Джефри Дивър
Каменната маймуна (17)

17.

Амелия Сакс бе оставила шевролета си пред къщата на Райм и сега караше един автомобил на Отдела по криминология към мястото на престъплението по магистрала „Рузвелт“.

Колата бе служебна — „Форд“ комби, — но тя я караше почти както своя яркожълт спортен автомобил.

Беше 14.25, преди пиковия час, но улиците пак бяха задръстени и Сакс използваше всичките си умения, за да маневрира между другите превозни средства.

— Хей, Хонсе — понечи да протестира Сони Ли, когато тя изпреварваше едно такси, но сетне реши да не отвлича вниманието й и млъкна.

На задната седалка пътуваха Еди Дън, не особено впечатлен от шофирането й, и Алън Коу — очевидно много разтревожен. Стискаше предпазния си колан, сякаш държеше въженцето за отваряне на парашут.

— Видя ли го само? — попита небрежно Сакс, когато таксито не обърна внимание на сирената и сигналната й лампа и избърза пред нея, за да напусне скоростното шосе при изхода на Хюстън Стрийт.

— Много бързо движи — отбеляза Ли, но явно си спомни, че не бива да я разсейва и отново млъкна.

— Накъде, Еди? — попита Сакс.

— На Бауъри наляво, след още две преки — надясно. Тя зави по Канал Стрийт с осемдесет километра в час, овладя колата точно навреме, за да не се блъснат в един боклукчийски камион, и даде газ през Китайския квартал; гумите, задвижвани от мощния двигател, вдигаха пара.

Ли промърмори нещо на китайски.

— Какво?

— Десет съдии от ада — преведе той.

Сакс знаеше, че според китайските вярвания десетимата съдии от ада държат Книгата на живите и мъртвите, където е вписано името на всеки човек по света. Равносметката за жизнения ни път.

Баща й, Херман, вече бе в списъка на мъртвите.

Кога щеше и нейното име да влезе в този регистър?

Ами имената на хората около нея? На онези, които още не са се родили?

Като се замисли за живот и смърт…

„А, госпожице Сакс. Ето ви и вас.“

„Здравейте, докторе.“

„Току-що говорих с лекаря на Линкълн Райм.“

„Да?“

„Трябва да обсъдим нещо.“

„Звучи, сякаш новините са лоши, докторе.“

— Полицай Сакс — прекъсна мислите й Дън, — струва ми се, че светофарът пред нас свети червено.

— Ъхъ.

Намали до петдесет, преди да мине през кръстовището.

— Ган! — прошепна Ли; сетне (предположи Сакс) преведе: — Мамка му.

След три минути комбито спря на една пряка, задръстена от малка тълпа любопитни и заградена с жълта найлонова лента и половин дузина униформени полицаи от Патрулния отдел. Входът на една сграда, приличаща на малък склад, бе отворен. Сакс слезе, следвана от Дън, който извика: „Здрасти, детективе“, на един рус мъж с костюм. Непознатият кимна и Дън го представи на Сакс като детектив от отдел „Убийства“ на Пети район.

— Вие ли ще извършвате огледа? — попита той. Сакс кимна:

— Какво е това място?

— Склад. Собственикът изглежда чист. Свързахме се с него и той не знае нищо, освен че жертвата, Джери Тан, е работила тук. Осем ареста, две присъди. Занимавал се е главно с кражби на коли. От време на време с рекет.

Той кимна към едно сребристо беемве с двойно предаване. Модел Х5. Това бе джипът, с който тази сутрин Тан беше чакал Призрака на Лонг Айлънд. В задната врата имаше дупка от куршума, изстрелян от трафиканта при бягството на Тан.

Един полицай, повикан по сигнал за някакви писъци, забелязал колата до сградата, от която се чували звуците. Забелязал дупката отзад и двамата с партньора му влезли в склада.

Там открили останките от Джери Тан. Бил измъчван с нож и бръснач. От тялото му липсвали парчета кожа, включително клепачите.

Райм мразеше да бъде изпреварван от полицията почти толкова, колкото и да бъде изпреварван от престъпниците, и когато се оказа, че Сони Ли е бил прав — че Призрака наистина е убил онзи, който го е изоставил, — настроението на криминолога се влоши. Думите на Ли: „Трябваше ме послушаш, Лоабан, трябваше да послушаш“, разбира се, не помогнаха.

