Джефри Дивър
Каменната маймуна (49)

49.

Няколко дни по-късно срещу Призрака бе заведено дело. Освобождаване под гаранция не бе допуснато.

„Чаршафът“ с престъпленията му беше голям: убийства, незаконен трафик на хора, опит за убийство, незаконно притежание на оръжие, пране на пари.

Делрей и началниците му от Министерството на правосъдието използваха влиянието си в Главната прокуратура и в замяна на показания срещу Призрака на Сен Дзидзън, капитан на потъналия „фуджоуски дракон“, му бе гарантирана защита от съдебно преследване за нелегален трафик на хора. След като свидетелства, той щеше да бъде депортиран в Китай.

Сега Райм и Сакс бяха сами в спалнята на инвалида и полицайката се оглеждаше в голямото огледало.

— Чудесно изглеждаш — направи й комплимент Райм. Тя трябваше да се яви в съда след час. Показанията й бяха важни и сега мислеше само за представянето си в съдебната зала.

— Не знам. Амелия Сакс, която се беше отказала от професията на манекен, без да се двоуми, наричаше себе си „момиче на дънките и анцузите“. В момента носеше елегантен син костюм, бяла блуза и — мили Боже! — Райм сега забелязваше — извънредно нестабилни тъмносини „Джоан и Дейвидс“ с токчета, които увеличаваха ръста й над метър и осемдесет. Червената й коса бе събрана в безупречна прическа.

Въпреки всичко тя си оставаше Сакс — сребърните й обеци бяха с формата на малки куршуми.

Телефонът иззвъня и Райм заповяда:

— Команда, вдигни телефона. Щрак.

— Линкълн? — прозвуча женски глас от високоговорителчето.

— Доктор Уивър.

Беше специалистката по неврохирургия, която трябваше да извърши операцията на гръбначния му стълб.

Сакс се заслуша в разговора и седна на ръба на леглото.

— Получих съобщението ти — каза лекарката. — Асистентът ми ми предаде, че било спешно. Наред ли е всичко?

— Да — отвърна Райм.

— Спазваш ли режима, който ти предписах? Без алкохол, достатъчно сън? — Тя добави шеговито: — Не, ти кажи, Том. Там ли си?

— Той е в другата стая — отвърна със смях Райм. — Няма кой да ме изпорти.

Освен Сакс, разбира се, но тя му беше съучастник.

— Бих искала да дойдеш утре в кабинета за последен преглед преди операцията. Мислех си…

— Докторе?

— Да?

Райм погледна Сакс в очите.

— Реших да не се подлагам на операцията.

— Решил си…

— Отменям я. Оставям ви депозита за стаята и капарото.

Тя замълча за момент, после отбеляза:

— Ти го желаеше повече от всеки друг пациент.

— Наистина го желаех, така е. Само че си промених решението.

— През цялото време съм ти повтаряла, че рисковете са големи. Това ли е причината?

Той погледна Сакс. Задоволи се да отговори:

— В крайна сметка реших, че ползата няма да е толкова голяма.

— Мисля, че решението ти е правилно, Линкълн. Умно решение — отбеляза лекарката; сетне добави: — Напредъкът в лечението на уврежданията на гръбначния стълб е голям. Знам, че следиш литературата…

— Пръстът ми постоянно е на пулса на науката — отвърна той; остана много доволен, че е измислил тази метафора.

— Всяка седмица се откриват нови неща. Обаждай се, когато пожелаеш. Винаги можем да измислим нещо ново. Дори просто да искаш да поговорим, винаги си добре дошъл.

— Да, ще ми бъде много приятно.

— На мен също. Довиждане, Линкълн.

— Довиждане, докторе. Команда, край на връзката.

В стаята настъпи тишина. Сетне се чу пърхане на крила и един сокол кацна на перваза. И двамата обърнаха глави към птицата.

— Сигурен ли си, Райм? — попита Сакс. — Готова съм да те подкрепя на сто процента, ако решиш да се подложиш на операцията.

Той не се съмняваше в това.

В момента обаче не искаше никаква операция.

„Приеми свои ограничения!… Съдба те направила такъв, Лоабан. И те направила с цел. Може би ти най-добър детектив, защо това станало. Твой живот сега балансиран, иска каже.“

— Сигурен съм — отвърна й той.

Тя седна на леглото и стисна ръката му. Сетне вдигна поглед към сокола скитник на прозореца. В бледата светлина лицето й бе като от портрет на Ян Вермер. Накрая той попита:

— Сакс, а ти сигурна ли си, че искаш това?

