Джефри Дивър
Каменната маймуна (5)

5.

Лежаха в краката му, десетина души, в студената вода на дъното на лодката, подхвърляна между яростните вълни и поройния дъжд, който се лееше неспирно. Стискаха отчаяно въжетата покрай борда.

Сам Чан, по неволя капитан на крехкия плавателен съд, огледа пасажерите си. Двете семейства, неговото и на Ву — сгушени отзад при него. При носа седяха доктор Джон Сун и другите двама оцелели от трюма, на които знаеше само малките имена: Чаохуа и жена му Роуз.

Една вълна ги заля, измокри ги до кости. Съпругата на Чан, Меймей, свали пуловера си и го уви около мъничката дъщеричка на белязаната жена. Момиченцето, спомни си внезапно Чан, се казваше Пои, което означава „скъпоценно дете“; тя носеше късмет на лодката им.

— Давай! — извика Ву. — Карай към брега!

— Трябва да потърсим други оцелели!

— Той стреля по нас!

Чан огледа кипящото море. Призрака не се виждаше никъде.

— Тръгваме, но трябва да спасим другите оцелели, ако има. Търсете!

Седемнайсетгодишният Уилям се изправи на колене и се взря с присвити очи сред водните пръски. Ву, дъщеря му и той изгребваха водата от дъното на лодката с шепи. Ву изкрещя нещо, но главата му бе обърната в друга посока и Чан не го разбра.

Пъхна ръката си под страничното въже и опря крака в поставката за едното гребло, за да бъде стабилен, докато завърти лодката около „Фуджоуския дракон“. Корабът продължаваше да потъва, от време на време от някоя дупка изригваше силна струя разпенена вода. Издаваше звуци, подобни на рева на ранен звяр.

— Там! — изкрещя Уилям. — Май видях някого!

— Не! — възрази Ву Цичен. — Да се махаме. Какво още чакаш?

Уилям сочеше в една точка:

— Виж, татко. Там!

Чан забеляза някакъв тъмен предмет, а до него — един по-малък и светъл, на десет метра от тях. Може би глава и ръка.

— Оставете ги — настояваше Ву. — Призрака ще ни настигне. Ще ни застреля!

Чан не му обърна внимание. Приближи лодката до двата предмета, които наистина се оказаха части от тялото на човек. Беше блед, кашляше, на лицето му бе изписан ужас. Сони Ли, спомни си името му Чан. Докато повечето емигранти бяха прекарвали времето си в разговори, неколцина мъже се държаха настрана. Ли беше сред тях. Имаше нещо обезпокоително в поведението му. Бе стоял сам през цялото пътуване, мрачен, от време на време гледаше сърдито, ако децата започнеха да вдигат много врява, и често се измъкваше на палубата, което беше строго забранено от Призрака. Когато заговаряше, задаваше твърде много въпроси за плановете на другите след пристигането им в Ню Йорк.

Въпреки всичко Ли бе човешко същество и Чан щеше да се опита да го спаси.

Връхлетя ги нова вълна.

— Остави го! — изсъска гневно Ву. — Свърши се с него! Чан се взря в мрака. Не видя Ли — водата бе непрогледна, като сиво платнище.

Жената при носа на лодката се обади:

— Моля ви, да се махаме по-бързо!

Чан заби носа на лодката в една голяма вълна, за да не се обърнат. Когато плавателният съд отново се закрепи стабилно, мерна нещо оранжево на петдесетина метра от тях да се издига и снижава. Лодката на Призрака. Трафикантът приближаваше. В този миг огромна вълна го скри от погледите им.

Чан отново насочи лодката към удавника.

— Залегни, всички да залегнат!

Даде обратна тяга точно когато стигнаха Ли, наведе се през дебелия борд, сграбчи мъжа за рамото и го издърпа с все сила в лодката, където той се свлече на дъното. Прозвуча изстрел. Наблизо се вдигнаха пръски.

Чан даде газ и заобиколи „Дракона“. Потъващият кораб отново остана между тях и Призрака.

Вниманието на трафиканта за момент се насочи към други двама във водата, на двайсет-трийсет метра от него — членове на екипажа с оранжеви спасителни жилетки. Призрака се насочи с пълна скорост към тях.

Те разбраха, че трафикантът ще ги убие. Заплуваха с всички сили към Чан. Той прецени разстоянието до моряците, постара се да изчисли дали може да ги достигне, преди Призрака да се прицели добре. Мъглата и дъждът щяха да намалят точността на стрелбата. Да, можеше да го направи. Той дръпна руля.