Детективът от Пети район добави:

— Изпратих двама да търсят свидетели. А, ето ги. Сакс кимна на двамата детективи, с които бе работила и преди. Бединг и Сол вече не трябваше да издирват собственика на беемвето и се бяха захванали с обичайната си работа — обхождане на района около местопрестъплението в търсене на свидетели. Бяха известни с уменията си, когато работят в екип, да измъкват важни показания. Въпреки разликите във височината и лицата им (единият имаше лунички) заради еднаквите им руса коса и поведение те носеха прякора Близнаците. Знаеха ги още като Братята Харди.

— Дойдохме двайсет минути след сигнала — каза Бединг или Сол; по-високият.

— Обадило се едно момиче, което се връщало от училищния театрален клуб. Чуло писъци, но се обадило едва след като се прибрало. Защото…

— … го било страх, нали се сещаш. Не можем да я обвиняваме, като се има предвид какво има вътре. И мен щеше да ме хване.

— Страх има предвид. Всичко е в кръв. И парчета месо.

Сакс присви очи, но не от ужас; просто когато сви крак, за да обуе костюма за огледи, артритните й стави започнаха да недоволстват.

— Говорихме с осем души в сградата… — каза Бединг или Сол.

— … и околността. В този случай има дори повече нечули и неразбрали от обикновеното.

— Да, повечето дори са били споходени от моментна слепота.

— Според нас се е разбрало, че това е дело на Призрака, и всички са се подплашили. Никой не иска да ни съдейства. Най-многото, което можахме да измъкнем, е, че двама или…

— … трима, или четирима…

— … души, вероятно мъже, разбили вратата на склада.

— И в продължение на десет минути се чували адски писъци. После два изстрела. След това тишина.

— Майката на момичето се обадила на диспечерите.

— Когато патрулът пристигнал обаче, всички вече се били измели.

Сакс огледа страничната пряка и главната улица пред сградата. Както се беше опасявала, дъждът бе унищожил всяка надежда за откриване на следи от гумите на колата на Призрака и помощниците му.

— Кой е влизал? — попита тя детектива от Пети район.

— Само един униформен — за да види дали жертвата е още жива. Разбрахме, че искате местопрестъплението да е колкото се може по-непокътнато, затова не допуснахме дори съдебния лекар.

— Добре. Искам да видя полицая, който е влизал.

— Ще го намеря.

След малко детективът се върна, придружаваше го жена в униформа.

— Аз влязох първа. Искали сте да ме видите.

— Само обувката ви.

— А, добре.

Полицайката свали едната си обувка и я подаде на Сакс, която я засне и записа размерите на подметката, за да може да различава следите й от стъпките на Призрака и помощниците му. След това върза гумени ленти през своите подметки, за да разпознава и собствените си следи. Вдигна очи и забеляза Сони Ли до входа на склада.

— Извинявайте, може ли да се дръпнете?

— Да, да, Хонсе. Голямо помещение. Човече, има много обикаля. Но ти знае Конфуций?

— Всъщност не — отвърна тя и опита да се съсредоточи върху работата си.

— Той пише: „И най-дълго пътуване трябва започне с една първа стъпка.“ Май той го написал. Може друг. Аз чете Майки Спилейн повече от Конфуций.

— Бихте ли изчакали там, полицай Ли? — Викай ми Сони.

Той се отдръпна и Сакс влезе в склада. Беше си сложила слушалките на радиостанцията и сега я включи.

— Полицай пет-осем-осем-пет до Централа, Искам връзка по линия К.

— Разбрано, пет-осем-осем-пет. Кой номер?

Сакс даде телефонния номер на Линкълн Райм и след малко чу гласа му:

— Сакс, къде си? Вече на местопрестъплението? Ако не, защо? Трябва да действаме бързо.

Както винаги — и по необясним начин — нетърпеливият му глас й вдъхна увереност. Тя огледа помещението.

— За Бога, Райм, тук е голяма бъркотия!

— Разкажи. Опиши ми първо разположението.

— Склад и офис в едно помещение. Десет на петнайсет метра, приблизително, офисният участък е около три на шест. Няколко бюра…

— Няколко ли? Две, осемнайсет? Райм ненавиждаше неточните данни.

— Извинявай. Четири метални бюра, осем стола, не, девет — единият е преобърнат. Онзи, за който бе завързан измъчваният и убит Тан.

— Метални рафтове с кашони, вътре има хранителни продукти. Консерви и пакети в целофан. Пратки за ресторанти.

— Добре, Том е готов да пише. Готов си, нали, Том? Пиши с големи букви, за да виждам. Онези думи там, не мога да ги прочета. Ще трябва да ги препишеш по-едро. Добре, добре… Започвай огледа, Сакс.

