Джефри Дивър
Каменната маймуна (32)

32.

Десетки светлини примигваха около небостъргача. Призрака се обърна и ги погледна. Юсуф караше мълчаливо по Чърч Стрийт. Загубата на още един другар го бе разтърсила, но шофираше бавно и внимаваше да не привлича вниманието върху крадения микробус „Уиндстар“. След като старецът се беше самоубил, без да разкрие нищо (в джобовете си също не носеше нищо), Призрака бе избягал по стълбите и прекосяваше тичешком паркинга точно когато се чуха първите сирени. Сега опитваше да успокои дишането и пулса си.

Полицията бе пристигнала твърде бързо, за да се предположи, че е реагирала на сигналите за изстрелите; явно знаеха, че той е там. Как са разбрали? Този въпрос си задаваше Призрака, докато зяпаше разсеяно минувачите. Реши, че са открили скривалището му по записите от телефонните разговори на уйгурската организация в Куинс. Така полицията бе научила номера на мобилния му телефон и беше засякла местонахождението му. Вероятно имаше и други следи; сведенията му за Линкълн Райм говореха, че той е напълно способен да се досети къде е тайната му квартира. Тревожеше го обаче това, че не е получил предупреждение за полицейската акция. Юсуф каза нещо на родния си език и Призрака го накара да повтори на английски.

— Къде отиваме?

Призрака имаше няколко тайни квартири в града, но само една бе наблизо. Каза му накъде да кара и му даде още пет хиляди долара.

— Иди намери някой друг, който да ни помага. Юсуф се поколеба.

— Съжалявам за приятелите ти — добави Призрака, като се стараеше да прикрие презрението в гласа си и да му придаде по-съчувствен тон. — Те бяха невнимателни. Ти не си като тях. Имам нужда от помощта ти. Ще получиш още десет хиляди. В брой и само за теб. Няма да се налага да делиш. Турчинът кимна. Трафикантът продължи:

— Добре, иди да вземеш още някой. Само че не от уйгурския център, Не се връщай там. Полицията ще го наблюдава. И намери друг телефон. Обади се на моя и остави новия си номер.

Той даде на турчина друг мобилен номер.

— Остави ме на тази пресечка.

Турчинът спря на Канал Стрийт, недалеч от мястото, където предния ден замалко не бяха убили Ву. Призрака слезе и се опря на прозореца, докато уйгурът повтори инструкциите и номера му на английски. Микробусът отпътува.

Призрака се протегна и проследи с поглед млада китайка с тясна блуза, къса пола и невероятно високи токчета, с които се препъваше.

Изчака я да се загуби в тълпата. Не беше единственият, който я гледаше, но подозираше, че само той иска да й причини наистина голяма болка, преди да спи с нея.

Призрака се обърна в противоположната посока и тръгна по Канал Стрийт. До тайната квартира оставаше още доста път — намираше се почти на километър на изток. Докато вървеше, той обмисли какво трябва да направи: Най-напред да се сдобие с нов пистолет — нещо голямо, „ЗИК Зауер“ или „Глок“. Надпреварата за откриването на Чан се очертаваше да е жестока. Той или полицията. И ако се стигне до престрелка, Призрака искаше да има добро оръжие. Трябваше да си набави и нови дрехи. А и някои други неща.

Борбата ставаше все по-трудна. Той се замисли за младите си години, когато се криеше от активистите на Мао на бунището и търпеливо дебнеше плъхове и кучета. Спомни си как бе търсил убийците на баща си в младежката бригада. Тогава бе научил много за изкуството на преследването. По-силният и по-многоброен противник очаква да го дебнеш и да търсиш слабото му място и замисля защитата си според това предположение. Единственият начин да победиш такъв враг обаче е да използваш силата му срещу него. Точно така смяташе да постъпи сега.

Найсин ли?, запита се.

Не. Времето за чакане бе изтекло.

* * *

Чан Меймей постави чаша чай пред сънливия си съпруг.

Той погледна бледозелената чаша, но вниманието му, както и на съпругата и синовете му, бе насочено към телевизора.

В новините, както научи с помощта на превода на Уилям, бяха съобщили за два трупа в Батъри Парк Сити, Манхатън. Единият беше емигрант от китайски Туркестан от Куинс.