Изведнъж в ухото му прозвуча глас:

— Не. Време е да се махнем оттук. — Беше баща му, Чан Дзечи; старецът се бе приближил неусетно до сина си. — Отведи семейството си в безопасност.

— Да, татко.

Насочи лодката към брега с пълна скорост.

След минута се чу гърмеж, после втори; трафикантът беше убил двамата моряци.

Още един изстрел.

Чан погледна назад и забеляза тъмен силует; Призрака ги настигаше. Отчаянието го сграбчи в безмилостна прегръдка. Като дисидент в Китай Сам Чан бе свикнал със страха. Онова обаче беше постоянна тревога, с която можеше да се научиш да живееш, не беше като ужаса да виждаш как един побеснял убиец те настига.

— Залегни! Всички да залегнат!

Той се съсредоточи върху управлението на лодката в усилията си да поддържа най-високата възможна скорост.

Още един изстрел. Куршумът вдигна пръски само на метър от тях. Ако улучи гумения борд, щяха да потънат за минути!

Отекна нечовешки рев. „Фуджоуският дракон“ легна на единия си борд и бавно изчезна под повърхността. Огромната вълна, предизвикана от потъващия кораб, се разпространи във всички посоки като концентричните кръгове от подводен взрив. Лодката на емигрантите беше твърде далеч, за да бъде засегната, но лодката на Призрака се намираше доста по-близо до кораба. Трафикантът погледна назад и забеляза вълната, движеща се към него. Зави рязко и след миг вече не се виждаше.

Макар и учен, човек на изкуството и политически деец, Сам Чан, както много китайци, вярваше в свръхестествени явления и поличби повече от всеки западен човек. За момент си помисли, че Гуанин, богинята на милосърдието, може би се е намесила на тяхна страна.

След миг обаче Джон Сун, който гледаше назад, изкрещя:

— Идва! Призрака ни настига!

Значи Гуанин си има други занимания, помисли си горчиво Сам Чан. Ако искаха да оцелеят, трябваше сами да се погрижат за това. Той изправи курса към брега и се отдалечи с пълна скорост от безжизнените трупове и отломките, приличащи на плаващи надгробни камъни на капитан Сен, екипажа му и толкова много хора, станали приятели на Чан през последните седмици.

* * *

— Потопил е кораба.

— Господи! — прошепна Лон Селито. Смъкна бавно слушалката от ухото си.

— Какво? — попита потресен Харълд Пийбоди. Вдигна пълната си ръка и свали грозните си очила. Детективът кимна.

— О, не! — възкликна Делрей.

Линкълн Райм изви глава към едрия полицай. Почувства топла вълна да преминава през тялото му — само въображаемо, тъй като от врата надолу не усещаше нищо.

Делрей спря да крачи из стаята, а Пийбоди и Коу се спогледаха. Селито сведе поглед към жълтия паркет, послуша още малко по телефона и отново вдигна глава:

— За Бога, Линк, Призрака го е потопил. Заедно с всички пътници.

О, не…

— От Бреговата охрана не знаят какво точно е станало, но са засекли подводна експлозия и след десет минути „Драконът“ изчезнал от радара им.

— Жертви? — попита Делрей.

— Нямат представа. Според радара на катера му остават още няколко мили до мястото. И не знаят точните координати — „Драконът“ не е подал сигнал за бедствие.

Райм погледна картата на Лонг Айлънд, раздвоения му като рибешка опашка източен край. Спря поглед върху стикера, обозначаващ приблизителното положение на „Дракона“.

— На колко са от брега?

— Около миля.

Райм бе предвидил десетина логични развоя на събитията при пресрещането на „Фуджоуския дракон“ от Бреговата охрана, някои оптимистични, други — допускащи възможността за ранявания и жертви. Задържането на престъпници е свързано с много компромиси и човек може да сведе рисковете до минимум, но никога — да ги елиминира напълно. Но да удави всички на борда? Всички тези хора? Не беше го допуснал.

Ето, помисли си мрачно Райм, той лежеше в луксозното си легло за три хиляди долара и обмисляше малката гатанка на ИНС, сякаш е развлекателна игра на някой прием. След това без много усилие щеше да си извади заключения и да обяви доста драматично решението.

И щеше да си продължава така — без да обмисля по няколко хода предварително, без да си дава сметка, че емигрантите може да са изложени на ужасна опасност.

