Джефри Дивър
Каменната маймуна (15)

15.

фамилното име Чан означава „стрелец“.

В компанията на баща си, жена си и децата си Сам Чан изписваше изящно, като по магия, йероглифите на името си върху една дъска, която беше намерил в задния двор на новото си жилище. Копринената торбичка със скъпоценните му четки от вълчи, кози и заешки косми, писецът и каменната му мастилница бяха потънали с „фуджоуския дракон“ и той бе принуден да използва американска пластмасова писалка.

Чан беше усвоил калиграфията като дете от баща си, затова, макар дебелината им да не можеше да се регулира, линиите бяха изящно оформени; приличаха, реши той, на скиците на художника от шестнайсети век Ван Ли, който първо нахвърлял детайлите на картината, за да я изрисува по-късно върху керамика — образите бяха непълни, но посвоему красиви. Чан взе дъсчицата с фамилното си име и я сложи върху импровизирания картонен олтар, поставен на полицата над камината в хола. Китай е истински теологичен панаир: Буда е най-широко почитаното традиционно божество, философите Конфуций и Лаодзъ се тачат като полубогове. Християнството и ислямът имат значителен брой последователи, а мнозинството от населението се моли и поднася дарове на хиляди езически богове, толкова много, че никой не знае броя им точно.

Но най-почитаните божества за китаеца са предците му.

Този червен олтар бе посветен точно на предците на Чан, украсен с единствените семейни ценности, спасени от потъналия кораб — покрити с петна от солената вода снимки на родителите и бабите и дядовците на Чан.

— Ето — обяви той. — Новият ни дом.

Чан Дзечи стисна ръката на сина си. Меймей им наливаше чай. Старецът пое топлата чаша с две ръце и огледа мрачните стаи:

— Не е толкова зле.

Въпреки думите на стареца Сам Чан отново почувства срам, задето кара баща си да живее при такава мизерия. Най-свещеният дълг след този на поданика към господаря си, учи Конфуций, е дългът към родителите. Откакто планираше бягството си от Китай, Чан не спираше да се тревожи за последствията, които щеше да има то за стареца. Тихият и спокоен Чан Дзечи бе приел новината за наближаващото пътуване безропотно и Чан все се питаше дали в очите на стареца постъпката му е правилна. А сега, след потъването на „Фуджоуския дракон“, шансовете за бързо подобряване на живота им бяха станали още по-малки. Този апартамент щеше да се превърне в техен затвор до залавянето на Призрака или връщането му в Китай, а дотогава можеше да минат месеци. Той отново се замисли за магазина, от който бяха откраднали боята и четките — „Хоум Стор“. Редовете бляскави вани, огледалата, лампите, мраморните плочки. Искаше му се да настани баща си и семейството си в къща, обзаведена с такива прекрасни неща. Това беше вертеп. Това беше…

Някой потропа силно на вратата.

За момент всички останаха неподвижни. Сетне Чан погледна зад завесата и си отдъхна. Отвори вратата и при вида на мъжа на средна възраст с дънки и горнище на анцуг по устните му се разля усмивка. Джоузеф Тан влезе и двамата се здрависаха. Чан погледна навън, в тихата уличка, и не забеляза никого, който да прилича на агент на трафиканта. Влажният въздух миришеше на гнило — оказа се, че апартаментът се намира близо до една водопречиствателна станция. Чан се прибра вътре и заключи.

Тан, братът на един добър негов приятел от Фудзян, се бе прехвърлил тук преди години. Беше американски гражданин и тъй като не бе развивал дисидентска дейност, пътуваше свободно между Ню Йорк и Китай. Предната пролет Чан беше прекарал няколко вечери с него и брат му във Фуджоу и накрая му се бе доверил достатъчно, за да сподели плановете си за прехвърляне заедно със семейството си в Красивата страна. Тан предложи да помогне. Беше уредил това жилище, а също и работа за Чан и големия му син в една от фирмите си — малка печатница недалеч от апартамента.

