Джефри Дивър
Каменната маймуна (24)

24.

— Тин, тин! — изкрещя уплашено Еди Дън. Младият детектив вдигна ръце над стърчащата си коса.

Никой не помръдваше. Сакс чуваше множество звуци: хленченето на момичето, свиренето на клаксони от улицата. Отчаяните заповеди на нападателя — на някакъв неразбираем език. Биенето на собственото си сърце.

Тя се обърна настрани, за да представлява по-малка мишена и насочи мерника към онова, което се виждаше от главата му. Правилото бе ясно: колкото и трудна да е ситуацията, никога не се жертвай. Никога не давай оръжието си, никога не го сваляй, никога не позволявай на престъпника да се прицели в теб. Трябва да му дадеш да разбере, че взимането на заложник няма да го спаси.

Престъпникът тръгна напред много бавно, с жест им показа да се махнат от вратата, като продължаваше да говори на неразбираемия си език.

Нито Сакс, нито младият детектив помръднаха.

— Имаш ли жилетка, Дън? — прошепна тя. — Да.

Сакс също носеше — бронирана жилетка с допълнителна защитна пластинка пред сърцето, — но от такова разстояние нападателят можеше лесно да причини сериозни наранявания на незащитените части на тялото. Едно прекъсване на бедрената артерия може да те убие по-бързо от много рани в гърдите.

— Отдръпни се — прошепна тя. — Имам нужда от по-добра видимост.

— Ще стреляш ли? — заекна Дън.

— Просто се отдръпни.

Тя отстъпи крачка назад. Още една. Младият полицай не помръдна. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Сакс спря. Той мърмореше нещо, може би молитва.

— Еди, чуваш ли? — прошепна тя; той не отговори. — Еди, по дяволите!

Той тръсна глава:

— Извинявай. Да.

— Хайде. Бавно.

Сакс се обърна към мъжа, държащ момичето, и с бавен, хипнотизиращ глас, изрече:

— Хвърли оръжието. Не искам никой да пострада. Разбираш ли английски?

Те се отдръпнаха от вратата. Нападателят ги последва.

— Английски? — опита отново тя. Никакъв отговор.

— Еди, кажи му, че ще се споразумеем някак.

— Той не е хан. Не говори китайски.

— Опитай все пак.

Дън преведе. Насечените думи звучаха странно.

Нападателят не отговори.

Двамата полицаи отстъпиха към изхода на уличката. Още никой не ги беше забелязал. „Къде, по дяволите, са нашите?“ — запита се Сакс.

Нападателят и ужасеното момиче, с пистолет, допрян до врата, също се придвижиха напред.

— Ти! — изкрещя мъжът. — На земята. И двамата на земята!

— Не — отвърна Сакс, — няма да легнем. Искам ти да оставиш оръжието. Не можеш да се измъкнеш. Тук има сто полицаи. Разбра ли?

Докато говореше, тя се прицели по-добре — в страната му — на по-ярката светлина тук. Мишената обаче бе твърде малка. И слепоочието на момичето бе само на два сантиметра вдясно от нея. Нападателят бе хилав и Сакс изобщо не можеше да се прицели в тялото му.

Той погледна през рамо, към тъмната уличка.

— Ще стреля и ще побегне! — Гласът на Еди Дън трепереше.

— Чуй ме — заговори Сакс. — Няма да ти направим нищо. Ще…

— Не! — изкрещя мъжът и притисна по-силно пистолета до врата на момичето; то изпищя.

В този момент Дън посегна към оръжието си.

— Еди, не! — изкрещя Сакс.

— Бу! — изрева нападателят и вдигна пистолета.

Простреля Дън в гърдите. Детективът се олюля и падна назад, блъсна се в Сакс и я повали. Преобърна се по корем и започна да плюе кръв. От това разстояние куршумът можеше да пробие бронираната му жилетка. Сакс се изправи на колене. Нападателят се прицели, преди тя да вдигне оръжието си.

