Джефри Дивър
Каменната маймуна (22)

22.

Състоянието на жена му се влошаваше. Беше привечер. През последния час Ву Цичен бе седял на пода до леглото на съпругата си и беше бърсал челото й с влажна кърпа. Дъщеря му бе сварила чая, купен от него, и двамата бяха накарали пламтящата от треска жена да изпие горещата течност. Бяха й дали и от хапчетата, но в състоянието й нямаше видима промяна. Той отново се наведе и избърса лицето й. Защо не се подобряваше?, мислеше си гневно. Дали аптекарят не го беше излъгал? И защо, преди всичко, жена му бе толкова слаба? Нямаше да се разболее при пътуването, ако преди това се беше хранила правилно и бе спала достатъчно. Йонпин, крехка, бледа жена, би трябвало да полага повече грижа за себе си. Тя имаше задължения…

— Страх ме е — каза тя. — Не знам кое е реалност. Всичко ми се струва като сън. Главата ми, боли ме…

Думите й станаха неразбираеми, накрая заглъхнаха. Изведнъж Ву осъзна, че и него го е страх. За пръв път от заминаването им от Фуджоу преди толкова много време Ву Цичен се замисли, че може да я загуби. О, много бяха нещата у Йонпин, които не разбираше. Бяха се оженили импулсивно, без да се познават добре. Тя изпадаше в променливи настроения, понякога се държеше по-неуважително, отколкото би търпял баща му, да речем. Беше обаче добра майка, справяше се чудесно в кухнята, съобразяваше се с родителите му, проявяваше се находчиво в леглото. И винаги бе готова да седи тихо и да го слуша — и да го приема сериозно. Не бяха много хората, които го правеха. Той вдигна поглед и видя сина си на прага. Очите на Лан бяха разширени, сякаш е плакал.

— Връщай се при телевизора — нареди Ву. Момчето обаче не помръдна. Гледаше майка си. Ву се изправи:

— Чинмей, ела тук. Момичето се появи на вратата:

— Да, татко?

— Донеси ми няколко нови дрехи за майка си. Момичето изчезна и след малко се върна с чифт сини панталони и фланелка. Двамата преоблякоха жената. Чинмей взе чиста кърпа и избърса челото на майка си.

Сетне Ву излезе и отиде до магазина за електроника до апартамента им. Попита продавача къде е най-близката болница. Казаха му, че недалеч имало голяма клиника. Ву помоли продавача да напише адреса на английски; беше се примирил да даде пари и за такси, за да закара жена си. След като се прибра в апартамента, каза на дъщеря си:

— Скоро се връщаме. Слушай внимателно. Няма да отваряш на никого. Ясно ли е?

— Да, татко.

— Двамата с брат си ще стоите през цялото време в апартамента. Няма да излизате по никакъв повод.

Тя кимна.

— Заключи и сложи веригата, след като изляза. Изведе внимателно Йонпин, като я подкрепяше. Спря, чу щракането на резето и дрънченето на веригата. След това двамата тръгнаха по Канал Стрийт, изпълнена с толкова много хора, толкова много възможности, толкова много пари — които за момента не означаваха нищо за дребния, изплашен човек…

* * *

— Ето — извика трескаво Призрака, докато спираше на Канал Стрийт близо до Мълбъри. — Това са Ву.

Преди той и турците да намерят маските си и да слязат обаче, Ву помогна на жена си да се качи в едно такси. Настани се до нея, колата потегли и скоро я изгубиха от поглед.

Призрака отново потегли и спря пред жилището, чийто адрес и ключ агентът на Ма му бе дал преди по-малко от половин час — непосредствено преди да умре.

— Как мислиш, къде отиват? — попита един от турците.

— Не знам. Жена му изглеждаше зле. Нали видя как върви? Може би — при лекар. Призрака огледа улицата. Прецени разстоянията и отбеляза големия брой бижутерийни магазини на пресечката на Мълбъри и Канал Стрийт. Беше като по-малка версия на „диамантения“ район в Среден Манхатън. Това разтревожи Призрака. Означаваше, че на улицата има десетки въоръжени охранители — ако убият семейството на Ву преди края на работното време, някой от тях можеше да чуе изстрелите и да дотърчи. Дори през нощта имаше рискове: той забеляза четвъртитите кутии на десетки камери, насочени към тротоарите. Сега се намираха извън обсега им, но за да достигнат жилището на Ву, трябваше да минат под тях. Налагаше се да действат бързо.

