Джефри Дивър
Каменната маймуна (9)

9.

Животът на чиновник, събиращ таксата за магистралите на изходите на Ню Йорк, не е особено вълнуващ.

От време на време има емоции — както когато някакъв крадец задигнал от един служител оборота от триста и дванайсет долара. Единственият проблем на грабителя бил, че се движел от Лонг Айлънд към Манхатън по моста „Трайбъро“, на чийто единствен изход го чакали дузина бодри ченгета.

Чиновникът, седящ на пропускателния пункт на тунела „Мидтаун“ в 8.00 тази сутрин обаче (пенсиониран пътен полицай, назначен тук на половин работен ден), не беше виждал сериозни неприятности от години и с удоволствие прие малкото разнообразие в монотонния си живот. Всички чиновници на пропускателните пунктове в Манхатън бяха предупредени за потъналия край бреговете на Лонг Айлънд кораб — един от онези, превозващи нелегални емигранти. Предполагаше се, че някои от китайците на борда са се насочили към града, а между тях и самият трафикант. Пътуваха с бял микробус, носещ името на някаква църква, и червена хонда. Възможно било някои или всички да са въоръжени.

От Лонг Айлънд имаше няколко начина за стигане до града с наземен транспорт, все през тунели или мостове. Някои бяха безплатни — например мостовете „Куинсбъро“ и „Бруклин“, — но най-прекият път от острова беше тунелът „Мидтаун“. Полицията и фБР бяха получили разрешение да затворят всички експресни платна и автоматични пропускателни пунктове и така престъпниците трябваше да минат през обслужван от човек вход.

Бившият полицай не беше подозирал, че точно той ще забележи емигрантите.

Явно обаче точно така щеше да стане. В момента той бършеше запотени длани в панталона си и гледаше как белият микробус с надпис отстрани, шофиран от китаец, се движи бавно към неговото гише.

Десет коли, девет…

Той измъкна личния си 375-калибров „Смит и Уесън“ с десетсантиметрова цев. Остави револвера до касовия апарат и се зачуди как да се справи със ситуацията. Щеше да сигнализира на полицията, но какво да прави, ако понечат да избягат? Реши да ги заплаши с оръжието и да им нареди да слязат от микробуса.

Какво обаче да прави, ако някой бръкне под таблото или между седалките?

По дяволите, тогава оставаше беззащитен в стъклената си будка, съвсем сам срещу банда китайски мафиоти. Можеше дори да са въоръжени с предпочитаните в Китай автомати „Калашников“.

Мамка им, щеше да стреля.

Не удостои с внимание оплакванията на една жена, че електронните пропускателни пунктове са затворени, и погледна платното пред будката си. Микробусът беше на три коли от него.

Бръкна в колана си и извади устройството за бързо презареждане, метален пръстен с шест патрона, с който можеше да презареди револвера за секунди. Остави го до оръжието и отново избърса дясната си ръка от панталона.

* * *

Отначало Сам Чан се разтревожи, че опашката от коли е заради затваряне на пътя от полицията, но видя будките и реши, че е някакъв граничен пункт.

Паспорти, документи, визи… Нямаха.

Ужасен, той се огледа за изход, но пътят бе ограден от високи стени.

— Трябва да платим — обади се Уилям.

— Защо да плащаме? — попита Сам Чан момчето, специалиста им по американски обичаи.

— Такса — обясни Уилям, сякаш беше близко до ума. — Трябват ми три долара и петдесет цента.

Имаха хиляди юани — макар и мокри и осолени, — но не бяха посмели да купят долари на черно във фуджоу, защото така щяха да подскажат на службите за сигурност, че смятат да емигрират. В една кутийка между предните седалки намериха петдоларова банкнота.

Микробусът пълзеше бавно напред. Пред тях оставаха две коли.

Чан погледна човека в будката и му се стори много нервен. Постоянно хвърляше погледи на микробуса, скрити и явни.

Една кола.

Мъжът в будката ги огледа скришом. Облиза се нервно и запристъпя от крак на крак.

— Това не ми харесва — каза Уилям. — Той подозира нещо.

— Нищо не можем да сторим — каза Чан. — Давай.

— Ще избягам.

— Не! Може да е въоръжен. Ще стреля.

