Джефри Дивър
Каменната маймуна (18)

18.

Амелия Сакс паркира служебния автомобил пред сградата, където живееше Джон Сун.

Слезе бавно. Погледът й пробяга по изрисувания на ръка надпис над цветарницата на партера. „Ако ви трябва късмет, стръкче бамбук си купете!“

Забеляза Сун през витрината на ресторанта. Той й помаха и се усмихна. Когато влезе, лекарят присви болезнено очи и понечи да стане.

— Не, не — спря го Сакс. — Няма нужда. Седна срещу него в голямото сепаре.

— Нещо за хапване?

— Не. Нямам много време.

— Чай тогава.

Той наля една чашка и я бутна към нея. Ресторантът беше тъмен, но чист. В няколко сепарета седяха мъже и разговаряха на китайски.

— Открихте ли го? — попита Сун.

Тя не желаеше да обсъжда разследването, затова се задоволи да каже, че имат някои следи.

— Не ми харесва тази несигурност — сподели Сун. — Като чуя стъпки пред вратата си, настръхвам. Като във Фуджоу е. Някой забавя ход пред дома ти и не знаеш дали е съсед, или полицай, изпратен от местния партиен секретар да те арестува.

Образът на убития Джери Тан изплува в съзнанието й и тя погледна за кураж през витрината, към патрулната кола, пазеща Сун.

— При целия тоя шум в пресата за „Фуджоуския дракон“… мислите ли, че Призрака ще се върне в Китай? — попита тя. — Знае ли колко хора са по петите му?

— Пробий казаните… — напомни Сун. Тя кимна.

— … и потопи лодките. Е, не е той единственият с такъв девиз.

Сун я огледа:

— Вие сте силна жена. Винаги ли сте работили в службите за охрана?

— Искате да кажете — в полицията. Като ченге. Службите за охрана са частни.

— О…

— Не, завърших академията по-късно.

Тя му разказа за кариерата си в една модна агенция на Медисън Авеню.

— Били сте манекенка? Това явно го забавляваше.

— Тогава бях млада. Беше ми интересно да опитам. Идеята бе повече на майка ми. Спомням си, че веднъж помагах на баща си в ремонта на една кола. Той беше полицай, но колите му бяха хоби. Възстановихме мотора на този стар „Тъндърбърд“. „Форд“. Спортна кола. Знаете ли ги?

— Не.

— Била съм, не знам, на деветнайсет може би. Работех на свободна практика към една модна агенция. Бях се завряла под колата, а той изпусна един гаечен ключ върху бузата ми.

— Ох.

— Голямото „ох“ дойде, когато майка ми видя раната. Не знам на кого беше по-бясна — на мен, на баща ми или на фирмата „Форд“.

— А майка ви? Тя ли гледа децата ви, когато сте на работа?

Сакс отпи глътка чай, погледът й остана спокоен.

— Нямам деца. Той се намръщи:

— Вие… съжалявам.

В гласа му звучеше състрадание.

— Е, не е краят на света. Сун поклати глава:

— Разбира се, че не. Не реагирах правилно… Изтокът и Западът имат различни разбирания за семейството.

Не съвсем, помисли си тя, но реши да не се задълбава в тази тема.

— В Китай децата са много важни за нас — продължи Сун. — Имаме, разбира се, проблем с пренаселването, но една от най-омразните мерки на правителството е законът за ограничаване на раждаемостта. Той важи само за китайците хан, които са мнозинство, затова малцинствата в граничните райони имат право на повече от едно дете. И аз някой ден ще имам още. Ще доведа децата си тук, ще срещна някоя и тя ще ми роди още две или три.

Докато говореше, той наблюдаваше очите й. Тя срещна погледа му и се почувства по-сигурна. Не знаеше нищо за способностите му като лекар, но дори само лицето му бе достатъчно да успокои пациента и така да ускори оздравяването му.

