Джефри Дивър
Каменната маймуна (35)

35.

„Добре, мога да се справя.“

Амелия Сакс стоеше на очукания метален под на хеликоптера „Сикорски НН 60 У“ на Бреговата охрана петдесет метра над клатещата се мачта на „Евън Бригант“, докато един член на екипажа й помагаше с оборудването. Когато поръчваше хеликоптер, за да стигне на кораба, изобщо не й беше хрумнало, че единственият начин да слезе на борда е спускане с въже.

Е, мислеше си сега, нима очакваше асансьор?

Хеликоптерът потрепери от яростен тласък на вятъра, отдолу синкавосивите води се разбиваха около катера в неравни вълни от бяла пяна. Опакована в оранжева жилетка и очукана каска, Сакс стискаше дръжката до отворената врата. „Добре, ще се справя.“

Членът на екипажа й изкрещя нещо, но тя не разбра и му извика да повтори — молба, която той очевидно не чу. След това закачиха кука за сбруята й и отново провериха цялата система. Мъжът изкрещя още нещо. Сакс посочи първо себе си, после вратата и той вдигна палец в знак, че всичко е наред.

„Добре…“

Страхуваше се от затворени пространства, не от високо, но все пак…

Скочи, хвана се за въжето, макар че май й бяха казали да не го прави. Залюля се силно от инерцията. След миг движението й се забави и тя започна да се спуска, лашкана от вятъра и мощното течение от витлата.

Надолу, надолу…

Изведнъж я обгърна мъгла и тя загуби ориентация. Имаше чувството, че е в безтегловност, не виждаше нито хеликоптера, нито кораба одолу. Капки дъжд пръснаха в лицето й и я заслепиха. Зави й се свят и тя не бе в състояние да определи дали се клати като махало, или лети надолу със сто мили в час.

„О, Райм…“

Катерът се показа под нея.

Плавателният съд се издигаше и спускаше, клатеше се настрани, но мъжът, застанал на румпела, се държеше съвършено стабилно въпреки вълните, толкова големи, че изглеждаха изкуствени — като специален ефект за някой филм. Краката й докоснаха палубата в задната част на кораба, но точно когато натискаше копчето за моментално откачване на сбруята от въжето, катерът пропадна между две вълни и тя се стовари на колене. Двама моряци притичаха да й помогнат. Сред пристъпа на артритна болка тя помисли, че може би мъжът на хеликоптера я е предупреждавал точно за това.

Корабоплаването не е занимание за страдащи от артрит, отбеляза си тя — докато вървеше към мостика, постоянно се налагаше да присвива колене, за да запази равновесие. Представи си как разговаря с доктор Джон Сун, как му казва, че китайската медицина има да постига още, докато се изравни с перкосета и противовъзпалителните.

На мостика изглеждащият неправдоподобно млад капитан, Фред Рансън, я поздрави с усмивка и й стисна ръката. Пожела й добре дошла на кораба и добави:

— След няколко минути ще започне да ви се повдига, полицай, но не се тревожете — щом се гмурнете, това ще отмине. Ето снимки на кораба и на местоположението му.

Преди да я предупреди за гаденето, тя се беше чувствала отлично, но докато разглеждаше снимките на „фуджоуския дракон“ на дъното, стомахът й започна да се бунтува.

Реши да не му обръща внимание и да се концентрира върху кораба. Рансъм й каза къде са мостикът и каютите — на същата палуба, но по дълъг коридор към кърмата.

— И още нещо, полицай, просто да ви предупредя — добави деликатно. — Доколкото разбирам, долу има петнайсетина трупа и морските обитатели сигурно вече са се заели с тях. Искам да кажа, че гледката ще е доста неприятна. Някои от екипажа ми не го понасят добре…

Срещна очите й и думите му секнаха.

— Благодаря за предупреждението, капитане, но на мен работата ми е такава — да правя огледи на местопроизшествия.

— Разбира се, полицай, ясно. Добре, да ви сложим костюма.

Отново претичаха в дъжда и вятъра Отидоха в задната част на кораба; Сакс се опитваше да не обръща внимание на стегнатия си стомах, но, разбира се, не можеше да мисли за нищо друго. В едно малко помещение на кърмата капитанът я представи на още двама членове на екипажа, един мъж и една жена, и двамата с жълто-черни водолазни костюми. Това бяха командирът на водолазния отряд на борда и заместничката му.

— Разбрахме, че си НАВИ — каза мъжът. — Колко гмуркания?

— Около двайсет и пет. Това явно ги поуспокои.

