Джефри Дивър
Каменната маймуна (31)

31.

Присвил очи, Чан Дзечи огледа мъжете в стаята: Призрака и двама от някое малцинство — уйгури или казахи, единият бе въоръжен. Както много китайци хан от по-старото поколение, Чан Дзечи гледаше на тях като на „варвари“.

Старецът пристъпи в стаята и се замисли: Какво странстване го бе довело тук, където щеше да срещне смъртта си. Мислеше и за сина си, Сам Чан, който, надяваше се, още спеше, упоен от чая, съдържащ порядъчно количество морфин.

„Каква е единствената причина един мъж да направи това, което смяташ да извършиш сега — нещо толкова смело и опасно?“

„Заради децата си.“

Никой баща, разбира се, няма да остави сина си да отиде на сигурна смърт. Чан Дзечи бе взел решение още при завръщането на Сам от Китайския квартал предната нощ — да упои сина си и да дойде вместо него. Сам имаше половин живот пред себе си в Красивата страна. Трябваше да отгледа синовете си, а сега (по някакво чудо) — и дъщерята, която Меймей толкова желаеше. Тук имаше свобода, тук имаше мир, тук имаше успех. Нямаше да позволи на сина си да пропусне тези неща.

Когато упойката подейства и клепачите на сина му се затвориха, а чашата падна от ръката му, Меймей бе скочила уплашено. Чан Дзечи обаче й каза какво е направил и какво възнамерява да извърши. Тя опита да го разубеди, но тъй като беше жена и негова снаха, трябваше, макар и неохотно, да се подчини на желанието му. Чан Дзечи взе пистолета и малко пари, прегърна Меймей и докосна челото на сина си за последен път. След това излезе, като преди това заръча да не будят Уилям в никакъв случай.

Сега той пристъпи вдървено в луксозния апартамент на Призрака. Варваринът с пистолета не се отделяше от него и Чан Дзечи разбра, че преди всичко трябва да го успокои, за да получи възможност да извади оръжието си и да застреля трафиканта.

— Познавам ли те? — попита Призрака и го изгледа изпитателно.

— Може би — отвърна старецът; измисли нещо, което, поне според него, звучеше правдоподобно. — Свързан съм с — тонговете в Китайския квартал.

— Аха.

Призрака отпи глътка чай.

Варваринът остана наблизо и продължи да гледа стареца подозрително. Другият млад мъж, мургав и начумерен, отново седна на мястото си в другия край на апартамента.

Чан Дзечи щеше да застреля Призрака веднага щом нещо отвлече вниманието на по-близкия телохранител.

— Седни, старче — покани го трафикантът.

— Благодаря. Краката ми не са добре. Влага и горещина в костите.

— Значи знаеш къде се крият Чан? —

— Да.

— Откъде да съм сигурен, че мога да ти имам доверие?

„Моля те — обърна се мислено старецът към собствения си баща, напуснал земята преди 46 години, най-важния бог в пантеона на Чан Дзечи, по-почитан и от Буда. —

Татко, накарай този човек да свали пистолета и ми дай пет секунди. Позволи ми да спася семейството си. Дай ми шанс за един изстрел — само това те моля. На три метра съм, няма как да не улуча.“

— Откъде познаваш Чан? — попита Призрака.

— От един роднина във Фуджоу.

— Знаеш, че им желая злото. Защо ги предаваш?

— Трябват ми пари за сина ми. Болен е. Има нужда от лекар.

Призрака вдигна рамене и се обърна към варварина:

— Претърси го. Да видим какви документи носи. „Не!“ — уплаши се Чан Дзечи.

Варваринът застана пред него, като препречи видимостта — и прицела му — към Призрака.

Чан Дзечи вдигна ръце и спря варварина:

— Моля ви. Аз съм стар човек. Заслужавам малко уважение. Не ме пипайте. Сам ще ви дам документите си. Варваринът погледна Призрака и вдигна вежди. В този момент Чан Дзечи извади пистолета от джоба си и без колебание застреля телохранителя в слепоочието. Той се свлече тежко и остана неподвижно, проснат върху една табуретка. Призрака обаче реагира мълниеносно и точно когато Чан Дзечи стреляше по него, скочи зад един масивен диван. Куршумът се заби в кожата, но не можеше да се разбере дали е улучил трафиканта. Старецът насочи оръжието към варварина в другия край на апартамента, но той вече бе извадил пистолета си и се прицелваше. Чан Дзечи чу гърмежа и почувства болка в бедрото; куршумът наруши равновесието му и той падна по гръб на пода. Варваринът се хвърли към него. Старецът можеше да стреля по него и вероятно да го улучи. Вместо това се извъртя към дивана и натисна спусъка няколко пъти.