Уилям намали пред будката и спря. Щеше ли момчето, в неочакваното си неподчинение, да пренебрегне заповедта на баща си и да даде газ през бариерата?

Мъжът до касата преглътна и натисна нещо до големия си касов апарат. Сигнален бутон?, мина през ума на Чан.

Уилям се наведе и посегна вдясно от себе си.

Чиновникът трепна. Плъзна ръка напред.

Втренчи очи в банкнотата, която му подаваше Уилям.

Какво има? Дали не му даваха твърде много? Или прекалено малко? Да не би да очакваше подкуп?

Мъжът в будката примигна. Наведе се напред и взе банкнотата с трепереща ръка. Погледна микробуса отстрани, където пишеше „Хоум Стор“.

Изброи рестото и погледна в самия микробус. Можеше да види (поне така се надяваше Чан) само десетина фиданки и храсти, изкопани от Чан, Уилям и Ву от един парк край пътя, за да се дегизират като доставчици на разсад за някой местен магазин. Останалите се криеха на пода под листата.

Чиновникът върна рестото.

— Хубаво място е този „Хоум Стор“. Все в него пазарувам.

— Благодаря — отвърна Уилям.

— Денят не е много добър за доставки, а? — Чиновникът кимна към мрачното небе.

— Благодаря — смотолеви Чан.

Уилям подкара бавно микробуса. След няколко минути навлязоха в тунел.

— Добре, в безопасност сме, минахме пункта — обяви Чан и останалите пътници се изправиха, като изтръскваха листата от дрехите си. Е, идеята му се оказа добра.

По пътя от плажа Чан се досети, че полицията ще постъпи, както правят китайските служби за сигурност — ще блокира пътищата.

Затова спряха при един голям търговски център, в средата на който се намираше филиал на „Хоум Стор“. Беше денонощен и по това време имаше съвсем малко служители — Чан, Ву и Уилям се промъкнаха без проблем през товарната рампа. От склада откраднаха няколко кутии боя, четки и инструменти. После се измъкнаха навън, но не и преди Чан да надникне в главното помещение на магазина. Търговската площ заемаше декари. Беше удивително — Чан никога не бе виждал толкова много стока. Напълно оборудвани кухни, хиляди осветителни тела, обзавеждане за тераси и дворове, врати, прозорци, килими. Цели щандове за гайки, винтове и пирони. Веднага му се прииска да доведе Меймей и баща си, просто да им покаже магазина. Е, щеше да има време и за това. Не сега обаче.

— Взимам тези неща, защото се налага, за оцеляването ни — обясни Чан на Уилям.

Петте долара, които намериха в микробуса, не бяха достатъчни, за да купят всичко. Чан добави:

— Веднага щом намеря пари, ще ги платя. Ще им изпратя парите.

— Ти си луд — отвърна момчето. — Те имат повече, отколкото се нуждаят. Предвидили са кражби. Това е включено в цената.

— Ще им върнем парите! — тросна се Чан.

Този път момчето дори не си даде труда да отговори. Чан намери някаква цветна листовка на рампата. Докато сричаше английските букви, осъзна, че това е рекламна брошура с адреси и телефонни номера на магазини от веригата „Хоум Стор“. Когато получи първата си заплата, веднага щеше да им изпрати парите.

Върнаха се при микробуса и откриха друг, подобен на техния. Уилям смени номерата и продължиха към града, докато стигнаха една изоставена фабрика. Спряха под навеса откъм товарния вход, на сухо, и Чан и Ву замазаха надписа с името на църквата. След като бялата боя засъхна, Чан, дългогодишен калиграф, изписа изящно „Хоум Стор“ от двете страни с букви, подобни на тези от рекламната брошура.

Да, номерът проработи.

Излязоха от тунела в Манхатън. Уилям беше разгледал картата, докато чакаха на пропускателния пункт, и сега знаеше в общи линии как да стигнат до Китайския квартал. Еднопосочните улици го пообъркаха, но скоро се ориентира и намери правилния път.

В натовареното пиково движение, допълнително забавяно от мъглата и дъжда, те минаха покрай река с абсолютно същия цвят като океана, от който току-що се бяха спасили.

