен от неспособността на Райм да направи тази малка разлика.

— Кой е този? Буда? Конфуций?

— Този с лък и стрела? Лоабан, ти знае толкова много за толкова малко и толкова малко за толкова много.

Райм се засмя, замисли се, че бившата му жена също бе повтаряла подобно нещо, макар и доста по-високо и не толкова ясно.

— Това Гуанди — продължи Ли, — бог на война. Ние му поднася дарове. Обича сладко вино и точно това аз купил.

Райм се почуди как ли ще реагират Селито и Делрей, да не говорим за Сакс, когато видят, че стаята му е превърната в светилище на бога на войната.

Ли се поклони пред фигурката и прошепна няколко думи на китайски. Извади бяло шишенце от плика и седна на един стол до леглото на Райм. Наля си в чашата от банята, след това взе една от чашите на Райм. Вдигна капачето, напълни я до половината, отново я захлупи и й пъхна сламката.

— А това? — попита Райм.

— Това хубаво, Лоабан. Чу йе чин чю. Сега ние принася дарове на себе си. Хубаво. Като уиски.

Не, не беше като уиски, определено нямаше нищо общо с финото осемнайсетгодишно шотландско уиски. И макар да имаше доста лош вкус, действаше ободряващо.

Ли кимна към импровизирания олтар:

— Аз намерил Гуанди в един магазин на Китайски квартал. Той много популярен бог. Хиляди олтари в цял Китай посветени на него. Аз обаче не купува него заради война. Той и бог на детективи.

— Това вече си го измисли.

— Шега ли? Не, това вярно. В Китай във всяко полицейско управление има олтар на Гуанди. Ако разследване не върви, детективи му принася дарове, също като нас сега. — Ли отпи още една глътка от алкохола, подсмъркна. — Силно нещо това, байдзю.

— Кое?

Ли кимна към бутилката чу йе чин чю.

— Какво го помоли? — попита Райм.

— „Гуанди, моля, позволи на нас намери Чан и хване шибан Призрак.“

— Добра молитва, Сони.

Райм отпи от течността. С всяка глътка му се струваше все по-добро — а може би вече забравяше колко отвратително е било отначало.

Ли огледа огромното легло.

— Ние има богове за всичко, стотици богове. Аз намеря бог на здраве. После му поднесе дарове заради теб.

Райм реши да ограничи броя на олтарите си до един, но въпреки това благодари на Сони Ли. Китайският полицай продължи:

— Тази операция, за коя ти говори. Ти подобри от нея?

— Възможно е. Малко. Няма да мога да ходя, но ще съм в състояние да правя повече движения.

— Как става?

Райм му обясни за доктор Уивър, чието неврологично отделение в Университета на Северна Каролина извършваше експериментални операции на пациенти с увреден гръбначен стълб. Още помнеше почти дословно обясненията на лекарката за самия метод:

„Нервите са изградени от аксони, които предават нервните импулси. При травма на гръбначния мозък аксоните се увреждат и вече не са в състояние да изпълняват функцията си. Престават да провеждат импулсите, които предават командите от мозъка към останалите органи. Някъде може да чуете, че нервите не се възстановяват. Това не е съвсем вярно. Аксоните на периферната нервна система, като тези на ръцете и краката например, могат да регенерират. В централната нервна система обаче, в главния и гръбначния мозък, не могат. Поне не сами. И така, когато се порежете, кожата заздравява и чувствителността й се възстановява. В гръбначния мозък това не става. Напоследък обаче бяха направени редица открития, които могат да подпомогнат такова възстановяване. В нашия институт провеждаме масирана терапия на гръбначномозъчните травми. Действаме на всички фронтове. Използваме традиционната декомпресионна хирургия, за да възстановим костната структура на самите прешлени и така да защитим мястото на травмата. След това присаждаме два различни типа тъкани в увреденото място: нервна тъкан от собствената периферна система на пациента и ембрионални нервни клетки от централната нервна система…“

— На акула — завърши Райм. Ли се изсмя:

— От риба?

— Точно така. Тъканите на акулите са най-съвместими с човешките. След това ще взимам лекарства, които подпомагат регенерирането на гръбначния мозък.

