Джефри Дивър
Каменната маймуна (40)

40.

Той се взираше през прозореца в сивия мрак, спуснал се рано тази вечер. Идваше буря. Главата му се отпусна напред, тежка, неподвижна, но не от увредените мускули и нерви, а от скръб. Райм мислеше за Сони Ли.

Като началник на Отдела по криминология той бе имал възможността да наеме десетки, може би стотици мъже и жени и беше примамвал — или принуждавал — да постъпят при него хора от други подразделения, тъй като знаеше, че са дяволски способни полицаи. Знаеше точно какво го привлича в тях. О, разбира се. те притежаваха всички добродетели за едно ченге: упоритост, интелект, търпение, енергичност, наблюдателност, интуиция.

Имаше обаче и друго качество. Нещо, което Райм, въпреки цялата си способност да анализира, не можеше да определи, но разпознаваше моментално. Нямаше друг начин да го дефинира освен като хъс — или дори радост — при преследването на плячката. Въпреки всичките си недостатъци — пушенето при оглед, вярата в предзнаменования и преследването на неясни следи, Ли притежаваше тази изключителна черта. Самотният полицай бе отишъл буквално на края на света, за да залови престъпника. Райм би заменил стотина плахи новобранци и стотина самонадеяни ветерани за едно ченге като Сони Ли: един дребосък, желаещ единствено да даде на съгражданите си някакво възмездие, някаква справедливост, някакво успокоение след извършеното зло. Срещу съвсем малка награда — добро преследване, малко предизвикателство и може би мъничко повече уважение от онези, които почиташе. От баща му например.

Той погледна книгата, която бе надписал за Ли.

Покрусен от смъртта на приятеля си, Райм се пренесе в света, обитаван от Сони Ли. В света, където човек се качва на непознат кораб, свят, в който оставаш още цял час на местопрестъпление, претърсено най-старателно, с надеждата да намериш още някое влакно, което да те отведе до колата или жилището на убиеца, свят, в който си се отказал от всякакви удобства.

— Добре, Мел, да се захващаме за работа. Какво имаме?

Мел Купър се беше привел над найлоновите пликчета, донесени от един запъхтян униформен от местопрестъплението в Китайския квартал.

— Отпечатъци от обувки.

— Сигурни ли сме, че са от Призрака? — попита Райм.

— Да. Същите са — потвърди Купър, докато сравняваше електростатичните копия на отпечатъците.

Райм споделяше мнението му.

— Сега куршумите. — Райм погледна двата: един смачкан и един непокътнат. — Различни са от предишните. Провери следите от нарези. Имаше предвид ъглестите драскотини, които остават по мекия оловен куршум при триенето в цевта — от спиралните нарези, които придават по-висока начална скорост и стабилизират траекторията му. По броя и наклона на драскотините специалистите по балистика определят с какъв модел оръжие е стреляно.

Купър, с гумени ръкавици на ръцете, измери неповредения куршум и драскотините по страните му.

— Четирийсет и пети калибър. Осмоъгълен профил, дясна резба. Предполагам, че пълният ход на спиралата е около четирийсет сантиметра. Ще го проверя и…

— Няма нужда — прекъсна го Райм. — Това е „Глок“.

Недодяланите, но сигурни австрийски пистолети стават все по-популярни по целия свят — както в престъпните среди, така и сред служителите на закона.

— Какво е износването на нарезите?

— Профилът е остър.

— Значи оръжието е ново. Вероятно модел 36.

Райм остана изненадан. Това компактно, но изключително мощно оръжие беше скъпо и все още не можеше да се намери навсякъде. В САЩ се използваше главно от федералните агенти.

Някаква полза?

Още не. Засега знаеха само модела на пистолета, не откъде е купен. Все пак това беше добра улика и трябваше да се запише.

— Том… Том! Трябваш ни! Болногледачът се появи веднага:

— Имам и друга работа…

— Не. Нямаш друга работа. Пиши. Болногледачът усети унинието на Райм, предизвикано от смъртта на Сони Ли, и не коментира тази груба заповед. Взе маркера и отиде при бялата дъска.

Купър извади дрехите на Ли над голям лист бяла хартия. Изчетка ги, разгледа падналите частички и обяви:

— Пръст, люспи боя, частички жълта хартия, вероятно от плика със сухия растителен материал — подправка или билка, — който спомена Амелия.