Сивата земя, замисли се Чан. Никакви златни магистрали, никакви диамантени градове, както им беше обещавал злощастният капитан Сен. Докато се оглеждаше, Чан се запита какво ли ги чака занапред. Потъването на „Дракона“ бе променило коренно плановете им.

На теория той още дължеше на Призрака огромна сума. Таксата за нелегалното прехвърляне на един човек от Китай в САЩ бе около 50 000 долара. Тъй като Чан беше дисидент и отчаяно искаше да напусне страната, логично бе агентът на Призрака да вдигне цената. За тяхна изненада обаче трафикантът поиска само 80 000 долара за прехвърлянето на цялото семейство, включително баща му. За да предплати 10 процента от сумата, Чан бе изтеглил всичките си спестявания и беше взел заеми от приятели и роднини.

По договора Чан се задължаваше той, Меймей и Уилям (и по-малкия му син, когато порасне достатъчно) да дават ежемесечно пари на агентите на Призрака до пълното изплащане на дълга. Много емигранти започваха работа направо при трафиканта, който ги е превозил (мъжете — главно в китайските ресторанти, жените — в шивашки фабрики), и живееха в тайни квартири срещу солиден наем. Чан обаче нямаше доверие на трафикантите, особено на Призрака. Носеха се твърде много слухове за побои, изнасилвания и принудително задържане на емигранти в пълни с плъхове коптори. Затова той сам бе уредил работа за себе си и сина си и беше наел апартамент в Ню Йорк чрез брата на свой приятел.

Сам Чан бе имал доброто намерение да изплати цялата сума, но сега, след потъването на „фуджоуския дракон“ и опита на Призрака да ги убие, договорът бе невалиден и те се бяха измъкнали от тежкото бреме на дълговете — ако, разбира се, оцелеят достатъчно дълго, докато Призрака и помощниците му бъдат заловени или убити от полицията или избягат обратно в Китай. Това означаваше, че трябва да се скрият колкото може по-скоро.

Уилям караше умело в натовареното движение. (Къде се беше научил? Те дори нямаха кола.) Сам Чан хвърли поглед към задната част на микробуса. Спътниците му бяха раздърпани и смърдяха на морска вода. Жената на Ву, Йонпин, изглеждаше много зле. Седеше със затворени очи, трепереше и челото й беше мокро от пот. Ръката й бе счупена от сблъсъка със скалата и раната й още кървеше през импровизираната превръзка. Красивата дъщеря на Ву, Чинмей, изглеждаше здрава, но бе много изплашена. Брат й, Лан, беше връстник на по-малкия син на Чан; двете момчета, с еднакви къси прически, седяха едно до друго, гледаха през прозореца и си шепнеха нещо.

Чан Дзечи седеше неподвижно, с кръстосани крака и отпуснати ръце, със зализана назад оредяла бяла коса, мълчаливо, но наблюдавайки внимателно всичко с полузатворени очи. Кожата на стареца изглеждаше по-жълта, отколкото при тръгването им от фуджоу, но Чан може би просто си въобразяваше. Във всеки случай той бе решил още щом се установят, да заведе стареца на лекар.

Микробусът забави заради задръстване. Уилям натисна нетърпеливо клаксона.

— По-тихо — сопна се Чан. — Да не привличаме вниманието.

Момчето обаче изсвири още веднъж. Чан погледна сина си, слабото му лице, дългата му коса, спускаща се доста под ушите. Попита шепнешком:

— Този микробус… Откъде знаеш да го палиш така?

— Какво значение има?

— Отговори ми.

— Чух да говорят в училище.

— Лъжеш! Вършил си го и преди.

— Крал съм само от партийни секретари и общински председатели. В това няма нищо лошо, нали?

— Какво си правил?

Момчето се усмихна подигравателно и Чан предположи, че се шегува. Коментарът обаче очевидно бе насочен срещу него — намекваше за антикомунистическите писания на Чан, причинили толкова страдания на цялото семейство в Китай и наложили заминаването им за Америка.

— С какви хора дружиш, с крадци ли?

— О, татко!

Момчето поклати снизходително глава и на Чан му се прииска да го удари.

— За какво ти беше онзи нож? — попита Чан.

— Много хора носят ножове. Дядо също има.

— Това е сгъваемо ножче за почистване на лули, не оръжие. — Чан загуби самообладание. — Как може да се държиш толкова непочтително?

