Джефри Дивър
Каменната маймуна (25)

25.

Седяха мълчаливо и гледаха малкия телевизор, Уилям превеждаше там, където родителите му не разбираха.

Имената на хората, които замалко не се бяха простили с живота си на Канал Стрийт, не се споменаваха в специалния репортаж, но нямаше съмнение, че това са Ву Цичен и семейството му. В новините споменаха, че са били сред пътниците на „Фуджоуския дракон“. Един от съучастниците на Призрака бил убит, но самият трафикант и още двама избягали.

След новините започнаха реклами. Уилям стана и се приближи до прозореца. Загледа се в тъмната улица.

— Прибирай се — тросна се Чан, но момчето не помръдна.

Деца, помисли си Чан…

— Уилям!

Момчето най-после се отдалечи от прозореца и отиде в спалнята си. Роналд започна да превключва каналите на телевизора.

— Не — каза Сам Чан на малкия си син. — По-добре чети. Вземи някоя книга и упражнявай английския си.

Момчето се изправи послушно и изгаси телевизора. Отиде при секцията, взе една книга и седна на дивана.

Меймей приключи с шиенето на малко парцалено животинче за Пои — котка, както изглеждаше. Жената хвърли играчката върху дивана, момиченцето я хвана с две ръце и я заразглежда развеселено.

Чан чу стон от кушетката, на която лежеше баща му, свит под одеяло със същия сивкав цвят като кожата му.

— Татко — прошепна и се изправи.

Взе шишенцето с лекарства на стареца, отвори го и извади таблетка морфин. Поднесе на баща си чаша студен чай, за да преглътне хапчето. Когато старецът се разболя — когато през органите на ян, стомаха и червата, започнаха да преминават топли и влажни вълни, — бяха отишли при един местен лечител, който му предписа билки и тонизиращи вещества. Скоро обаче болките се усилиха и друг лекар постави диагноза рак. Поради това, че беше дисидент, Чан винаги оставаше в края на огромните списъци за постъпване в болница. Медицинското обслужване в Китай се променяше. Държавните болници отстъпваха място на частни, но те бяха изключително скъпи — един преглед можеше да струва две месечни заплати, за лечение от рак на член от семейството, което едва свързваше двата края, и дума не можеше да става. Единственото, което можеше да си позволи Чан, бе един селски фелдшер — хора с минимално медицинско образование, назначени от властите. Той предписа морфин за намаляване на болката, но нямаше какво повече да направи.

Шишенцето с лекарството бе голямо, но нямаше да стигне за повече от месец, а положението на баща му се влошаваше бързо. Чан бе проучил много неща за Съединените щати по Интернет. В Ню Йорк имаше една световноизвестна болница, в която се лекуваше само рак. Чан знаеше, че болестта на баща му е в напреднал стадий, но той не беше стар (поне по американските стандарти) — едва на 69 и в добра форма от ежедневните упражнения и разходки. Можеха да го оперират и да отстранят поразените от влагата на рака тъкани и да му назначат лъчева и медикаментозна терапия за забавяне на болестта. Можеше да живее още много години. Старецът изведнъж отвори очи:

— Сега, след като един от хората му е убит, Призрака ще е много ядосан. Освен това не успя да се добере до Ву. Ще потърси нас. Няма да се откаже, докато не ни открие.

Това бе характерно за баща му. Да седи, да наблюдава и накрая да даде мнението си, което всеки път се оказваше правилно. Например винаги бе смятал Мао Дзъдун за психопат и беше предрекъл, че под управлението му страната ще претърпи сериозна катастрофа. И излезе прав: през петдесетте китайската икономика бе почти унищожена благодарение на „Големия скок напред“ на Мао и „Културната революция“ десет години по-късно, на която — като всички прогресивни хора на изкуството и мислители — бе станал жертва.

Чан Дзечи обаче беше оцелял. През шейсетте бе казал на близките си:

— Това ще мине. Лудостта не може да продължава вечно. Трябва само да оцелеем и да чакаме. Това е нашата цел. След десет години Мао умря, Бандата на четиримата бе хвърлена в затвора и Чан Дзечи се оказа прав. И сега също имаше право, замисли се отчаяно Сам Чан. Призрака щеше да ги преследва.

Чан имаше чувството, че трафикантът се промъква към тях като змия — разпитва, иска услуги от стари длъжници, използва връзките си, заплашва, дори изтезава хора, за да получи информация за бегълците. Можеше…

Навън се чу свирене на гуми.

Чан, жена му и баща му застинаха.

Стъпки.

— Изгасете лампите. Бързо — нареди Чан. Меймей изтича да изпълни задачата. Чан отиде при гардероба и извади пистолета на Уилям от скривалището му, приближи се до закрития с пердета прозорец. Погледна навън.