— Тя проверява растението в момента. Прибери ги за после.

Райм, който с времето бе престанал да се впечатлява от смъртта, потръпна при вида на засъхналата кръв по облеклото на Ли. Същите дрехи, които бе носил неотдавна в същата тази стая.

— Материал от под ноктите — обяви Купър, след като прочете етикета на друго пликче; постави частичките върху микроскопско стъкло.

— Покажи ми ги, Мел — нареди Райм.

След секунди образът се появи на големия плосък екран. „Какво имаме тук, Сони? Борил си се с Призрака, хванал си го. Дали нещо от дрехите и обувките му не е полепнало по теб?

И ако е полепнало, ще ни помогне ли да го открием?“

— Тютюн — обяви Райм и се засмя тъжно при мисълта за пристрастеността на китайския полицай към цигарите.

— Какво друго? Какви са тези песъчинки? Как мислиш, Мел? Силикат?

— Така изглежда. Ще го пусна на хроматография. Газовият хроматографски апарат, комбиниран с масспектрометър, щеше да определи точно вида на веществото. Резултатът излезе за минути — магнезий и силиций.

-Това е талк, нали? — Да.

Талкът влиза в състава на някои дезодоранти, за защита при работници, които използват плътно прилепващи гумени ръкавици, и при практикуващите определен вид извратен секс с гумено облекло.

— Влез в Интернет и потърси всичко, свързано с талк и магнезиев силикат.

— Дадено.

Докато Купър тракаше лудо по клавиатурата, телефонът на Райм иззвъня. Том вдигна и го включи през високоговорителя.

— Ало?

— Господин… Райм, моля?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Доктор Артър Уинслоу от Медицинския център на Съфолк.

— Да, докторе?

— Тук имаме един пациент, китаец. Казва се Сен. Беше ни изпратен от Бреговата охрана, след като го спасили от един потънал кораб край Ориент Пойнт.

Не точно Бреговата охрана, помисли си Райм.

— Казвайте.

— Инструктираха ни да ви се обадим, ако има промяна.

— Точно така.

— Е, мисля, че има нещо, което трябва да знаете.

— И какво е то? — бавно изрече Райм. „Само без увъртания!“

* * *

Уилям отпи от горчивото кафе, макар да го мразеше. Седеше в задната част на закусвалнята „Старбъкс“ на главната улица недалеч от апартамента им в Бруклин. Искаше чай пони — приготвен от майка му в стария железен чайник, — но продължаваше да сърба кафето, сякаш бе пристрастен към мътната течност. Защото надутото конте пред него пиеше същото; да си поръча чай, щеше да изглежда като слабост.

Облечен със същото черно кожено яке както миналия ден, хлапакът — който се беше представил само като Чен — завърши разговора си по малкия мобилен телефон „Нокия“ и го прибра отново в калъфа на колана си. Погледна демонстративно златния си „Ролекс“.

— Какво стана с пистолета, който ти дадохме вчера? — попита той на английски.

— Баща ми го намери.

— Мамка му! — Другото момче се наведе заплашително към него. — Да не си изпял откъде го имаш?

— Не, не.

— Ако кажеш на някого за нас, ще те убием!

Уилям Чан, кален от живота на дисидентски син, знаеше, че не трябва да се огъва пред такива хора.

— Не съм казал на никого. Сега имам нужда от друг пистолет.

— Той ще намери и този.

— Не, няма. Ще го нося със себе си. Той няма да ме претърсва.

Чен стрелна с поглед едно дългокосо момиче в другия край на закусвалнята. Забеляза, че чете някакъв учебник, и загуби интерес. Изгледа Уилям от глава до пети и попита:

— Хей, искаш ли DVD? „Сони“. Готино е. Само за двеста. И плоскоекранен телевизор. Осемстотин.

— Искам пистолет. Нищо друго.

— И защо не си намериш по-хубави дрехи? Приличаш на просяк.

— По-късно ще търся дрехи.

— „Хюго бос“, „Армани“. Мога да ти намеря каквото искаш… А може някоя нощ да дойдеш с нас. Следващата седмица ще ходим в един склад в Куинс. Получават стока. Можеш ли да караш?

— Да, мога.

Уилям погледна през витрината. Баща му не се виждаше никъде.

— Куражлия си, а? — попита контето.