— Ако нямах нож — отвърна гневно момчето — и ако не бях подкарал микробуса, вероятно щяхме да сме мъртви.

Колоната автомобили потегли и Уилям замълча.

Чан се извърна, чувстваше се страшно засегнат от думите на момчето, от тия неизвестни нему аспекти на характера му. О, и в миналото бе имал проблеми с Уилям. С навлизането си в пубертета момчето беше станало мрачно, раздразнително, резервирано. Започна да бяга от училище. Когато получи писмо от учителя заради лошите му бележки, Чан се скара със сина си — чиято интелигентност беше проверена и далеч надвишаваше средното ниво. Уилям отговори, че не бил виновен той. В училище се отнасяли несправедливо с него, защото баща му беше дисидент, нарушил правилото за единственото дете, подкрепяше тайванската независимост и (най-тежкото светотатство) критикуваше Китайската комунистическа партия и вижданията й за свобода и човешки права. Двамата с по-малкия му брат били тормозени редовно от „суперактивисти“ — единствени деца от заможни комунистически семейства, разглезени от високопоставени роднини и склонни да се налагат със сила над другите ученици. Никакво значение нямаше това, че Уилям е кръстен на най-знаменития американски предприемач през последните години, а Роналд — на американски президент.

Нито поведението на сина му, нито незадоволителните му обяснения обаче не бяха направили особено впечатление на Чан и не го бяха накарали да се замисли сериозно върху проблема. Освен това възпитанието на децата бе задължение на Меймей, не негово.

Защо се държеше така момчето?

Чан изведнъж си даде сметка, че между десетчасовите работни смени в една печатница и дисидентските си занимания не е отделял буквално никакво време на сина си — не и преди пътуването от Русия до Мейгуо. Може би, помисли си ужасено той, момчето винаги се е държало така.

Обзе го гняв, макар и не насочен към Уилям. Не можеше да определи точно за какво се ядосва. Известно време гледа гъмжилото от хора и коли около тях, сетне се обърна към сина си:

— Прав си. Аз нямаше да мога да запаля сам колата. Благодаря ти.

Уилям не даде знак, че е чул баща си, и продължи да шофира, потънал в мисли.

Двайсет минути по-късно навлязоха в Китайския квартал по широка улица, означена на английски и китайски като Канал Стрийт. Дъждът отслабваше, покрай стотиците бакалии, сувенирни магазини, рибарници, бижутерии, хлебарници щъкаха хора.

— Къде трябва да отидем? — попита Уилям.

— Спри тук — нареди Чан и Уилям отби до тротоара.

Чан и Ву слязоха. Влязоха в един магазин и попитаха за кварталните сдружения — тонг. Тези групи обикновено се образуваха от хора, произхождащи от определени райони на Китай. Чан търсеше фудзянския тонг. Даваше си сметка, че няма да бъдат приети добре сред китайците с корени от Кантон, откъдето бяха дошли повечето от първите емигранти. Остана изненадан обаче да научи, че голяма част от манхатънския Китайски квартал е населен с емигранти от Фудзян и че много кантонци са се преместили. Такъв тонг имаше само на няколко преки от магазина.

Чан и Ву оставиха семействата си в крадения микробус и отидоха до мястото. Боядисана в кафяво и с класически китайски криловиден покрив, сградата изглеждаше пренесена направо от някой бедняшки квартал от района на Северната автогара на фуджоу.

Чан и Ву влязоха в сградата на кварталното сдружение с наведени глави, сякаш, ако ги разпознаят, намиращите се във фоайето моментално щяха да измъкнат телефони и да известят ИНС — или Призрака — за идването им.

* * *

Джими Ма, облечен в сив костюм, заплашващ да се пръсне по шевовете и наръсен с цигарена пепел, ги посрещна и ги покани в кабинета си на горния етаж.

Председател на Фудзянското дружество на Източен Бродуей, Ма всъщност бе кмет на тази част от Китайския квартал.

Кабинетът му беше просторна, но оскъдно обзаведена стая с две бюра и шест различни стола, купища книжа, скъп компютър и телевизор. В една паянтова секция се съхраняваха стотина книги на китайски. На стената висяха избелели, нацвъкани от мухи китайски пейзажи. Чан обаче не се оставяше да бъде подлъган от западналия вид на кабинета. Подозираше, че Ма е мултимилионер.