„Нелегалните се наричат още «изчезнали» — убиват ги, ако опитат да измамят трафиканта. Убиват ги, ако се оплачат. Просто изчезват. Семействата им не научават повече нищо за тях.“

Линкълн Райм беше бесен на себе си. Знаеше колко е опасен Призрака; трябваше да предвиди този смъртоносен развой на събитията. Затвори очи, опита се да прогони тази тревога в някое далечно кътче на душата си. „Забрави мъртвите“, обичаше да си казва (на колегите си — също) и сега си повтори наум тази заповед. Не можеше обаче да ги зареже съвсем, не и тези бедни хорица. Потъването на „Дракона“ бе нещо различно. Тези мъртви не бяха трупове на местопрестъплението, на чиито безжизнени очи и зловещи усмивки човек се научава да не обръща внимание в хода на работата си. Сега цели семейства бяха загинали заради него.

След задържането на кораба, арестуването на Призрака и огледа на местопрестъплението неговата задача по случая трябваше да приключи (така си беше мислил) и той щеше да се върне към по-обичайната детективска работа — и подготовката за операцията. Сега обаче не можеше да зареже разследването. Ловецът в него искаше да открие виновника и да го предаде на правосъдието.

Телефонът на Делрей иззвъня и той вдигна. След кратък разговор прекъсна връзката.

— Ето какво е положението. Момчетата от Бреговата охрана смятат, че две надуваеми лодки с извънбордови двигатели са се отправили към брега. — Той се приближи до картата и посочи. — Вероятно в този район. Ийстън, малко градче по пътя за Ориент Пойнт. В тази буря не могат да използват хеликоптер, но са изпратили няколко катера, за да потърсят оцелели. Ние ще се обадим на хората си в Порт Джеферсън и ще им кажем накъде са се насочили лодките. Да претърсят брега, за да помогнат на оцелелите. Също и с цел преследване на Призрака. „Беглецът“, Томи Лий Джоунс-и тем подобни.

Алън Коу поглади червената си коса, малко по-тъмна от гривата на Сакс, и се обърна към Пийбоди:

— Искам да отида там.

— Не мога да взимам еднолични решения — отвърна началникът от ИНС.

Това бе ясен намек за водещата роля на Делрей и ФБР в разследването, една от многото забележки, разменени през последните няколко дни.

— Какво ще кажеш, Фред? — попита Коу.

— Не — отвърна главният агент.

— Ама аз…

Делрей поклати енергично глава:

— Нищо не можеш да направиш. Ако го хванат, можеш да го разпиташ в ареста. Тогава прави с него каквото искаш. Тактическите операции обаче не са твоя специалност.

Младият агент бе предоставил ценни сведения за Призрака, но Райм го смяташе за труден характер. Не се беше примирил, че не му разрешиха да отиде с патрулния катер — още една битка, в която Делрей трябваше да отстоява позицията си.

— Ама че глупости — измърмори Коу и се тръшна сърдито на един стол.

Делрей помириса незапалената си цигара, пъхна я зад ухото си и отново се обади по телефона. След като затвори, пак се обърна към екипа:

— Опитваме се да преградим по-малките пътища в района — шосета 25, 48 и 84. Пиков час е и никой не смее да затвори магистралите „Лонг Айлънд“ и „Сънрайз“.

— Можем да предупредим всички служители на пунктовете за таксуване.

Делрей вдигна рамене:

— Може, но не е достатъчно. По дяволите, Китайският квартал е като роден дом за този човек. Добере ли се дотам, ще видим голям зор, докато го намерим. Трябва да го спипаме още на брега.

— Лодките кога ще стигнат до брега? — попита Райм.

— Според изчисленията — след двайсетина минути. А нашите хора са на петдесет мили от Ийстън.

— Няма ли никакъв начин някой да стигне по-рано? — попита Пийбоди.

Райм се замисли за миг, сетне подаде команда в микрофона на системата си за управление:

— Телефон. Включване.

* * *

Победител в автомобилното рали на 500 мили в Индианаполис през 1969 г. бил един „Шевролет Камаро Суперспорт“ кабриолет на „Дженерал Мотърс“.

За това събитие компанията избрала най-мощната кола от този модел — „Суперспорт“ с 6400-кубиков двигател „Турбо Джет V 8“ с мощност 375 конски сили. Ако му се занимава — като свали гърнето и отстрани шумозаглушаващото покритие на двигателя, като си поиграе с трансмисията и с главата, — човек може да увеличи мощността на 450 конски сили.

Така ще се сдобие с машина звяр, незаменима при теглене на буксир или при състезания.

Да караш със 130 мили в час сред буря, обаче е истинско предизвикателство.

Стиснала обвития с кожа волан, с раздирани от артритни болки пръсти, Амелия Сакс караше на изток по магистралата „Лонг Айлънд“. Имаше синя сигнална лампа на контролното табло (вакуумното прикрепяне не върши работа при гюруците на кабриолети) и бясно криволичеше между колите.

