Джефри Дивър
Каменната маймуна (36)

36.

SOS

Международният зов за помощ.

Имаше някой жив! Бреговата охрана бе пропуснала някой оцелял. Трябваше ли да повика другите водолази?

Това обаче щеше да й отнеме десет минути, а по неравномерното думкане Сакс предположи, че въздухът на оцелелия е на свършване. Освен това изглеждаше, че идва съвсем отблизо. За да го открие, щяха да са й достатъчни няколко минути.

Къде точно се намираше?

Е, очевидно не в посока на мостика, откъдето бе влязла тя. Думкането не се чуваше и от каютите. Явно идваше от някой от трюмовете или от машинното отделение — в долната част на кораба. Сега, тъй като „Драконът“ лежеше настрани, тези помещения се намираха на нейното ниво, отляво.

Да, не?

В това Линкълн Райм не можеше да й даде съвет.

Нямаше кой да й помогне.

„О, Господи, ще се наложи наистина да го направя!“

Налягането в кислородната й бутилка бе по-малко от 1200 атмосфери.

„Така че по-добре си размърдай задника, маце.“

Сакс погледна бледото сияние откъм мостика, след това му обърна гръб, към мрака — и клаустрофобията, — и заплува.

Когато обаче стигна края на тъмния коридор, от който й се струваше, че чува думкането, Сакс не намери път към вътрешността на кораба. Коридорът свършваше. Тя допря глава до дървото и чу отчетливо ударите.

… OS

Насочи фенера към стената и откри малка врата. Отвори я и настръхна при вида на една зелена змиорка, която се изниза покрай нея. Сетне се успокои и надникна наляво в търбуха на плавателния съд. Шахтата сигурно беше помощно асансьорче, вероятно за прекарване на товари от долните нива към горната палуба и мостика. Имаше размери метър на метър.

Сега, изправена пред необходимостта да се пъхне в тази теснотия, тя отново се запита дали да не иде да доведе помощ. Бе изгубила обаче време в търсене на вратата.

„О, и таз добра…“

Хиляда атмосфери.

Дум, дум…

Тя затвори очи и тръсна глава.

„Не мога да го направя. Няма начин.“

SOS…

Амелия Сакс, която караше шевролета си с двеста километра в час, без да й мигне окото, се будеше разплакана от кошмари, в които си представяше, че е затворена в тесни килии, галерии или минни шахти.

„О, мамка му. Направи го!“ Тя се пъхна в тесния проход, извъртя се наляво колкото можеше и с мощни движения на краката навлезе още по-дълбоко в ада.

„Господи, как мразя такива неща.“

Деветстотин атмосфери.

Тя продължи бавно напред през шахтата, широка колкото да побере нея и кислородната й бутилка. Три метра. Бутилката й изведнъж се закачи за нещо над нея. Тя с мъка преодоля страха, стисна силно със зъби наустника на акваланга. Завъртя се бавно, намери жицата, която я бе закачила, и се освободи. Обърна се и се оказа очи в очи с поредното бледо, синкаво лице, подаващо се на изхода отстрани на шахтата.

„О, мили Боже…“

Очите на трупа, мътни и желеобразни, гледаха към нея. Блестяха зловещо на ярката светлина. Косата му стърчеше като бодли на таралеж.

Сакс продължи бавно напред, като се промъкна покрай мъртвеца. Опита се да не обръща внимание на смразяващото кръвта усещане от докосването на косата му.

S…

Звукът бе все още слаб, но малко по-ясен отпреди.

О…

Тя продължи по шахтата до самото й дъно и след като преодоля страха при наближаването на изхода, се промъкна бавно през вратичката в бордовата кухня на „Дракона“.

S…

Тъмната вода бе пълна с остатъци от храна. И с трупове. Точно пред нея няколко големи риби съсредоточено ръфаха обяда си — прасеца на млада жена.

Започна да й се повдига.

„Не! Ако повърна тук, ще се удавя.“ Тя обърна гръб на зловещата гледка и се потопи в мрака.

Дум.

Оцелелият вече не можеше да изкара цяла буква от морзовата азбука.