— Заповядайте, седнете — покани ги домакинът на китайски.

Мъжът с широко лице и пригладена черна коса им предложи цигари. Ву взе една. Чан поклати глава. Беше отказал пушенето, след като загуби работата си като учител и започна да изпитва недостиг на пари.

Ма огледа изпитателно мръсните им дрехи, сплъстените им коси.

— Изглеждате, сякаш сте преживели доста. Имате ли нещо за разказване? Какво е станало? Обзалагам се, че е интересно.

Чан наистина имаше какво да разказва. Дали е интересно, не можеше да прецени, но със сигурност бе невероятно. Беше решил да не казва на никого, че са били на „Дракона“ и че Призрака може би ги издирва. Затова отвърна:

— Току-що пристигнахме с един хондураски кораб.

— Кой ви превозваше?

— Представи се като Мосихе.

— Мексиканец ли е? — Ма поклати глава. — Не познавам трафиканти латиноамериканци.

— Взе ни парите — продължи мрачно Чан, — но просто ни стовари на пристанището. Щял да ни осигури документи и транспорт, твърдеше, но изчезна.

Ву слушаше измисления му разказ с удивление. Чан му беше наредил да мълчи и да го остави да говори с Ма. На „Дракона“ Ву пиеше много и често избухваше. Не умееше да си мери приказките.

— Стават такива неща — отбеляза безгрижно Ма. — Защо лъжат хората? Не им ли вреди на бизнеса? Скапани мексиканци. Откъде сте?

— От Фуджоу — отвърна Ву.

Чан се размърда нервно. Смяташе да каже друг град от Фудзян — за да сведе до минимум възможността за свързването им с Призрака. Преодоля гнева си и продължи:

— Имам две деца и едно бебе. И баща ми е с мен. Възрастен е. Жената на приятеля ми е болна. Имаме нужда от помощ.

— А, помощ. Ето, това вече е интересно, нали? Мога да направя някои неща. Други не мога. Нима съм един от осмината безсмъртни? Не, не съм. От какво се нуждаете?

— От документи. За мен, жена ми и големия ми син.

— Да, да, мога да намеря. Шофьорски книжки, социалноосигурителни карти. С тях ще можете да минете за тукашни граждани, но не и да си намерите истинска работа. Мръсниците от ИНС карат фирмите да проверяват всичко.

— Имам вече уредена работа — отвърна Чан.

— Аз обаче не правя паспорти — добави Ма. — Прекалено опасно е. Нито зелени карти.

— Какво е това?

— Разрешителни за работа. Не мога да ви осигуря.

— Ще останем в нелегалност и ще чакаме амнистия.

— Така ли? Има да чакате. Чан вдигна рамене:

— Баща ми има нужда от лекар. — Кимна към Ву. — Жена му също. Можете ли да ни осигурите здравни книжки?

— Не. фалшификатите се откриват много лесно. Ще се наложи да се обърнете към частен кабинет.

— Скъпо ли е?

— Да, много. Ако нямате пари обаче, идете в градската болница, там ще ви приемат.

— Добро ли е здравеопазването?

— Откъде да знам? Освен това… имате ли избор?

— Добре. Колко ще излязат другите документи?

— Хиляда и петстотин.

— Юана ли?

— В зелено.

Чан не издаде чувствата си, но си помисли: Хиляда и петстотин! Това беше лудост. В колана си носеше около пет хиляди долара в китайски юани. Всички пари, с които разполагаше семейството му.

Той поклати глава:

— Не, невъзможно.

След няколко минути ожесточено пазарене се споразумяха за 900 долара за всички документи.

— И за вас ли? — обърна се Ма към Ву. Слабият мъж кимна, но добави:

— Само за мен. Ще излезе по-евтино, нали? Ма дръпна от цигарата си:

— Петстотин. Няма да отстъпя.

Ву опита да се пазари, но Ма държеше на своето. Накрая хилавият китаец се съгласи неохотно.

— Трябват ми снимки на всички за шофьорските книжки — каза Ма. — Идете в някой увеселителен парк. Там можете да се снимате.

Чан си спомни как с Меймей бяха посетили подобна кабинка в един голям увеселителен център в Сямен преди години, наскоро след като се бяха запознали. Сега снимките бяха в един куфар в корпуса на „фуджоуския дракон“.

