Джефри Дивър
Каменната маймуна (8)

8.

Сони Ли изпълзя от храстите и видя как червенокосата се събува и скача във водата, за да помогне на някакъв удавник.

Ли не можеше да различи кой е — или Джон Сун, или другият мъж, който бе седял до него на носа на лодката. Това не го интересуваше, той отново насочи вниманието си към жената, която бе наблюдавал от скривалището си от самото й пристигане на плажа преди около час.

Не че беше негов тип. Той не харесваше белите жени, поне онези, които бе виждал във фуджоу. Те бяха или любовници на богати бизнесмени (високи красавици, изпълнени с пренебрежение към всеки китаец), или жени на чуждестранни туристи, дошли със съпрузите и децата си (зле облечени и хвърлящи презрителни погледи на мъжете, които плюят по тротоарите, и на велосипедистите, които не им осигуряват предимство при пресичане).

Тази жена обаче го заинтригува. Отначало не му идваше наум какво може да прави тук — тя пристигна с яркожълтата си кола заедно с някакъв полицай с автомат. На гърба й той забеляза инициалите НЙПУ. Значи, беше от полицията. Скрит на безопасно място от другата страна на пътя, той я наблюдаваше как търси следи, облечена в бяло като хирург и с много голям пистолет на кръста.

Секси, помисли си той, въпреки че предпочиташе скромните, фини китайки.

И тази коса! Какъв цвят!

Нарече я Хонсе, Червената.

Ли погледна към пътя и забеляза жълт микробус, който се приближаваше към тях. Докато автомобилът спираше на разширението, той изпълзя до шосето. Имаше опасност да го забележат, разбира се, но трябваше да действа сега, преди тя да се върне. Изчака мъжете да насочат вниманието си към Хонсе и претича през пътя към жълтата кола. Беше стара, като онези, които показват в „Коджак“ и „Хил Стрийт блус“. Не се интересуваше от самата кола (повечето полицаи си бяха тръгнали, но все още имаше достатъчно, за да го забележат — особено зад волана на кола, ярка като яйчен жълтък). Не, за момента се нуждаеше само от оръжие и малко пари.

Внимателно отвори вратата на жълтата кола, вмъкна се вътре и посегна към жабката. Оръжие нямаше. А неговият верен ТТ лежеше сега на океанското дъно! Нямаше и цигари. Мамка й… Прерови чантичката й и откри петдесетина долара. Прибра парите и надникна в записките й. Говореше английски благодарение на американските филми и образователната програма по Радио Пекин. Четенето обаче е друга работа. Логично, като се има предвид, че английският използва само 25 знака, а китайският — повече от 40 000. С немалки усилия той успя да разчете истинското име на Призрака, Кван Ан, и някои други думи. Сгъна листа и го прибра, след това разпръсна другите през отворената врата, за да изглежда, сякаш вятърът ги е духнал.

Приближаваше се друга кола — черна, вероятно полицейска. Той се приведе и се отдръпна от пътя. Скри се отново в храстите и се загледа в бурното море. Хонсе като че се давеше също като онзи, когото беше тръгнала да спасява. Стана му жал, че такава хубава жена може да се похаби, но това не му влизаше в работата. Задачите му бяха ясни — да намери Призрака, да остане жив.

* * *

Плуването срещу мощните вълни към давещия се изтощи почти напълно Амелия Сакс и тя откри, че за да поддържа и себе си, и емигранта над водата, трябва да полага върховни усилия. Болка прорязваше коленните и бедрените й стави. Самият удавник не й помагаше много. Беше среден на ръст, слаб, без много тлъстина, която да спомага за задържането му на повърхността. Риташе едва-едва, лявата му ръка бе неизползваема заради огнестрелна рана в гърдите или рамото.

Задъхана, плюейки отвратителната солена вода, навлизаща в устата и носа й, тя бавно напредваше към брега. Солта щипеше очите й, но тя все пак виждаше размазаните силуети на двама души с носилка и голяма зелена кислородна бутилка, които й махаха да плува към тях.

