Джефри Дивър
Каменната маймуна (3)

3.

Вятърът се усили. Вълните подхвърляха „Фуджоуски дракон“ като перце.

Кван Ан, Призрака, ненавиждаше пътуванията по море. Беше свикнал със скъпите хотели, с лукса. Тези пътувания бяха мръсни, смрадливи, студени, опасни. Човекът не е успял да укроти морето, мислеше си той, и това никога няма да му се удаде. Морето е ледено покривало на смъртта.

Призрака огледа палубата, но не забеляза помощника си. Обърна се към носа и присви очи — бряг също не се виждаше, само планини от тъмна вода.

Той се качи на мостика и потропа по стъклото на задната врата. Капитан Сен вдигна поглед и Призрака му направи знак да се приближи.

Сен послушно излезе на дъжда.

— Бреговата охрана скоро ще е тук — изкрещя Призрака, за да надвика вятъра.

— Мога да се приближа достатъчно, за да пуснем лодките, преди да са ни пресекли пътя. Сигурен съм.

Призрака го изгледа сурово.

— Виж какво! Оставяш тези хора на мостика и слизаш заедно с останалите от екипажа при добитъка. Скрийте се с тях и никой да не излиза от трюма.

— Ама защо?

— Защото — обясни Призрака — ти си добър човек. Прекалено добър, за да можеш да лъжеш. Аз ще се представя за капитана. Мога да гледам човек в очите и той да повярва на всяка моя дума. Ти не си способен на такова нещо.

Призрака смъкна фуражката на капитана, Сен инстинктивно вдигна ръка, но после я отпусна унило. Призрака си сложи шапката.

— Ето — каза сухо, — приличам ли на капитан?

— Този кораб е мой.

— Не. При това пътуване „Драконът“ е мой. Плащам ти в зелено.

Американските долари бяха доста по-ценни от китайския юан, валутата, в която плащаха долнопробните трафиканти.

— Нямаш намерение да се биеш с тях, нали? С Бреговата охрана, имам предвид.

Призрака се изсмя нервно:

— Как мога да се бия с тях? Те са десетки, нали? — Той кимна към моряците на мостика. — Кажи им да изпълняват всичките ми заповеди.

Сен се поколеба и трафикантът го изгледа с онзи спокоен, смразяващ поглед, който плашеше всички.

— Нещо искаш да ми кажеш ли?

Сен сведе очи, върна се в кабината и даде нареждания на моряците си.

Призрака погледна към кърмата и отново потърси помощника си. След това нахлупи капитанската шапка и се качи на мостика, за да поеме командването.

* * *

„Десет съдии от ада…“

Той пропълзя по главната палуба до кърмата, провеси глава през борда и отново започна да повръща.

Цяла нощ, откакто започна бурята, бе лежал до една малка спасителна лодка, избягал от смърдящия трюм, за да прочисти тялото си от дисхармонията, създадена от бясното море.

„Десет съдии от ада!“ — помисли си отново. Вътрешностите му се раздираха от киселия стомашен сок, изпитваше такъв студ и такова отчаяние, както никога през живота си.

Казваше се Сони Ли, макар рожденото му име, дадено от баща му, да беше Канмей, което означава „Опълчи се срещу Америка“. Това бе обичайно за родените по време на управлението на Мао — да носят политически праволинейни — и срамни — имена. Въпреки това, както често става с младежите от китайското крайбрежие — провинциите Фудзян и Гуандун, — той бе приел и западно име. Бяха му го дали още като дете момчетата от тайфата: Сони, по името на опасния, злонравен син на дон Корлеоне в „Кръстника“.

Верен на филмовия герой, чието име носеше, Сони Ли беше видял — и причинил — много насилие, но нищо не го бе поставяло на колене, в прекия смисъл на думата, като морската болест.

