Джефри Дивър
Каменната маймуна (46)

46.

— Екстрадират ли го? — попита Райм.

— Това е претекстът — отвърна Делрей. Едва сдържаше гнева си. — Не сме видели обаче нито една заповед за ареста му, издадена от китайски съд.

— Как така без заповед за арест? — намеси се Сакс.

— Шибаните гуанси му отърват задника — промърмори мрачно Райм.

Делрей кимна:

— Ако страната, искаща екстрадирането, не предостави официален документ, това никога, ама никога няма да стане. Няма начин.

— Е, те все пак ще го съдят, нали? — попита Сакс и приглади нервно косата си.

— Не. Говорих с някои техни служители. Важните клечки в Китай го искат, цитирам, „във връзка с някои проблеми на външната търговия“. Нито думичка за трафик на хора, нито за убийство, нито думичка. Нищо.

Райм беше потресен:

— До месец пак ще се захване с бизнеса си. Фред, не можеш ли да направиш нещо?

Делрей се ползваше с голям авторитет във ФБР. Имаше приятели в главната щабквартира на Пенсилвания Авеню и Десета улица във Вашингтон и доста лични гуанси.

Агентът обаче поклати глава и стисна цигарата, която винаги стоеше зад ухото му.

— Това решенийце е взето в Държавния във Вашингтон. Там нямам думата.

Райм си спомни мъжа със синия костюм. Уебли от Държавния.

— Мамка му — прошепна Сакс. — Знаел е.

— Какво?

— Призрака е знаел, че всичко ще се уреди. При залавянето беше изненадан, но не разтревожен. По дяволите, разказа ми как е убил Сун и е взел документите му. Беше горд със себе си. Ако някой друг беше заловен по този начин, щеше да изслуша правата си и да мълчи. Той направо се хвалеше.

— Няма да го позволя — заяви Райм, мислейки за бедните хора, загинали на „Фуджоуския дракон“, за бащата на Сам Чан.

За Сони Ли.

— Е, и да позволяваш, и да не позволяваш, това е положението — каза Делрей. — Този следобед заминава. И ние не можем да сторим нищо. Нищичко.

* * *

Във федералния затвор в Долен Манхатън Призрака седеше срещу адвоката си в отделно помещение, което юристът бе проверил с електронен детектор, за да се увери, че не ги подслушват.

Говореха на минанхуа, тихо и бързо.

Когато адвокатът обясни процедурата по предаването му в ръцете на Бюрото за обществена безопасност във Фуджоу, Призрака кимна и се наведе по близо към него:

— Искам да ми осигуриш някои сведения. Адвокатът извади бележник. Призрака се намръщи. Адвокатът го прибра.

— Има една жена, която работи в полицията. Трябва ми адресът й. Домашният. Казва се Амелия Сакс, живее в Бруклин. И на Линкълн Райм. Като „рима“, предполагам. Той живее в Манхатън.

Адвокатът кимна.

— Има и две семейства. — Прецени, че не е разумно да дава подробно описание, дори да нямаше подслушвателни устройства, затова каза само: — Ву и Чан. Може да са някъде под охрана, но след заминаването ми може да ги пуснат.

— Къде зами…?

— Не ти влиза в работата.

Слабият мъж замълча. Сетне му хрумна нещо:

— Кога ти трябват сведенията?

Призрака не знаеше със сигурност какво го чака в Китай. Предполагаше, че до три месеца ще се е върнал в някой от луксозните си апартаменти, но можеше и по-рано.

— Колкото е възможно по-скоро. Ще ги наблюдаваш и ако си сменят адресите, ще съобщиш на хората ми във Фуджоу.

— Да. Разбира се.

Призрака почувства, че е уморен. Той живееше заради борбата, разбира се, живееше заради играта на живот и смърт. Живееше, за да побеждава. Но каква умора изпитва човек, след като пробие казаните и потопи лодките, когато не може да приеме поражението… Сега имаше нужда от почивка. Неговата ки се нуждаеше от възстановяване.