Отгоре Сакс забеляза блестящата повърхност на голям въздушен мехур и мъжки крака, висящи във водата. Бяха обути с чорапи и се движеха леко, едва забележимо. Тя се насочи бързо към тях и се показа на повърхността. Един плешив мъж с мустаци се държеше за няколко рафта, заковани за стената — сега таван на кухнята. Той се извърна с вик на ужас и без съмнение, с болка от ослепителната светлина.

Сакс присви очи. Тя го познаваше — откъде? В следващия момент забеляза името върху куртката му, Сен Дзидзън. Сети се, че е виждала снимката му на дъската за улики в стаята на Райм — изпратена им от Бреговата охрана. Това бе капитанът на „Фуджоуския дракон“.

Той пелтечеше неразбрано и трепереше. Толкова беше посинял, че приличаше на жертва от задушаване. Сакс изплю наустника си, за да подиша от въздуха, останал между тавана и водата, и да пести кислород, но той бе толкова застоял и изчерпан, че тя почувства, че ще припадне. Отново захапа наустника и започна да диша от бутилката си.

Издърпа допълнителния наустник от жилетката и го сложи на устата на Сен. Той вдиша дълбоко и започна да се свестява. Сакс посочи надолу. Той кимна.

Бърз поглед на манометъра — 700 атмосфери. И от бутилката вече дишаха двама.

Тя изпусна въздух от надуваемата жилетка, обхвана вдървения мъж с една ръка и двамата се потопиха в наводнената кухня между трупове и кашони с храна. Отначало тя не успя да открие входа на шахтата. За момент почувства паника, уплаши се, че корабът може да се е поместил и изходът вече да е запушен. Забеляза обаче, че трупът на младата жена е закрил вратичката. Внимателно отмести мъртвата и отвори широко входа на шахтата.

Двамата не можеха да минат заедно, затова Сакс пусна капитана пред себе си, с краката напред. Със затворени очи, все още треперещ неконтролируемо, той стискаше отчаяно дихателния маркуч с две ръце. Сакс го последва и съвсем ясно си представи какво може да стане, ако той изпадне в паника, ако започне да се мята и изтръгне наустника от устата й или събори фенера — как ще остане в плен на това ужасно тясно място, как вонящата вода ще навлиза в дробовете й…

„Не. не, не мисли за това! Давай напред.“ Шахтата бе дълга около четири метра и Сакс задвижи бързо крака. Капитанът, който плуваше на заден ход, се заклещи на два пъти и й се налагаше да го освобождава.

Тя погледна манометъра: 400 атмосфери.

„Трябва да изплуваш на петстотин. Не по-малко. Това е желязно правило. Никакви изключения.“

Най-накрая стигнаха до горната палуба — където се намираха каютите, коридорът към мостика и изходът към спасителното „навън“ с оранжевото въже, което щеше да ги изведе на повърхността с безкрайните запаси от свеж въздух. Капитанът обаче отново почти загуби съзнание и изкарването му през изхода й отне доста време.

Най-после се измъкнаха от шахтата и заплуваха по главния коридор. Сакс плуваше до капитана, като го придържаше за колана. Изведнъж нещо я спря. Вентилът на газовата й бутилка се беше заклещил. Тя протегна ръка назад и установи, че се е закачил за дрехите на трупа, който бе изкарала от каютата на Призрака.

Манометърът показваше 300 атмосфери Погледът на капитана беше разфокусиран, едната му ръка бе протегната безцелно напред.

По дяволите, помисли си тя, започна да се дърпа яростно, да рита. Трупът обаче се беше заклещил в една врата и краят на дрехата му се бе увил здраво около вентила.

Стрелката на манометъра беше слязла вече под червената черта: налягането бе 200 атмосфери.

Тя не достигаше вентила зад гърба си.

„Добре, няма какво да се прави…“

Сакс разкопча лепящия цип на надуваемата жилетка и я съблече. Когато се обърна да се заеме с оплетения вентил обаче, капитанът получи спазми. Започна да рита силно, удари я с крак в лицето, фенерът падна и наустникът изскочи от устата й. Ударът я изблъска назад.

Тъмнина, никакъв въздух…

Не, не…

„Райм…“

Тя посегна към наустника, но той падна някъде под нея, извън обсега й.

