Джефри Дивър
Каменната маймуна (20)

20.

След половин час се позвъни и Том излезе. Върна се, придружен от дебел китаец в сив, закопчан догоре костюм, бяла риза и раирана вратовръзка. При вида на Райм в инвалидната количка и на научната апаратура в старата колониална къща по лицето на новодошлия не се изписа нито изненада, нито изражение на шок. Единствената емоция, която изрази, бе, когато забеляза Сакс да пие чай от билки, чиито миризми очевидно му бяха познати.

— Аз съм господин Кай. Райм се представи.

— Говорите ли английски? — попита.

— Да.

— Имаме един проблем, господин Кай, и се надявам, че вие ще ни помогнете да го разрешим.

— За губернатора ли работите?

— Да.

„В известен смисъл“ — помисли си Райм и хвърли насмешлив поглед на все още нервния Лон Селито.

Кай седна и Райм му обясни за „фуджоуския дракон“ и емигрантите, криещи се в града. При споменаването на Призрака по лицето на Кай отново нещо трепна, но бързо придоби отново неутрално изражение. Райм кимна на Дън, който разказа за убийците и подозренията, че са от някоя китайска малцинствена група.

Кай кимна, замисли се. Очите му, скрити зад големи бифокални очила, се движеха живо.

— Призрака, знаем за него. Той причинява много главоболия на всички ни. Ще ви помогна. В Китайския квартал няма никакви малцинствени тонгове или банди, но ще проуча в други райони. Имам връзки.

— Много е важно — намеси се Сакс. — Тези десет души, свидетелите… Призрака ще ги избие, ако не ги намерим преди него.

— Разбира се — отвърна съчувствено Кай. — Ще направя каквото мога. Щом шофьорът ви ме върне, започвам проучването.

— Благодаря — каза Сакс.

Селито също кимна в знак на благодарност.

Кай стана и се ръкува с членовете на екипа, но за разлика от повечето гости, когато се обърна към Райм, ръката му дори не потрепна. Вместо това просто кимна, което говореше за доста по-голям самоконтрол и интелигентност, отколкото личеше от разсеяното му поведение.

Райм се радваше, че такъв човек им помага.

Когато Кай се отдалечаваше към вратата обаче, Сони Ли го спря рязко:

— Тин!

— Каза „чакай“ — обясни шепнешком Еди Дън на Райм. Кай се обърна намръщен. Ли се приближи до него и заговори насечено. Председателят на тонга му отвърна рязко.

Райм се уплаши, че ще се стигне до бой.

— Хей, какво правиш? — викна Селито.

Ли не му обърна внимание и зачервен, продължи да обсипва Кай с порой от думи. Председателят на тонга замълча и сведе глава.

Райм стрелна с поглед Дън. Младият мъж сви рамене:

— Прекалено бързо говорят. Не мога да ги следя.

Ли заговори по-спокойно и Кай започна да кима и да отговаря. Накрая Ли зададе някакъв въпрос, председателят на тонга протегна ръка и двамата се здрависаха.

Кай отново кимна кратко на Райм с напълно безстрастно лице и излезе.

— Какво, за Бога, беше това? — поинтересува се Сакс.

— Защо го оставили си тръгне? — обърна се с упрек Ли към Райм. — Нямало ви помогне.

— Напротив, щеше.

— Не, не. Няма значение какво казва. Защо ни помага? Това опасно. Той има семейство, не иска близки пострадат. Не получава нищо от вас. Не може го заблуди с лимузина. — Ли разпери ръце. — Знае, че губернатор няма общо.

— Ама нали каза, че ще ни помогне — възрази Селито.

— Китайци не обича казва „не“ — обясни Ли. — По-лесно намери извинение или каже „да“ и после забрави. Кай щял се върне в кабинет и забрави за нас, иска да каже. Той казал, че помогне, но всъщност имал предвид „мей-йо“. Знае какво е „мей-йо“? Значи „няма ви помогне“; „махай ми се от глава“.

— Ти какво му каза? За какво се карахте?

— Не, не, не се карали. Преговаряли. Сеща се, бизнес. Сега потърси ваши малцинства. Наистина.

— Защо? — поиска да разбере Райм.

— Защото му плати.

— Какво? — намеси се Селито.

— Не толкова много. Само десет хиляди. Долар, не юан.

— Няма начин! — скочи Алън Коу.

— Мили Боже! — възкликна Селито. — Нямаме толкова в бюджета.

