Джефри Дивър
Каменната маймуна (30)

30.

„Ти си остатък от старото. Разкайваш ли се?“

Призрака стоеше при прозореца на апартамента си в небостъргача на Патрик Хенри Стрийт и гледаше корабите, влизащи и излизащи от пристанището на петдесет метра долу и на миля напред.

Някои пореха вълните бързо, други се плъзгаха едва-едва.

Едни блестяха, други бяха покрити с ръжда като „Фуджоуския дракон“.

„… остатък от старото. Упадъчният ти начин на живот е отвратителен…“

Харесваше тази гледка. Извън Пекин и големите градове на Фудзян и Гуаидун в Китай имаше малко небостъргачи. Защото имаше малко асансьори. Положение, което бащата на Призрака замалко щеше да оправи през шейсетте.

Баща му бе надарен с рядката комбинация от амбиции и ясни идеи за постигането им. Дебелият бизнесмен се занимаваше с много предприятия: продаваше военна продукция на виетнамците, които по онова време се запасяваха, за да прогонят американците от недоносения придатък на страната им на юг; занимаваше се с извозване на боклук; даваше заеми; строеше частни жилища и внасяше руска техника — чийто най-печеливш продукт бяха асансьорите „Лемаров“, евтини, функционални и рядко причиняващи смъртни случаи.

Под покровителството на един фуджоуски колектив Кван Баба (малкото му име означаваше „баща“) бе сключил договори за покупката на хиляди асансьори, за продажбата им на строителни колективи и наемането на руски техници да ги инсталират. Имаше всички причини да вярва, че благодарение на усилията му китайските градове ще се променят и че богатството му ще стане още по-голямо. И защо да не успее? Той носеше официалната униформа, присъстваше на конгресите на ККП винаги когато можеше, имаше връзки из цялата югоизточна част на страната и кооперативът му бе един от най-успешните в провинция Фудзян, изпращаше купища пари в Пекин. Кариерата му обаче беше обречена. И причината за това бе проста: набитият, лишен от чувство за хумор мъж на име Мао Дзъдун, чиято капризна Културна революция от 1966 година накара студентите из цялата страна да се вдигнат и да разрушат четирите стари неща: старата култура, старите обичаи, идеи и навици.

Бащината къща на Призрака в един елегантен квартал на Фуджоу бе сред първите цели на развилнелите се младежи, излезли по улиците буквално разтреперани от идеализъм.

— Ти си част от старото. Разкайваш ли се? Признаваш ли, че си привърженик на старите ценности?

Кван Баба ги бе посрещнал в хола, който изглеждаше тесен за тълпата крещящи младежи. Погледна ги не само със страх, но и с удивление; защото наистина не виждаше какво зло е направил.

— Покай се и се превъзпитай и ще те пощадим.

— Ти си виновен, защото си роб на старото мислене, на старите ценности, на старата култура… Вие построихте империя от лакеи на гърба на народа.

Всъщност студентите нямаха ни най-малка представа как си изкарва прехраната Кван Баба и дали кооперативът му се основава на принципите на капитализма на Дж. П. Морган, или на марксистко-ленинско-маоисткия комунизъм. Знаеха само, че къщата му е по-хубава от техните и че той може да си позволи да купува произведения на изкуството от отреченото „старо“ време — изкуство, което не спомагаше с нищо за борбата на народа срещу потисниците от Запада.

Кван, жена му, дванайсетгодишният Ан и по-големият му брат стояха занемели пред бясната тълпа. — Ти си остатък от старото…

Тази нощ премина като ужасен, неясен сън за младия Ан.

Една сцена обаче се бе запечатала в съзнанието му и той си я спомни и сега, застанал в луксозния небостъргач с изглед към пристанището, в очакване на предателя на Чан. Високият водач на студентите стоеше в средата на хола. Носеше очила с черни рамки и изкривени стъкла, защото бяха произведени от един от местните колективи. Пръскайки слюнки, той влезе в ожесточен диалектически спор с младия Ан, застанал до бъбрековидната масичка, на която преди години баща му го бе учил да използва сметало.

— Ти си част от старото — крещеше студентът. — Разкайваш ли се?

За да придаде тежест на думите си, той думкаше силно по пода с дебела сопа при всяка своя фраза.

— Да, разкайвам се — отговори спокойно момчето. — Моля народа да ми прости.

— Ще промениш упадъчния си начин на живот. Дум.

— Да, ще го променя — отговори Ан, макар че нямаше представа какво означава „упадъчно“. — Старото е заплаха за колективното благо и народа.

— Ако запазиш старите си възгледи, ще умреш. Дум.

— Ще ги отхвърля. Дум, дум, дум…

И така продължи безкрайно дълго… докато ударите на студента не отнеха живота на онова, което налагаше с металния накрайник на сопата си — родителите на Кван Ан, лежащи завързани и със запушени уста в краката му.

Момчето не погледна нито веднъж гърчещите се кървави тела, докато рецитираше молитвата, която студентите очакваха жадно от него:

— Покайвам се. Отхвърлям старото. Съжалявам, че се оставих да бъда съблазнен от нечестиви и упадъчни мисли.

