Джефри Дивър
Каменната маймуна (39)

39.

Отворил широко очи, Сони Ли отстъпи с насочен към лицето на Призрака пистолет.

— Ти, ти…

Отначало мислите му бяха объркани, но той бързо се досети какво е станало. Накрая прошепна:

— Ти си убил Джон Сун на плажа и си взел документите му и каменната маймунка. Представяш се за него!

Призрака го огледа внимателно. После се усмихна:

— Явно и двамата сме се предрешили като други. Ти беше сред емигрантите на „Фуджоуския дракон“. Чакал си да стъпим на американска земя, за да ме арестуваш и да ме предадеш на тукашната полиция.

Ли разбра какво е направил трафикантът. Беше откраднал хондата на плажа, но бе натъпкал в нея трупа на Джон Сун и я беше скрил наблизо — където Лоабан и Хонсе нямаше да се сетят да я търсят. Беше си нанесъл повърхностна рана със собственото си оръжие и се бе върнал в океана, за да бъде спасен от агентите на ИНС, които услужливо го бяха закарали в града — първо в болницата, след това в службата за емигранти.

„Десет съдии от ада!“, възкликна Ли наум. Хонсе изобщо не подозираше, че лекарят е самият трафикант.

— Използвал си полицайката, за да откриеш къде са Ву и Чан.

Призрака кимна:

— Имах нужда от информация. Тя с удоволствие ми я предостави. — Той огледа по-внимателно Ли. — Защо го направи, дребосъко? Защо ме последва по целия този път?

— Ти уби трима души в Люгоюан, в моя град.

— Нима? Не си спомням. Бях там преди година, струва ми се. Защо съм ги убил? Може би са си го заслужили.

Сони Ли бе потресен, че престъпникът дори не си спомня за убийствата.

— Не, ти и помощниците ти сте започнали да стреляте. Убихте трима невинни минувачи.

— Значи е било нещастен случай.

— Не, убийство е.

— Добре, слушай сега, уморен съм и нямам много време. Полицията сигурно вече е открила Чан, трябва да стигна до тях първи и след това да се махам от тази страна и да се прибирам у дома. И така, сто хиляди, в зелено. Мога да ти ги дам в брой още сега.

— Аз не съм като повечето полицаи, с които си свикнал да работиш.

— Искаш да кажеш, че си по-алчен и от тях ли? Тогава двеста хиляди. — Призрака се изсмя. — В Люгоюан ще трябва да работиш сто години, докато изкараш толкова пари.

— Арестуван си.

Усмивката на Призрака се стопи, той си даде сметка, че полицаят говори сериозно.

— Ако не ме пуснеш, децата и жена ти ще си изпатят.

— Нямам жена и деца — отвърна разпалено Ли. — Лягай по корем. Веднага.

— Добре. Достоен и честен полицай. Истинско чудо… Как се казваш, дребосъко?

— Не ти влиза в работата.

Призрака коленичи. Ли смяташе да използва връзката на обувката си, за да върже ръцете на пленника, но изведнъж забеляза, че жълтият плик е останал между тях и че Призрака е скрил дясната си ръка отзад.

— Не! — изкрещя той.

Пликът с надпис „Щастлива надежда“ се пръсна от изстрела — Призрака бе извадил втори пистолет, от глезенен кобур или от чорапа си.

Куршумът прелетя покрай бедрото му. Ли вдигна инстинктивно ръце, примигна. Преди да насочи пистолета си към Призрака обаче, трафикантът изрита оръжието от ръката му. Ли хвана противника си за китката и опита да изтръгне черния „Модел 51“ от ръката му. Двамата политнаха върху паважа и този пистолет също отхвърча настрани. Мъжете се вкопчиха един в друг, започнаха да се дерат, да си нанасят удари. Опитваха се да докопат някое от оръжията, лежащи наблизо. Призрака удари с длан Ли през лицето и го зашемети за момент, сетне се извъртя и задърпа глока си от джоба му.