Другият бе шейсет и девет годишен китаец, вероятно един от пътниците на „фуджоуския дракон“.

Сам Чан се беше събудил, с пресъхнала уста и замаян, преди половин час. Бе опитал да стане, но падна с трясък и жена му и децата притичаха разтревожени. Веднага щом откри, че пистолетът липсва, разбра какво е направил баща му и се насочи с несигурна походка към вратата.

Меймей обаче го спря:

— Прекалено късно е.

— Не! — изкрещя той и се свлече на дивана. Обърна се към нея. Загубата и скръбта го изпълниха с гняв. Той се нахвърли върху съпругата си:

— Ти му помогна, нали? Знаела си какво е смятал да направи!

Жена му стискаше парцаленото коте на Пои и мълчеше. Чан вдигна юмрук. Меймей присви очи и се извърна в очакване на удара. Уилям запристъпя нервно, Роналд заплака. Сам Чан обаче свали ръката си. Замисли се. „Аз научих нея и децата си да почитат старите хора, и най-вече баща ми. Чан Дзечи й е заповядал да му помогне и тя се е подчинила“, си каза.

Изчака известно време, докато ефектът от силното лекарство отмине; разкъсваше се от тревога и в същото време се надяваше на чудо. Новините обаче потвърдиха, че се е случило най-лошото.

Уйгурът бил застрелян, според репортажа, от стареца, който пък починал от свръхдоза морфин, очевидно самоубийство. Подозираше се, че апартаментът е бил скривалище на Кван Ан, трафиканта на хора, издирван заради потапянето на „фуджоуския дракон“ рано сутринта предния ден. Кван се измъкнал от сградата преди пристигането на полицията.

Роналд хлипаше и местеше поглед ту към телевизора, ту към родителите си.

— Дядо, дядо! — не спираше да повтаря.

Седнал с кръстосани крака, Уилям се клатеше нервно напред-назад и мрачно превеждаше думите на красивата тв водеща. По някакво съвпадение тя бе китайка. Репортажът свърши и сякаш по сигнал Меймей стана и отиде в спалнята. Върна се с един лист. Подаде го на мъжа си, след това вдигна Пои и изтри лицето и ръчичките й.

Вцепенен, Сам Чан взе сгънатия лист и го отвори. Писмото бе написано с молив, не с четчица и тъмно мастило, но йероглифите бяха изящно очертани. Истински художник, старецът можеше да постигне съвършенство независимо от средството за писане.

Синко,

Животът ми протече по-пълноценно, отколкото съм се надявал. Вече съм стар и болен. Надеждата за още година-две на този свят не ме радва. Предпочитам да изпълня дълга си и да се върна към душата на Природата в часа, предопределен от Книгата на живите и мъртвите.

Този момент дойде.

Мога да ти кажа много неща, да ти преподам всички уроци на живота си, всичко, което съм научил от баща си, от майка ти и от теб, синко мой. Предпочитам обаче да не го правя. Истината е една, но пътят, по който стигаме до нея, е лабиринт и всеки трябва сам да мине през него. Аз посадих здраво бамбуково растение и то израсна добре. Продължавай пътя си далеч от пръстта, все към светлината и храни собствените си млади фиданки. Бъди бдителен като всеки селянин, но им осигури и достатъчно пространство. Аз видях стръковете; те ще израснат прави.

Баща ти

Обзе го непосилна ярост.

Изправи се рязко, все още замаян от лекарството, и се олюля. Запрати чашата с все сила в стената и тя се разби. Роналд се сви изплашено

— Ще го убия! — изрева Сам Чан. — Призрака ще умре!

Крясъкът му разплака бебето. Меймей прошепна нещо на синовете си. Уилям се поколеба, но сетне кимна на Роналд, който взе Пои. Трите деца се оттеглиха в спалнята.

— Веднъж го намерих, пак ще го открия — каза Чан твърдо. — Уилям може да ми осигури друг пистолет. Този път…

— Не! — изрече Меймей.

— Какво? — изненада се Чан. Тя преглътна и сведе поглед:

— Няма да го направиш.

— Не ми говори така. Ти си ми жена!