— Ето как ще стане — започна бавно Призрака на английски. — Слушате ли внимателно?

Турците съсредоточиха цялото си внимание.

* * *

След излизането на майка й и баща й Ву Чинмей направи чай на брат си и му даде чаено хлебче и ориз. Замисли се как я бе злепоставил баща й пред един красив младеж в бакалията, когато опита да се пазари за хранителните продукти на сутринта след пристигането им в квартала. Да спести няколко юана от чаени хлебчета и фиде!

Тя остави осемгодишния Лан пред телевизора с яденето и отиде в спалнята, за да смени покритите с петна от пот чаршафи на майка си.

Погледна се в огледалото. Това, което видя, я зарадва: дългата черна коса, широките устни, дълбоките очи.

Някои забелязваха, че прилича на Люси Лю, актрисата, и Чинмей виждаше, че това е вярно. Е, щеше да заприлича още повече, ако смъкне някое и друго кило — и след като си оправи носа, разбира се. И смени тези смешни дрехи. Бледозелен анцуг… отвратително. Дрехите бяха много важни за Ву Чинмей. Тя и приятелките й гледаха жадно предаванията от модни ревюта в Пекин, Хонконг и Сингапур, високите манекенки, поклащащи бедра, когато минават пред публиката. След това момичетата, тринайсет и четиринайсетгодишни, правеха собствени ревюта, минаваха по импровизираната сцена, след което се скриваха зад параван, за да облекат друг модел дрехи.

Веднъж, преди партията да се нахвърли върху баща й заради голямата му уста, семейството бе предприело пътуване до Сямен, на юг от Фуджоу. Това беше прекрасен град, привличащ много туристи от Тайван и Запада. В една дрогерия, където баща й бе влязъл, за да си купи цигари, тя с удивление намери повече от трийсет модни списания. Остана в магазина половин час, докато татко й вършеше някаква работа, а майка й разхождаше Лан в една градинка. Прегледа ги всичките. Някои бяха западни, но имаше и издадени в Пекин или други градове от свободните зони по крайбрежието; показваха последните творби на китайските дизайнери, стилни, сякаш са направени в Милано или Париж.

Момичето възнамеряваше да учи моден дизайн в Пекин и да стане прочута моделиерка — може би след година-две като манекен.

Баща й обаче бе провалил всичко.

Тя се тръшна на леглото, сграбчи долнопробния плат на евтиния си анцуг и го задърпа гневно; искаше й се да го разкъса на парчета.

Какво щеше да прави сега с бъдещето си?

Да работи в някоя фабрика, да шие мизерни облекла като това. Да заработва по двеста юана на месец и да дава всичко на жалките си родители. Може би така щеше да прекара остатъка от живота си.

Това щеше да стане с мечтите й за работа в модния бизнес. Щеше…

Силно тропане по вратата прекъсна мислите й. Дъхът й секна от страх, тя си представи трафиканта, ужасния Призрак, с пистолет в ръка. Изстрелите, когато убиваше давещите се моряци!

Чинмей се втурна в хола и намали телевизора. Лан се извърна към нея намръщен. Тя му направи знак да мълчи.

Отвън се чу женски глас:

— Господин Ву? Там ли сте, господин Ву? Нося ви съобщение от господин Чан.

Чан, спомни си тя, бе човекът, който ги бе спасил от трюма на кораба и ги беше закарал с лодката до брега. Харесваше й. Също и синът му, онзи със западняшкото име, Уилям. Беше вечно намръщен, строен, симпатичен. Готин, но връзката с него носеше рискове: очевидно бе участвал в някоя банда

— Важно е — продължи жената. — Ако сте там, отворете. Моля ви. Господин Чан каза, че сте в опасност. Аз работех за господин Ма. Той е мъртъв. Вие също сте в опасност. Трябва да се преместите на ново място. Мога да ви помогна. Чувате ли?

Чинмей не можеше да забрави изстрелите. Ужасния човек, Призрака, който стреляше по тях. Взрива, водата… Трябваше ли да отиде с тази жена?