И кимна към папката върху близката масичка, съдържаща снимка на Пои и няколко документа.

Горният лист бе — озаглавен: „Молба за осиновяване“.

Тя го погледна. Очите й говореха, че е сигурна в решението си.

* * *

В кабинета на съдията Сакс се усмихна на Пои. Скъпоценното дете, която седеше на стола до нея и играеше с парцаленото си коте.

— Госпожице Сакс, това е доста необичаен случай на осиновяване, но предполагам, че вече го знаете.

Съдия Маргарет Бенсън-Уейлс, жена с порядъчно закръглени форми, седеше зад отчайващо очуканото си бюро в мрачната масивна сграда на Манхатънския граждански съд.

— Да, ваша чест.

Съдията се наведе и продължи:

— Мога да кажа само, че през последните два дни съм разговаряла с повече хора от щатските и градските социални служби, от кметството, полицията и ИНС, отколкото за цял месец. Кажете, полицай, откъде хилаво момиче като вас може да има толкова много връзки в този град?

— Имам късмет, предполагам.

— Вероятно не само — отбеляза съдията и отново зачете документите. — Чух доста ласкави неща за вас.

Очевидно Сакс също имаше добри гуанси. Връзките й се простираха от Фред Делрей и Лон Селито до Алън Коу, който не само че не загуби работата си, ами и зае мястото на предсрочно пенсиониралия се Харълд Пийбоди. За няколко дни купища листове, които се изписват при повечето случаи на осиновяване, бяха смлени и изхвърлени на боклука.

Съдията продължи:

— Вие несъмнено разбирате, че тук най-важно е благополучието на самото дете и че ако сметна, че условията не го удовлетворяват, няма да подпиша документите.

Пълната жена се държеше по същия добронамерен начин, по който и Линкълн Райм.

— Не бих желала друго, ваша чест.

Както много съдии, с които се беше срещала Сакс, Бенсън-Уейлс бе склонна да дава поучения. Тя се облегна назад и се обърна към присъстващите:

— Така, процедурата по осиновяване в щата Ню Йорк включва запознаване с възможностите и опита на кандидатите за отглеждане на деца и обикновено — тримесечен изпитателен период. Цяла сутрин преглеждах документите и докладите, говорих със социални служители и временния настойник, който се грижеше за момиченцето. Отзивите са добри, но това може да се промени по-бързо от падението на „Булс“ след напускането на Майкъл Джордан. Затова ето какво ще направя. Постановявам тримесечен пробен период на съжителство, след което случаят може да бъде преразгледан от социалните служби. След това, ако няма проблеми, ще постановя редовно осиновяване с тримесечен изпитателен срок. Как ви звучи това?

— Много добре, ваша чест.

Съдията огледа изпитателно лицето на Сакс. Сетне кимна. Натисна бутона на интеркома и нареди:

— Да влязат ищците.

След малко вратата на кабинета се отвори и Сам и Меймей Чан влязоха плахо. Зад тях се появи адвокатът им, китаец със светлосив костюм и вратовръзка с толкова предизвикателно червен цвят, че можеше да заема достойно място в гардероба на Фред Делрей.

Чан кимна на Сакс; тя се изправи и стисна ръката му, след което пое и дланта на жена му.

Очите на Меймей се разшириха. Сакс вдигна Пои и тя го прегърна пламенно.

— Господин и госпожа Чан, говорите ли английски? — попита съдията.

— Аз малко — отвърна Чан. — Жена ми не добре.

— Вие сте господин Син, нали? — обърна се съдията към адвоката.

— Да, ваша чест.

— Бихте ли влезли в ролята на преводач?

— Разбира се.

— Обикновено процесът по осиновяване в тази страна е доста сложен. На практика е невъзможно семейство с несигурен имигрантски статут да получи право за осиновяване.

Син преведе. Меймей кимна.

— Тук обаче сме изправени пред необичаен казус.

Син отново заговори отсечено на китайски. Сега и двамата съпрузи Чан кимнаха, но запазиха мълчание. Очите на Меймей просветнаха, дишането й се учести. Личеше си, че й се ще да се усмихне, но се сдържа.

— Имиграционните власти ме уведомиха, че сте подали молба за убежище и поради дисидентския ви статут в Китай такова вероятно ще ви бъде предоставено. Това доказва, че ще сте в състояние да осигурите стабилност в живота на детето. Както и фактът, че вие и синът ви, господин Чан, имате постоянна работа.

— Да, сър.

— „Госпожо“, не „сър“ — поправи го строго съдия Бенсън-Уейлс, която без съмнение не беше свикнала да повтаря по два пъти нарежданията си в съдебната зала.