„Съдии от ада…“

Беше готов да се яви пред тях. Щеше да отговаря за всичко лошо, което бе сторил, за цялата си глупост, за всички вреди. „Нека бог Тайшан ме вземе в ада. Само да свърши тая проклета морска болест!“ Замаян от недохранването от последните седмици и люшкането, той си представяше, че морето е развълнувано заради някакъв побеснял дракон, и му се искаше да извади тежкия пистолет от джоба си и да го изпразни в звяра.

Ли погледна назад към мостика и му се стори, че вижда Призрака, но веднага се наложи пак да се провеси през парапета. Сони Ли забрави трафиканта, забрави тежкия си живот във фудзян, забрави всичко освен десетте съдии от ада, насърчаващи весело демоните да ръчкат с копията си стомаха му.

Отново започна да повръща.

* * *

Високата жена се облегна на колата си. Контрастите у нея бяха ярки: червената й коса, развявана от ожесточения вятър, старият жълт „Шевролет Камаро“, черният колан с черния пистолет на кръста й.

Амелия Сакс, с дънки и загърната с дъждобран, на чийто гръб пишеше „Нюйоркска полиция — криминален отдел“, погледна бурните води на пристанището на Порт Джеферсън в северната част на Лонг Айлънд. Огледа сцената около себе си. Агенти от ИНС и фБР, полицаи от шерифството на Съфолк и управлението на Ню Йорк бяха обкръжили един паркинг, който в някой по-хубав августовски ден би трябвало да гъмжи от хора, дошли да се попекат на слънце. Силната буря обаче държеше летовниците далеч от брега.

Наблизо чакаха два големи затворнически автобуса на Управлението на поправителните заведения, взети назаем от ИНС, половин дузина линейки и четири микробуса с хора от отрядите за бързо реагиране на различни агенции. По плана, когато пристигне тук, „Драконът“ трябваше вече да е овладян от Бреговата охрана, а Призрака и помощникът му — арестувани. От забелязването на патрулния катер от китайците до вземането на кораба им на абордаж обаче имаше около четирийсет минути. Достатъчно време за Призрака и помощника му да се дегизират като емигранти и да скрият оръжията си, доста често използвана тактика от трафикантите. Моряците от Бреговата охрана нямаше да могат да претърсят качествено емигрантите и кораба преди идването им в пристанището и трафикантът и съучастниците му можеха да опитат да се измъкнат със стрелба.

Самата Сакс щеше да е изложена на особена опасност. Нейна работа бе да извърши оглед на кораба и да потърси доказателства, уличаващи Призрака и водещи до останалите му съдружници. Ако огледът се извършва дълго след бягството на извършителя, опасността за криминолога е сравнително малка. Ако обаче на местопрестъплението са скрити неизвестен брой престъпници, рисковете са големи, особено в случаите с трафиканти на хора, имащи достъп до сериозни оръжия.

Мобилният й телефон иззвъня и тя седна в шевролета, преди да вдигне.

Обаждаше се Райм.

— Готови сме — каза тя.

— Мислим, че са ни забелязали, Сакс. „Драконът“ се насочи към брега. Катерът ще го настигне, преди да се озове достатъчно близо, но се опасяваме, че Призрака се готви за бой.

Тя се замисли за бедните хора на борда.

Райм замълча; Сакс използва момента, за да попита:

— Тя обади ли се?

Кратка пауза. Сетне той отговори:

— Да. Преди десет минути. За следващата седмица имат свободно място в Болницата на Манхатън. Ще ми позвъни отново за повече подробности.

— Ааа…

„Тя“ беше доктор Черил Уивъц, известен неврохирург, дошла от Южна Каролина в Ню Йорк, за да води кратък курс за обучение в Болницата на Манхатън. „Мястото“, за което говореха, беше възможност за извършване на една експериментална операция на Райм, която можеше да повлияе благоприятно състоянието му.

Операция, която Сакс не одобряваше.

— На твое място бих повикал още линейки — каза Райм. Прозвуча сприхаво — не обичаше да обсъжда лични проблеми в хода на акция.

— Ще се погрижа.

— Пак ще ти се обадя, Сакс. Връзката прекъсна.