— Кога за последно?

— Преди четири-пет години.

Този отговор имаше обратния ефект.

— Е, ще се наложи да ти припомним всичко отначало, като на новобранец — заяви мъжът.

— Надявах се да го направите.

— На колко най-дълбоко си слизала? — поинтересува се жената.

— Към двайсет и пет метра.

— Горе-долу колкото тук. Единствената разлика е, че сега водата ще е по-мътна. Теченията вдигат пясък от дъното. Ако запазиш спокойствие обаче, това няма да ти пречи.

Водата не е много студена, обясниха те, още била загрята от лятото, но при продължителен престой щяла да охлади тялото й, така че се налагаше да носи мокър водолазен костюм, който щял да й служи за изолация, но както говори името му, между гумата му и кожата й се задържал тънък слой вода.

Тя се съблече зад един параван и с мъка се натъпка в костюма.

— Сигурни ли сте, че не е детски? — изпъхтя, докато се мъчеше да нахлузи гумата върху бедрата и раменете си.

— Много хора задават този въпрос — увери я жената.

След това я снабдиха с останалата екипировка: тежести, маска и кислородна бутилка с устройства за регулиране на плаваемостта — жилетка, която се надува и изпуска с помощта на контролна клапа близо до лявата ръка. Така човек може да се издига или спуска под водата.

Към кислородната бутилка бяха прикрепени два наустника — основен за нея и помощен за някой друг водолаз, ако дихателната му тръба се повреди. Сложиха й и фенер на главата.

Припомниха й основните сигнали с ръце за комуникация под водата.

— Ами нож? — попита тя.

— Имаш — отвърна командирът на отряда и посочи устройството за регулиране на плаваемостта.

Тя извади оръжието и откри, че върхът му е тъп.

— Няма да се наложи да намушкваш нищо — обясни жената, като видя загриженото й изражение. — Само да режеш. Нали се сещаш, жици или нещо друго, ако се оплетеш.

— Всъщност… мислех си повече за акулите — призна Сакс.

— В тези води те са много редки.

— Почти не се срещат — добави мъжът.

— Май трябва да ви повярвам — каза Сакс и прибра ножа.

Ама „Челюсти“ не беше ли сниман точно в този район?

Командирът на отряда й даде голяма торба от мрежа, за да събира уликите. Тя пъхна вътре найлоновите пликчета за съхраняване на материалите. След това двамата водолази също сложиха екипировката си и с плавници в ръце тримата се насочиха към кърмата.

Командирът изкрещя, за да надвика вятъра:

— Много се клати, за да скочим от палубата. Ще вземем лодка, слагаш си плавниците, след това скачаш с гръб към водата. Дръж маската си на лицето. С другата ръка — механизма за освобождаване на баласта от колана.

Тя постави ръка върху главата си в знак, че е разбрала. Той направи същото. Качиха се в жълта лодка, подскачаща върху вълните като див кон. Седнаха и провериха екипировката си.

На шест-седем метра от катера се поклащаше оранжева шамандура. Командирът я посочи:

— Вързана е с въже за кораба. Ще доплуваме до нея и ще проследим въжето до дъното.

— Искам да взема проби от следите от експлозива в трюма, след това ще огледам мостика и каютите — извика Сакс.

Другите водолази кимнаха.

— Ще вляза сама.

— Сигурна ли си?

— Така трябва.

— Добре — отвърна малко смутено командирът, сетне добави: — Под водата звукът не върши много работа — не се разбира откъде идва, — но ако си в беда, удари с ножа по кислородната бутилка и ще ти се притечем на помощ. — Вдигна манометъра. — Въздухът в бутилката е с налягане три хиляди атмосфери. Ще го издишаш бързо, защото в кръвта ти ще се отдели много адреналин. При петстотин атмосфери трябва да изплуваш. Желязно правило. Никакви изключения! Издигаш се бавно — не по-бързо от мехурчетата издишан въздух, и на три метра под повърхността спираш за три минути.

Инак съществуваше опасност от декомпресия на тъканите и силни спазми.

— А! Кое е най-важното правило при гмуркане? Тя го помнеше от курса си преди години:

— Никога да не задържам въздух, когато съм под водата.

— Точно така. Защо?

— Защото белите ми дробове може да се пръснат.

След това отвориха вентила на бутилката й и тя си сложи маската и плавниците. Командирът й даде другия знак, че всичко е наред — кръгче, образувано от средния пръст и палеца, — и тя му отвърна със същото. Вкара малко въздух в жилетката за регулиране на плаваемостта, за да може да се издигне на повърхността. Двамата водолази й дадоха знак да скочи назад.