Добродушният човек поднесе почитанията си на Чан Дзечи и Меймей и всички седнаха на чай. Тан предложи цигари. Сам Чан отказа, но баща му прие и двамата с госта запалиха.

— Чухме за кораба от новините — каза Тан. — Слава на Гуанин, че сте живи.

— Мнозина загинаха. Беше ужасно. Едва не се удавихме, всички.

— По телевизията казаха, че ви е превозвал Призрака. Чан потвърди и разказа как трафикантът опитал да ги убие дори след като стъпили на сушата.

— Значи трябва да сме много внимателни. Няма да споменавам името ти пред никого. Работниците обаче ще любопитстват. Мислех да започнеш веднага работа, но с Призрака… по-добре да изчакаме. Може би до другата седмица. Или по-следващата. Тогава ще те обуча да работиш с машините. Разбираш ли от печатарска техника?

Чан поклати глава. В Китай беше преподавал изкуство и култура — до уволняването си като дисидент. Както мнозина други, загубили препитанието си по време на Културната революция през шейсетте, и Чан бе принуден да упражнява „общественополезен труд“. И както много калиграфи и художници от онзи по-ранен период, се беше изхранвал като печатар.

Поговориха за живота в Китай и тук. След това Тан им записа как се стига до печатницата и кога ще са смените на Чан и Уилям. Поиска да види момчето.

Чан отвори вратата на спалнята на сина си. Застина от изненада — стаята бе празна. Уилям го нямаше.

— Къде е синът ни? — обърна се гневно към Меймей.

— Беше в стаята си. Не съм го видяла да излиза.

Чан отиде при задната врата и я завари отключена. Уилям я беше оставил така, когато се е измъквал.

Дворът беше празен. Уличката — също. Чан се върна в хола. Обърна се към Тан:

— Къде може да отиде един юноша в околността?

— Знае ли английски?

— По-добре от нас.

— На ъгъла има „Старбъкс“, знаеш ли ги?

— Да, закусвалнята.

— Много китайски тийнейджъри ходят там. Няма да каже нищо за „Дракона“, нали?

— Не, сигурен съм. Добре съзнава опасността. Тан, който също имаше деца, каза:

— Той ще ти създава най-много главоболия. Ще гледа това… — Посочи телевизора. — … и ще иска всичко, което види. Видеоигри, коли, дрехи. Ще иска да ги получи, без да работи. Защото по телевизията показват как хората ги взимат, не как ги заработват. Изминали сте целия този път, оцелели сте през Атлантическия океан, измъкнали сте се от Призрака. Не допускай да ви депортират само защото синът ти е откраднал нещо в магазина и са го предали на ИНС.

Чан разбра какво иска да му каже човекът, но за момент бе твърде объркан, за да осъзнае съвета. Призрака можеше да има агенти из целия квартал. Или хора, готови да ги издадат за пари.

— Трябва да го открия веднага.

Двамата с Тан излязоха. Тан му посочи към ъгъла, където се намираше закусвалнята.

— Ще те оставя. Бъди строг със сина си. Сега, след като сте вече тук, това ще е много по-трудно. Трябва обаче да си непреклонен.

Чан тръгна с наведена глава покрай евтини жилищни сгради, перачници, бакалии, ресторанти и магазини. Този квартал бе по-малко населен от Китайския, тротоарите бяха по-широки, улиците — по-празни. Повече от половината жители бяха азиатци, но населението беше смесено: главно китайци, виетнамци и корейци. Имаше много латиноамериканци, също индийци и пакистанци. Почти не се виждаха бели.

Той се взираше през витрините на магазините, но сина му го нямаше.

Молеше се на Ченву момчето да е излязло само да се поразходи и да не е разказало на никого как са стигнали дотук.

Малка градинка — никаква следа от сина му.

Той влезе в закусвалнята „Старбъкс“ и няколко тийнейджъри и състрадателни старци загледаха тревожното му лице. Уилям го нямаше. Чан побърза да се махне.