— Моля ви…

Жената потропа още няколко пъти.

Баща й бе забранил да отваря на когото и да било. И колкото и да му беше сърдита, колкото и да го упрекваше, тя не можеше да не му се подчини.

Щеше да изчака в мълчание и нямаше да пуска никого. Когато родителите й се върнат, щеше да им предаде съобщението.

Жената сигурно си тръгна, защото не се потропа повече. Чинмей отново увеличи звука на телевизора и си сипа чай.

Поседя няколко минути, изучавайки облеклото на американските актриси в един сериал.

След това чу изщракване на ключалката. Нима родителите й вече се връщаха? Тя скочи. Дали майка й се беше оправила? Дали бе останала в болницата?

Чинмей извика: „Татко…“, и се втурна към входа. В същия миг вратата се отвори, вътре нахълта някакъв мъж и я сграбчи за раменете. Блъсна я на пода, хвана хленчещия й брат за яката, завлече го в банята и го бутна вътре.

— Стой там и да не гъкнал, хлапе! — изръмжа непознатият и тръшна вратата. Момичето скръсти ръце пред гърдите си и заотстъпва. Погледна ключа.

— Как… откъде го имате? — заекна, уплашена, че е убил родителите й и е взел ключа от тях.

Той не разбра китайския й и тя повтори въпроса си на английски.

— Затваряй си устата. Ако пак изпищиш, ще те убия. — Непознатият извади мобилен телефон от джоба си и набра номер. — Вътре съм. Децата са тук.

Мъжът — мургав и с вид на арабин, вероятно от Западен Китай — закима, докато слушаше, и огледа Чинмей от глава до пети. Ухили се злобно:

— Не знам, седемнайсет, осемнайсет… Хубава е… Добре. — И затвори. — Първо, нещо за ядене — нареди на английски; хвана разплаканото момиче за косата и го повлече към кухнята. — Какво ядете тука?

Тя не го чуваше. В съзнанието й се запечатаха думите: „Първо, нещо за ядене… първо, нещо за ядене…“ А после? Ву Чинмей заплака.

* * *

В къщата на Линкълн Райм, сива и тъмна в рано спусналия се мрак, разследването изобщо не вървеше.

Сакс седеше наблизо и отпиваше от вонящата отвара, изкарваща Райм от нерви.

Фред Делрей се беше върнал, крачеше из стаята и въртеше между пръстите си незапалена цигара.

— Изобщо не съм доволен, не бях доволен преди, не съм доволен и сега. Не съм доволен! — извиси глас накрая.

Говореше за „недостатъчните ресурси“ на Бюрото, което бавеше изпращането на още агенти по случая „Призрак-убиец“.

— Те всъщност казаха „нямаме ресурси“, можете ли да повярвате? Дааа. Нямали ресурси. — Делрей изви очи. — Боже всемогъщи!

Проблемът на Делрей беше в това, че никой в Министерството на правосъдието не отдаваше особено значение на незаконния трафик на хора. Всъщност въпреки прехвърлянето на отговорността за тези разследвания през деветдесетте Бюрото имаше много по-малко опит в такива случаи от ИНС. Делрей бе опитал да обясни на заместник главния специален агент, че трафикантът, с когото се занимават, между другото е и масов убиец. Това не помогна много. Случаят влизал в категорията ННЗН, обясни агентът.

— Което означава…? — попита Райм.

— „Някой нещастник да се заеме с него.“ Специалният тактически отряд още отмаряше в Куонтико, докладва мрачно агентът, и той не беше успял да издейства изпращането на допълнителни агенти от Източния и Западния район.

Освен това нямаха никакъв напредък с анализа на уликите.

— Добре, тази хонда, която е откраднал на плажа? — извика Райм. — Обявена е за издирване. Някой търси ли я изобщо? Все пак случаят е спешен.

— Съжалявам, Линк — каза Селито, след като провери в полицейското управление. — Нищо.

„Съжалявам, Линк, нищо…“

Проследяването на кораб в Русия бе много по-лесно от намирането на десет човека в собствения му град!