Него пожалиха, но не и големия му брат, който изтича в бараката на двора и се върна с едно гребло — единственото оръжие, което глупавият младеж успя да намери. За минути студентите го смазаха на кървава купчина върху килима, безжизнен като родителите си.

Пламенните младежи взеха верния Кван Ан със себе си, приеха го във фуджоуската младежка бригада „Победно червено знаме“ и прекараха нощта в изкореняване на други остатъци от старото.

Никой от студентите не забеляза, че на следващата сутрин Ан се измъкна от импровизираната им главна квартира. Реформите, които им предстояха, явно бяха толкова много, че те май дори не го бяха запомнили.

Той обаче ги помнеше. Бе прекарал кратката си кариера като презиращ старото маоист — не повече от няколко часа — в запомняне на имената на активистите и планиране на смъртта им.

Той не бързаше. Найсин…

Инстинктът за самосъхранение на момчето бе силен и той избяга на бунището на баща си в покрайнините на Фуджоу. Живя там месеци. Обикаляше големия район, ловеше плъхове и кучета сред скелетите на стари машини и купищата отпадъци със самоделно копие — ръждясал амортисьор от останките на някакъв руски камион.

Когато стана по-самоуверен и научи, че активистите не го търсят, той започна да прави набези в града, да краде храна от контейнерите зад фуджоуските ресторанти. Заради големия опит в корабоплаването и контактите с останалата част на света жителите на Фуджоу винаги са били най-независимите сред китайците. Малкият Кван Ан научи, че комунистите стоят далеч от пристанището, където трафикантите на хора и контрабандистите не даваха пукната пара за угнетените народни маси, а влизането в идеологически спорове бе най-сигурният начин да загубиш живота си. Момчето бе осиновено от неколцина от тези мъже и започна да им изпълнява услуги, спечели доверието им и накрая получи разрешение да оглави някои от малките им операции, като кражби от доковете и рекет на дребни предприемачи в града.

Той уби за пръв път на 13 — един виетнамски наркопласьор, окрал трафиканта, за когото работеше Кван Ан. На четиринайсет най-после откри, измъчва и уби студентите, лишили го от семейството му.

Младият Ан не беше глупав; наблюдаваше и забелязваше, че престъпниците около него се издигат само до определено ниво — главно заради ниското си образование. Знаеше, че трябва да продължи обучението си, особено по английски — международния език на престъпността… и бизнеса. Промъкваше се в държавните училища във Фуджоу, които бяха толкова претъпкани, че учителите никога не забелязваха, че някой от учениците им не фигурира в дневниците. Момчето работеше упорито, събираше пари, учеше кои престъпления да избягва (кражбите от държавата и вносът на наркотици осигуряваха главна роля в знаменитите вторнишки екзекуции на местния стадион) и кои са приемливи: кражби от навлизащите на китайския пазар чуждестранни фирми, контрабанда на оръжие и трафик на хора. Опитът му на пристанищата го направи специалист в контрабандата, рекета и прането на пари и точно в тези области той натрупа богатството си — първо във Фуджоу и Хонконг, след това във вътрешността на Китай и Далечния изток. Изпитваше маниакален страх от камери, никога не даваше да го снимат, предприемаше отчаяни ходове, за да не се набива на очи, камо ли да го арестуват. Остана възхитен, когато научи, че един местен служител на закона му е дал прозвището Гуй, Призрака. Веднага започна да го използва.

Постигаше успех, защото парите сами по себе си не го привличаха. Обичаше по-скоро предизвикателствата на самата борба. Поражението му носеше срам. Победата го караше да се гордее. Движещата сила в живота му бе самото преследване. В хазартните заведения например играеше само игри, които изискват някакви умения. Отнасяше се с презрение към онези, които залагаха на късмета си или участваха в лотарии — не защото шансовете да спечели бяха толкова малки, а защото нямаше предизвикателство.

Предизвикателства…

Като издирването на Ву и Чан.

Ходът на преследването не го разочароваше. От източниците си Призрака научи, че семейство Ву са в специална тайна квартира — не на ИНС, а на нюйоркската полиция, което не беше очаквал. Юсуф бе говорил с един познат, който щеше да провери къщата и да проучи каква е охраната, може би дори да убие емигрантите, ако ги види.

Колкото до семейството на Чан — до вечерта щяха да са мъртви. Предадени от собствения си приятел, този Тан, когото Призрака, разбира се, щеше да убие, след като научи адреса на бегълците.

Остана доволен също така да научи, че полицията няма голям напредък в издирването му. От страна на ФБР разследването не вървеше и основната тежест падаше върху градската полиция. Ролите се сменяха. Мислите му бяха прекъснати от почукване по вратата. Предателят бе пристигнал.

Призрака кимна на един от уйгурите и той извади пистолета си. Трафикантът отвори бавно.

Мъжът пред вратата каза:

— Аз съм Тан. Идвам да се срещна с Призрака. Истинското му име е Кван. Имаме работа. Става дума за Чан.

— Влез — каза Призрака и пристъпи напред. — Искаш ли чай?

— Не — отвърна старецът, влезе, накуцвайки, и се огледа. — Няма да се задържам.