Ли го огледа изпитателно:

— Хей, Лоабан, тази операция не опасна? „Разбира се, че има рискове. Самите лекарства не са

особено опасни, но лечението крие опасности. При травма на четвъртия шиен прешлен пациентът получава нарушение на белодробната функция. Вие не използвате наустен апарат, но при упойката съществува опасност от увреждане на дишането. Освен това самият стрес от операцията може да доведе до дисрефлексия, а оттам — до силно повишение на кръвното налягане, което пък да причини инсулт. Има риск и от допълнителна травма по време на хирургическата намеса. Може да се получи повишение на налягането, което да доведе до допълнителни увреждания.“

— Да, опасно е — отвърна Райм.

— Звучи ми като и луан то ши.

— Което значи…?

Ли се замисли, после преведе:

— Буквално: „Хвърля яйца върху камък.“ Прави нещо, кое обречено на провал. Тогава защо тази операция?

За Райм бе очевидно. Да направи още една крачка към самостоятелността. Може би да възвърне способността си да държи сам чашата и да я вдига към устата си. Да стане по-нормален — ако използваме този толкова избягван от тактичност термин, когато се говори за инвалиди. За да бъде по-близо до Амелия Сакс. Да бъде по-добър баща на детето, което тя искаше толкова много.

— Просто трябва да го направя, Сони — отвърна той. След това кимна към бутилката „Маккалън“. — Дай сега да опитаме моето байфу.

Ли избухна в смях:

— Байдзю, Лоабан. Това, кое току-що казал, значи „дай сега опитаме мой магазин“.

— Байдзю — поправи се Райм.

Ли напълни двете чаши с отлежалото уиски. Райм смукна през сламката. О, да, много по-добре. Ли пресуши цяла водна чаша уиски. Поклати глава:

— Аз казва, че не трябва прави тази операция.

— Пресметнал съм рисковете и…

— Не, не. Приеми се такъв, какъв сега! Приеми свои ограничения.

— Ама защо? След като не се налага?

— Аз вижда всички научни глупости, кои има в Мейгуо. Ние, в Китай, няма наука навсякъде като вас. О, Пекин, Хонконг, Гуандун, Фуджоу, да, да — там има почти всичко, ние малко по-назад заради председател Мао, но има компютри, Интернет, ракети — да, понякога избухва, но обикновено стига до космос. Лекари обаче, те не използва толкова много наука. Те ни връща хармония. В Китай лекари не богове.

— Тук гледаме на нещата различно.

— Да, да. Лекари те правят изглежда по-млад. Посажда ти коса. Прави на жени по-голям сьон, нали се сеща…

— Ли посочи гърдите си. — Това ние не разбира. Това не хармония.

— И мислиш, че в това състояние аз съм хармоничен?

— изкриви лице Райм.

— Съдба те направила такъв, Лоабан. И го направила нарочно. Може би ти най-добър детектив точно затова. Иска каже. че в твой живот сега има баланс.

Райм не можа да не се засмее:

— Не мога да вървя, не мога да събирам улики… Как, по дяволите, може това да е за добро?

— Може би твой мозък работи по-добре сега, това иска каже. Може би ти има по-силна воля. Може би твой дзиджон, способност да съсредоточава, по-добра.

— Съжалявам, Сони, не мога да го приема.

Както обаче бе забелязал вече, щом си наумеше нещо, Сони Ли не се отказваше:

— Дай ти обясни, Лоабан. Ти помни Джон Сун? Онзи талисман — Цар-маймуна?

— Да.

— Ти Маймуна.

— Какво съм?

— Като Маймуна, иска каже. Маймуна прави чудеса, магии, умна, силна — също държи на свое. Като теб, иска каже. Тя обаче пренебрегнал природа — иска измами богове и остане вечно жив. Откраднал праскови на безсмъртие, изтрил свое име от Книга на живи и мъртви. И тогава загазил. Него горили, били, заровили под цяла планина. Накрая Маймуна се отказал живее вечно. Взел две приятели и трима отишли на поклонение в Свещена земя на запад. И бил щастлива. Постигнал хармония, иска каже.

— Аз искам отново да мога да се движа — прошепна упорито Райм, чудейки се защо разкрива душата си пред този непознат дребосък. — Това не е прекалено много.