Предварителният доклад за убийството на Ма дойде. Том водеше записките и прелистваше страниците. Нищо не показваше, че Призрака може да стои зад това престъпление; никакви улики, свързани с трафиканта. Нямаше балистични данни — гърлото на Ма бе прерязано — и по килима на кабинета и коридора нямаше никакви следи от обувки. Техниците бяха събрали стотици пръстови отпечатъци и трийсетина проби за микроследи, но за анализа им щяха да отидат часове. Автоматизираната система за идентификация на пръстови отпечатъци не даваше никакъв резултат, освен за отпечатъците на Джери Тан — неговата самоличност обаче вече не се нуждаеше от потвърждаване.

— Искам да пия — обяви Райм. — Време е за уиски.

— Доктор Уивър забрани всякакъв алкохол преди операцията — изтъкна Том.

— Тя каза „избягвайте“, Том. Сигурен съм, че така каза. Избягването не означава пълно лишаване.

— Нямам намерение да вадя тълковния речник, Линкълн. Никакъв алкохол.

— Операцията е едва следващата седмица. Дай ми проклетото уиски.

Болногледачът остана непреклонен:

— Прекалено усилено работиш по този случай. Кръвното ти е високо и си много натоварен.

— Да вземем компромисно решение. Само една чашка.

— Това не е компромис. Това е победа за теб и загуба за мен. Ще пиеш след операцията.

Том изчезна в кухнята.

Райм затвори очи и притисна глава към облегалката на инвалидната количка. Представи си — в момент на абсурдна фантазия, — че операцията някак си ще успее да оправи нервите му така, че да може да движи цялата си ръка. Не беше го казвал на никого — дори на Амелия Сакс, — но макар за възвръщане способността да ходи да не можеше да става и дума, той често си мечтаеше след операцията поне да е в състояние да вдига предмети. Сега си представи как взима бутилка „Маккалън“ и я поднася към устата си. Стори му се дори, че усеща допира на хладното стъкло…

Някакво издрънчаване на масата го стресна. Острата миризма на уиски стигна до ноздрите му. Той отвори очи. Сакс бе поставила една чашка върху облегалката за ръката на количката.

— Не е много пълна — промърмори криминологът. Това значеше „Благодаря“ и тя го разбра.

В отговор му намигна.

Той отпи жадно през сламката и почувства щипенето на силния алкохол в устата и гърлото си.

Още една глътка. Питието му доставяше удоволствие, но не спомагаше много за притъпяване на тревогата му, породена от липсата на напредък по случая. Погледът му спря върху бялата дъска. Един ред привлече вниманието му.

— Сакс. Сакс!

— Какво?

— Дай телефона. Бързо.

Призрак-убиец Ийстън, Лонг Айлънд

• Двама емигранти, убити на плажа; застреляни в гърба.

• Един ранен емигрант — д-р Джон Сун.

• Баншоу (помощник) на борда; самоличност — неизвестна.

• Самоличността на помощника — потвърдена; удавен труп, намерен близо до мястото на потъване на „Дракона“.

• Десет избягали емигранти: седем възрастни (един старец, една ранена жена), две деца, едно бебе. Открадват църковен микробус.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Колата, чакала Призрака на плажа, тръгва без него. Смята се, че Призрака е стрелял по нея. Отпечатъци от грайфери и данни за габаритите, изпратени за оценка.

• Колата е БМВ Х5. Шофьор — Джери Тан.

• Никакви коли не са чакали емигрантите.

• Клетъчен телефон, вероятно на Призрака, изпратен за изследване на ФБР.

• Непроследим сателитен телефон. Ползването му е осигурено чрез незаконно проникване в китайската правителствена система.

• Оръжието на Призрака е 7.62-мм пистолет. Необичайни гилзи.

• Китайски автоматичен пистолет „Модел 51“.

• Призрака има сподвижници в органите на властта.

• Призрака открадва червена хонда. Колата е обявена за издирване.

• Никакви следи от хондата не са открити.

• Три трупа, извадени от океана — двама застреляни, един удавен. Снимки и отпечатъци, изпратени на Райм и китайската полиция.

• Удавеният е идентифициран като Виктор Ау, помощника на Призрака.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО.

• Не са намерени съвпадения на отпечатъците, но някои от тях имат необичайни белези (белези от рани, порязвания от въже?)

