Джефри Дивър
Каменната маймуна (44)

44.

Някакъв шум.

Стъпки ли?, запита се Сам Чан, седнал на дивана до малкия си син.

Отзад? Или отпред?

Семейството седеше в сумрачния хол, събрано около телевизора. Звукът беше увеличен, но въпреки това Чан чу ясно шума отвън.

Леко потропване. Да, стъпки.

Какво бе това?

Феникс, надигащ се от пепелта, дракон, разярен, че тази тежка къща е построена върху дома му?

Духът на баща му, върнал се да ги успокои?

Може би да ги предупреди…

Или Гуй, самият Призрак, който ги е открил.

„Само си въобразявам“ — помисли си Чан.

Погледна Уилям в другия край на стаята — младежът четеше някакво миналогодишно списание за автомобили, забравено в апартамента. Сега бе застанал нащрек, бавно въртеше глава като чапла, опитваща да установи източника на заплахата.

— Какво има, съпруже? — попита Меймей, която бе забелязала лицата им; притисна Пои към себе си. Още едно изщракване.

Това бяха стъпки. Не се разбираше откъде идват. Сам Чан скочи на крака. Уилям се изправи. Роналд също понечи да стане, но баща му му направи знак да се оттегли в спалнята. Кимна строго на жена си. Тя го погледна в очите, сетне се скри в стаята с бебето и безшумно затвори вратата.

— Прави каквото ти казах, синко.

Уилям зае позиция до вратата за задната част на апартамента, стисна желязната тръба, която Чан бе намерил в задния двор. Баща и син бяха измислили какво да правят, ако Призрака ги нападне. Чан щеше да застреля първия, който влезе, самия Призрак или неговия баншоу. При изстрела останалите вероятно щяха да се подвоумят и с това да дадат време на Уилям да грабне пистолета на ранения; така и той щеше да се сдобие с оръжие.

Чан загаси две от лампите в хола, за да не представляват добра мишена, но в същото време да виждат нападателите.

Приклекна зад един стол. Преодоля изтощението от преживяното на кораба, преодоля мъката по баща си, преодоля всички терзания на душата си от последните два дни и насочи оръжието със сигурната си ръка на калиграф.

* * *

Амелия Сакс пристъпи бавно в тъмния коридор.

— Чакай малко тук, Джон — прошепна.

— Да — отвърна тихо той.

Тя направи още една крачка напред. Поколеба се само за миг и извика:

— Сега.

— Какво? — объркано прошепна Призрака.

Вместо да му отговори обаче, тя се извъртя и вдигна пистолета си толкова бързо, че дулото премина пред очите му като светкавица. Черният отвор на цевта спря, насочен към гърдите му, още преди той да измъкне оръжието си.

Сигналът на Сакс не беше предназначен за Призрака, а за шестимата мъже и жени в пълно бойно снаряжение — полицаи от Отряда за бързо реагиране, — които нахлуха в кухничката. Втурнаха се към тях през задния вход и от хола, с пистолети, насочени към лицето на Призрака, крещейки оглушително:

— Долу, полиция, хвърли оръжието, на пода, долу!

Изтръгнаха пистолета от ръката му, повалиха го на земята, сложиха му белезници и го претърсиха. Той почувства подръпване за глезена и носещият късмет „Модел 51“ му бе отнет; след това изпразниха джобовете му.

— Заподозреният е обезвреден — извика един полицай. — Мястото е обезопасено.

— Навън хванахме двама — на земята и заключени. Това означаваше: повалени по корем и с белезници на китките. Ставаше дума за двамата мъже от микробуса, които ги бяха проследили.

Сакс се наведе и изсъска в ухото на Призрака:

— Някакви други изненади?

— Други…

— Хванахме двамата мъже, които ни следяха. Има ли още някой?

Призрака не отговори и Сакс каза в радиостанцията:

— Забелязах само микробуса. Предполагам, че това са всички.

Лон Селито и Еди Дън слязоха от горния етаж, където бяха чакали тактическия отряд да си свърши работата. Погледите им спряха върху Призрака, проснат на земята, от изненада изгубил дъх. Амелия Сакс се замисли, че изглежда безобиден — привлекателен, дребен азиатец с леко прошарена коса.

Радиостанцията на Селито изгърмя:

— Снайпер едно и две до Базата. Да се изтегляме ли? Той включи устройството на предаване:

— Базата до Снайпери. Изтегляйте се. — След това се обърна към Призрака и добави: — Държаха те на прицел от момента, в който слезе от колата. Ако беше насочил оръжието към нея, щеше вече да си мъртъв. Имаш късмет.

