Джефри Дивър
Каменната маймуна (34)

34.

— Ама уликите на кораба ще са повредени, нали, Линк? — отбеляза Лон Селито. — От водата.

Сакс обясни:

— Водата може да унищожи някои улики, като разтворимите вещества например. Други видове веществени доказателства обаче, дори микроследи, могат да останат и да бъдат открити, в зависимост от теченията, дълбочината и температурата на водата. Някои дори могат да се запазят по-добре, отколкото на сушата. Как се справям, Райм?

— Отлично, Сакс. Впечатлен съм.

Тя бе цитирала дословно един абзац от учебника му по криминология.

— Някой да се обади на Бреговата охрана и да ме свърже с началника им.

След три или четири обаждания Селито най-после включи разговора през микрофона.

— Говори Фред Рансъм. Капитан съм на „Евън Бригант“.

Капитанът крещеше, за да надвика вятъра, свирещ в микрофона му.

— Аз съм детектив Селито от Нюйоркското полицейско управление. Разговаряхме по-рано, нали?

— Точно така, сър. Спомням си.

— В момента съм с Линкълн Райм. Къде се намирате?

— В района на Ориент Пойнт, точно над „Дракона“. Още търсим оцелели, но нямаме късмет.

— Какво е състоянието на кораба, капитане? — попита Райм.

— Лежи на десния борд на около трийсет метра дълбочина.

— Какво е времето?

— Доста по-добро отпреди Триметрови вълни, вятър — около трийсет възела. Ръми леко. Видимост — вероятно около двеста метра.

— Имате ли водолази, които да проверят вътрешността на кораба? — попита Райм.

— Тъй вярно.

— Могат ли да се гмуркат в такова време?

— Условията не са най-добрите, но са приемливи. Знаете ли, сър, вече проверихме за оцелели. Няма такива.

— Не, говоря за търсене на улики.

— Разбирам. Ще пратим няколко човека долу. Проблемът е, че хората ми никога не са правили подобно нещо. Те са Т и С…

— Какво е това? — поинтересува се Райм.

— Специалисти по търсене и спасяване. Може ли някой да им обясни какво да правят?

— Разбира се — отвърна Райм, макар че никак не му се преподаваха основите на криминологията на новобранци.

— Аз ще направя огледа — обади се Сакс.

— Става дума за вътрешността на кораба. Сакс.

— Това ми е ясно.

— На трийсет метра под водата, Тя се наведе към микрофона:

— Капитане, след трийсет минути мога да съм в Батъри Парк. Можете ли да изпратите хеликоптер, който да ме доведе при вас?

— Е, в такова време е възможно да се лети, но…

— Имам сертификат от ПАВИ.

Това означаваше, че има разрешително от Професионалната асоциация на водолазните инструктори. Райм знаеше, че тя и бившият й приятел, Ник, са изкарали курса заедно и имат доста гмуркания. Любителката на скоростите Сакс обаче си падаше повече по скутери и водни ски.

— Ама ти не си се гмуркала от години, Сакс — изтъкна той.

— Това е като карането на колело.

— Госпожице…

— Полицай Сакс, капитане.

— Полицай, има голяма разлика между гмуркането за удоволствие и сегашните условия. Хората ми практикуват от години и пак не ми е много приятно да ги изпращам в тази нестабилна развалина в такова време.

— Сакс, не можеш да го направиш — каза Райм. — Не си подготвена за това. Ще ги командваме оттук.

— Няма начин. Могат да пропуснат милион неща. Знаеш го. Все едно да изпратиш цивилни. С цялото ми уважение, капитане.

— Ясно, полицай. Мисля обаче, че е прекалено рисковано.

Сакс замълча, сетне попита:

— Капитане, имате ли деца?

— Моля?

— Имате ли семейство?

— Ами — отвърна несигурно той… — да, имам.

— Престъпникът, когото преследваме, е потопил кораба и е убил повечето хора вътре. А в момента е по следите на неколцина от оцелелите емигранти — семейство с две деца и едно бебе. Аз няма да допусна да ги открие. Вътре може да има улики, които да ни отведат до него. Моята специалност е да намирам следи при всякакви условия.

— Използвай нашите водолази — предложи Селито.

И полицейското управление, и пожарната имаха обучени водолази.

— Те не са тренирани да извършват огледи — възрази Сакс.

Погледна Райм. Той се поколеба за момент, сетне кимна.

— Ще ни помогнете ли, капитане? — попита криминологът. — Тя трябва да се гмурне.

— Добре, полицай! — извика капитанът. Сред воя на вятъра гласът му се губеше. — Хеликоптерът обаче ще ви вземе от летателната площадка при река Хъдсън. Това ще спести малко време. По-близо е от Батъри Парк. Знаете ли я?

— Разбира се. Може ли още нещо, капитане?

— Слушам.

— Много от гмурканията си съм направила в Карибско море.

— Да?

— След това, когато плавахме към сушата, екипажът правеше пунш с ром за всички — беше включен в цената на курса. Имате ли нещо подобно на катерите на Бреговата охрана?

— Знаете ли, полицай, може би ще успеем да уредим нещо.

— След петнайсет минути съм на площадката. Връзката прекъсна. Сакс срещна погледа на Райм.

— Ще ти се обадя, за да докладвам какво съм намерила.