„Добре де, опитвам…“

Загреба с все сили, но течението я дърпаше навътре. Погледна назад, към скалата, за която се беше държал удавникът, и установи, че въпреки огромните си усилия е преплувала само три-четири метра.

По-бързо. По-бързо!

Заповтаря наум една от мантрите си:

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Още два-три метра. Наложи се обаче да спре, за да си поеме въздух, и с ужас забеляза как течението ги дърпа навътре.

„Хайде, да се махаме…“

Безпомощният емигрант, сега почти в безсъзнание, я теглеше надолу. Сакс зарита по-силно. Прасецът й се схвана и тя изпищя. Тъмната вода, пълна с водорасли и пясък, я погълна. Без да изпуска емигранта, стисна с пръсти крака си, за да отпусне мускулите му; опита да задържи въздух колкото можеше по-дълго.

„О, Линкълн“ — помисли си.

Изведнъж:

„Господи! Какво беше това?“

Баракуда, акула, змиорка… изскочи от черната вода и я сграбчи през гърдите. Тя посегна за автоматичния нож, който носеше в джоба си, но ръката й бе блокирана от ужасната риба. Чудовището я вдигна и след секунди тя бе на повърхността и прекрасният въздух изпълваше белите й дробове.

Рибата се оказа човешка ръка, покрита от черен водолазен костюм.

Водолазът от Спасителния отряд на окръг Съфолк изплю наустника на кислородния си апарат и каза:

— Всичко е наред, госпожице, държа ви.

Друг водолаз придържаше емигранта над водата.

— Схванах се — обясни задъхано Сакс. — Не мога да се движа.

Той протегна ръка под водата, изправи крака й и натисна пръстите й, за да изпъне мускула на прасеца й. След миг болката отмина. Тя кимна.

— Не се опитвайте да плувате. Отпуснете се. Аз ще ви извадя.

Водолазът я задърпа, тя изви глава назад и се съсредоточи върху дишането си. Силните му крака, подпомогнати от плавниците, бързо ги приближиха към брега.

— Колко смело от ваша страна да му се притечете на помощ. Повечето хора щяха просто да гледат как се дави.

Останаха в ледената вода сякаш цяла вечност. Накрая Сакс почувства камъчета под краката си. Излезе на брега и взе одеялото, което й подаде един от мъжете. Пое си дълбоко въздух. Приближи се до емигранта, положен върху носилката, с кислородна маска на лицето. Очите му бяха замъглени, но беше в съзнание. Ризата му бе разкопчана и един санитар чистеше раната.

Сакс изтръска колкото можеше пясъка от краката си, след това се обу и закопча кобура си.

— Как е той?

— Раната не е сериозна. Улучили са го в гърдите, но под ъгъл. Куршумът не е проникнал в гръдния кош. Температурата му е спаднала и е изтощен.

— Мога ли да му задам няколко въпроса?

— Колкото може по-малко. Има нужда от кислород и почивка.

— Как се казвате? — обърна се Сакс към емигранта. Той вдигна кислородната си маска:

— Джон Сун.

— Аз съм Амелия Сакс от Нюйоркското полицейско управление.

Тя му показа значката и служебната си карта според правилата. След това попита:

— Какво стана?

Китаецът отново вдигна кислородната маска:

— Бях във водата. Този, който ни превозваше, казват му Призрака, ме видя и се приближи по брега. Стреля и не улучи. Гмурнах се, но трябваше да изплувам, за да си поема въздух. Той чакаше. Стреля пак и ме улучи. Направих се на умрял и той се качи в една червена кола и отпътува. Опитах да доплувам до брега, но не успях. Просто се държах за тази скала и чаках.

Сакс го огледа.

Беше хубав мъж и изглеждаше в добра форма. Наскоро бе гледала едно предаване за Китай, от което научи, че за разлика от американците, които спортуват рядко (най-често от суета), китайците тренират цял живот. Предполагаше, че и той се е занимавал със спорт.