— А може би прекалено — отвърна Ли. — Слушай, Лоабан, виж мен. Аз може поиска висок и прилича на Чоу Юнфат, всички момичета ме искат. Може поиска управлява голяма комуна с голяма продукция, така че всички ме уважава. Може поиска стане хонконгски банкер. Само че това не в мой природа. Аз роден дяволски добро ченге. Може би, ако ти започне отново ходи, ти загуби нещо друго — нещо по-важно. Защо пие тази помия?

Ли кимна към уискито.

— Това е любимото ми байдзю.

— Тъй ли? Колко струва?

— Около седемдесет долара бутилката.

Ли се намръщи. Пресуши чашата и отново я напълни.

— Слушай, Лоабан, ти знае Дао?

— Аз ли? Това е от нюейджа. Сбъркал си адреса.

— Добре, аз ти разкаже нещо. В Китай има два велики философи. Конфуций и Лаодзъ. Конфуций смята, че най-добре хора се подчинява на управници, изпълнява заповеди, мирува. Лаодзъ обаче казва друго. Най-добро за всеки следва собствена съдба. Намери хармония и природа. На английски „дао“ значи „начин на живот“. Той написал неща, кои аз опитва ти каже. И всичко за теб, Лоабан.

— За мен ли? — попита Райм, без да забравя, че интересът му към думите на китаеца може да е породен от изпития алкохол.

— В „Дао“ — продължи Ли — той казва: „Няма нужда излиза от вкъщи да вижда по-добре. Не нужно подаваш през прозорец. Вместо това живее в център на своя същност. Да го направи, трябва просто да бъде.“

— Всеки ли в Китай знае поговорки за всичко? — тросна се Райм.

— Ние има много поговорки, да. Трябва Том ги запише и ги сложи на стена до олтар на Гуанди.

Известно време помълчаха. „Няма нужда да излизаш от къщи, за да виждаш по-добре. Не е нужно да се подаваш през прозореца…“

Накрая разговорът отново потръгна и Ли заразказва за живота в Китай.

— Как изглежда къщата ти? — попита Райм.

— Апартамент. Малък, колко тази стая.

— Къде е?

— В мой роден град, Люгоюан. Значи „шест градини“, но сега няма ни една, всички дървета изсечени. Около петдесет хиляди жители. Близо до Фуджоу. Там много хора. Над милион.

— Не познавам района.

— В провинция фудзян, Югоизточен Китай. Срещу Тайван. Много планина. През него тече Мин, голяма река. Ние независима провинция. Пекин много тревожи за нас. Във фудзян създадена първа голяма банда. „Сан лян ху“. Много силна. Много контрабанда: сол, опиум, коприна. Във фудзян много моряци. Търговци. По-малко селяни. Комунистическа партия силна в мой град, но това, защо неин секретар капиталист. Има компютърна компания като Ай Би Ем. Наистина успешна. Ха, капиталист-лакей! Негов колектив прави добри пари. Акции му няма паднат като НАСДАК.

— Какви престъпления има в Люгоюан? Ли кимна:

— Много рушвет, рекет. В Китай мамене на народ и фирми — може. Мамене на партия и правителство обаче — мамка ти, умираш. Осъжда те, застрелва в тила. Има и много други престъпления. Някои като тук. Убийства, грабеж, изнасилване. — Ли отпи от чашата си. — Аз заловил един мъж, кой убивал жени. Убил четири, и нямало спре. Аз пипнал.

Той се засмя. — Една капка кръв. Намерил една капка кръв върху гума на негово колело, малка като пясък. Така го разкрил. Той признал. Вижда, Лоабан, не всичко дрън-дрън.

— Сигурен съм, че не е, Сони.

— Отвличане на жени голям проблем в Китай. На всеки сто жени има сто и двайсет мъже. Хора не иска момичета, само момчета. Затова много бандити взима момичета и жени и ги продава. Тъжно, хора идва и моли ние намерим откраднати дъщери и жени. Много полицаи не ще занимава — случаи трудни. Понякога отвлечени жени отива на хиляди мили. Аз открил шест през минала година. Рекорд в служба. Човек чувства добре, като хване похитител, като арестува.

— Точно затова се занимаваме с тази професия — каза Райм.