От другата страна на улицата бе спрял камион за доставки — с голяма реклама на пица, висяща от прозореца. Шофьорът носеше картонена кутия към съседната сграда.

— Всичко е наред — каза с усмивка Чан. — Доставка от другата страна на улицата.

Когато погледна мрачния апартамент обаче, едва видимите силуети на баща си, жена си и бебето, осветени само от синьото сияние на телевизора, усмивката му се стопи. Обхвана го силна болка, като черно петно мастило от калиграфския му писец, за това, което бе причинил на най-любимите си хора. Американците обикновено се измъчват от чувство за вина; в Китай най-страшното наказание е срамът, че не си оправдал доверието на близките и приятелите си. Точно така се чувстваше сега; потънал в изгарящ срам.

„Значи такъв живот съм отредил за баща си и семейството си: страх и тъмнина. Само страх и тъмнина…“

„Лудостта не може да трае вечно.“

„Може би не — помисли си Чан, — но това не я прави по-малко страшна.“

* * *

Седнал на един плаж в Батъри Парк Сити, Призрака наблюдаваше светлините на корабите в река Хъдсън, много по-спокойна, но и по-малко живописна от водите около Хонконг. Дъждът беше спрял, но вятърът още духаше силно, носеше бързо ниските пурпурни облаци, озарени от градските светлини. Измъчваше го въпросът: Как полицията е открила жилището на Ву?

Отговор не му хрумваше. Вероятно чрез агента, когото бяха убили, или чрез Ма — детективите не бяха повярвали, че председателят на тонга е бил убит от италианци. По новините съобщиха, че третият уйгур е мъртъв, а това означаваше, че трябва да плаща обезщетение на шефа на културния център.

Как бяха открили бегълците?

„Може би с магия…“

Не, никаква магия. Само този Линкълн Райм беше виновен. Сега имаше още доказателства, че противникът му и неговите сътрудници са неуморни и способни. Този път у хората, които го преследваха, имаше нещо много различно. Тези бяха по-добри от тайванците, по-добри от французите, по-добри от обикновените агенти на ИНС. Ако не беше онзи изстрел на Канал Стрийт, сега да е в ареста.

За момента беше в безопасност. Беше положил големи усилия да скрие лексуса, с който бяха избягали, повече, отколкото за хондата, открадната на плажа. Бяха се разделили веднага. При апартамента на Ву той бе носил маска, никой не ги беше проследил, а Кашгари нямаше никакви документи, които да го свържат било с Призрака, било с културния център в Куинс. Утре щеше да открие Чан. Две млади американки минаха бавно покрай него. Бъбреха. Това го дразнеше. Той престана да слуша думите им и насочи вниманието си към телата им.

Да устои ли?

Не, реши Призрака. Извади мобилния си телефон и преди волята му да е надвила, се обади на Индао и си уредиха среща. Тя звучеше радостно. С кого ли беше в момента?, запита се той. Какво ли правеше или говореше? Тази вечер нямаше да има много време за нея — беше изтощен от този безкраен ден. Ала — как само му се искаше да е близо до нея, да почувства стегнатото й тяло в ръцете си, да я гледа как лежи до него… Да я докосва, да прогони уплахата и гнева от почти катастрофалната случка на Канал Стрийт.

След като затвори, той си представи мелодичния глас на жената и продължи да гледа бързите облаци, неравните вълни…

„Разочаровай се, за да почувстваш удовлетворение.

Гладувай, за да се наситиш.

Загуби, за да победиш.“

* * *

В 21.30 Фред Делрей стана и се протегна, след това взе четири празни чашки за кафе от бюрото в манхатънския си кабинет и ги хвърли в препълненото кошче.

Край за деня.

Той прелисти доклада за престрелката на Канал Стрийт. Беше почти готов, но трябваше да го редактира на другия ден. Делрей обичаше да пише и му се удаваше (под псевдоним бе публикувал в няколко исторически и философски списания на различни теми), но точно тази творба се нуждаеше от сериозно премисляне.

Приведен над бюрото, той започна да нанася поправки и се зачуди защо изобщо работи по този случай.

Фредерик Делрей, с дипломи по криминология, психология и философия, избягваше свързаната с мислене полицейска работа. В задачите под прикритие той бе като Райм в криминологията. Известен като Хамелеона, той можеше да играе представител на всяка културна група, стига, разбира се, ролята да може да се изпълнява от мъж над метър и осемдесет и с кожа, черна като на етиопец. Това му предоставяше удивителен брой възможности — престъпността е може би единствената сфера на обществото, където хората се преценяват според способностите, не според расата им.

Талантът на Делрей и страстта му към полицейската работа обаче бяха довели до падението му. Той бе прекалено добър. Освен за ФБР бе изпълнявал задачи под прикритие и за Управлението за борба с наркотиците, Службата по алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и полицейските управления на Ню Йорк, Лос Анджелис и Вашингтон. Престъпниците, разбира се, също имат компютри, мобифони и имейли, така Делрей малко по малко се прочу в подмолния свят. Стана твърде опасно да му се поверяват задачи.