Тя хвана маската и накрайника на дихателната си тръба, за да не паднат при потапянето, и устройството за освобождаване на баласта, за да може всеки момент да се отърве от тежестите и да изплува.

„Добре, Райм, ето една кандидатура за Книгата на Гинес: рекорд за оглед на местопрестъпление на най-голяма дълбочина.“

„Едно, две, три…“

Тя се хвърли с гръб към кипящата вода. Когато се ориентира, другите двама вече бяха до нея и й правеха знаци към шамандурата.

За няколко минути стигнаха дотам. Дадоха й знак, че всичко е наред, тя им отговори със същото. След това й показаха насочени надолу палци — да се гмурка.

И тримата хванаха клапите си за контрол на плаваемостта и изпуснаха въздуха от жилетките си.

Изведнъж всички шумове заглъхнаха, движенията им се забавиха и като в безтегловност те бавно се заспускаха покрай дебелото въже към дъното.

За миг Сакс се потопи в абсолютния покой на подводния свят. Скоро обаче забеляза „Фуджоуския дракон“ и я обзе тревога.

Гледката бе по-обезпокоителна, отколкото очакваше. Корабът, полегнал на една страна, черната дупка от експлозията, ръждата, лющещата се боя, полепените по дъното му мекотели. Тъмен, потрошен, зловещ — и съдържащ телата на толкова много невинни хора.

Ковчег, помисли си тя със свито сърце. Огромен, мрачен ковчег.

Почувства силна болка в ушите; стисна носа си през меката пластмасова маска и се напрегна, за да изравни налягането. Продължиха да се спускат. Когато наближиха, започнаха да чуват шумове — стържене и скърцане от триенето на металната обшивка на кораба о скалите.

„Мразя този шум. Мразя го, мразя го. Звучи като предсмъртни стонове на някакъв огромен звяр.“

Придружителите й се грижеха добре за нея. От време на време спираха, за да я проверят. Разменяха си знаци, че всичко е наред, и продължаваха.

На дъното тя вдигна очи и установи, че повърхността не изглежда толкова далеч, колкото бе очаквала, макар да си спомни, че водата действа като леща и увеличава всичко. Погледна устройството си за измерване на дълбочината. Трийсет метра. Колкото девететажна сграда. Провери манометъра. Господи, налягането на въздуха бе спаднало вече със 150 атмосфери.

Амелия Сакс вкара въздух в надуваемата жилетка, за да спре потъването, и пусна въжето. Отначало се насочи към дупката в дъното на кораба и другите двама водолази също заплуваха натам. Въпреки силното вълнение на повърхността тук теченията бяха спокойни и им позволяваха да се движат с лекота.

На мястото на експлозията Сакс остърга налеп от изкривения метал на обшивката с ножа си. Прибра малко от черния материал в едно пликче, запечата го и го сложи в мрежата.

Погледна тъмните прозорци на командната кабина на петнайсетина метра пред нея. „Добре, Райм, ето.“ Тримата се насочиха натам.

Манометърът отчиташе безпристрастно налягането на въздуха в бутилката й: 2350 атмосфери.

На 500 трябваше да изплува. Никакви изключения.

Тъй като корабът лежеше на едната си страна, вратата на контролната кабина гледаше нагоре, към повърхността. Беше от метал и много тежка. Другите двама водолази я вдигнаха с мъка и Сакс се вмъкна вътре. Те пуснаха вратата и тя се затвори със смразяващо кръвта изтракване. Сакс си даде сметка, че сега е сама в кораба. Без помощта на другарите си нямаше начин да вдигне отново вратата.

„Забрави“ — каза си и включи фенерчето, закрепено на главата й. Светлината носеше все пак някакво успокоение.

Тя се обърна и заплува през мостика по тъмния коридор към каютите.

В сумрака нещо се движеше. Какво ли? Някоя риба?

„Това не ми харесва, Райм.“

Тя обаче си спомни Призрака, семейство Чан, бебето, Пои, скъпоценното дете.

„Мисли за това, не за тъмнината или тясното пространство. Направи го заради нея.“

Амелия Сакс продължи напред.

* * *

Намираше се в ада.

Нямаше друга дума да го опише.

Тъмният коридор бе пълен с размекнати отпадъци, парцали, хартии, храна, риби с пронизителни жълти очи. А отгоре — леко блещукащ слой, като лед — въздухът, задържал се под тавана. Звуците бяха ужасяващи — стърженето и скърцането. Като човешки стенания от болка.