Толкова много неща искаше да й каже Райм, но не можеше.

Тя се замисли за момент, сетне погали дясната му ръка — тази, чиито пръсти все още можеха да имат някаква сетивност. Не сега обаче. Може би след операцията.

Райм вдигна очи нагоре, към стаята си, където богът на детективите, Гуанди, седеше пред чаша изпаряващо се сладко вино. Райм, разбира се, се сдържа и предпочете да не моли това езическо божество да пази Сакс — предаде пожеланието си за безопасно пътуване лично на нея, макар и мълчаливо.

* * *

„Да научиш три неща от един пример…“ „Конфуций, а? Това ми харесва“ — помисли си Линкълн Райм. Обърна се към болногледача си:

— Трябва ми нещо от мазето.

— Какво?

— Екземпляр от книгата ми.

— Не знам къде са.

— В такъв случай най-добре да започнеш да търсиш, не мислиш ли?

Том въздъхна и излезе.

Райм говореше за книгата, която бе написал преди няколко години, „Сцени на престъплението“. В нея той описваше петдесет и едно места на стари престъпления от Ню Йорк, някои разкрити, други — не. Книгата включваше примери за най-известните престъпления в града, от тежки сбивания в района файв Пойнтс, смятан за едно от най-опасните места на земята през деветнайсети век, през убийството от ревност на Станфорд Уайт в Медисън Скуеър Гардън, до злощастното последно хранене на Джоуи Гало в едно ресторантче в Малката Италия и смъртта на Джон Ленън. Илюстрованата книга бе популярна — макар и не чак толкова, че да се разпродаде целият тираж; залежалите екземпляри още събираха праха по рафтовете с „намалени книги“ на книжарниците или по евтини разпродажби из цялата страна.

Райм обаче тайно се гордееше с творението си — то бе първото му връщане към реалния свят след нещастния случай, доказателство, че въпреки сполетялата го беда той е способен да направи нещо друго, освен да лежи и да оплаква участта си. Том се върна след десет минути. Лицето му бе покрито с пот и наръсено със сажди.

— Бяха в най-забутания ъгъл. Под десетина картона. Виж на какво заприличах!

— Е, ако беше подредил по-добре долу, щеше да ти е по-лесно — промърмори Райм, без да сваля очи от книгата.

— Може би, ако не ме беше накарал да ги разкарам някъде, ако не беше поискал да ти се махнат от очите и ако не беше намразил толкова цитатите си, също щеше да ми е по-лесно.

— Кажи, корицата да не е скъсана?

— Не, нищо й няма.

— Я да видя.

Болногледачът сърдито изтръска панталона си и вдигна книгата.

— Става — отбеляза Райм.

Огледа неловко стаята. Пулсът думкаше в ушите му, а това означаваше, че сърцето му, което не можеше да почувства, се е разтуптяло твърде силно.

— Какво има, Линкълн?

— Онази контактна плоскост. Още ли е тук?

Преди няколко месеца Райм бе поръчал една контактна плоскост, свързана с компютъра като мишка. Смяташе, че ще може да я използва с единствения си движещ се пръст — безименния на лявата ръка, — за да работи с компютъра. Не беше споделил пред Том и Сакс колко е важно това приспособление да проработи.

То обаче не му послужи. Движенията на пръста му бяха твърде ограничени, за да мести курсора. За разлика от контактното управление на инвалидната му количка, управлението на компютъра не беше предвидено за хора в неговото състояние.

Този неуспех го бе отчаял в известна степен.

Том излезе и се върна с малкото сиво устройство. Свърза го с компютъра и го постави под пръста на Райм.

— Какво ще правиш с това? — поинтересува се.

— Само го дръж неподвижно! — нареди криминологът.

— Добре.

— Команда, курсор надолу. Команда, курсор стоп. Команда, двойно щракване. — Компютърът стартира програмата за чертаене. — Команда, чертай права.

— Къде научи това? — попита изненадан Том.

— Тихо! Не ме разсейвай.

Райм си пое дълбоко дъх и започна да движи безименния пръст на лявата си ръка по плоскостта. На екрана се появи накъдрена линия. От напрежение по челото му изби пот.

Задъхан, възбуден, сякаш обезврежда бомба, Райм изсъска през зъби:

— Премести плоскостта наляво, Том. Внимателно. Болногледачът се подчини и Райм продължи да дава команди.

Десет минути на болка, десет минути на отчаяни усилия… Накрая остана доволен от резултата. Отпусна глава на възглавницата на инвалидната количка.

— Команда, печатай.

Том отиде до принтера.

— Искаш ли да видиш творението си?

— Разбира се, че искам — тросна се Райм. Том взе листа и го вдигна пред очите му. „На приятеля ми Сони Ли. От Линкълн.“

— Струва ми се, че това е първото, което пишеш след нещастието. С истинския си почерк.

— Повече прилича на драсканиците на първолаче — изръмжа Райм. — Едва се чете.

— Към книгата ли да го прикрепя? — попита Том.

— Ако обичаш. Благодаря. Остави я след това тук. Ще я дадем на Ли, когато се върне.

— Ще я опаковам.

— Не мисля, че се налага да се престараваме чак толкоз — сопна се Райм. — Хайде сега да се връщаме към уликите.