Той обаче се поколеба. Някакво движение отвлече вниманието му. Обърна се. Сакс забеляза дребен силует, държащ нещо в ръката си, да се нахвърля върху него.

Престъпникът пусна момичето и се извъртя, вдигна пистолета, но преди да стреля, другият го удари по главата с това, което носеше — тухла.

— Хонсе! — извика Сони Ли и дръпна момичето от зашеметения нападател.

Мургавият мъж се държеше за кървящата глава. Изведнъж отскочи назад и насочи пистолета си към китайския полицай. Ли отстъпи към стената.

Три бързи изстрела от страна на Сакс — и похитителят се свлече като парцалена кукла на паважа и застина.

— Съдии от ада — промърмори Сони Ли. Пристъпи напред, провери пулса на нападателя и измъкна пистолета от безжизнената му ръка.

— Мъртъв, Хонсе.

Сетне се обърна към момичето и му помогна да се изправи. Разплакана, Чинмей изтича покрай Сакс и се хвърли в ръцете на един полицай китаец от Пети район, който започна да я успокоява на родния й език.

Санитарите от Бърза помощ изтичаха при Дън. Бронираната жилетка бе спряла куршума, но му беше изкарала въздуха, а може и да му бе счупила едно-две ребра.

— Съжалявам — промълви той на Сакс. — Не помислих.

— Това ли ти е първата престрелка? Той кимна.

— Добре дошъл сред нас! — усмихна се тя. Санитарите му помогнаха да се изправи и го поведоха към линейката.

Сакс и двама полицаи от Специалния отряд претърсиха апартамента и откриха едно уплашено около осемгодишно момче в банята. С помощта на един полицай китаец като преводач медиците прегледаха двете деца и установиха, че никое не е наранено или малтретирано от съучастника на Призрака.

Сакс погледна към уличката, където друг санитар и двама полицаи стояха до трупа на нападателя.

— Трябва да извърша оглед на трупа — напомни тя. — Не искам да се мести повече от необходимото.

— Слушам — дойде отговорът.

Сони Ли заопипва джобовете си и най-после намери пакет цигари. Ако не ги беше открил, Сакс не би се учудила, ако прерови джобовете на убития.

Амелия Сакс облече специалния си костюм, но преди да се заеме с огледа на многобройните местопроизшествия на Канал Стрийт. Ли се приближи до нея. Веселата усмивка на дребния мъж я накара да се засмее.

— Как? — попита тя.

— Как какво?

— Как, по дяволите, разбра, че Ву са тук?

— Искам да попита нещо.

— Ти отговори пръв.

Тя почувства, че Ли гори от нетърпение да се похвали, — и с удоволствие му даде тази възможност.

— Добре — той довърши цигарата и запали нова. — В Китай аз работи така: обикаля насам-там и говори с хора.

Тази вечер бил в три игрални зали. Загубил малко пари, спечелил малко пари, пил малко. При една игра на покер срещнал старец, дърводелец. От фуджоу. Той ми казал за един непознат, кой бил по-рано в заведение. Оплаквал се на всички от жена, че трябвал върши всичка работа, защо тя болна и със счупена ръка. Хвалил се колко пари щял спечели. След това казал, че бил на „Дракон“ и спасил всички. Трябвал да е Ву, дисхармония между черен дроб и далак. Казал, живее наблизо. Аз разпитал и открил къде живее. Много трафиканти осигурява жилища на емигранти. Аз обиколил и разпитал дали някой не видял семейство като Ву, кое се нанесло днес. Намерил сграда, погледнал през прозорец и видял мъж с пистолет. Хей, Хонсе, ти погледнал първо през прозорец?

— Не.

— Може би трябвал направи. Това добро правило. Винаги поглежда през прозорец, преди влезе.

— Трябваше да го направя, Сони. Тя кимна към мъртвия нападател.