Даде си сметка, че оръжието вече не произвежда изстрели.

Куршумите бяха свършили. Беше ли улучил?

„О, моля те, Гуани, богиньо на милосърдието… Моля те.“

На стената се очерта сянка. Призрака се появи иззад дивана, невредим, със собствения си пистолет в ръка. Задъхан, той насочи черното дуло към Чан Дзечи и направи крачка към него. Хвърли поглед на мъртвия варварин.

— Ти си бащата на Чан — каза.

— Да, а ти си дяволът, който е на път към ада.

— Само че не с твоя билет.

Другият варварин скимтеше истерично на някакъв неразбираем език до трупа на сънародника си. Изведнъж се изправи и се нахвърли върху стареца, насочи пистолет към него.

— Не, Юсуф! — спря го Призрака. — Той ще ни каже къде са останалите.

— Нее…

— Нямаме време — продължи да го убеждава Призрака. — Някой сигурно е чул изстрелите. Трябва да тръгваме. Слез по стълбището. Не взимай асансьора. Изкарай микробуса пред задния вход.

Уйгурът се бе вторачил в Чан Дзечи с широко отворени очи, ръцете му трепереха от ярост.

— Чу ли? — изрева Призрака.

— Да.

— Тръгвай тогава. Идвам след минута. Върви!

Чан Дзечи запълзя отчаяно към най-близката врата, водеща към тъмна спалня. Погледна назад. Призрака беше в кухнята и взимаше дълъг и тънък нож от една поставка. Трафикантът се насочи към стареца.

* * *

Точно пред Амелия Сакс, летяща с яркожълтия си шевролет „Камаро“ със сто километра в час, се издигаше сградата, където се намираше скривалището на Призрака. Беше огромна, с много етажи и голяма площ. Търсенето на апартамента на трафиканта щеше да е трудна работа.

Радиостанцията й изпращя остро:

— До всички патрули в района на Батъри Парк Сити, имаме сигнал за изстрели. Внимание… Адресът е Патрик Хенри 805. Всички в района да се насочат към местопроизшествието.

Същата сграда, пред която се намираше тя. Тази на Призрака. Дали беше съвпадение? Сакс се съмняваше. Какво бе станало? Дали Чан не бяха в сградата? Дали ги беше примамил? Цялото семейство, децата… Тя заби крак в педала на газта и освободи копчето на микрофона, закачен на яката й.

— Кола пет-осем-осем-пет до централата. Наближавам мястото на инцидента. Нещо по-подробно?

— Нищо, пет-осем-осем-пет.

— Номер на апартамента?

— Не.

— Край.

Три други коли докладваха, че са на път към мястото, но след десет секунди шевролетът на Сакс вече бе спрял на улицата, така че да остане място за линейките и другите автомобили, които щяха да се стекат около сградата.

Докато влизаше, тя забеляза големи саксии с пресен тор от угнили иглички пред сградата — част от него се беше разпиляла по тротоара. Вътре подовете бяха постлани с лъскав розов мрамор.

Портиер нямаше, но във фоайето стояха неколцина души и гледаха смутено асансьора.

Сакс се обърна към един мъж на средна възраст с работно облекло:

— Вие ли подадохте сигнала за изстрелите?

— Чух нещо, но не мога да кажа откъде.

— Някой да знае?

— Мисля, че откъм запад — отвърна една възрастна жена. — Високо горе, но не мога да определя с точност.

Още две патрулни коли спряха пред сградата и полицаите се втурнаха вътре. Селито, Ли и Алън Коу ги следваха. Появи се една линейка, след нея — два микробуса на Отряда за бързо реагиране с десетина полицаи.

— Приехме сигнала — каза Селито. — Това е неговата сграда, нали? На Призрака.

— Да — потвърди Сакс.

— Господи! — промърмори детективът. — Тук сигурно има триста апартамента.

— Двеста седемдесет и четири — уточни възрастната жена.

Селито и Сакс обсъдиха набързо възможностите. Апартаментът на Призрака сигурно бе нает на чуждо име. Единственият начин да го намерят беше рискована проверка на всяко жилище. Късо подстриганият Бо Хауман нахълта с неколцина полицаи от Специалния отряд.

— Всички изходи са блокирани — обяви той. Сакс кимна и се обърна към възрастната жена:

— На кой етаж?