Качиха Призрака в една кола и Еди Дън му прочете правата — на английски, путонхуа и минанхуа. За всеки случай.

Той потвърди, че разбира — с изненадващо спокойствие при дадените обстоятелства.

— Как е семейството на Чан? — попита Сакс Селито.

— Добре. Два отряда на ИНС отидоха в апартамента им. Замалко да стане напечено. Бащата имал пистолет, но агентите забелязали това с уреда за нощно виждане. Обадили се по телефона и го предупредили, че са обкръжени. Щом се уверил, че са от ИНС, а не Призрака, Чан се предал.

— А бебето?

— Добре е. Социалната служба ще се заеме. Ще останат в апартамента в Оулс Хед, докато се оправим с този боклук. — Детективът кимна към Призрака. — След това можеш да отидеш и да ги разпиташ.

Къщата, в която се намираха сега, бе на около миля от апартамента на Чан и беше спретната и подредена, с цветя и всякакви дреболии — за изненада на Сакс, като се има предвид, че принадлежеше на един от най-добрите детективи в града.

— Тук, значи, живееш, Лон? — попита тя и заразглежда една порцеланова статуетка.

— На по-добрата ми половинка е — обясни той, имайки предвид приятелката си Рейчъл; бяха се нанесли тук преди няколко месеца. — Повечето от тези боклуци са наследство от майка й.

Той взе статуетката от ръцете на Сакс и я постави на мястото й.

— Това беше най-доброто, което намерихме за операцията за толкова кратко време. Решихме, че ако е много далеч от Оулс Хед, ще заподозре нещо.

— Всичко е било нагласено — обади се развеселен Призрака.

На Сакс й се стори, че английският му е по-добър от този, който използваше, когато се преструваше на Джон Сун.

— Устроили сте ми капан.

Докато пътуваха към истинския апартамент на Чан в Оулс Хед, Линкълн Райм й се беше обадил, за да я предупреди, че според него Призрака се представя за Джон Сун. Друг отряд от ИНС и полицията бе на път към жилището на Чан, за да ги задържи. Селито и Еди Дън подготвяха клопката в дома на детектива, където щяха да заловят престъпника и уйгурите без опасност да ранят случайни минувачи. Райм предполагаше, че помощниците на Призрака или ще последват Сакс от тайната квартира в Китайския квартал, или ще бъдат извикани от трафиканта по мобилния телефон, когато пристигнат при Чан.

Докато слушаше, тя бе мобилизирала всички сили, за да кима и да се преструва, че няма представа, че мъжът, когото бе мислила за свой лечител и приятел, мъжът, седнал на сантиметри от нея, без съмнение въоръжен, е убиецът, когото издирваха вече втори ден.

Че я използва, за да се докопа до жертвите си.

Замисли се за сеанса по акупресура предната нощ — как бе разкрила тайната си пред него с отчаяната надежда да се излекува — и потрепери от погнуса при спомена от докосването му. С ужас си спомни как сама му беше издала адреса на тайната квартира, където се криеше семейство Ву. Вероятно бе пресметнал много добре всичко, когато е решил да остане в Китайския квартал. Без съмнение е възнамерявал първо да убие семейство Чан, а след това, под претекст, че се страхува за собствения си живот, да помоли за убежище.

— Този твой приятел, този Линкълн Райм, откъде е разбрал, че не съм истинският Сун? — попита Призрака.

Тя кимна към найлоновото пликче със съдържанието на джобовете му. Вътре бяха парченцата от счупената статуетка.

— Каменната маймунка — обясни тя. — Открих частици под ноктите на Сони Ли. Магнезиев силикат, талк. Райм се досетил, че талисманът е издялан от такава скала.

Сакс се пресегна и дръпна силно яката на шлифера му; отдолу се показа червеният белег от кожената връвчица.

— Какво стана? Скъсал е връвчицата и маймунката се е счупила, така ли?

Тя пусна плата и се отдръпна. Призрака кимна бавно:

— Преди да го застрелям, той дращеше по земята с нокти. Помислих, че моли за милост, но той вдигна очи и се ухили.

Ли бе изстъргал частици от мекия минерал, за да им покаже, че Призрака си е присвоил самоличността на Сун. Веднага след като Купър му съобщи, че магнезиевият силикат може да е от талкова скала, Райм си бе спомнил замърсителите по ръцете на Сакс от предния ден. Беше се досетил, че може да е от талисмана на Сун. Обади се на двамата полицаи, охраняващи апартамента му, и те потвърдиха, че имало заден вход, което означаваше, че трафикантът е можел да излиза и влиза незабелязано. Попита също дата наблизо има магазин за градински принадлежности — вероятен източник на угнилия растителен тор, който бяха намерили. Те му съобщиха за цветарницата на партера на постройката. Сетне той провери обажданията от мобилния телефон, по който трафикантът бе разговарял с уйгурския център.