Той освободи адвоката си и се изтегна на койката в съвършено чистата квадратна килия, напомняща му за китайска погребална зала, защото стените бяха в бяло и синьо. Затвори очи и си представи Индао.

В някоя стая, в някой склад, в някой гараж, подреден от майстора на фън шуй по обратния на обичайния начин на обзавеждане: помещението щеше да привлича гнева, злото и болката.

Ин и ян, двете противоположности в хармония.

Стройната жена, прикована към твърдия под.

Бялата й кожа в мрака.

Твърдо и меко…

Удоволствие и страдание…

Мисълта за нея щеше да му помага в идващите трудни седмици. Той затвори очи.

* * *

— С теб имахме известни противоречия, Алън — каза Райм.

— Да — отвърна предпазливо агент Коу.

Седеше в спалнята на Райм, на един от неудобните сгъваеми столове, с които криминологът бе обзавел стаята си с надеждата така посетителите му да не се застояват. Коу се отнасяше с подозрение към тази покана, но Райм не искаше да рискува някой да ги подслуша. Това бе строго поверителен разговор.

— Чу ли за освобождаването на Призрака?

— Разбира се, че съм чул — изръмжа гневно гостът.

— Кажи ми… каква е причината за този твой интерес към случая? Без увъртания.

Коу се поколеба, сетне отговори:

— Заради информаторката, която той уби. Това е причината.

— Казах — без увъртания. Това не е всичко, нали? Коу най-после изплю камъчето:

— Да, не е всичко.

— И?

— Тази информаторка, Джулия… Бях влюбен в нея. Райм внимателно огледа лицето на агента. Макар да вярваше в недвусмисленото значение на веществените свидетелства, той не беше напълно безразличен и към езика на лицето и очите. Сега видя болка, видя мъка. След неловко мълчание агентът продължи:

— Тя умря заради мен. Трябваше да внимаваме повече. Излизахме от време на време заедно. Ходехме в Сямен, един туристически град близо до Фуджоу. Той се посещава от много западни туристи и мислехме, че няма да ни забележат. Явно обаче са ни видели. — Очите му се наляха със сълзи. — Никога не съм я карал да поема рискове. Само да хвърля от време на време поглед върху плановете на фирмата. Никога не е носила подслушвателно устройство, не е прониквала незаконно никъде. Трябваше да го предвидя. Призрака наказва със смърт дори за най-малката измяна.

„Аз идва в град с автобус, иска каже. Видял врана кълве храна на път. Друг врана опитал открадне парче храна и първа не просто пропъжда натрапник — гони дълго време и опитва изкълве очи. Не оставя крадец на мира.“

— Призрака я хванал — добави Коу. — Двете й момиченца останаха сирачета.

— Затова ли си отишъл в Китай, когато си бил в отпуска?

Агентът кимна:

— Търсих Джулия. После обаче се отказах и опитах да уредя децата в католическо сиропиталище. Те са момичета — знаеш ли колко е тежко на момичетата сирачета там?

Райм не отговори веднага, замисли се, че нещастието в собствения му живот е подобно. Беше загубил жена, в която бе влюбен. Тя също беше полицай, криминолог. И бе загинала, защото той я беше изпратил на местопрестъпление със заложена бомба. Бе загинала на място при експлозията.

— Успя ли? — попита Райм. — Да уредиш момичетата?

— Не. Държавните служби ги взеха и повече не ги видях. — Коу вдигна поглед и избърса очи. — Точно затова преследвам така незаконните. Докато хората плащат по петдесет хиляди долара за нелегално превозване до Америка, ще има и трафиканти като Призрака, убиващи всеки, който им се изпречи.

Като Сони Ли, замисли се Райм. Той приближи количката си до Коу.

— Наистина ли искаш да го спреш? — прошепна.

— Призрака ли? С цялата си душа.

Това бе лесният въпрос. Сега Райм зададе трудния:

— Какво си готов да рискуваш, за да го постигнеш? Агентът обаче отговори без колебание:

— Всичко.