— Жалко, че не жив — каза Ли. — Можел от полза.

— Нали не измъчваш наистина хората, за да ги накараш да проговорят?

Китайският полицай се усмихна тайнствено.

— Хонсе, вие как намерили Ву?

Тя му обясни как са използвали данните от кръвта на ранената жена. Ли кимна, впечатлен от досетливостта на Райм.

— А какво станало с Призрак?

Сакс му обясни за прибързания изстрел и бягството на трафиканта.

— Коу ли?

— Да.

— Голямо прецакване… Този човек не харесва. Кога бил в Китай на среща във Фуджоу, ние не му се доверява много. Той не харесва никого от нас. Говорил, като че сме деца, искал сам се разправя с Призрак. Говорил лошо за емигранти. От време на време, кога ни трябвал, не могли го открие. — Спря поглед на белия й костюм и сбърчи чело: — Защо носи това, Хонсе?

— За да не замърсявам уликите.

— Лош цвят. Не трябва носи бяло. В моя страна бяло цвят на смърт, на погребения. Хвърли го. Вземе си червен костюм. В Китай червено носи късмет. Не вземе син. Само червен.

— И с бялото съм достатъчно добра мишена.

— Не добре. Лоши чувства. — Той си спомни една дума. научена по-рано от Дън. — Лоши поличби, иска каже.

— Не съм суеверна — каза Сакс. — Като Райм съм.

— Аз суеверен. Много хора в Китай суеверни. Винаги казва молитви, прави жертвоприношение, реже опашки на демон.

— Какво?

— Казва реже опашки на демон. Демони винаги те следва, затова трябва претича пред някоя бърза кола. Така отрязва опашка на демон и взима негова сила.

— Така няма ли опасност да те блъснат?

— Има.

— Тогава хората не разбират ли, че това не действа?

— Не, просто понякога ти успява отреже опашка, а понякога демон те хваща.

„Да режеш опашката на демона…“

Сакс накара Ли да обещае, че ще стои извън мястото на произшествието — поне докато тя свърши, — след това направи оглед на трупа, на апартамента и накрая на надупчения от куршуми джип на Призрака. Прибра в пликчета и надписа всички улики, след това съблече белия костюм.

Когато с Ли отидоха в клиниката, семейство Ву се беше събрало в болничната стая, охранявана от двама униформени полицаи и една агентка от ИНС с каменно изражение. С помощта на Ли и агентката като преводачи Сакс получи колкото информация можеше. Макар Ву Цичен да не знаеше нищо за скривалището на Призрака в града, хилавият, мрачен мъж й даде някои сведения за Чан, включително името на бебето с тях, Пои, което означаваше „скъпоценно дете“.

Какво прекрасно име, помисли си Сакс.

Тя се обърна към агентката:

— В ареста ли ще ги задържите?

— Да. До разглеждането на молбите им.

— Има ли проблем да ги сложим в някоя от нашите специални квартири?

Нюйоркската полиция имаше няколко силно охранявани къщи в града, които се използваха за защита на свидетели. Арестът на ИНС за нелегални емигранти беше значително по-малко сигурен. Освен това Призрака щеше да очаква, че ще бъдат настанени в заведение за задържане на ИНС и с връзките си можеше да си осигури достъп.

— Няма проблем.

Къщата в Мъри Хил беше свободна. Сакс даде на агентката адреса и името на полицая, отговарящ за квартирата.

Когато двамата с Ли излизаха, агентката от ИНС се обърна към Ву като ядосана начална учителка:

— Защо не си стоите вкъщи? Да си решавате проблемите там. Едва не причинихте смъртта на близките си.

Английският на Ву не беше добър, но той явно я разбра. Стана от леглото на жена си и заръкомаха:

— Не е наша вина!

— Не била ваша вината ли? Кой е виновен тогава?

— Ваша страна!

— Как така?