— Бях на деветнайсетия. Западното крило. Чуха се страшно близо! Много се уплаших…

Млад мъж с елегантен костюм се беше присъединил към тях.

— Не, не, не — възрази той. — Убеден съм, че беше от петнайсетия. Юг, не запад.

— Сигурен ли сте? — попита Хауман.

— Напълно.

— Не съм съгласна — възрази предпазливо жената. — Бяха на по-горен етаж и със сигурност в западното крило.

— Страхотно — измърмори Хауман. — Е, да действаме. Може да има ранени. Ще претърсим навсякъде.

Радиостанцията на Сакс отново изпращя.

— Централа до пет-осем-осем-пет.

— Слушам, Централа.

— Свързвам ви.

— Прието.

— Сакс, там ли си? — прозвуча гласът на Линкълн Райм.

— Да, казвай. Тук сме с Лон, Бо и спецотряда.

— Слушай, говорих с диспечерите и анализирах обажданията от сградата. Излиза, че изстрелите са дошли или от осемнайсетия, или от деветнайсетия етаж, някъде по средата на западното крило.

Високоговорителчето беше на радиостанцията, не на слушалка, така че всички наоколо го чуха.

— Разбрано? — обърна се Хауман към подчинените си. Те кимнаха.

— Ще претърсим, Райм — каза Сакс. — Ще ти се обадя. Хауман раздели хората си — по един екип за осемнайсетия и деветнайсетия етаж и един за стълбището.

Агент Коу, застанал наблизо, проверяваше пистолета си — големия „Глок“, с който бе произвел прибързания изстрел. Беше се включил към единия от отрядите.

— Дръж го настрана — прошепна Сакс на Хауман. — Създава неприятности.

Сакс и командирът на Отряда за бързо реагиране се познаваха отдавна — той я бе виждал как действа в няколко престрелки. Хауман се приближи до Коу. Сакс не чу какво говорят, но тъй като операцията беше на нюйоркската полиция, Хауман вероятно нареди на агента от ИНС да не се намесва. След кратък и разгорещен спор лицето на Коу почервеня като косата му. Хауман обаче бе запазил волята — и поведението — на сержант от армията и накрая агентът се отказа от безполезните протести. Извъртя се и изскочи на улицата, вадейки мобилния си телефон, без съмнение за да се оплаче на Пийбоди или на някой друг във федералната сграда.

Командирът на Отряда за бързо реагиране остави няколко души във фоайето, а Сакс и другите се качиха в асансьора и потеглиха към осемнайсетия етаж.

Когато вратата се отвори, всички се отдръпнаха. Един от отряда огледа коридора с метално огледало на дълга дръжка.

— Чисто е.

Излязоха, тръгнаха внимателно по килима, като гледаха да не издават звук, макар екипировката им да дрънкаше като звънците на стадо овце. Хауман направи знак да се разгърнат. Обградена от двама едри мъжаги с готови за стрелба автомати, Сакс избра една врата и почука. Отвътре се чу странен шум. леко издумкване, сякаш някой поставя нещо тежко до вратата. Сакс погледна двамата си придружители и те насочиха оръжията си към входа. Сакс извади пистолета си и леко се отдръпна.

Отвътре се чу нов шум, стьржене на метал.

Какъв беше този звук?

Отвътре изтрака верига. Сакс стисна пистолета. Вратата се отвори.

На прага се показа дребничка, белокоса жена.

— А, полицията. Сигурно за тези бомбички, от които се оплаках. — Тя погледна големите автомати на полицаите. — Уха. Ама че работа!

— Точно така, госпожо — каза Сакс.

Забеляза, че думкането е било от столчето, което жената явно бе използвала, за да стигне шпионката. Жената се разтревожи:

— Нямаше да носите това, ако бяха само бомбички, нали?

— Не сме сигурни какво е, госпожо. Опитваме да разберем откъде е дошъл гърмежът.

— Мисля, че от 18К, от онази страна на коридора. Затова помислих, че са бомбички — защото там живее един жълт. Или азиатец, или както там ги наричат вече. Те използват бомбички при ритуалите си. За да плашат дракони и демони. А може би призраци. Не знам.

„Да отрежеш опашката на демона…“

— Има ли други азиатци на този етаж?

— Не, не мисля.

— Добре, госпожо, благодаря. Бихте ли се прибрали? Моля ви, заключете и не отваряйте, каквото и да чуете.

— О, божичко! — Жената отново погледна мъжете с автоматите. — Бихте ли ми казали…

— Моля ви — настоя Сакс, усмихната, но с глас, нетърпящ възражения.