Тя започна.

„Една стъпка… най-дългото пътуване.“

За двайсет минути постепенно напредване обаче не откри нищо съществено. Намери две гилзи, които изглеждаха същите като онези от пистолета на Призрака от плажа. Нищо обаче, от което да си направят изводи за скривалището му. Никакви фасове, никакви клечки кибрит, никакви отпечатъци — нападателите бяха носили кожени ръкавици.

Тя огледа тавана и подуши въздуха — две от важните стъпки в огледите според Райм, — но не установи нищо, което да й е от помощ. Гласът на Райм изгърмя в ухото й и тя подскочи.

— Говори, Сакс. Не обичам, когато мълчиш.

— Тук е голяма бъркотия — повтори тя.

— Това го чух. Голяма бъркотия. Не ни казва много, не мислиш ли? Дай подробности.

— Всичко е разместено, чекмеджетата са отворени, постерите от стените са скъсани, вещите от бюрата са на пода, статуетки, аквариуми, чаши — всичко е изпотрошено.

— При борба ли?

— Не мисля.

— В търсене на нещо определено?

— По-скоро вандализъм.

— Какви са им подметките?

— Всичките са гладки.

— Стилни копелета — промърмори той.

Беше се надявал да намерят пръст или влакна, които да ги насочат към скривалището на Призрака, но докато грайферите задържат такива улики с месеци, гладките подметки ги губят много по-бързо.

— Добре, Сакс, давай нататък. Какво заключение вадиш от следите?

— Мисля, че…

— Не мисли, Сакс. Така не става. Чувствай. Съблазнителният му тих глас я хипнотизираше и тя се почувства, сякаш се пренася във времето на самото престъпление, сякаш става участник в него. Дланите й се запотиха в гумените ръкавици.

— Той е тук. Джери Тан седи на бюрото си и те…

— Ние — поправи я строго Райм.

— … разбиваме вратата. Той става и се втурва към задния вход, но ние го хващаме и го завличаме до стола му.

— Да опростим нещата, Сакс. Ти си Призрака. Открил си човека, който те е предал. Какво смяташ да направиш?

— Ще го убия, защото ме е предал.

„Видял врана кълве храна на път. Друг врана опитал открадне парче храна и първа не просто пропъжда натрапник — гони дълго време и опитва изкълве очи“ — спомни си тя думите на Сони Ли, когато ги предупреждаваше да намерят първо съучастника, който е зарязал Призрака на плажа.

Изведнъж почувства пристъп на неопределен гняв. Дъхът й секна.

— Не, чакай, Райм. Точно затова искам да го измъчвам — защото съм ядосан. Той ме предаде и сега искам да му причиня страдания.

— Какво точно правиш?

Тя се замисли, потеше се обилно в топлото облекло. Засърбя я на няколко места едновременно, Прииска й се да пробие дупка в костюма, за да се почеше.

— Аз не мога да…

— „Аз“? Кой е „аз“? Ти си Призрака, Сакс, не помниш ли?

Без да забравя истинската си самоличност, тя каза:

— Тук съм затруднена, Райм. Има нещо особено у този човек, Призрака. Той е много странен. — Тя замълча, после добави: — Тук се чувствам много зле.

Място, където умират цели семейства, заключени в трюмове на потъващи кораби, когато мъже и жени биват застрелвани в гърба, докато опитват да се доберат до единственото си спасение — безмилостен, леден океан. Място, където те умират само защото са раздразнили или заплашили по някакъв незначителен начин убиеца си.

Сакс се взря във вечно отворените очи на Джери Тан.

— Давай, Сакс. Давай. Аз ще те пазя. Не се тревожи. Искаше й се да му повярва.

— Какво правиш? — продължи криминологът. — Ти си Призрака. Какво правиш?

— Другите трима връзват Тан за стола и започват да го режат с ножове или бръсначи. Не бързаме. Наоколо всичко е в парченца месо. Части от ухо, ивици кожа. Отрязваме клепачите му… — Тя се поколеба. — Ама тук не виждам никакви улики, Райм. Нищо, което да ни е от полза.

— Да, но улики има, Сакс. Знаеш, че има. Спомни си Локар.

Едмон Локар, френски криминолог от миналото, изказва правилото, че на всяко местопрестъпление се извършва обмен на улики между жертвата и престъпника или между самото място и извършителя. Тези веществени доказателства може да са трудни за откриване и още по-трудни за проследяване до източника им, но както обичаше да казва Райм, криминологът трябва да забрави думата „невъзможно“.

— Давай, давай… Ти си Призрака.