Изведнъж, когато случайно надзърна в една мрачна странична уличка, той видя сина си. Момчето говореше с двама млади китайци с черни кожени якета. Косите им бяха дълги и пригладени с гел или спрей. Уилям подаде на единия някакъв предмет, който Чан не можа да види. Непознатият кимна на приятеля си и пъхна малък плик в ръката на Уилям. След това двамата бързо се обърнаха и изчезнаха в уличката. Уилям погледна току-що получения плик и го пъхна в джоба си. Не!, помисли потресено Чан. Какво беше това? Наркотици. Неговият син купуваше наркотици!

Чан се дръпна зад ъгъла и когато момчето излизаше от уличката, го сграбчи за ръката и го притисна до стената.

— Как можа да направиш такова нещо? — повиши глас.

— Остави ме.

— Отговори!

Уилям се озърна към близката закусвалня. Отпред седяха няколко души. Бяха чули разправията и ги зяпаха любопитно.

Чан кимна на сина си да го последва.

— Не ти ли е ясно, че Призрака ни търси? Възнамерява да ни убие!

— Искаше ми се да се поразходя. Като в затвор сме. Тази шибана малка стая, с брат ми…

— Не ми говори с този език! — стисна го за лакътя Чан. — Не можеш да пренебрегваш нарежданията ми така.

— Това е скапана дупка. Искам собствена стая — сопна се момчето и измъкна ръката си.

— По-късно. Всички трябва да жертваме по нещо.

— Ти поиска да дойдеш тук. Ти прави жертви.

— Не ми говори така! Аз съм ти баща.

— Искам собствена стая!

— Трябва да си благодарен, че изобщо имаме покрив над главите си. Никой от нас няма собствена стая. Дядо ти спи при нас с майка ти.

Момчето не каза нищо.

Тоя ден Чан бе узнал много неща за сина си. Че е невъзпитан, че е крадец на коли, че железните правила на дълга и честта, към които се беше придържал цял живот, не означават нищо за младия човек. Подтикнат от суеверие, Чан се запита дали не е сторил грешка, като е дал на момчето западно име, като го е кръстил на компютърния гений Гейтс. Може би това го бе тласнало по пътя на непокорството.

Когато наближиха апартамента, Чан попита:

— Кои бяха онези?

— Кои? — направи се, че не разбира, момчето.

— Мъжете, с които беше.

— Никои.

— Какво ти продадоха? Наркотици? Отговорът бе мълчание.

Стигнаха входа на апартамента. Уилям понечи да мине покрай баща си, но Чан го спря. Бръкна в джоба на момчето. Уилям вдигна заплашително ръце и в един миг на ужас Чан си помисли, че синът му ще го изблъска или дори ще го удари. След няколко безкрайни секунди обаче момчето свали юмруци.

Чан извади плика и погледна вътре; остана потресен при вида на малкия сребрист пистолет.

— Какво ще правиш с това? — изсъска гневно. — Ще ограбваш хората ли?

Мълчание.

— Кажи ми, сине. — Силните му ръце на калиграф стиснаха здраво рамото на момчето. — Кажи!

— Взех го, за да защитавам семейството! — промърмори момчето.

— Аз ще защитавам семейството. И не с това.

— Ти ли? — изсмя се подигравателно Уилям. — Ти писа онези статии за Тайван и демокрацията, заради които имахме толкова неприятности. Ти реши да дойдем тук и заради теб шибаният каналджия се опитва да ни убие. Това ли наричаш грижа?

— Колко им плати? — Чан вдигна плика с пистолета. — Откъде взе парите? Няма откъде да си спечелил пари.

— Призрака уби останалите. Какво ще стане, ако се добере и до нас? Какво ще правим тогава?

— Ще се крием, докато полицията го залови.

— Ами ако не го заловят?

— Защо ме унижаваш така? — с болка и гняв възкликна Чан.

