Метаданни
Данни
- Серия
- Линкълн Райм (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stone Monkey, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Марин Загорчев, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 17гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Корекция
14.
Ву Цичен изтри потта от челото на жена си.
Тя лежеше на леглото в спалнята на малкото им жилище; трепереше, гореше от треска, бе плувнала в пот. Приземният апартамент се намираше на една тясна пряка на Канал Стрийт в сърцето на Китайския квартал. Беше им го уредил агентът, препоръчан от Джими Ма — пладнешки грабител, мислеше си гневно Ву. Наемът бе астрономичен, както и хонорарът, който поиска мазният тип. Апартаментът миришеше гадно сладникаво, беше на практика напълно необзаведен и по пода спокойно се разхождаха хлебарки — дори сега, когато дневната светлина се процеждаше през мръсните стъкла на прозорците.
Той загледа загрижено жена си. Силното главоболие, от което страдаше Йонпин на борда, треската и потта, всичко това той бе отдавал на морската болест, но симптомите се запазиха и след като стъпиха на твърда земя. Явно боледуваше от нещо друго.
Жена му отвори помътнелите си очи и прошепна:
— Ако умра…
— Няма да умреш.
Ву обаче не беше сигурен, че вярва на собствените си думи. Спомни си за доктор Сун и съжали, че не е поискал съвет от него; лекарят се бе погрижил за неколцина болни, но Ву се опасяваше, че ще му вземе много пари за прегледа.
— Поспи — каза загрижено Ву. — Имаш нужда от сън. След като си починеш, ще се почувстваш по-добре. Защо не щеш да заспиш?
— Ако умра, трябва да си намериш друга жена. Някоя, която да гледа децата.
— Няма да умреш.
— Къде е синът ми? — попита Йонпин.
— Лан и Чинмей са в хола. Тя се грижи за него. Той погледна през вратата към хола и видя дъщеря си Чинмей да простира пране на една връвчица, опъната през стаята. След пристигането всички се бяха изкъпали и преоблекли в чистите дрехи, купени от Ву в един магазин за облекло втора употреба на Канал Стрийт. След като хапнаха (Йонпин не сложи и едно залче в устата си), Чинмей остави брат си да гледа телевизия и изпра подгизналите им от солена вода дрехи в умивалника на кухнята. Сега ги простираше да съхнат. Жената на Ву се огледа, присви очи, сякаш опитваше да си спомни къде се намира. Отказа се и отпусна глава на възглавницата.
— Къде… къде сме?
— В Китайския квартал, Манхатън, Ню Йорк.
— Ама… — Тя се намръщи, сякаш мозъкът й осъзна думите със закъснение. — Призрака, съпруже. Не можем да останем. Тук не е безопасно. Сам Чан каза, че не бива да оставаме.
— О, Призрака… — Ву махна небрежно. — Той е заминал за Китай.
— Не мисля така. Страх ме е за децата. Трябва да се махаме оттук. Да се скрием колкото се може по-далеч.
— Никой трафикант няма да рискува да го заловят само заради неколцина избягали емигранти — изтъкна Ву. — Толкова ли си глупава да мислиш така?
— Моля те, съпруже. Сам Чан каза…
— Забрави Чан. Той е страхливец — тросна се Ву. — Оставаме.
Гневът заради неподчинението й се посмекчи от вида на бедната жена и болката, която сигурно изпитваше. Той добави нежно:
— Излизам. Ще потърся някакви лекарства. Тя не отговори; Ву стана и излезе в хола. Децата гледаха смутено към стаята на майка си.
— Добре ли е? — попита момичето.
— Да. Ще се оправи. Връщам се след половин час. Отивам за лекарства.
— Чакай, татко — спря го Чинмей със загрижен глас.
— Какво?
— Мога ли да дойда с теб?
— Не, ще останеш с майка си и брат си.
— Ама…
— Какво?
— Имам нужда от едно нещо.
Да влезе в някой моден бутик?, помисли си насмешливо той. Да се гримира? Да си направи фризура? Да изхарчи парите, предназначени за оцеляването им, при козметичка?
— Какво?
— Моля те, нека дойда с теб. Ще си го купя сама. Тя се изчерви силно.
— Какво искаш? — попита той.
— Имам нужда от някои неща за… — прошепна тя и сведе глава.
— За какво? Отговори. Тя преглътна тежко:
— За цикъла ми. Нали знаеш. Превръзки. Потресен, Ву изведнъж разбра. Отмести поглед от момичето и махна гневно към банята:
— Използвай нещо друго.
— Не мога. Не е удобно.
Ву беше бесен. Това бе грижа на жена му. Никой мъж никога не купуваше тези… неща.
— Добре! — тросна се той. — Добре. Ще ти купя каквото трябва.
Дори не я попита какви точно иска. Щеше да вземе първите, които му попаднат в най-близкия магазин. Излезе и заключи вратата след себе си. Ву Цичен се гмурна в тълпата на Китайския квартал сред какофония от езици: минанхуа, кантонски, путонхуа, виетнамски, корейски. Също и английски, с акценти и диалекти, които не беше предполагал, че съществуват.
Зяпаше магазините, купищата стока, огромните небостъргачи. Ню Йорк изглеждаше десет пъти по-голям от Хонконг, сто пъти по-голям от Фуджоу.