Изведнъж гневът изчезна и се смени със зловещо спокойствие. Това потресаващо, но странно хипнотизиращо чувство я изпълни. Задъхана, изпотена, тя се втренчи в Джери Тан и злият дух на Кван Ан, Призрака, я облада. Тя почувства какво е изпитал той — примитивно удовлетворение от мъките и бавната смърт на предателя.

Даде си сметка, че жадува за още, че копнее да чува още писъци, да вижда още кръв да се стича по разтърсваните от конвулсии крайници…

И изведнъж й хрумна нещо.

— Аз…

— Какво, Сакс?

— Не го измъчвам аз.

— Така ли?

— Не. Искам другите да го изтезават. За да гледам. Така е по-удовлетворяващо. Като да гледаш порнофилм. Искам да видя всичко, да чуя всичко. И ги карам първо да отрежат клепачите му, за да може Тан да вижда как го гледам. — Тя добави шепнешком: — Искам това да продължава вечно.

— О, добре, Сакс. Това означава, че наблюдаваш… откъде?

— Тук има един стол, срещу Тан, на около три метра от трупа. — Гласът й стана по-дрезгав. — Аз гледам. Изпитвам удоволствие. — Преглътна и почувства как по челото й се стича пот. — Писъците са продължили десет минути. През цялото време аз съм седял тук и съм се наслаждавал на всеки вик.

Дишането й се беше учестило.

— Как си, Сакс?

— Добре.

Но не беше добре. Бе в капан — на единственото място, на което не искаше да се намира. Изведнъж всичко добро в живота й изчезна и тя се потопи в света на Призрака.

„Звучи, сякаш новините са лоши…“

Ръцете й затрепериха. Тя бе отчаяна и сама.

„Звучите, сякаш…“

„Стига!“ — нареди си.

— Сакс?

— Добре съм.

„Стига си мислила за това, стига, кръвта, парченцата месо… Спри да мислиш колко голямо удоволствие ти доставя болката му.“

Изведнъж забеляза, че криминологът е престанал да говори.

— Райм? Никакъв отговор.

— Добре ли си?

— Не съвсем — отвърна накрая той.

— Какво има?

— Не знам… Каква работа ни върши това, че знаем къде е седял? Носил е обувки с шибани гладки подметки. Това е единственото място, където сме сигурни, че е седял, но какви улики има там?

Все още замаяна, омърсена от духа на Призрака, тя погледна стола. Не успя да се съсредоточи и отмести поглед.

— Нещо да ти хрумва, Сакс? Вече от твоя гледна точка.

— Аз…

— Трябва да има нещо.

В гласа му звучеше тревога и Сакс предположи, че му се иска да дойде и сам да извърши огледа.

— Не знам — отвърна тихо.

Погледна стола, но си представи само ножа, забиващ се в плътта на Джери Тан.

— По дяволите — изръмжа Райм. — И аз не знам. Столът прав ли е?

— Този, на който е седял Призрака ли? Да.

— Какво обаче ни говори това? — Гласът му звучеше отчаяно. — Как мислиш?

Това не беше в негов стил. Линкълн Райм имаше мнение за всичко. И защо звучеше толкова немощно?

Сакс отново съсредоточи вниманието си върху стола, покрит с отломки от счупени предмети. Огледа го внимателно.

— Хрумна ми нещо. Чакай.

Тя се приближи до стола и погледна отдолу. Сърцето й се разтуптя възбудено.

— Тук има следи от влачене на краката. Призрака се е навел напред, за да вижда по-добре. Кръстосал е крака под стола.

— И?

— Това означава, че някои от частичките, задържани около шевовете на обувките, може да са изпадали. Ще събера праха. Ако имаме късмет, това ще ни отведе до скривалището му.

— Чудесно, Сакс. Взимай дъстбъстъра.

Тя се насочи към комплекта за събиране на улики при вратата, за да вземе малката прахосмукачка „Дъстбъстър“. Изведнъж обаче спря. Засмя се:

— Успя да ме метнеш, Райм.

— Какво?

— Не се прави на неразбрал.

Сега тя си даде сметка, че Райм се е досетил за уликите под стола още когато му е споменала, че Призрака е наблюдавал изтезанията. Беше усетил, че тя още се изживява като Призрака и че трябва да я извика на друго, по-добро място — да я върне към общата им работа. Беше се престорил на разтревожен, за да привлече вниманието й върху себе си. Доста несполучливо представяне, но може би точно в такива малки лъжи се крие любовта.

— Благодаря, Райм.