— Не вижда ли? Вижте! Всички ви пари и богатство, реклами, компютри, „Найк“ и „Ливайс“, гел за коса… Ваши Леонардо ди Каприо, ваши красиви жени. Ваши хапчета за всичко, грим, телевизия! Вие казва на цял свят как има всичко шибано тук! Мейгуо е всичко пари, всичко свобода, всичко безопасност. Казва на всички колко хубаво тук. Вие ни изпраща ваши продукти и взима наши пари, но вие казва: мей-йоу, махай се! Казва, че наши човешки права ужасни, но казва мей-йоу.

Хилавият мъж заговори бързо на китайски, сетне се успокои. Изгледа жената от глава до пети, кимна към русата й коса:

— Какви ваши предци? Италианци, англичани, немци? Те в тази страна първи? А, кажи!

Той размаха гневно ръце и седна на леглото, като положи длан върху ранената ръка на жена си.

Агентката поклати глава, усмихна се снизходително, сякаш удивена, че имигрантът не разбира очевидното.

Сакс остави уплашеното семейство и даде знак на Ли да я последва към изхода на клиниката. Спряха на тротоара, след това претичаха между две засилени таксита. Сакс се почуди дали второто е минало достатъчно близо, за да отреже опашката на демоните, които я преследват.

* * *

Сградата и гаражът под нея бяха практически непревземаеми, но покритият паркинг на съседната постройка бе доста по-уязвим.

Терористичните нападения с коли-бомби срещу Световния търговски център и в Оклахома Сити бяха принудили Администрацията на държавните служби да ограничи достъпа до гаража на манхатънската федерал Плаза. Тук работеха толкова много федерални служители, че ако трябва да се проверява всяка кола, влизаща под самата сграда, щяха да се натрупат огромни опашки, затова съоръжението бе достъпно само за най-висши правителствени функционери, а съседното — за всички останали. Разбира се, в допълнителния гараж също имаше система за сигурност, но тъй като се намираше под малка градинка, дори силен взрив нямаше да причини сериозни разрушения.

Всъщност тази вечер, в 21.00, охраната не беше никак добра, защото единственият дежурен наблюдаваше суматохата около една горяща кола на Бродуей. Някакъв стар микробус бълваше пламъци — зрелище, привлякло десетки минувачи.

Едрият пазач бе излязъл от кабината си и гледаше черния дим и оранжевите пламъци, танцуващи във вътрешността на микробуса.

Затова изобщо не забеляза слабия мъж с костюм и дипломатическо куфарче, който мина през входа „Само за коли“ и бързо се качи по рампата в полупразния гараж.

Пришълецът помнеше наизуст номера на колата, която търсеше, и пет минути му бяха достатъчни, за да я открие. Тъмносиният държавен автомобил се намираше много близо до изхода; шофьорът бе избрал това място, защото дойде само преди половин час — много след края на работното време на повечето федерални чиновници.

Както почти всички държавни автомобили — бяха го уверили, — и този нямаше аларма. След като се огледа набързо, мъжът нахлузи ръкавици, мушна една пластинка между прозореца и рамката на вратата, прокара тънка жичка през процепа и отвори ключалката. От куфарчето си извади малък плик. Вътре имаше няколко трийсетсантиметрови жълти пръчки с надписи: „Експлозив. Опасно. Преди употреба прочети упътването.“ От детонатора на едната пръчка през батерийте до едно обикновено копче минаваха жици. Той постави плика под седалката на шофьора и разви част от жицата. Закрепи копчето между пружините на седалката. Всеки, тежащ повече от петдесет килограма, щеше да затвори веригата и да активира детонатора със самото си сядане.

Пришълецът премести ключа на батерийте от „изключено“ на „включено“; затвори вратата колкото можеше по-тихо и излезе спокойно покрай пазача, който наблюдаваше в захлас как пожарникарите потушават огъня, малко разочарован, че резервоарът не се взриви както в любимите му телевизионни екшъни.