Повишиха го в надзорник на тайните агенти и доверените информатори в Ню Йорк.

Делрей би предпочел по-различна служба. Партньорът му, специален агент Тоби Дулитъл, бе загинал при бомбения атентат във федералната сграда на Оклахома Сити и това накара Делрей да се стреми с всички сили да влезе в антитерористичния отряд на Бюрото. С неохота обаче трябваше да признае, че желанието да заловиш престъпника не е достатъчно в този раздел на силите за поддържане на обществения ред (виж например Коу). Затова се задоволи да се занимава с това, в което беше най-способен.

Прикрепянето му към случая „Призрак-убиец“ отначало обърка Делрей; той никога не се беше занимавал с разследване на трафик на хора. Предположи, че го взимат заради добрата му информаторска мрежа в Манхатън, Куинс и Бруклин — където бяха съсредоточени китайските общности на града. Скоро обаче разбра, че традиционните начини за събиране на информация и вкарване на агенти под прикритие не действат. Като страстен киноман, Делрей бе гледал „Китайският квартал“, в който се показваше, че едноименният район в Лос Анджелис изобщо не се управлява по западните закони. Откри, че това не е художествена измислица на сценариста. И че важи в същата степен за китайските квартали на Ню Йорк. Правосъдието се раздаваше от тонговете и броят на сигналите до полицията от китайските общности бе много по-малък, отколкото в други райони на града. Никой не даваше информация на външни лица и агентите под прикритие биваха надушвани моментално.

И така с „Призрак-убиец“ той се оказа начело на разследване, в което нямаше почти никакъв опит и трябваше да полага големи усилия, за да влезе в крак. След като свърши работата си тази вечер в кабинета обаче, той се почувства много по-добре. Утре щеше да се срещне с главните специални агенти на Южния и Източния район и един от заместник-директорите от Вашингтон. Щеше да ги принуди да одобрят исканията му: пълно поемане на случая от ФБР (тоест от него), изпращане на специален тактически отряд и даване на ИНС само на консултантска функция, което щеше да ги отстрани окончателно от разследването. Пийбоди и Коу щяха да сумтят, но толкова по-зле за тях. Вече беше набелязал аргументите си. Да, ИНС бе наистина много важна за събиране на информация за трафикантите и корабите им. „Призрак-убиец“ обаче си беше чист случай на преследване на масов убиец. Това бе в компетенциите на Бюрото. Сигурен беше, че началството ще се вслуша в думите му; агентите под прикритие като него бяха сред най-убедителните хора в света.

Делрей вдигна слушалката и набра собствения си апартамент в Бруклин.

— Ало? — обади се женски глас.

— Прибирам се след половин час — каза тихо той. Със Сирина никога не използваше характерния си жаргон, превърнал се в негова запазена марка в службата.

— Доскоро, скъпи.

Той затвори. Никой в Бюрото и нюйоркската полиция не знаеше нищичко за личния живот на Делрей — нищо за Сирина, хореографката от Бруклинската музикална академия, с която бяха заедно от години. Тя работеше и пътуваше много. Той също.

Но така им беше удобно.

Докато минаваше през коридорите на главната квартира на Бюрото, наподобяваща централата на умерено западнала фирма, той кимна на двама агенти със запретнати ръкави и разхлабени вратовръзки, което Дж. Едгар Хувър изобщо не би търпял (също както не би търпял и него, даде си веднага сметка).

— Толкова много престъпления — въздъхна Делрей, докато се разминаваха, — а толкова малко време.

Те му махнаха за лека нощ.

Той слезе с асансьора, излезе на улицата и се запъти към допълнителния покрит паркинг.

Забеляза овъгления скелет на изгорелия по-рано микробус, който все още димеше. Спомни си, че беше чул сирени, и се зачуди какво ли е станало. Мина покрай пазача надолу по рампата.

Делрей стигна до форда си и отключи вратата. Отвори я и хвърли вътре очуканото си куфарче, съдържащо кутия 9-милиметрови патрони, бележник, различни материали за Кван Ан и изтъркано томче поеми на Гьоте.

Тъкмо смяташе да седне, когато забеляза, че уплътнението на прозореца е леко отлепено, което веднага му подсказа, че някой е отварял стъклото, за да влезе в колата. Мамка му! Погледна надолу — под седалката бяха промъкнати жици. Посегна към вратата с дясната си ръка, за да се задържи и да не се отпусне с цялата си тежест върху седалката.

Прекалено късно.

Дългите му пръсти се плъзнаха по вратата и той я изпусна. Започна да се свлича странично върху седалката.

„Пази си очите!“ — помисли инстинктивно агент Делрей и вдигна ръка към лицето си.