Ли се съвзе бързо и блъсна трафиканта. Глокът издрънча от паважа. Полицаят удари престъпника с коляно в гърба и му изкара въздуха. Все още с гръб към Ли, стенещ от болка, Призрака се изправи на колене. Ли остана вкопчен за него, стиснал гърлото му.

Призрака запълзя към пистолета.

„Спри го, спри го! — повтаряше си Ли. — Той ще убие Хонсе, ще убие бебето и семейството на Чан.

Ще убие Лоабан. Спри го!“

Той стисна кожената връвчица около врата на Призрака, онази, на която висеше каменната маймунка, и задърпа с все сила. Връвчицата се затегна. Призрака размаха безпомощно ръце и от гърлото му излезе сподавено хриптене. Започна да се гърчи. Падна на земята.

„Пусни го — нашепваше един глас на Сони Ли. — Арестувай го. Не го убивай.“

Той обаче не пускаше. Дърпаше все по-силно и по-силно. Докато връвчицата не се скъса.

Каменната маймунка падна на земята и се пръсна на десетина парчета. Ли залитна назад, падна тежко, удари главата си в паветата. Почти загуби съзнание.

„Съдии от ада…“

Виждаше пред себе си Призрака като през пелена, също застанал на четири крака, задъхан и кашлящ. Ръката му шареше по земята — търсеше някой от пистолетите.

В съзнанието на Ли изникна образът на строгия му баща, готвещ се да го укори за някоя глупава забележка.

Сетне си представи труповете на жертвите на Призрака в родния му град в Китай, проснати в локви кръв пред закусвалнята.

Представи си и друга ужасна гледка: мъртвата Хонсе! Лоабан също, облечен в траурно бяло, с лице, безжизнено и мъртво, каквото бе тялото му приживе.

Сони Ли се извъртя по корем и запълзя към врага си.

* * *

Комбито на Отдела по криминология остави дълги следи от гуми по хлъзгавата от топящия се лед в щайгите пред рибарниците настилка на Канал Стрийт.

Амелия Сакс изскочи от колата, последвана от агента на ИНС Алън Коу и Еди Дън. Тримата изтичаха през смърдящата уличка до групата униформени полицаи от Пети район. Те стояха спокойно и наблюдаваха безстрастно, както на всяко местопрестъпление.

Дори на мястото на убийство.

Сакс забави ход и спря поглед върху трупа на Сони Ли, проснат по корем върху мръсния паваж. С притворени очи, с длани на нивото на гърдите, сякаш се е канел да прави лицеви опори.

Сакс спря, едва устоя на желанието да се отпусне на колене и да хване китаеца за ръката. През годините на работа с Райм тя бе правила много огледи, на много убийства, но за пръв път жертвата бе колега полицай — колега, когото вече можеше да нарече приятел.

И приятел на Райм.

Въпреки това тя устоя на подтика си. Все пак това местопрестъпление не се различаваше от другите и както винаги бе изтъквал Линкълн Райм, най-лошият замърсител на уликите е невнимателният полицай.

„Не го гледай, не мисли за жертвата. Помни съвета на Райм: забрави мъртвите.“

Е, щеше да бъде трудно. И за двамата. Особено за Райм. Сакс бе забелязала, че между Райм и китайския полицай възниква приятелство; откакто го познаваше, не беше постигал по-голяма близост с когото и да било. Тя чувстваше мъчителното мълчание на хиляди разговори, които никога нямаше да се състоят, на хиляди смехове, които нямаше да проехтят. Замисли се обаче и за други: за Пои. Детето, което скоро щеше да стане жертва на този човек, ако не го открият. И така Сакс се помъчи да забрави болката по същия начин, по който затваряше и заключваше 45-калибровия си „Колт“ за състезания по стрелба в кутията му.

— Направихме, както пожелахте — каза един детектив в сив костюм. — Никой не се е приближавал. Само съдебният лекар. — Той кимна към трупа. — Починал е на място.

Коу се приближи бавно.

— Съжалявам — каза червенокосият агент, макар в гласа му да не звучеше много искрено съчувствие.

— Да.

— Беше добър човек.

— Да, беше — измърмори мрачно тя.