„Не задържай въздух.“

„Е, по дяволите, няма как иначе…“

Навсякъде тъмнина, тя започна да се върти, да опипва отчаяно наоколо за наустника.

Къде бяха другите двама?

„Навън. Защото им казах, че искам да направя огледа сама.“ Как да им даде знак, че е в беда?

„Бързо, момиче, бързо…“

Тя напипа мрежата с уликите и бръкна отчаяно вътре. Извади 9-милиметровата „Берета“. Зареди, допря дулото в дървената стена, където знаеше, че няма да улучи Сен, и натисна спусъка. Блясък и силен гърмеж. Откатът едва не счупи китката й и тя изпусна оръжието в облак от трески и барутни сажди.

„Моля ви… — помисли си. — Моля ви…“

Никакъв въздух…

Никакъв…

Изведнъж всичко се окъпа в светлина, другите двама водолази нахлуха в коридора. Пъхнаха друг наустник в устата й и тя отново започна да диша. Командирът на водолазния отряд мушна резервния си наустник в устата на капитана. Китаецът изпусна тънка струйка мехурчета — поне още дишаше.

Водолазите си размениха успокоителни знаци.

Четиримата се измъкнаха през командната кабина и се добраха до оранжевото въже. Вдигнаха палци. Поуспокоена, извън опасност да се заклещи в някое тясно помещение, Сакс се съсредоточи върху изкачването, не по-бързо от мехурчетата. Дълбоко вдишване, дълбоко издишване. Корабът с труповете остана под тях.

* * *

Сакс лежеше в лазарета. Дишаше дълбоко. Предпочиташе естествения въздух пред зелената кислородна маска, предложена й от бордовия лекар — страхуваше се, че маската ще засили клаустрофобията й.

Веднага щом стъпи на клатещата се палуба, тя бе свалила водолазния костюм — който също я потискаше — и се беше увила с дебело одеяло.

Накрая се почувства достатъчно добре, за да опита да се изправи. Глътна два драмамина и се качи на мостика. Хеликоптерът се беше върнал и кръжеше над катера.

Не за нея бе дошъл, а за да откара изпадналия в безсъзнание капитан Сен до една болница в Лонг Айлънд.

Рансъм обясни как може да са пропуснали капитана при издирването на оцелели:

— Водолазите ни проведоха предварително търсене, като са думкали по обшивката, и не са чули никакъв отговор. По-късно направихме ултразвуково сканиране и резултатът пак беше отрицателен. Сен вероятно е изпаднал в безсъзнание и се е свестил по-късно.

— Къде ще го закарат? — попита Сакс.

— В морската база в Хънтингтън. Там разполагат с хипербарична камера.

— Ще оцелее ли?

— Не изглежда добре. Щом е оцелял двайсет и четири часа при такива условия обаче, предполагам, че всичко е възможно.

Тя бавно се затопли. Изсуши се, отново сложи дънки, фланелка и анцуг и побърза да се обади на Райм. Без да разказва за подводните си преживявания, Сакс му съобщи какви улики е намерила.

— Може да имаме още един свидетел.

— Свидетел ли?

— Открих оцелял. Капитана. Изглежда, е опитал да спаси някои, от затворените в трюма, но само той е останал жив. Ако имаме късмет, може да ни насочи към Призрака.

— Каза ли нещо?

— В момента е в безсъзнание. Дори не е сигурно, че ще оживее — има хипотермия и декомпресионна болест. От болницата ще се обадят веднага щом има нещо ново.

— Връщай се бързо, Сакс. Липсваш ни. „Липсваш ми. На мен!“, разбра тя.

Събра уликите, намерени под водата, и подсуши документа, открит в сакото на Призрака, с кърпа. Така щеше да го замърси малко, но повече се опасяваше да не стане нечетлив от морската вода. При огледите на местопрестъпления, я бе учил Райм, често се налага да правиш компромиси.

Капитан Рансъм влезе в командната кабина.

— Изпратили са втори хеликоптер да ви вземе, полицай.

Носеше две големи захлупени пластмасови чаши. Подаде й едната.

— Благодаря.

Свалиха капачетата. Чашата на капитана бе пълна с горещо черно кафе.

Нейната — с плодов сок с порядъчно количество ароматен ром.