— Да — отвърна тя с треперещ глас. — Жена съм ти. И съм майка на децата ти. Какво ще стане с нас, ако умреш? Замислял ли си се за това? Ще останем на улицата, ще ни депортират — а знаеш какъв живот ни очаква в Китай; вдовица на дисидент, без имот, без пари. Това ли искаш?

— Баща ми е мъртъв! А ние дори не можем да погребем праха му! Виновникът трябва да умре.

— Не, не трябва — възрази тя, незнайно как събрала кураж. — Баща ти беше стар. Болен. Той не е център на вселената, животът трябва да продължи.

— Как можеш да говориш така? Благодарение на него съм се родил аз!

— Той води пълноценен живот, но вече го няма. Ти живееш в миналото, Дзинърдзъ. Родителите ни заслужават да ги почитаме, но нищо повече.

Потресен, той осъзна, че жена му е използвала малкото му име. Не помнеше да го е наричала така от години — поне не след женитбата им. Досега винаги използваше почтителното джанфу, „съпруже“.

Тя продължи:

— Ти няма да отмъстиш за него. Ще останеш с нас, ще се криеш, докато Призрака бъде заловен или убит. След това с Уилям ще започнете работа в печатницата на Джоузеф Таи. А аз ще стоя вкъщи и ще уча Роналд и Пои. Всички ще научим английски, ще спечелим пари… И когато се обяви амнистия, ще получим гражданство. — Тя замълча за момент, за да избърше обляното си със сълзи лице. — И аз го обичах, ако искаш да знаеш. Моята скръб е не по-малка от твоята.

И се втурна да разтребва.

Чан се отпусна на дивана и прекара дълго време в мълчание, втренчен в изтъркания червен килим. Сетне се изправи, отиде в спалнята и даде знак на малкия си син да го последва. Момчето боязливо излезе в хола и се приближи до дивана. Двамата седнаха. След малко Чан възвърна самообладанието си. Обърна се към Роналд:

— Синко, знаеш ли за войниците от Цин Ши Хуан?

— Да, татко.

Това бяха хиляди глинени статуи на войници, конници и коне в цял ръст, изработени близо до Сиан по заповед на първия китайски император около 200 г. пр. н. е. и поставени в гробницата му. Армията трябвало да го съпровожда в задгробния живот.

— Ние ще направим същото за дядо ти. — Чан се задави от скръб. — Ще изпратим някои неща в небето, за да може той да ги ползва.

— Какви неща?

— Неща, които бяха важни за него, докато беше жив. Той загуби всичко на кораба, но ние ще му ги нарисуваме.

— Така става ли? — смръщи лице момчето.

— Да, но ще трябва да ми помогнеш. Роналд кимна.

— Вземи няколко листа и този молив. — Чан кимна към масата. — Защо не нарисуваш любимите му четки, онези с вълчи и кози косми? Също перодръжката и мастилницата му. Помниш ли как изглеждат?

Роналд взе молива с малката си ръка. Наведе се над листа и се зае със задачата.

— И бутилка от оризовото вино, което обичаше — предложи Меймей.

— Ами прасе? — попита момчето.

— Прасе ли? — изненада се Чан.

— Той обичаше свинско с ориз, не помниш ли?

Чан усети, че някой стои зад гърба му. Обърна се — Уилям гледаше рисунката на брат си.

— Когато баба умря, горихме пари — каза мрачно младежът.

По традиция на китайските погребения горят листчета, изрисувани като банкноти от по един милион юана, издавани от Банката на ада, така че починалият да може да ги харчи в отвъдния свят.

— Мога да нарисувам няколко банкноти — добави Уилям.

Буря от чувства се разрази в душата на Сам Чан при тези думи на сина му. Така му се искаше да го прегърне!

— Моля те, синко — изрече глухо.

Слабото момче коленичи до брат си и започна да рисува банкнотите.

След като децата свършиха с рисуването, Чан даде знак на семейството си да се съберат в задния двор на новото им жилище. Сякаш наистина погребваха Чан Дзечи, те запалиха ароматни пръчици на земята, за да обозначат мястото, където би трябвало да лежи мъртвецът. След това изгориха рисунките на двете момчета, гледайки как димът изчезва в сивото небе и как хартията се превръща в черен прах.