— Как… — понечи да попита емигрантът, но се закашля.

Санитарят го изчака да изплюе водата; след като Сун спря да кашля, коленичи и постави кислородната маска на лицето му.

— Съжалявам, полицай, но наистина трябва да е постоянно на кислород.

Сун обаче вдигна маската:

— Как са останалите? Добре ли са?

Полицията няма практика да споделя информация със свидетелите, но тя срещна погледа му и отвърна:

— Съжалявам. Двама са мъртви.

Той затвори очи и стисна с дясната си ръка амулета, който носеше на врата си.

— Колко бяха в лодката? — попита Сакс. Сун се замисли за момент.

— Общо четиринайсет. — И веднага попита: — Той измъкна ли се? Призрака?

— Правим всичко, за да го заловим.

Санитарят й подаде портфейла на емигранта и тя го прегледа. По-голямата част от съдържанието му се разпадаше от солената вода и повечето написано беше на китайски. Една визитна картичка на английски обаче още се четеше. На нея пишеше: „Д-р Сун Кай“.

— Кай? Това малкото ви име ли е? Той кимна.

— Използвам повече Джон — уточни.

— Лекар ли сте?

— Да.

Сакс извади снимка на две деца, момче и момиче.

— Вашите… — започна. Ужасно предчувствие стегна гърлото й.

Сун я разбра.

— Децата ли? Във Фудзян са. С родителите ми. Санитарят стоеше до пациента си, недоволен, че все вдига маската. Сакс обаче имаше работа за вършене.

— Доктор Сун, имате ли представа накъде може да отива Призрака, трафикантът? Има ли къща или апартамент тук, в тази страна? фирма? Приятели?

— Не знам. Той не говореше с нас. Третираше ни като животни.

— А другите емигранти? Знаете ли къде са отишли?

— Не, съжалявам. Щяха да ни закарат в някаква тайна квартира в Ню Йорк, но не са ни обяснявали друго. — Загледа се в бушуващия океан. След малко продължи: — Помислихме, че Бреговата охрана ни обстрелва с оръдие. После обаче осъзнахме, че той е потопил кораба. — В гласа му звучеше удивление. — Заключи ни в трюма и взриви кораба. С всички пътници.

Една черна кола се присъедини към колата на спасителния екип на пясъка. От нея слезе мъж с костюм — агент от ИНС, когото Сакс познаваше от Порт Джеферсън. Наметна дъждобран и се приближи. Сакс му подаде портфейла на Сун. Той прегледа набързо документите. Приклекна до тях.

— Доктор Сун, аз съм от Имиграционна и натурализационна служба. Имате ли валиден паспорт и входна виза?

Въпросът се стори абсурден на Амелия Сакс, дори провокационен, но тя предположи, че такива са правилата.

— Не — отвърна Сун.

— В такъв случай ще се наложи да ви задържа за нелегално влизане на територията на САЩ.

— Търся политическо убежище.

— Това е добре — отвърна отегчено агентът, — но ще се наложи да останете в ареста до разглеждане на молбата.

— Разбирам.

Агентът се обърна към санитаря:

— Как е той?

— Ще се оправи. Налага се обаче да постъпи в травматология. Къде трябва да го заведете?

Сакс ги прекъсна:

— Не може ли да го закарате в ареста на Манхатън? Свидетел е по случая, по който работим съвместно с вашата служба.

Агентът вдигна рамене:

— Няма значение. Ще подготвя документите.

Сакс премести тежестта върху другия си крак и присви очи от болката в коляното. Все още стиснал талисмана си, китаецът вдигна очи към нея:

— Благодаря ви.

— За какво?

— Спасихте ми живота.

Тя кимна, погледът й срещна тъмните му очи, след това санитарят отново му сложи маската.

Нещо бяло привлече вниманието й: беше забравила вратата на колата си отворена и вятърът разпиляваше доклада й от огледа.

Амелия Сакс присви очи и се затича към шевролета.