— Имаме нужда и от микробус. Нямам достатъчно пари да си купя. Мога ли да наема от вас?

Председателят на тонга се подсмихна:

— Нямам ли всичко? Разбира се, разбира се.

След още пазарлъци постигнаха съгласие и за наема. Ма събра всичко, което му дължаха, и го изчисли в юани. Обяви невероятна сума и двамата мъже кимнаха неохотно.

— Кажете ми имена и адрес за документите.

Ма се обърна към компютъра и затрака бързо по клавишите под диктовката на Чан.

Самият Чан бе прекарал много време на стария си лаптоп. Интернет се беше превърнал във врата на дисидентите към останалия свят, макар това да бе свързано с много затруднения. Модемът на Чан беше мъчително бавен, а службите за сигурност и Народноосвободителната армия постоянно следяха имейлите на дисидентите. Чан имаше защитна програма на компютъра си, която често му сигнализираше, че органите на властта опитват да проникнат в системата му. Веднага прекъсваше връзката и се налагаше да смени Интернет-доставчика си. Лаптопът също е на морското дъно, помисли си тъжно той.

Когато Чан започна да диктува адреса, Ма вдигна поглед от клавиатурата:

— В Куинс ли ще отседнете?

— Да, един приятел ни уреди квартира.

— Голяма ли е? Има ли достатъчно място за всички ви? Не мислите ли, че агентите ми могат да ви помогнат? Мисля, че могат. Имам връзки в Куинс.

— Домакинът ми е брат на най-добрия ми приятел. Вече ни е уредил жилище.

— А, брат на приятел. Добре. Е, аз контролирам една организация там. Търговската асоциация на флъшинг. Много голяма. Мощна. Това е новият китайски квартал в Ню Йорк. флъшинг. Може би апартаментът няма да ви хареса. Може би няма да е безопасно за децата. Възможно е, не мислите ли? Идете в асоциацията и споменете името ми.

— Ще го имам предвид.

Ма кимна към компютъра и попита Ву:

— И двамата ли ще сте на този адрес?

Чан понечи да отговори утвърдително, но Ву го изпревари:

— Не, не. Искам да остана в Манхатън, в Китайския квартал. Може ли вашият агент да ни намери къща?

— Ама… — намръщи се Чан.

— Нали не цяла къща? — осведоми се развеселено Ма. — Тук няма къщи… които да си позволите.

— Апартамент тогава?

— Да, има временно свободни стаи. Можете да се нанесете веднага, сетне ще ви намерим постоянно жилище.

Докато Ма пишеше, в стаята прозвуча пиукането на модем. Чан постави ръка на рамото на Ву и прошепна:

— Цичен, трябва да дойдете с нас.

— Ще останем в Манхатън.

Чан се наведе по-близо, така че Ма да не чуе:

— Не бъди глупав. Призрака ще ви открие. Ву се засмя:

— Не се бой от него.

— Да не се боя ли? Той току-що изби десетина наши приятели.

Чан не можеше да си представи да рискува толкова лесно живота си и живота на семейството си. Ву обаче беше непоклатим:

— Не. Тук оставаме.

Чан замълча. Ма изключи компютъра, написа някаква бележка и я подаде на Ву.

— Това е агентът ми. Намира се само на няколко преки оттук. Ще се наложи да му платите известен хонорар. Аз няма да ви взема пари за това. Не съм ли щедър? Всички смятат, че Джими Ма е щедър. Сега да се заемем с колата на господин Чан.

Ма заговори бързо по телефона. Уреди микробусът да бъде докаран веднага. Затвори и се обърна към двамата мъже:

— И така, всичко е уредено. Не е ли удоволствие да работиш с такива разумни мъже?

Тримата се изправиха едновременно и се ръкуваха.

— Цигара за из път? — предложи домакинът на Ву и той си взе.

Преди да излязат, Ма се осведоми:

— Още нещо. Този мексикански трафикант… Няма причина да ви преследва, нали? Чисти ли са ви сметките?

— Да, чисти са.

— Добре. Нямаме ли достатъчно причини за безпокойство и без това? Няма ли достатъчно демони да ни преследват? — заключи весело домакинът им.