Уилям поклати глава и се шмугна в спалнята си. Затръшна вратата след себе си.

Чан взе чашата чай, която му поднесе жена му.

— Къде беше? — попита Чан Дзечи.

— В една уличка. Купил е това.

Чан извади пистолета и старецът го пое в разкривените си ръце.

— Зареден ли е? — попита Чан.

Баща му бе бивш войник, сражавал се срещу Мао Дзъдун при Дългия поход за отблъскване на Чан Каиши и националистите към океана, и разбираше от оръжия. Той огледа пистолета.

— Да. Внимавай. Предпазителят винаги да е в това положение.

— Защо синът ми не ме уважава? — изрече едва чуто Чан.

Скри пистолета на горната полица на средната секция и заведе стареца до вехтия диван.

Мълчанието се проточи. Накрая, с мрачно изражение, баща му попита:

— Откъде си взел цялата си мъдрост, синко? Кое определя пътя на ума и сърцето ти?

— Учителите ми, книгите, колегите. И най-вече ти, татко.

— А, аз ли? Научил си нещо от баща си? — направи се на изненадан Чан Дзечи.

— Да, разбира се.

Чан се намръщи, не знаеше накъде бие старецът. Баща му не каза нищо, само по устните му премина слаба усмивка.

След кратка пауза Чан продължи:

— Искаш да кажеш, че е научил тези неща от мен? Никога не съм се държал обидно към теб, татко.

— Не към мен, но със сигурност си се държал така към комунистите. Към Пекин. Към фудзянските власти. Сине, ти си дисидент. Целият ти живот е изпълнен с непокорство.

— Но…

— Ако управляващите в Пекин попитат: „Защо Сам Чан не ни уважава“, какво ще им отговориш?

— Ще кажа: „Какво сте направили, за да спечелите уважението ми?“

— Уилям може да ти отвърне по същия начин.

Чан Дзечи вдигна ръце в знак, че спорът е приключил.

— Само че аз се противопоставям на потисничеството, насилието, корупцията…

Сам Чан обичаше Китай с цялото си сърце. Обичаше народа. Културата. Историята. Животът му през последните дванайсет години бе преминал във всеотдайна, страстна борба, за да помогне на страната си да навлезе в по-светла епоха.

— Уилям обаче вижда само как седиш приведен над компютъра по цяла нощ, как нападаш властите, без да мислиш за последствията — каза Чан Дзечи.

На Чан му се искаше да възрази, но замълча. Сетне изведнъж осъзна, че баща му е прав. Засмя се. Помисли да отиде да поговори със сина си, но нещо го възпря. Гняв, объркване, може би дори страх от онова, което можеше да чуе в отговор. Не, щеше да говори с момчето по-късно. Когато…

Изведнъж старецът присви болезнено очи.

— Седни, татко — подкани го разтревожено Чан. Едно от малкото спасени при корабокрушението

неща бе почти пълното шишенце с морфин на Чан Дзечи. Чан бе дал на баща си едно хапче точно преди потъването на кораба и лекарството бе останало в джоба му. Беше здраво запечатано и вътре не бе проникнала вода.

Сега той даде на стареца две хапчета и го зави. Баща му отпусна глава на възглавницата и затвори очи.

Сам Чан седна тежко на един полуизгнил стол.

Вещите им бяха потънали, баща му имаше спешна нужда от лечение, един безжалостен убиец ги преследваше, синът му беше престъпник…

Толкова много трудности.

Искаше му се да обвини някого: Мао, Китайската комунистическа партия, Народноосвободителната армия…

Причината за сегашните трудности обаче се намираше там, където я бе посочил Уилям — у самия Чан.

Със самосъжаление нищо нямаше да постигне. Оставаше му единствено да се надява, че онова, което се говореше за живота тук, е истина, а не легенда — че Красивата страна действително е земя на чудесата, където злото винаги се наказва, където и най-тежките недостатъци на телата ни се оправят и където щедрата свобода дарява на изстрадалите сърца покой.