— Знаете ли, че китайската писменост е изградена от пиктограми — опростени рисунки? Йероглифът за „любов“ представлява майка, държаща детето си. Тази тема караше Сакс да се чувства малко неловко. Въпреки това й се прииска да му каже, че страшно желае да има деца. Изведнъж й се приплака. Овладя се бързо. Без такива! Никакво циврене, когато носиш най-хубавия австрийски пистолет на едното бедро и спрей със сълзотворен газ на другото. Тя осъзна, че известно време са се гледали мълчаливо. Сведе поглед, отпи глътка чай.

— Омъжена ли сте? — попита Сун.

— Не, но имам приятел.

— Това е добре — отбеляза той, без да спира да я изучава. — Усещам, че и той има същата професия. Дали случайно не е мъжът, за когото ми говорихте? Линкълн…

— Райм — засмя се тя. — Много сте наблюдателен.

— В Китай лекарите са детективите на душата. — Сун се наведе напред. — Дайте си ръката.

— Какво?

— Ръката ви, моля.

Тя се подчини и той постави два пръста върху китката й.

— Какво има?

— Шшт. Меря ви пулса.

След няколко секунди Сун се облегна назад.

— Диагнозата ми е правилна.

— За артрита ли имате предвид?

— Артритът е само симптом. Ние смятаме, че е неправилно да се лекуват симптомите. Стараем се да възстановяваме хармонията.

— И какво не е хармонично у мен?

— В Китай харесваме числата. Петте божествени дара, петте животни за принасяне в жертва…

— Десетте съдии от ада. Той се засмя:

— Точно така. Е, в медицината имаме люин: шестте пагубни фактора. Това са влагата, вятърът, огънят, студът, сушата и лятната жега. Те влияят на органите, тялото и нашето ки, духа, също на кръвта и духовната субстанция. Когато са в излишък или някое от тях липсва, хармонията се нарушава и се получават проблеми. Прекалено многото влага трябва да се изсуши. Прекаленият студ трябва да се затопли.

„Шестте пагубни фактора — помисли си тя. — Я опитай да го обясниш на някой привърженик на точните науки.“

— По езика и пулса ви се вижда, че имате излишък от влага в далака. Това, освен до други проблеми, води до артрит.

— В далака ли?

— Нямам предвид истинския ви далак според западната медицина — уточни той, след като забеляза скептицизма й. — Далакът е нещо повече от един орган-система.

— И от какво се нуждае далакът ми?

— От по-малко влага — отвърна Сун, сякаш се разбираше от само себе си. — Взел съм ви това.

И бутна една торбичка към нея. Сакс я отвори. Съдържаше сушени билки.

— Варете си чай и го пийте бавно в продължение на два дни. — Той й подаде и една кутийка. — Това са хапчета ки йе лиен. Природен аспирин. На кутийката има упътване на английски. Акупунктурата също може да ви помогне много, но нямам разрешително да провеждам такава, а не искам неприятности преди разглеждането на молбата ми за убежище.

— Не бих ви накарала да си създавате такива неприятности.

— Мога обаче да правя масаж. Мисля, че тук го наричате акупресура. Много е ефективен. Ще ви покажа. Наведете се към мен и поставете ръце в скута си.

Сун се приведе над масата, каменната маймунка се разлюля пред силните му гърди. Под ризата му се виждаха чистите превръзки върху раната. Той напипа някакви точки на раменете й и ги натисна силно за около пет секунди, след това намери други точки и повтори процедурата. След около минута отново седна на стола си.

— Сега вдигнете ръце.

Тя се подчини и макар още да усещаше известна болка в ставите, й се стори, че е доста по-малко отпреди.

— Действа — установи изненадано.

— Това е само временно. Акупунктурата има много по-продължителен ефект.

— Ще си помисля. Благодаря. — Сакс погледна часовника си. — Трябва да се връщам.

— Чакайте — спря я бързо Сун, сякаш бе разочарован, че трябва да се разделят. — Не съм приключил с диагнозата си.

Той взе ръката й, разгледа нагризаните й нокти и възпалената кожа. Обикновено тя се стараеше да не показва лошите си навици, но сега изобщо не се смути.