Ли вдигна чашата си и двамата замълчаха. Райм се замисли, че се чувства удовлетворен от живота. Много от посетителите му го третираха като инвалид. О, в никакъв случай не искаха да го обидят. Те обаче или се правеха, че не забелязват „състоянието“ му, както имаха обичай да го наричат; или се шегуваха с нещастието му, за да покажат колко нормално го приемат. Всъщност изобщо не го приемаха и щом видеха катетъра или кутията памперси за възрастни, започваха да броят минутите, преди да избягат. Тези хора никога не изразяваха несъгласие с него, не спореха. Никога не сваляха маската си.

У Сони Ли обаче Райм виждаше пълна незаинтересованост от състоянието му. Сякаш то наистина е, така да се каже, нормално.

Той си даде сметка, че всички хора, с които се бе срещнал в хода на лечението си и след връщането си към професията, освен Амелия Сакс, са просто познати. Бе видял Сони Ли за пръв път преди по-малко от ден, но вече го чувстваше по-близък.

— Спомена баща си — каза Райм. — Когато му се обади, разговорът не звучеше добре. Какво е положението?

— А, баща…

Ли отпи уиски, с което явно започваше да свиква, както Райм с неговото байдзю. Глобализация чрез алкохол, помисли си насмешливо криминологът.

Ли отпи голяма глътка.

— Трябва да се пие по малко — предложи Райм.

— По малко, след като умре — отвърна полицаят и изпразни розовата пластмасова чаша на цветчета в гърлото си. — Мой баща… Той не като мен. Аз за него… това, кое значи, че не живее както той иска.

— Разочарование?

— Да, аз за него разочарование.

— Защо?

— О, за много неща. Разкажа набито.

— Сбито.

— През двайсетте година доктор Сун Ятсен успява обедини Китай, но избухва гражданска война. Гоминдан, Национална партия, ръководи от Чан Каиши. Гончантан обаче — комунисти, започва се бие срещу тях. Япония нахлува, лошо за всички. След разгром на Япония гражданска война в Китай продължава. Накрая комунисти с Мао Дзъдун побеждава и изгонва националисти в Тайван. Баща ми се бил за Мао. През октомври 1949 година стоял заедно с председател Мао пред Врата на небесен мир в Пекин. О, Лоабан, аз слушал тази история милион пъти. Как стоял там и оркестър свирел „Марш на доброволци“. Велико, шибано патриотично време. Така мой баща създал гуанси. Силни връзки. Станал голям човек в Комунистическа партия във Фудзян. Искал и аз го последва. Ама аз видял комунисти в 66-а — в Историческа велика пролетарска културна революция — как разрушавали всичко, как убивали. Правителство и партия не постъпвали правилно.

— Не е било естествено. Не е било хармонично.

— Точно така, Лоабан — засмя се Ли. — Мой баща искал аз влезе в партия. Заповядал ми. Заплашвал. Ама аз не интересува от Партия. Не интересува от колективи. — Той вдигна ръце. — Не интересува от велики идеи. Харесвал полицейската работа. Обичал лови престъпници… Винаги има загадка, предизвикателство, иска каже. Моя сестра, тя голяма клечка в партия. Наш баща гордее с нея, въпреки че жена. Казва, че тя няма го посрами като мен. През цяло време повтаря. — Лицето му помръкна. — Друго лошо, че аз няма син — никакви деца, — кога бил женен.

— Разведен ли си?

— Жена ми, тя умря. Разболя се и починала. Някакъв треска, лоша работа. Били женени няколко години, но няма деца. Мой баща казва, че аз виновен. Опитвали, но не получило. След това тя умира. — Ли стана, отиде до прозореца и загледа светлините на града. — Мой баща много строг. Постоянно ме бил като дете. Нищо, кое правил, не можело го задоволи. Аз получавал хубави бележки, бил добър ученик. В армията наградили. Взел хубав, уважавано момиче, получил работа в служби за сигурност, станал детектив, не прост регулировчик. Аз ходи при баща всяка седмица, дава му пари, ходи на гроб на майка. Нищо обаче не може го задоволи. А твои родители, Лоабан?

— И двамата са мъртви.

— Моя майка, тя не била строг като баща, не говорила много. Той не й позволява… Тук, в Красива страна, вие не, иска каже, под тежест на родители, нали?

Добър израз, помисли си Райм.

— Може би не толкова. Някой обаче са.