Райм и Сакс се спогледаха и се разсмяха. Ли изсумтя:

— Вие голям град, вие богати. Има силен долар, Уолстрийт, Световна търговска организация. Хей, отначало Кай искал много повече!

— Не можем да платим… — започна Селито.

— Хайде, Лон — прекъсна го Райм, — нали имате резервен фонд. Пък и операцията е федерална. ИНС ще даде половината.

— Аз не мога да направя нищо — каза Коу и прокара нервно пръсти през рижата си коса.

— Добре, аз ще подпиша — заключи Райм и агентът примигна; не знаеше дали е уместно да се изсмее. — Обадете се на Пийбоди. Ще включим и Делрей. — Обърна се към Ли. — Какви са условията?

— Направил добра сделка. Първо информация, после плаща. Разбира се, в брой.

— Разбира се.

— Добре, има нужда от една цигара. Може малко почивка, Лоабан? Трябват цигари. В тази страна продава пълни боклук. Няма никакъв вкус. Също трябва яде.

— Давай, Сони. Заслужи си го.

Когато китайският полицай излезе от стаята, Том попита:

— Какво да запиша в таблицата? — Кимна към бялата дъска. — За Кай и тонговете.

— Не знам — отвърна Сакс. — Бих казала: „Проверка на отнесени предположения“. Линкълн Райм обаче имаше по-добро предложение:

— Какво ще кажете за: „Предполагаеми съучастници от китайско етническо малцинство. Проверка на възможностите.“

* * *

Призрака караше крадения „Шевролет Блейзър“ през Куинс на път за апартамента на Чан.

Докато шофираше — внимателно, както винаги, той размишляваше за смъртта на Джери Тан. Не беше допускал нито за миг, че може да го остави ненаказан за предателството. Нито пък — че може да отложи отмъщението. Според конфуцианската философия предателството към по-висшестоящите е най-лошото престъпление. Тан го беше изоставил на Лонг Айлънд — положение, от което се бе измъкнал само благодарение на късмета да намери кола със запален двигател пред ресторанта на плажа. Затова изменникът трябваше да умре, и то мъчително. Призрака си припомни легендата за император Джоу Син от династията Шан. Веднъж той надушил измяна у един свой васал, затова заповядал синът на предателя да бъде заклан, сготвен и сервиран за вечеря на баща си. Призрака смяташе това за напълно оправдано, да не говорим за удовлетворението от справедливото наказание. На една пряка от апартамента на Чан Призрака спря на улицата.

— Маски — нареди.

Единият от спътниците му извади маски за ски. Призрака се замисли как ще е най-добре да нападне. Сам Чан водеше жена и възрастен баща или майка, така му бяха казали. Най-голямата опасност щеше да дойде, ако имаше големи деца, особено момчета. За тях животът беше като видеоигра и когато Призрака и останалите нахлуят, някое хлапе можеше да ги нападне с нож.

— Убийте първо синовете — нареди той. — След това баща им и старците. — Хрумна му нещо друго. — Оставете жената засега. Вземете я с нас. Турците очевидно разбраха мисълта му и кимнаха. Призрака огледа тихата улица. На другия тротоар имаше два големи склада. Между тях минаваше тесен проход. Според картата жилището на Чан беше точно от другата страна на складовете. Възможно бе Чан, някой от синовете или баща му да наблюдават главния вход. Затова Призрака реши да минат бързо по улицата и да нахлуят през задната врата, а един от турците да отиде отпред, в случай че някой опита да избяга.

— Готови ли сте? — попита той на английски.

Те кимнаха и нахлузиха плетените маски на главите си като чорапи.

Призрака също сложи маската си.

За момент почувства страх, както винаги в такива моменти, преди битка. Не можеше да изключи опасността Чан да има пистолет или полицията да ги е намерила първа, да ги е отвела в ареста и сега да дебне Призрака в апартамента.

Спомни си обаче, че страхът е признак за смирение и че скромните са тези, които успяват. Каза си наум един от любимите си пасажи от Дао:

„Покори се и няма да те пречупят.

Огънатото може да се изправи.

Празното може да се напълни.

Скъсаното може да се закърпи.“

Призрака бе добавил и едно изречение от себе си: „Страхувай се, за да бъдеш смел.“

Погледна Юсуф, изпънат до него на предната седалка. Уйгурът кимна уверено. Тримата чевръсто започнаха да проверяват оръжията си.