— В Китай лекарите гледат, докосват и говорят, за да определят какво измъчва пациента. Важно е да се познава мисленето на болния: дали е щастлив, тъжен, разтревожен, амбициозен, смутен. — Той се вгледа внимателно в очите й. — Тук има още дисхармония. Вие искате нещо, което не можете да имате. Или си мислите, че не можете да го имате. То създава проблемите ви.

Сун кимна към ноктите й.

— Каква хармония искам?

— Не знам. Може би семейство. Любов. Усещам, че родителите ви са мъртви.

— Баща ми.

— Трудно ви е да го приемете.

— Да.

— А мъжете? Имате ли проблеми с мъжете?

— В училище бягаха от мен — карам твърде бързо за повечето.

Бе казано като шега, макар че беше вярно. Сун не се засмя.

— Продължавайте — подкани я той.

— Като манекенка повечето мъже се страхуваха твърде много, за да ме поканят на среща.

— Как може мъж да се уплаши от жена? — попита искрено изненадан Сун. — Това е все едно ин да се уплаши от ян. Нощта и денят. Те не бива да се състезават; трябва да се допълват.

— Другите пък, които бяха достатъчно смели, за да ме поканят, искаха горе-долу само едно.

— А, онова нещо.

— Да, онова.

— Сексуалната енергия е много важна, една от най-важните части на ки — духовната енергия. Тя обаче е полезна само когато идва от хармонична връзка.

Тя се изсмя мислено: „Ето ти покана за първа среща. «Интересувате ли се от хармонична връзка?»“ След глътка чай Сакс продължи:

— Живях известно време с един мъж. От бранша.

— От какво?

— Искам да кажа, че и той беше полицай. Беше добра връзка. Пълноценна, предизвикателна, бих казала. Срещахме се на стрелбището и се съревновавахме. Само че го арестуваха. Взимал рушвети. Разбирате ли?

Сун се изсмя:

— Живял съм в Китай, разбира се, че знам какво е рушвет. А сега — добави — сте с този човек, с когото работите.

— Да.

— Може би това е източникът на проблема — каза тихо Сун и се вгледа по-внимателно в лицето й.

— Защо мислите така? — смути се Сакс.

— Бих казал, че вие сте ян — онази страна на планината, която се огрява от слънцето. Ян е светлина, движение, увеличение, възбуждане, начало, меко, пролет и лято, раждане. Това очевидно сте вие. Изглежда обаче, че съдържате и света на ин. Това е сенчестата страна на планината. Означава затвореност, тъмнина, вглъбеност, твърдост и смърт. Това е краят на нещата, есен и зима. — Той замълча, после добави: — Мисля, че дисхармонията е в това, че не сте вярна на природата на ян. Допуснали сте ин да проникне прекалено навътре в живота ви. Възможно ли е това да е проблемът?

„Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм.“ „Да?“

„Трябва да обсъдим нещо.“ Тя се замисли за миг.

— Може би… защото съм жена с мъжка професия.

— Може би — засмя се той.

Мобилният й телефон иззвъня и тя подскочи. Когато посягаше към апарата, забеляза, че Сун е поставил длан върху нейната. Докато вдигаше телефона към ухото си, той отдръпна ръката си.

— Ало?

— Полицай, къде, по дяволите, се губиш? Беше Лон Селито.

Не й се искаше да му казва, но погледна патрулната кола навън и реши, че може би полицайте в нея са уведомили детектива за местонахождението й. Затова отговори:

— С Джон Сун.

— Защо?

— Трябваше да проверя някои неща.

Не беше лъжа, помисли си. Поне не съвсем.

— Добре, но приключвай. Трябваш ни тук, у Райм. Имаме улики за изследване.

„Господи! Какво толкова си се вкиснал?“

— Веднага идвам.

— Постарай се — тросна се Лон. Тя затвори и се обърна към Сун:

— Трябва да вървя.

— Намерихте ли Сам Чан и останалите от кораба? — с надежда попита лекарят.

— Още не.

Тя се надигна и Сун побърза да каже:

— За мен ще е чест, ако се върнете, за да продължа лечението.

— Да, ще ми бъде приятно.

Сун побутна торбичката с билки и хапчетата към нея.