Сама затвори вратата на жената. След това прошепна на Хауман:

— Мисля, че е 18К.

Хауман приближи апартамента. Почука на вратата:

— Полиция, отворете! Никакъв отговор. Той отново извика. Пак нищо.

Хауман кимна на хората си. Двама мъже изскочиха безшумно напред. Вдигнаха голяма метална тръба и удариха с нея вратата близо до бравата. Вратата отхвръкна навътре. Мъжете пуснаха тръбата, тя отчупи няколко люспи от мраморния под. Половин дузина въоръжени полицаи нахълтаха в апартамента.

Амелия Сакс също влезе, макар и след колегите си, носещи пълно защитно облекло: бронирани жилетки, качулки и шлемове. С пистолет в ръка тя спря на прага и огледа луксозния апартамент, боядисан в меки розови и сиви тонове. Отрядът се разгърна и провери всяка стая, всяко място, където би могъл да се скрие човек. Дрезгавите им гласове закънтяха из жилището:

— Тук е чисто… чисто… В кухнята е чисто. Няма заден вход… Чисто.

Призрака беше избягал.

Също както на плажа край Ийстън обаче бе оставил трупове след себе си. В хола лежеше мъж, приличащ на онзи, когото Сакс беше застреляла пред апартамента на Ву. Вероятно уйгур. Застрелян в упор. Беше проснат до надупчен от куршуми кожен диван. Наблизо лежеше евтин хромиран пистолет с изтрит сериен номер. Другият труп се намираше в спалнята.

Беше възрастен китаец, проснат по гръб, с безжизнен поглед. Имаше огнестрелна рана в бедрото, но куршумът не бе засегнал важни кръвоносни съдове; нямаше много кръв. Сакс не забеляза други рани, макар до него да лежеше дълъг кухненски нож. Тя си сложи гумени ръкавици и опипа яремната вена. Нямаше пулс.

Притичаха двама санитари от Бърза помощ. Наведоха се над стареца и след секунди потвърдиха, че е мъртъв.

— Причина за смъртта? — обади се единият. Сакс приклекна до тялото.

— А, ето.

Кимна към ръката на мъжа, стиснала кафяво шишенце. Сакс разтвори пръстите му. Етикетът бе на китайски и английски.

— Морфин — обяви тя. — Самоубийство.

Това трябваше да е някой от емигрантите от „фуджоуския дракон“ — може би бащата на Чан, дошъл да убие Призрака. Тя си представи какво е станало: бащата застрелял уйгура, но Призрака успял да скочи зад дивана и старецът останал без патрони. Призрака взел ножа и смятал да го измъчва, за да научи къде са останалите от семейството, но емигрантът се самоубил.

Хауман се заслуша в радиостанцията си и докладва, че останалата част от сградата е чиста. Призрака беше избягал.

— Мамка му — промърмори Сакс.

Екипът от Отдела по криминология дойде — двама техници внесоха два големи метални куфара в коридора. Сакс ги познаваше и им кимна за поздрав. Облече работния си костюм и обяви пред останалите:

— Трябва да извърша оглед. Бихте ли освободили помещението?

В продължение на половин час събира улики, никоя от които не даваше ясен отговор къде е отишъл Призрака.

Приключваше, когато усети цигарен дим. Сони Ли стоеше на прага и оглеждаше помещението.

— Аз познавам него от кораб — каза той; поклати тъжно глава. — Това баща на Сам Чан.

— Така помислих и аз. Защо го е направил? Един немощен старец сам срещу Призрака.,.

— За семейство — отвърна тихо Ли. — За семейство.

— Предполагам, че и ти искаш да огледаш — каза тя без ирония в гласа.

Правилното предположение на Ли за Джери Тан и изненадващата му поява пред апартамента на Ву доказваха способностите му на детектив.

— А ти какво мисли, че прави аз, Хонсе? Оглежда. Тя се засмя.

— Снощи говорил с Лоабан. Той ми разказал за огледи. Само че аз прави оглед във въображение.

Също като Райм, замисли се Сакс.

— Намери ли нещо полезно?

— О, много неща.

Тя се зае с по-реалните улики, попълни картончетата и опакова всичко.

В ъгъла забеляза малък олтар и няколко статуетки на китайски богове. В съзнанието й отново прозвучаха думите на възрастната жена от близкия апартамент:

„Използват бомбички в ритуалите си. Плашат с тях дракони и демони. А може би призраци.“