Истинският Джон Сун беше лекар, а Призрака — не, но както беше казал Сони Ли, всеки в Китай разбира по малко от източна медицина. Всеки, лекуван някога от китайски доктор, можеше да се досети за диагнозата и билките, дадени от Призрака на Сакс.

— А приятелят ти от ИНС? — попита Призрака.

— Коу ли? Знаехме, че няма никаква връзка с теб. Трябваше обаче да го обвиня за шпионин — трябваше да те накараме да си помислиш, че не сме те разкрили. И се налагаше да го отстраним. Ако разбере кой си, можеше да те нападне — както на Канал Стрийт. Искахме да те заловим чисто. И не желаехме да отиде в затвора за убийство. Дори жертвата да си ти.

Призрака се усмихна спокойно.

Когато предаваше Коу на тримата полицаи от най-близкия участък, тя му бе обяснила какво става. Агентът, разбира се, остана шокиран, че е стоял на сантиметри от убиеца на информаторката си, и запротестира, че и той искал да участва в залавянето му. Заповедта за задържането му обаче бе издадена от Полис Плаза и той нямаше да мръдне никъде, докато Призрака не бъде заловен.

— Искахме да хванем и съучастниците ти — обясни тя. — Забелязах ги, когато влизахме в Бруклин, и когато предавах Коу на полицаите, наредих да предупредят отряда, че не си сам. — Изгледа го замислено: — Убил си Сун, след това си скрил трупа и си се прострелял. После си се върнал във водата. Едва не се удави!

— Нямах голям избор, не мислиш ли? Джери Тан ме изостави. Нямаше начин да се измъкна.

— Ами пистолета?

— В линейката го пъхнах в чорапа си. След това го скрих в болницата и си го взех, когато служителят от ИНС ме освободи.

— Корумпиран агент от ИНС, а? Доста бързо те освободиха.

Призрака не отговори и тя добави:

— Е, и с това ще се заемем. — Сетне попита: — Всичко, което ми разказа за Джон Сун… измислил си го, нали?

Призрака вдигна рамене:

— Не, вярно беше. Преди да го убия, го накарах да ми разкаже за себе си, кой е бил в лодката, за Чан и Ву. Достатъчно, за да измисля правдоподобна история. Хвърлих личната му карта, защото имате снимка, и задържах портфейла и талисмана.

— Къде е тялото му?

Той й отговори със спокойна усмивка.

Самоувереността му я вбесяваше. Той беше заловен — щеше да прекара остатъка от живота си в затвора или дори да бъде екзекутиран, но изглеждаше, сякаш единственото му неудобство е закъснението на влака му.

Телефонът на Сакс иззвъня и й помогна да преодолее желанието да зашлеви плесница на трафиканта. Тя се отдръпна настрани и вдигна. — Да?

— Забавляваме се, а? — попита жлъчно Райм.

— Аз…

— Може би се готвите за пикник? Да отидете на кино? Нас забравихте ли ни?

— Райм, тъкмо го залавяме.

— А аз чакам ли, чакам някой да ме уведоми какво е станало. Някой да се сети… Не, не искам, Том. Ядосан съм.

— Тук сме малко заети, Райм.

— Просто се чудех какво става. Не съм паникьор, нали знаеш?

Явно беше разбрал, че всичко е минало добре — иначе нямаше да се държи толкова саркастично.

— Стига си сумтял…

— „Сумтял“. Ама че език, Сакс!

— … защото го пипнахме. Опитвам се да го накарам да каже къде е тялото на Джон Сун, но…

— Е, за това лесно ще се сетим, Сакс, не мислиш ли? Очевидно е.

За някои може би, помисли си тя, радостна да чуе обичайния му недоволен глас вместо безизразния тон отпреди малко.

— В багажника на откраднатата хонда е — добави криминологът.

— А тя е още на източния край на Лонг Айлънд, така ли?

— Разбира се. Къде другаде? Призрака я е откраднал, убил е Сун и я е закарал на изток — където не бихме се сетили да търсим. Мислехме, че е тръгнал на запад, към града.

Селито прибра телефона си и посочи напред по улицата.

Нетърпелива да види емигрантите, особено Пои, Сакс каза:

— Трябва да се срещна с едни хора, Райм.

— Да се срещнеш с хора ли? Ама там наистина стана като на пикник. С кого?

Тя се замисли за миг, после отговори:

— С едни приятели.