— Извинете, госпожо.

Съдията повтори казаното пред Сакс за изпитателните периоди и осиновяването.

Съпрузите Чан очевидно знаеха достатъчно английски, за да разберат последните думи на съдията и без превод. Меймей заплака тихо, Сам Чан я прегърна, усмихна се и й зашепна нещо. След това Меймей пристъпи към Сакс и я прегърна — това бе твърде рядък израз на благодарност.

— Сесе, благодаря, благодаря. Съдията подписа документа.

— Можете да вземете детето. Адвокат Син, обърнете се към секретарката ми за заверка на документите.

— Да, ваша чест.

* * *

Сам Чан поведе семейството си, сега увеличено официално с един човек, към паркинга зад черния каменен Граждански съд.

Минаха покрай жълтата спортна кола на полицайката. Уилям, който цял ден бе гледал мрачно и нервно, грейна, щом я видя.

— „Камаро 55“ — обяви. Полицайката се засмя:

— Познаваш ли американските коли?

— Кой ще се качи на друга? — попита той насмешливо. — Това е адски готино.

— Уилям — прошепна предупредително Чан и получи хладен поглед от сина си.

Меймей и децата продължиха към микробуса, а Чан остана с полицайката.

Избра думите внимателно.

— Всичко, което вие направили за нас, вие и господин Райм… Не знам как да благодаря. И момиченцето… Вижте, моя жена, тя винаги…

— Разбирам.

Гласът й прозвуча рязко и той си даде сметка, че макар да оценява благодарността му, полицайката се чувства неловко да я приеме. Тя седна в колата си, присви леко очи от болка в ставите или в някое разтегнато сухожилие. Моторът изрева и тя изхвърча от паркинга със свистене на гуми.

След миг колата се скри от поглед.

Семейството трябваше да тръгва за една погребална агенция в Бруклин, където тялото на Чан Дзечи чакаше подобаващо погребение. Сам Чан обаче остана неподвижен, загледан в комплекса от сиви сгради. Нуждаеше се от малко усамотение — този човек, подхвърлян между ин и ян на живота. Как му се искаше да отхвърли грубото, мъжкото, традиционното, авторитарното — аспектите на досегашния му живот в Китай — и да приеме нежното, женското, интуитивното, новото — всичко, което олицетворяваше Красивата страна. Колко трудно обаче се оказваше това. Мао Дзъдун, замисли се той, бе опитал да премахне старите обичаи и идеи с една-единствена заповед, съсипала страната му.

Не, реши Чан, миналото винаги остава в нас. Не знаеше обаче как да го вмести в бъдещето си. Можеше да го постигне. Древните духове от Забранения град съжителстваха с доста по-различните призраци на „Тянанмън“… Той обаче предполагаше, че това помирение ще продължи до края на живота му.

Ето го сега, на другия край на света, далеч от всичко познато, объркан и заобиколен от предизвикателства.

И разтревожен от несигурността на живота в една чужда страна.

В някои неща обаче беше сигурен:

Че на есенния Празник на мъртвите ще намери покой, докато почиства гроба на баща си, докато оставя дарове и разговаря с духа на стареца.

Че Пои, Скъпоценното дете, ще порасне и ще стане жена в пълна хармония с това забележително място и време: Красивата страна в началото на новия век, събрала поравно от Хуа и от Мейгуо, от Китай и Америка, но в по-голямо съвършенство.

Че Уилям ще получи собствена стая и ще намери нещо друго, за което да се сърди, но малко по малко гневът му ще се възнесе като феникс от изстиващата пепел и той също ще постигне хармония.

И че самият Чан ще работи усърдно, ще продължи дейността си като дисидент, а в почивните дни ще се наслаждава на някои скромни удоволствия — да се разхожда с Меймей в квартала, да посещава паркове и галерии и да прекарва часове в магазини като „Хоум Стор“, на пазар или просто да зяпат изобилието по рафтовете.

Сам Чан обърна гръб на високите сгради и тръгна към микробуса, за да се събере отново със семейството си.

* * *

Все още дегизирана като манхатънска бизнесдама, Амелия Сакс влезе в хола.

— Е? — попита криминологът.

— Всичко е уредено — отвърна тя и изчезна по стълбите нагоре.

Върна се след няколко минути по дънки и горнище на анцунг както обикновено.

— Знаеш ли, Сакс, ако искаше, можеше и ти да осиновиш детето. — Райм замълча, после добави: — Искам да кажа, ние можехме да го осиновим.

— Знам.