• Профил на емигрантите: Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, Джон Сун, бебе на една жена, която се удавила, и мъж и жена с неустановена самоличност (убити на плажа).

Откраднат микробус, Китайски квартал

• Замаскиран от емигрантите с надпис на „Хоум Стор“.

• По следите от кръв изглежда, че жената е ранена в ръката или рамото.

• Кръвни проби, изпратени за изследване.

• Ранената жена е АВ отрицателна. Поръчани са допълнителни изследвания на кръвта.

• Отпечатъци, изпратени в АСИПО. Няма съвпадение.

Място на убийството на Джери Тан

• Четирима мъже проникнали в склада, измъчвали и застреляли Тан.

• Две гилзи — съвпадат с „Модел 51“. Тан е застрелян два пъти в главата.

• Безсмислен вандализъм.

• Няколко пръстови отпечатъка. Няма съвпадения, освен с отпечатъците на Тан.

• Трима от убийците носят по-малък номер обувки от Призрака, вероятно са по-дребни.

• Микроуликите водят до извода, че скривалището на Призрака вероятно се намира в Долен Манхатън, в района на Батъри Парк Сити.

• Съучастниците вероятно са от някое китайско етническо малцинство. Възможностите се проверяват.

Призрака притискаше своя „Модел 51“ до страната си.

Топлият метал, миришещ на смазка, му вдъхваше сигурност. Да, искаше да има ново оръжие, нещо по-голямо и надеждно — „Узи“ или „Берета“ като тези, които бе изгубил в „Дракона“. Този пистолет обаче му носеше късмет,

имаше го от години. Вярваше, че му носи късмет, заради начина, по който се беше сдобил с него: когато отиваше да се помоли в един храм край Тайпе. Някой бе съобщил на властите, че е вътре, и двама полицаи го спряха на стълбите. Единият обаче се поколеба да извади оръжието си в будистки храм и го изпусна на тревата. Призрака грабна пистолета, застреля двамата млади полицаи и избяга.

От този ден пистолетът му служеше като талисман, подарък от бога стрелец И.

Откакто Кашгари бе влязъл в апартамента, имаше вече час. Магазините наоколо бяха затворили — въоръжените охранители се бяха прибрали и тротоарите бяха пусти. Време беше да действа, помисли си Призрака и се протегна. Беше се уморил да чака. Юсуф и другият турчин — също. Все се оплакваха, че били гладни, но Призрака подозираше, че тук дори някои ресторанти и закусвални имат камери, и не искаше да бъде заснет заради нещо толкова прозаично като храна. Щеше да се наложи…

— Гледайте — прошепна той.

На съседната пряка двама души слязоха от едно такси. Държаха главите си наведени. Семейство Ву. Призрака ги позна по евтините анцузи. Те платиха на шофьора и влязоха в аптеката на ъгъла, мъжът подкрепяше съпругата си през кръста. Ръката й бе в гипс или превързана с дебел слой бинт. Мъжът носеше пазарска чанта.

— Пригответе маските. Проверете оръжието. След пет минути двамата Ву излязоха от аптеката. Движеха се толкова бързо, колкото им позволяваше състоянието на жената. Призрака се обърна към единия от турците:

— Стой в колата и не гаси двигателя. Ние с него… — кимна към Юсуф — ще последваме Ву вътре. Ще ги набутаме в апартамента и ще затворим вратата. Ще използваме възглавници за заглушители. Искам да вземем дъщерята. Ще я задържим известно време.

„Индао ще ми прости тази малка изневяра“, помисли цинично.

Двамата Ву бяха на около пет метра от вратата на жилището си, движеха се бързо, с наведени глави, неподозиращи, че боговете на смъртта ги дебнат.

Призрака извади телефона си и се обади на турчина в апартамента. — Да?

— Ву идват. Къде са децата?

— Момчето е в банята. Момичето е с мен.

— Щом влязат в уличката, ще ги хванем.

Той изключи телефона — за да не иззвъни случайно в неподходящия момент. Призрака и Юсуф нахлузиха маските. Другият турчин се настани зад волана.

Двамата Ву приближаваха входа.

Призрака слезе от колата и тръгна към жертвите си.

„Страхувай се, за да бъдеш смел.“