Помисли си: „И много по-добър полицай от теб. Ако не беше прецакал всичко вчера и бяхме заловили Призрака, Сони щеше да е жив, а Пои и останалите да са в безопасност.“

Махна на полицаите:

— Трябва да направя оглед. Бихте ли се отдръпнали? О, каква тежка задача й предстоеше — и то не самото търсене на улики, а нещо много по-мъчително.

Тя извади слушалките си и ги включи в радиостанцията.

„Добре. Направи го. Давай.“

Обади се в централата и след миг я свързаха.

— Да? — попита Райм.

— Тук съм.

Кратко мълчание, после:

— И?

Той явно се стараеше да не издава тайната си надежда.

— Мъртъв е. Помълча известно време.

— Разбирам.

— Съжалявам, Линкълн. След нова пауза той каза:

— Без малки имена, Сакс. Носи нещастие, помниш ли?

— Гласът му едва се чуваше. — Пристъпвай към огледа. Нямаме време.

— Добре, Райм. Започвам.

Тя бързо навлече белия си костюм и се зае с огледа, сякаш ставаше дума за обичайно убийство. Събра проби от различни вещества, гилзи, куршуми, взе отпечатъци, направи снимки.

Чувстваше обаче, че се движи на автопилот. „Престани — скара се сама на себе си. — Държиш се като някакъв нещастен новобранец. Нямаме време да събираме улики. Помисли за Пои, помисли за Чан. Дай на Райм нещо, върху което да може да работи. Мисли!“

Тя се обърна отново към трупа и го огледа по-внимателно, като обмисляше всичко, което откриваше. Питаше се коя улика ще им даде някакви сведения за произхода си или за произхода на другите, за значението им.

Един от униформените понечи да се приближи, но видя каменното й изражение и бързо се оттегли.

След половин час тя бе опаковала, надписала и прибрала всичко.

Отново се обади на Райм.

— Казвай — подкани я мрачно той.

Колко мъчително бе да слуша траурния му глас… От години не го беше чувала толкова сдържан, толкова апатичен, толкова затворен. Тежко бе да го слуша, но мъката й не можеше да се сравнява с неговата.

— Застрелян е три пъти в гърдите, но гилзите са четири. Едната е от „Модел 51“, вероятно същата като намерените досега. Другите са 45-калиброви. Изглежда, че е убит с тези куршуми. Намерих валтера, който носеше Сони. По крака му имаше полепнали парченца от жълта хартия и някакъв растителен материал. Остатъци от същото растение има и по земята.

— Какво е предположението ти, Сакс?

— Мисля, че Сони е забелязал Призрака на излизане от някой магазин, носел е нещо в жълт плик. Сони го е проследил. Арестувал го е в уличката и е взел пистолета му, 45-калибров. Предположил е, че това е единственото му оръжие. Сони се е успокоил и е наредил на Призрака да легне. Трафикантът обаче е извадил резервното си оръжие — „Модел 51“ — и е стрелял през плика; така частичките от хартията и растенията са полепнали по Сони. Не го е улучил и двамата са се вкопчили един в друг. Имало е борба. Призрака се е добрал до 45-калибровия пистолет и е застрелял Сони.

— Тъй като жълтата хартия и растителните остатъци са по краката на Сони, Призрака трябва да е държал резервното си оръжие в кобур на глезена и да е стрелял ниско. Барутните следи от 45-милиметровия трябва да са високо по тялото му.

— Така мисля и аз.

— И какъв извод можем да направим от този сценарий?

— Продавачът в магазина, от който е пазарувал Призрака, може да го познава и да има някаква представа къде живее.

— Искаш да проверим всички магазини в района, за да търсим кой използва жълти хартиени пликове, така ли?

— Не, това ще отнеме много време. Първо да разберем от какво растение са остатъците.

— Донеси ги, Сакс. Мел ще им направи хроматография.

— Не, имам по-добра идея. — Тя погледна тялото на Сони Ли, но бързо извърна очи. — Ще мина през апартамента на Джон Сун. Той би трябвало да каже веднага от какво са. Живее на няколко преки оттук.