Една риба, сива и гладка, се стрелна покрай нея. Сакс се стресна и изви глава, за да я проследи.

Погледът й срещна този на две замъглени човешки очи върху бяло, безжизнено лице.

Сакс изкрещя в маската си и се дръпна назад. Трупът, бос и с вдигнати над главата ръце. отплава бавно. Краката му бяха застинали като при скок; рибата се стрелна покрай него и от лекото течение той се завъртя бавно настрани.

Дум, дум.

„Не, помисли си тя. Не мога да го направя.“

Вече имаше чувството, че стените се приближават, за да я притиснат, Страдала през целия си живот от клаустрофобия, Сакс не спираше да си мисли какво би станало, ако се заклещи в някой от тези тесни ходници.

Две дълбоки вдишвания.

Спомни си за семейството на Чан. За бебето.

И продължи.

Манометърът: 2300 атмосфери.

„Дотук добре. Давай напред.“

Дум.

Този проклет звук — като затварящи се врати, през които вече не можеш да излезеш.

„Е, майната му — помисли си тя. — Никой не затваря никаква врата.“

Каютите над нея — от тази страна на „Дракона“, която сега бе насочена към повърхността, — не бяха на Призрака, реши тя: две изглеждаха незаети, а едната беше на капитана. В нея Сакс намери морски грамоти и снимки на плешивия, мустакат мъж, когото познаваше като капитан Сен от снимките, закачени на стената при Линкълн Райм.

Дум, дум, дум…

Тя се гмурна, за да провери каютите от другата страна на тесния коридор — тези, които бяха обърнати към дъното.

Кислородната й бутилка се заклещи в един пожарогасител, прикрепен за стената, и я спря. Хваната като в клопка в тесния коридор, тя изпадна в паника.

„Всичко е наред, Сакс — прозвуча в съзнанието й дълбокият, спокоен глас на Линкълн Райм, както при оглед звучеше в слушалките на радиостанцията й. — Всичко е наред.“

Тя запази самообладание, дръпна се назад и се освободи. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои.

Манометърът показваше 2100 атмосфери.

„Защо свършва толкова бързо въздухът?

Защото дишам — за да не ми се пръснат белите дробове.“

Три от каютите под нея не бяха използвани при това пътуване. Оставаше още една — тя трябваше да е на Призрака.

Силно скърцане.

Оше няколко изтраквания.

След това трясък, толкова силен, че тя почувства вибрациите с тялото си. Какво ставаше? Целият кораб се разпадаше! Вратите щяха да се блокират. Щеше да остане тук завинаги. Да се задуши бавно… Да умре сама… О, Райм…

Скърцането спря, смени се с тропане. Тя спря над входа на каютата на Призрака.

Вратата беше затворена. Отваряше се навътре — е, в случая надолу. Тя хвана дръжката и завъртя. Тежката дървена врата се спусна бавно. Сакс погледна под себе си в мрака. Из помещението плуваха разни предмети. Господи… Тя потрепери и остана в тесния коридор.

Гласът на Райм, ясен, сякаш го чуваше от слушалките, прозвуча в съзнанието й: „Това е местопрестъпление, Сакс. Нищо повече. Какво правим при оглед на местопрестъпление, помниш ли? Обикаляме, претърсваме, наблюдаваме, събираме.“

„Добре, Райм. Само да не бяха тези змиорки.“

Тя изпусна малко въздух от надуваемата жилетка и се спусна в каютата.

Две неща я накараха да затаи дъх.

В мрака пред нея се носеше труп на мъж със затворени очи и отворена уста, с разперени ръце и развято зад него яке. Лицето му бе бяло като платно.

Второто нещо бе не толкова зловещо, но доста по-странно: из цялото помещение плуваха стодоларови банкноти, като снежинки в декоративна стъклена топка със зимен пейзаж.

Банкнотите обясняваха смъртта на мъжа. Сакс забеляза, че джобовете му са пълни с пари, и предположи, че когато корабът е започнал да потъва, той е притичал, за да вземе колкото може повече от богатството на Призрака, но не е успял да се измъкне.

Тя се плъзна сред банкнотите.

Скоро те се оказаха най-голямото затруднение. Лепяха се по нея, закриваха й видимостта към останалата част от помещението. „Добави го към книгата си, Райм: прекаленото изобилие на пари на местопрестъплението може да затрудни значително огледа.“ Видимостта й сред облака от банкноти бе не повече от няколко педи. Сакс награби шепа пари и ги прибра в едно пликче. Обиколи горната част на каютата и забеляза отворено куфарче в тънкия слой въздух. Вътре намери още пари — явно китайски. Една шепа от тях влезе в друго пликче.