Тя изтича при един полицай от шерифството и уреди изпращането на допълнителни медицински екипи, Върна се в шевролета, седна и заслуша трополенето на едрите капки по предното стъкло и гюрука. От влагата в колата миришеше на пластмаса, машинно масло и стара тапицерия. Тя се замисли за Райм, за неотдавнашния си разговор с един друг лекар, нямащ нищо общо с неврохирургията. Не искаше да си спомня тази среща, но нямаше как да го предотврати.

Преди две седмици Сакс бе стояла до кафе-машината в чакалнята на една болница, пред вратата на кабинета, в който преглеждаха Линкълн Райм. Спомни си как юлското слънце блестеше безжалостно върху зелените плочки на пода. Облеченият в бяла престилка мъж се приближи и я заговори със смразяващо сериозен тон:

— А, госпожице Сакс. Ето ви и вас.

— Добър ден, докторе.

— Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм. — Да?

— Трябва да обсъдим нещо.

— Звучи, сякаш новините са лоши — отбеляза тя с разтуптяно сърце.

— Защо не седнем в онзи ъгъл? — предложи лекарят с глас на погребален агент.

— И тук е добре — каза твърдо тя. — Казвайте.

Един порив на вятъра я изкара от размислите и тя отново погледна към пристанището, дългия пирс, до който трябваше да хвърли котва „фуджоуският дракон“.

„… сякаш новините са лоши.

Казвайте.“

Сакс включи радиостанцията си на честотата на Бреговата охрана не само за да разбере какво става на „Дракона“, а и за да не мисли за разговора в онази ослепително ярка чакалня.

— Колко има до брега? — обърна се Призрака към двамата моряци на мостика.

— Миля, може би по-малко. — Хилавият мъж на румпела му хвърли бърз поглед. — Ще завием точно преди плитчините и ще навлезем в залива.

Призрака погледна напред.

Забеляза бледосива ивица земя при поредното повдигане на кораба над вълните.

— Дръжте курса. Сега се връщам.

Той се подготви да се сблъска със стихията и излезе от кабината. Дъждът и вятърът зашибаха лицето му. Той слезе на долната палуба. Стигна до металната врата за трюма. Влезе и огледа емигрантите. Те обърнаха към него лица, по които се четеше страх. Жалки мъже, раздърпани жени, кирливи деца — дори няколко безполезни момичета. Защо са взели тях тези глупави родители?

Капитанът прекъсна разговора си с Чан.

— Какво става? — попита. — Катерът вижда ли се вече? Призрака не отговори. Оглеждаше се за своя баншоу.

От него обаче нямаше и следа. Разгневен, той се извъртя.

— Почакай — извика капитанът. Призрака затръшна вратата зад гърба си.

— Баншоу! — изкрещя.

Не последва отговор. Призрака не си направи труда да вика втори път. Дръпна резето на вратата към трюма, така че да не може да се отвори отвътре. Забърза към командната кабина. Докато се качваше към мостика, извади от джоба си очукана черна пластмасова кутия с големината на дистанционното за отваряне на гаража на луксозната му къща в Сямен.

Натисна две копчета. Радиосигналът достигна брезентовата торба, която бе оставил под ватерлинията в трюма. Така задействаше електрическата запалка, скрита в двата килограма експлозив.

Взривът бе по-силен, отколкото бе очаквал, и предизвика край борда фонтан, по-висок и от най-големите вълни.

Призрака отхвърча от стълбите върху главната палуба. Остана замаян, легнал на една страна.

Твърде много, даде си сметка той. Експлозивът беше твърде много. Корабът започна да се накланя. Бе предвиждал да потъне за половин час. Но щеше да стане за минути. Той погледна към горната палуба, където в една каюта бяха скрити оръжията и парите му, след това отново се озърна за помощника си. Никакъв знак от него. Нямаше време да го търси.

Призрака се изправи и се добра до най-близката спасителна лодка. Започна да я отвързва.

„Драконът“ потрепери и се наклони още повече.