— Уважение към родители най-важно за нас. — Ли кимна към фигурката на Гуанди. — От всички богове най-важни наши предци.

— Може би баща ти има по-добро мнение за теб, но не го показва. Крие го. Защото мисли, че така е по-добре за теб.

— Не, той просто мен не харесва. Никой не може наследи име на наш род. Това много лошо.

— Ще срещнеш друга жена и ще създадеш семейство.

— Човек като мен? — изсумтя Ли. — Не, не. Аз прост полицай, без пари. Повече мъже на моя възраст във Фуджоу има фирми, много пари. Навсякъде пари. Помниш, като ти казал, че има повече мъже от жени? Защо на жена да вземе стар мъж, като може намери богат и млад?

— Ти си на моята възраст. Не си стар. Ли отново погледна през прозореца:

— Може би трябва остане тук. Аз говори добре английски. Работи като полицай тук. В Китайски квартал. Под прикритие.

Звучеше сериозно. В следващия момент обаче се засмя и изказа мислите и на двамата:

— Не, не. Прекалено късно… Не, хваща Призрак, отива си вкъщи и продължава като дяволски добър детектив. С Гуанди ние разкрие голямо престъпление и моя снимка се появи във всички вестници във Фуджоу. Може би председател ми даде медал. Може би мой баща гледа новини и види, че аз не чак толкова лош син. — Той изпразни чашата си. — Добре, достатъчно пил вече — аз и ти, Лоабан, ние играе игра.

— Аз не играя никакви игри.

— А каква била тази на компютър? Шах. Аз видял.

— Не играя много често — уточни Райм.

— Игра ти помогне стане по-добър. Аз те научи най-добра игра.

Ли се върна при магическия найлонов плик.

— Не мога да играя повечето игри, Сони. Няма как да държа картите, сещаш ли се?

— А, игри с карти? — изсумтя Ли. — Те игри на късмет. Става само за правене на пари. Виж, при тях ти пази тайни, като крие карти от противник. Най-добри игри онези, при кои крие тайни в своя глава. Вейчи? Чувал за нея?

На Райм му прозвуча познато.

— Като дама ли? — поинтересува се.

— Дама? Не, не.

Райм разгледа дъската, която Ли извади от плика и постави върху масичката до леглото. Беше разделена на много квадратчета. След това китаецът измъкна две торбички: едната със стотици миниатюрни бели пулове, другата

— с черни.

Изведнъж на Райм страшно му се дощя да играе и той съсредоточи цялото си внимание към разпалените обяснения на Сони за правилата и целта на вейчи.

— Изглежда просто — каза след малко.

Играещите се редуваха да слагат пуловете си върху дъската, опитвайки да заобиколят фигурите на противника и да възпрепятстват ходовете му:

— Вейчи като всички велики игри: прости правила — трудна победа. — Ли раздели пуловете надве и заобяснява:

— Играта измислена преди много години. Аз изучавал живот на най-добър играч на всички времена. Казва се Сипин Фан. Живял през осемнайсети век по ваше летоброене. Оттогава не се раждал никой по-добър. Играел игра след игра с Тинан Су, кой бил добър почти колкото него. Завършвали най-често равно, но Фан печелел малко повече точки, така че той по-добър. Ти знае защо?

— Защо?

— Су играе винаги в защита; Фан обаче… той предпочитал винаги нападение. Пред цяло време само напред, бил енергичен, луд.

Райм чувстваше ентусиазма на събеседника си.

— Играеш ли много?

— В Китай членува в клуб. Много играе, да. Гласът на Ли заглъхна и той посърна леко. Райм се

почуди защо. Китаецът отметна мазната си коса назад и каза:

— Добре, хайде играе. Ти каже колко. Може продължи дълго време.

— Не съм уморен.

— И аз. Така, ти никога не играл, затова аз дава предимство. Три пула повече. Не изглежда много, но във вейчи голямо, голямо предимство.

— Не — отказа Райм, — не искам никакви предимства.

— Аз дава предимство само защо ти не играл преди. Това единствена причина. Опитни играчи винаги прави така. Това обичай.

Райм оцени тактичността на Ли, но остана непреклонен:

— Не, ти ще играеш пръв. Давай.

Ли сведе поглед и се съсредоточи върху дъската между тях.