Както бяха решили с Райм преди пет минути, когато той й се обади и й нареди да тръгва моментално за Ийстън, Сакс представляваше половината от ударната група и ако имат късмет, щеше да стигне до мястото на дебаркирането по същото време, по което и Призрака и оцелелите емигранти, ако имаше такива.

Другата половина на ударната група бе младият полицай от Отряда за бързо реагиране на Нюйоркското полицейско управление, седнал сега до нея. Сакс (е, всъщност Райм) бе решила, че има нужда от оръжие като това, което спътникът й крепеше в скута си — автомат МР 5 на „Хеклер и Кох“.

На много мили след тях, с максималната скорост, възможна в тази буря, се движеха Отрядът за бързо реагиране, колата на Отдела по криминология, половин дузина полицаи от шерифството на Съфолк, линейки и различни автомобили на ИНС и фБР.

— Опааа. Дръж! — реагира полицаят при поредното занасяне на колата по мократа настилка.

Сакс спокойно овладя управлението. Тя бе свалила и стоманената обшивка зад задната седалка, беше заменила тежкия резервоар с по-малък и вместо резервна гума носеше комплект лепенки. Шевролетът бе с около двеста килограма по-лек, отколкото през седемдесетте, когато й го беше купил баща й. Може би този баласт щеше да е от известна полза сега, помисли си тя, докато въртеше волана.

— Добре, сега е добре! — самоуспокояваше се полицаят.

Изглеждаше, сякаш би се чувствал по-комфортно под дъжд от куршуми.

Телефонът на Сакс иззвъня. Тя вдигна.

— Ей, маце, защо не използваш апарат със слушалка? Така няма да са ти заети ръцете — посъветва я полицаят.

И това да ти го каже човек, облечен като Робокоп! Тя се засмя, включи слушалката и натисна бутона за приемане.

— Как напредваш? — попита Райм.

— Правя каквото мога. Скоро ще излезем от магистралата. Може да се наложи да забавим на някой и друг светофар.

— Майчице! — изхъмка полицаят.

— Има ли оцелели, Райм?

— Не се знае. Бреговата охрана потвърди наличието само на две лодки. Изглежда, повечето не са се спасили.

— Познавам този тон, Райм! Вината не е твоя.

— Благодаря за съчувствието, Сакс. Не обсъждаме това в момента. Шофираш внимателно, нали?

— О, да.

Тя спокойно завъртя кормилото при едно отклоняване на предницата на четирийсет градуса, без дори да трепне. Шевролетът продължи по магистралата, скоростта отново се вдигна на 140 мили в час. Ченгето до нея затвори очи.

— Ще стигнете в последния момент, Сакс. Пистолетът да ти е подръка.

— Винаги ми е подръка. Поредното леко поднасяне.

— Имаме обаждане от патрулния катер, Сакс. Трябва да затварям. — Райм замълча за секунда, после добави: — Отваряй си очите. И си пази гърба!

— Това ми харесва. Трябва да го щамповаме на фланелки за Отдела.

Прекъснаха разговора.

Магистралата свърши и тя продължи по едно по-малко шосе.

Двайсет и пет мили до Ийстън, където се очакваше да акостират лодките. Никога не беше ходила там; градското момиче Сакс се запита как ли изглежда местността. Дали имаше плаж? Или скали? Щеше ли да се наложи да се катери? Напоследък артритът й се влошаваше, а влагата удвояваше болките и изтръпването.

Чудеше се и дали, ако се добере до брега, Призрака ще намери достатъчно скривалища да я издебне.

Сакс погледна скоростомера.

Да забави ли?

Грайферите на гумите й бяха безупречни, а единствената влага по дланите й бе от дъжда, който я беше намокрил в Порт Джеферсън. Тя продължи да натиска газта докрай.

* * *

С приближаването към брега скалите се виждаха все по-ясно.

И изглеждаха все по-остри.

Сам Чан присви очи. Имаше няколко къси плажни ивици, покрити с чакъл и мръсен пясък, но по-голямата част от брега бе скалист, с високи откоси. А за да стигнат до някой плаж, трябваше да правят истински слалом между остри камъни.

— Още е след нас! — изкрещя Ву.

Чан хвърли поглед назад и видя лодката на Призрака като мъничка оранжева точка. Движеше се право към тях, но по-бавно. Затрудняваше го това, че се бе устремил право към брега, фронтално спрямо вълните. Чан обаче, верен на даоистките си разбирания, действаше по друг начин — следеше естествените течения на водата, не се бореше с нея, а заобикаляше по-големите вълни и използваше насочените към брега за ускоряване. Разстоянието между тях и трафиканта се увеличаваше.