— Защо не поиска?

Тя се замисли, сетне отговори:

— Онзи ден в Китайския квартал натъпках един престъпник с олово, след това поплувах на трийсет метра под водата, после служих за примамка в акция за залавяне на убиец. Не мога без тези неща, Райм. — Тя се замисли, сякаш да намери по-точни думи, за да опише чувствата си, засмя се. — Баща ми казваше, че има два вида шофьори — едните проверяват в огледалото, преди да преминат в друго платно, останалите не. Аз съм от вторите. Ако у дома ме чакаше дете, щях постоянно да се озъртам назад. Не мога да живея така.

Той я разбра много добре. Въпреки това попита закачливо:

— Като не поглеждаш в огледалото, не се ли страхуваш, че някой ще те блъсне?

— Номерът е, че карам по-бързо от всички останали. Затова няма начин да ме блъснат.

— Когато се движиш, не могат да те хванат.

— Да.

— От теб ще стане добра майка, Сакс.

— И ти можеш да бъдеш добър баща, Райм. Нека обаче да го отложим с някоя и друга година. Точно сега имаме няколко други неща за уреждане, не мислиш ли?

Тя кимна към бялата дъска със записките на Том по случая „Призрак-убиец“; дъска, която бе изписвана с бележките по десетина предишни разследвания и щеше да види още десетки други.

Тя, разбира се, има право, размишляваше Линкълн Райм; светът, представен чрез тези снимки и бележки, това място на ръба, то бе тяхната същност — поне до края на живота им.

— Уредих подробностите — съобщи й той.

Райм бе говорил по телефона, за да осигури транспортирането на тялото на Сони Ли и предаването му на баща му в Люгоюан, Китай. Беше възложил задачата на една китайска погребална агенция, от която го увериха, че всички традиции ще бъдат спазени.

Райм имаше да изпълни още едно задължение, свързано със смъртта на китайския полицай. Той стартира с гласа си програмата за текстообработка на компютъра. Сакс седна до него:

— Давай.

След половин час писане и поправяне стигнаха до следното:

Скъпи господин Ли,

Пиша ви, за да изразя искрените си съболезнования за смъртта на сина ви Канмей. Искам да знаете колко сме благодарни аз и колегите ми от полицията за честта да работим с вашия син по трудния и опасен случай, при който той загуби живота си. Канмей спаси много хора и спомогна за изправянето на един жесток убиец пред съда — дело, с което сами не бихме могли да се справим. Действията му са достойни за най-голяма почит и му донесоха огромно уважение сред пазителите на законността в САЩ. Искрено се надявам да се гордеете със сина си заради смелостта и саможертвата му, колкото се гордеем ние.

Линкълн Райм, дет. кап., НИПУ (пенс.)

Райм прочете писмото и изръмжа:

— Прекалено много. Прекалено емоционално. Да започнем отначало.

Сакс обаче се пресегна и пусна текста да се печата.

— Не, Райм. Остави го така. Понякога прекаленото е за добро.

— Сигурна ли си? — Да.

Сакс остави писмото настрани; Еди Дън щеше да дойде по-късно и да го преведе.

— Искаш ли да се заемем пак с уликите? — попита тя и кимна към бялата дъска.

Имаха много подготвителна работа по делото срещу Призрака.

— Не, искам да играем.

— Да играем ли?

— Да.

— Добре — отвърна закачливо тя. — Тъкмо съм в настроение да печеля.

— Ти си го изпроси.

— На какво ще играем?

— На вейчи. Дъската е там. А в онези торбички са пуловете.

Тя постави дъската върху една масичка до Райм. Срещна очите му, съзерцаващи квадратчетата, и каза:

— Мисля, че съм в по-неизгодната позиция, Райм. Ти си играл и преди.

— Със Сони изиграхме няколко игри — призна непринудено той.

— Колко по-точно?

— Общо три. Не може да се каже, че съм голям майстор, Сакс.

— Кой би? — попита тя.

— Нужно е известно време, докато навлезеш в играта — избягна отговора Райм.

— Паднал си. И трите пъти.

— Последния замалко да спечеля.

Заобяснява търпеливо правилата и тя се приведе към него, поглъщайки жадно думите му. Накрая той каза:

— Това е… Така, ти никога не си играла, затова ще ти осигуря предимство. Можеш да играеш първа.

— Не — отвърна Сакс. — Никакви предимства. Ще хвърляме ези-тура.

— Такъв е обичаят — увери я Райм.

— Никакви предимства — повтори тя; извади четвърт долар от джоба си. — Казвай.

И подхвърли монетата.