— Предполагам.

— Бандата ти ограбвала ли е някого във Фудзян?

Уилям нямаше истинска банда, просто с няколко приятели крадяха от време на време коли или алкохол.

— Мамка му, обрали сме десетки магазини!

— Ти какво правеше?

— Бях съгледвач.

Чен реши да го изпита:

— Добре, влизаме в склад и ти пазиш. Виждаш, че пазачът се приближава. Какво правиш? Ще го убиеш ли?

— Не.

— Защо?

— Защото само идиот може да убие човек за някакви си парцалки.

— Кой е споменавал парцалки?

— Ти. „Армани“, „Бос“.

— Добре, пазачът идва. Какво ще направиш?

— Ще се приближа, ще му взема пистолета и ще се изпикая върху него.

Чен се намръщи:

— Ще се изпикаеш ли? Защо?

— Защото така, преди да се обади в полицията, трябва да се преоблече. За да не си помислят ченгетата, че е намокрил гащите от страх. Това ще ни спечели време да се измъкнем. И той няма да пострада, така че не могат да ни арестуват за телесна повреда.

Уилям бе слушал за някаква банда на фуджоуското пристанище, която постъпвала така.

— Мамка му! — възкликна с възхищение Чен. — Това е добре. Ще дойдеш с нас в Куинс. Ще се видим тук утре вечер. Ще доведа и някои от другите.

— Ще опитам. Баща ми не ме пуска.

— Майната му.

— Трябва вече да се връщам. Ще забележи, че ме няма. — Уилям извади пачка долари и ги показа на контето. — Какво имаш?

— Продадох ти най-хубавия, който имах. Хромираното бебче.

— Беше боклук. Искам истински пистолет.

— Ти наистина си куражлия. Само че много плямпаш. Затова — майната ти. Имам само 38-калибров „Колт“. Ако искаш, го взимай.

— Зареден ли е?

Чен опипа пистолета в плика си.

— Три патрона.

— Само толкова?

— Както казах, ако искаш, го взимай.

— Колко?

— Пет стотака. Уилям се изсмя рязко:

— Три, или си тръгвам.

Чен се замисли, после кимна:

— Само защото ме кефиш.

Двамата младежи се огледаха, след това парите и оръжието смениха собствениците си. Уилям се изправи мълчаливо.

— Утре. В осем. Тук — каза Чен.

— Ще се постарая.

Навън Уилям се огледа бързо.

От близката пряка се появи тъмен силует и бързо пристъпи към него.

Уилям спря стреснат. Сам Чан се приближи до сина си. Момчето тръгна по улицата с наведена глава.

— Е? — попита Чан, докато подтичваше след него.

— Взех го, татко.

— Дай го.

Уилям му подаде плик и той го прибра в джоба си.

— Нали не му каза името си?

— Не.

— И не си споменавал за Призрака и „Дракона“?

— Не съм толкова глупав — тросна се Уилям. — Той няма никаква представа кои сме.

Продължиха няколко минути в мълчание.

— Всички пари ли му даде?

Уилям се поколеба и понечи да каже нещо. След това бръкна в джоба си и подаде останалите сто долара на баща си. Чан погледна сина си подозрително, но не каза нищо.

Когато приближиха жилището, Сам Чан обясни:

— Ще го сложа в предния гардероб. Ще го използваме само ако Призрака опита да влезе. Никога не излизай с него. Ясно ли е?

— Всеки от нас трябва да има и да го носи със себе си.

— Ясно ли е? — повтори Чан.

— Да.

Чан докосна ръката на сина си:

— Благодаря ти, сине. Това беше смела постъпка. „Ти наистина си куражлия…“

— Дядо ти щеше да се гордее с теб — добави баща му. Уилям замалко да каже: „Дядо щеше да е жив, ако не беше ти“, но запази тази мисъл за себе си. Стигнаха входа на апартамента и се огледаха. Никой не ги беше последвал. Влязоха бързо.

Когато Чан скри пистолета на горната полица на гардероба — където само той и големият му син можеха да го достигнат, — Уилям се настани на дивана до брат си и бебето. Взе едно списание и го разлисти разсеяно.

Запита се дали да се срещне с другите членове на бандата утре.

Не възнамеряваше.

Но не беше сигурен. Никога не е зле човек да има повече от една възможност.