— Нали ти обещах, че ще те върна. Заеми се сега с праха.

Сакс изсмука с малката прахосмукачка пода под и около стола, след това свали филтъра и го прибра в найлоново пликче за улики.

— Какво е станало после? — попита Райм.

Тя прецени ъгъла на пръските кръв от куршума, с който бе застрелян Тан.

— Изглежда, когато Тан най-после загубил съзнание от болка, Призрака е станал и го е застрелял. След това е накарал помощниците си да изпочупят всичко.

— Откъде си сигурна, че е станало така?

— Защото една от гилзите беше под боклуците. И върху стола на Призрака има парчета стъкло и хартия.

— Добре.

— Ще снема следите от обувките по електростатичния метод.

— Не говори, а действай — промърмори отново Райм в обичайния си стил.

Тя излезе и се върна с необходимите неща. При този процес върху отпечатъка от обувка се поставя пластмасов лист, през който се пуска електрически ток. Получава се копие на отпечатъка като на ксерокс.

Надуши дима едва когато приклекна с гръб към тъмния склад. О, Господи, помисли — някой от убийците се е върнал, може би в момента се прицелва в яркия й костюм.

Може би самият Призрак…

Не, сигурно беше неизвестният му помощник! Беше се измъкнал от „Дракона“ и сега идваше да избива следователите.

Сакс пусна апарата за електростатично снемане на отпечатъци, извъртя се и се претърколи, измъквайки светкавично 40-калибровия си „Глок“. Мерникът се закова в гърдите на натрапника.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева тя от гняв и болка.

Сони Ли, с цигара в уста, се разхождаше из офиса и оглеждаше.

— Какво прави? И аз разследва.

— Какво има, Сакс? — попита Райм.

— Ли е влязъл.

— Какво? Изритай го веднага.

— Опитвам се. — Тя се изправи. — Замърсяваш местопрестъплението! — нахвърли се върху китайския полицай.

— Малко дим. Вие, американци, се тревожи прекалено много…

— И прахта по обувките ти, по дрехите ти, отпечатъците ти… Тъпчеш навсякъде.

— Не, не, аз разследва.

— Веднага го изгони, Сакс — извика Райм.

Тя го хвана за ръката и го изведе. Извика на Дън и Коу:

— Пазете да не влиза.

— Извинявай — смотолеви Дън. — Каза, че ще ти помогне за огледа.

— Така прави — каза объркано Ли. — Какъв проблем?

— Дръжте го навън. Ако трябва, сложете му белезници.

— Хей, Хонсе, ти много нервна.

Тя се върна в склада и довърши взимането на отпечатъци.

— Еди Дън там ли е? — попита Райм.

— Навън е.

— Накарай го да прегледа документите от офиса — предполагам, че са на китайски. Да потърси нещо за Призрака, за трафика на хора, за други трафиканти. Всичко, което може да ни е от полза.

Тя се показа на вратата и махна на Еди Дън. Той свали миниатюрната телефонна слушалка от ухото си и влезе при нея. Сакс привърши със събирането на улики и докато фотографите вършеха работата си, Дън прегледа бюрата и шкафовете. След половин час прилежна работа каза:

— Нищо интересно. Всичко е за доставки на хранителни продукти.

Тя предаде думите му на Райм и добави:

— Всичко събрах. След двайсет минути съм при теб. И изключи радиостанцията.

Докато търсеше Сони Ли, се замисли за липсващия баншоу. В града ли беше? Представляваше ли заплаха за тях?

„Гърба си опази…“

Тъкмо излизаше, когато клетъчният й телефон иззвъня. Тя вдигна и за своя изненада чу гласа на Джон Сун.

— Как сте? — попита Сакс.

— Отлично. Раната малко ме сърби. Исках да ви кажа, че взех някои билки. За артрита ви. Под апартамента ми има ресторант. Може ли да се срещнем там?

Сакс погледна часовника си. Какво можеше да й навреди? Даде уликите на Дън и Коу и им каза, че се налага да се отбие на едно място и ще бъде у Райм след час. Друг полицай щеше да закара тях и Сони Ли при криминолога. Ли изглеждаше зарадван, че няма да го вози тя. Сакс съблече костюма и го прибра в комбито. Седна зад волана и погледна към склада, през чиято врата се виждаше трупът на Джери Тан с вечно отворени очи, втренчени в тавана.

Още един убит от Призрака; името на Тан бе прехвърлено от графата на живите в списъка на мъртвите.

„Стига толкова — помоли се тя на десетимата съдии от ада. — Моля ви, стига толкова.“