Би трябвало да имат достатъчно време да стигнат до камионите, изпратени, за да ги закарат до Ню Йорк, изчисляваше Чан. Шофьорите не би трябвало да знаят за потъването на кораба; щеше да им каже, че Бреговата охрана ги преследва и трябва да тръгват веднага. Ако настоят да изчакат Призрака, Чан, Ву и другите мъже щяха да ги надвият и сами да подкарат камионите.

Той огледа брега и сушата отвъд — зад плажа имаше дървета и трева. Сред пелената от дъжд не се виждаше почти нищо, но му се стори, че различава път. Също и някакви светлини. Много светлини на едно място, явно имаше малко селище.

Чан избърса очите си от щипещата морска вода и огледа спътниците си. Те се взираха мълчаливо в брега, във водовъртежите и вълните около тях, в приближаващите скали, остри като ножове и тъмни като засъхнала кръв.

Изведнъж точно пред тях под повърхността се появи скала. Чан бързо даде задна тяга и направи остър завой. Едва избягна удара. Лодката се извъртя с борд към вълните и започна да се пълни с вода. Едва не се преобърнаха. Чан опита да изправи носа отново към брега, но моторът внезапно изгасна. Той хвана въжето и дръпна силно. Избръмчаване, след това тишина. Нов опит, после още десетина. Нищо не ставаше. Синът му пропълзя към него и посочи резервоара:

— Празен е.

Отчаян, обхванат от страх за семейството си, Чан погледна назад. Мъглата се беше сгъстила и ги скриваше — но им пречеше и да виждат Призрака. Колко близо беше?

Лодката се издигна на един гребен, сетне падна с плисък между вълните.

— Долу, всички да лягат! — изкрещя Чан. — Стойте ниско. Той се отпусна в тъмната вода, плискаща се на дъното на лодката. Грабна едно гребло и опита да го използва като кормило. Вълните и теченията обаче бяха твърде силни, а лодката — прекалено тежка. Една вълна го блъсна като с юмрук и изтръгна греблото от ръцете му. Чан падна по гръб. Скалите вече бяха опасно близо.

Носът на лодката срещна някакво препятствие. Гуменият борд се разкъса и несигурният им плавателен съд започна да спада. Сони Ли, Джон Сун и младата двойка бяха пометени от вълните.

Двете семейства — Ву и Чан — седяха в задната част на лодката и успяха да се задържат. Блъснаха се отново. Жената на Ву се удари в една скала, но не падна зад борда, а се просна в лодката, разкървавена и вцепенена. Никой друг не пострада.

Лодката премина скалите и се понесе към брега. Спадаше бързо.

Чан чу далечен зов за помощ. Един от четиримата във водата викаше, но не можеше да се определи откъде. Лодката се плъзна по друга подводна скала, на петнайсет метра от брега. Прибоят ги подхвана, започна да ги подмята и да ги влачи към чакълестия плаж. Ву Цичен и дъщеря му опитваха да държат главата на полуприпадналата му жена над водата — ръката й бе разкъсана и кървеше силно. Малкото момиченце в прегръдките на Меймей беше спряло да плаче и гледаше ужасено.

Двигателят се закачи в една скала на осем-девет метра от брега. Не беше дълбоко — към два метра, — но вълните още ги мятаха силно.

— Към брега! — изкрещя Чан, като плюеше вода. — Веднага!

Разстоянието не беше голямо, но плуването сякаш продължи вечно. Дори Чан, най-силният сред тях, едва си поемаше въздух; мускулите го заболяха нетърпимо. Накрая напипа с крака си дъно — камъни, хлъзгави от водорасли и тиня — и се изправи несигурно. Падна веднъж, тежко, но отново стъпи на краката си и помогна на баща си да се изправи. Огледа се. Сун, Ли и двамата млади не се виждаха.

Някак си се добраха до един рибарски заслон на плажа, открит, но с ръждясал ламаринен покрив, който пазеше от проливния дъжд. Членовете на двете семейства се свлякоха върху тъмния пясък — изтощени, задъхани, едва събрали сили да прошепнат молитва. Сам Чан най-сетне се изправи. Взря се в морето, но от лодката на Призрака и от падналите във водата емигранти нямаше следа.

Той се отпусна на колене и опря чело в земята. Другарите им бяха мъртви, самите те — ранени, измръзнали, преследвани от убиец… Е, мислеше Сам Чан, поне бяха стъпили на твърда земя. Поне бе свършило това изнурително, безкрайно пътуване, при което бяха прекосили половината свят до новия си дом, Америка — Мейгуо, Красивата страна.