Дум, дум.

Господи, това наистина беше зловещо! Навсякъде мрак, невидими предмети докосват тялото й. Тя виждаше само на няколко педи пред себе си — в бледия лъч на фенерчето, закрепено на главата й.

Забеляза две оръжия: автомат „Узи“ и 9-милиметрова „Берета“. Огледа ги и установи, че серийният номер на узито е изтрит. Остави автомата да потъне. Беретата обаче имаше сериен номер и тя я прибра в плик. Погледна манометъра: 1800 атмосфери. Господи, бързо свършваше. „Дишай бавно.“

„Хайде, Сакс, съсредоточи се.“

„Добре, съжалявам, Райм.“

Дум, дум, дум.

„Мразя този проклет шум!“

Сакс претърси трупа, като се стараеше да не гледа бледата му кожа. Никакъв портфейл или документи.

Тя отново потрепери. Защо беше толкова ужасно, толкова зловещо това местопрестъпление? Тя бе виждала десетки мъртъвци. Сега обаче си даде сметка, че труповете на другите места винаги са лежали като счупени играчки на земята, приковани към бетона, тревата или килима от безжалостната гравитация. Те не бяха истински. Този мъж обаче изобщо не мирясваше. Студен като водата наоколо, бял като сняг, той се движеше като гъвкав танцьор на забавен кадър.

Пространството бе твърде малко и трупът щеше да пречи на огледа. Затова, с цялото си уважение, тя реши да го изхвърли от ужасния му мавзолей; премести тялото нагоре и го избута в коридора. Върна се отново в каютата на Призрака.

Дум, дум… дум.

Лек страх.

„Не, овладей го.“

Сакс вече чувстваше студ и клаустрофобията и се връщаше — тук, в издаващия ужасяващи шумове кораб. Звуците бяха силни и идваха отвсякъде. Тя потръпна…

Въображаемият глас на Линкълн Райм я успокои:

„Съсредоточи се, Сакс, хайде. Дошла си да правиш оглед. А досега си събрала само боклуци. Търси! Намери нещо полезно, нещо, което ще ни помогне.“

„Опитвам се, Райм.“

Без да обръща внимание на зловещите стенания и тракането, тя се огледа. Къде в такова малко помещение може да се скрие нещо?

Всички мебели бяха прикрепени към стените и пода. Имаше само един малък шкаф. Съдържаше дрехи и тоалетни принадлежности, нищо интересно.

Прерови шкафа, но намери само дрехи.

Дум, дум…

Това проклето думкане! Някъде от вътрешността на кораба. Сякаш духовете на бедните жертви настояваха за справедливост.

Дум.

„Какво мислиш, Райм?“

„Мисля, че имаш, я да видя, около хиляда и четиристотин атмосфери. Предлагам, ако не намериш нещо полезно, да се омиташ по-скоро.“

Дрехите му, замисли се тя. Да, това беше добро скривалище. Вероятността да бъдат откраднати бе най-малка.

Започна да ги претърсва. Нищо в джобовете. Това не я обезсърчи. В едно сако „Армани“ намери някаква хартия, зашита в подплатата. Оказа се плик с някакъв документ. Тя насочи светлината към него. „Не знам дали ще помогне, или не, Райм. На китайски е.“

„Това ще се разбере, като се върнеш. Ти го донеси, пък аз ще го анализирам.“

Тя прибра документа в найлонов плик.

Дум.

Хиляда и двеста атмосфери налягане. Въпреки това никога, ама никога не задържай въздух.

И защо?

А, да. Ще ти се пръсне белият дроб.

„Добре, излизам.“

Изплува от тясната каюта в коридора, с мрежа, пълна със скъпоценни улики, прикачена за колана.

Дум. дум, дум… дум… дум… дум.

Тя се завъртя в безкрайния коридор — в посоката, в която щеше да избяга от това ужасно място. Мостикът изглеждаше на километри от нея.

„И най-дългото пътуване започва с една крачка…“

Изведнъж спря, опря се в касата на вратата. „Боже мили!“

Дум, дум, дум…

Амелия Сакс осъзна нещо за зловещото тропане, което слушаше от влизането си в кораба. Три бързи, три бавни.

Морзовият код за SOS! И идваше от вътрешността на плавателния съд.