„Страх ме е за децата. Трябва да се махаме оттук. Да се скрием колкото се може по-далеч…“
Ву Цичен обаче нямаше никакво намерение да се маха от Манхатън. Четирийсетгодишният мъж бе хранил тази мечта цял живот и нямаше да позволи болестта на жена му или малко вероятната опасност от биячите на трафиканта да му я отнемат. Ву Цичен щеше да стане заможен човек, най-богатият в рода. Като младеж бе работил като пиколо, а след това като младши заместник-директор в хотел „Рай“ на улица „Худон“, близо до парка „Горещи извори“ в центъра на Фуджоу, където обслужваше богати китайци и европейци. Ву беше решил един ден и той да стане преуспяващ бизнесмен. Работеше усърдно и макар да даваше на родителите си една четвърт от дохода си, успя да спести достатъчно, за да купи заедно с двамата си братя магазинче за сувенири и други джунджурийки близо до знаменитата статуя на Мао Дзъдун на улипа „Гутян“. С парите от магазинчето те взеха една бакалия, след това още две. Възнамеряваха да спестят колкото се може повече, да купят цяла сграда и да натрупат състояние от недвижима собственост.
Ву обаче направи една грешка.
Икономиката на Китай се променяше драстично. Свободните търговски зони просперираха и дори висшите политици се изказваха в полза на частната собственост — самият министър-председател Дън Сяопин бе казал веднъж: „Богатството е гордост.“ Ву Цичен обаче пренебрегна основното правило в живота на страната — че Китайската комунистическа партия командва парада. Ву открито се обявяваше за по-тесни търговски връзки с Тайван, за прекратяване на системата за гарантиране на заетостта независимо от способностите на работниците, за борба с корупцията сред висшите партийни и държавни органи и за намаляване на данъците за частните фирми. По ирония Ву дори не вярваше в онова, което проповядваше: целта му бе само да привлече вниманието на нови чуждестранни партньори (от Европа и Америка), които, както си мечтаеше, щяха да го обсипят с пари, защото той бе гласът на новата китайска икономика.
Не Западът обаче даде ухо на думите му, а секретарите на комунистическата партия. Изведнъж в магазините му започнаха да се появяват държавни инспектори, да откриват десетки нарушения на хигиенните норми и правилата за безопасност — много от които не съществуваха. Под бремето на астрономичните глоби братята скоро фалираха.
Засрамен от това развитие на нещата обаче, Ву не се отказа от стремежа си да забогатее. И така, съблазнен от огромните възможности на Красивата страна, той събра семейството си и пое риска да емигрира. Щеше да се превърне в един от големците на Китайския квартал. Щеше да ходи на работа с лимузина и — когато накрая може да си позволи пътуване до Китай — щеше да отседне в хотел „Рай“, в най-големия апартамент, мезонета, в чийто хол като младеж бе внесъл стотици чанти и куфари.
Сбъдването на мечтата му се беше отлагало твърде дълго; Призрака нямаше да го откаже от този град и парите му. Ву намери един магазин за традиционни китайски билки. Влезе и разказа на аптекаря за състоянието на жена си. Лечителят го изслуша и обяви, че жена му изпитва недостиг на ки — духа на живота — и нарушение на кръвообращението, усложнени от прекалено много студ. Приготви няколко стръка билки, за които Ву неохотно плати огромната сума от осемнайсет долара; при този пладнешки грабеж отново го обхвана гняв.
След като излезе от аптеката, той продължи по улицата до една китайска бакалия. Влезе бързо, преди да загуби кураж, взе една кошница и я напълни с продукти, от които нямаше нужда. Мина покрай щанда за козметика и пъхна един пакет дамски превръзки за дъщеря си. Отиде на касата и се вторачи в един стъклен буркан с корени от женшен. Сивокосата касиерка изчисли сметката и макар че не се усмихна, нито обърна някакво внимание на покупките му, Ву бе сигурен, че му се присмива. Излезе от магазина с наведена глава и червен като китайското знаме.
Пое към апартамента си, но след няколко минути забави крачка. Тревожеше се за жена си, разбира се, и че е оставил децата, но, по дяволите, този ден бе истински кошмар! Едва не беше загинал при корабокрушение, бе загубил всичките си вещи, Джими Ма и агентът му за недвижими имоти го бяха измамили. И на всичкото отгоре трябваше да изтърпи срама и унижението от покупките, които носеше в момента. Реши, че му трябва някакво развлечение, някаква мъжка компания.
Няколко минути му бяха достатъчни, за да намери каквото търсеше: едно китайско игрално заведение. След като показа парите си на входа, пазачът го пусна.
Ву поседя известно време, изигра тринайсет точки, докато пушеше и пиеше байдзю. Спечели малко пари и се почувства по-добре. Една чаша от силния, бистър алкохол, после още една и накрая се успокои — след като се увери, че пликът с покупките е добре скрит под стола.
Накрая се разговори с мъжете наоколо, с трийсетте долара, които спечели (огромна сума за него) ги почерпи по едно питие. Пиян и в добро настроение, той разказа един виц и околните се разсмяха. Със заговорническия тон на мъже, седнали сами на чашка, те започнаха да споделят истории за непокорни жени и непослушни деца, за жилищата си и работата, които имаха или търсеха.
Ву вдигна чашата си и обяви с пиянски глас:
— За Дзайчен.
Дзайчен е богът на богатството, един от най-почитаните в Китай. Ву вярваше, че има особена връзка с него. Всички мъже около масата пресушиха чашите си.
— Ти си нов тук — отбеляза един старец. — Кога дойде?
Доволен, че е станал център на вниманието, Ву прошепна:
— Тази сутрин. С кораба, който потъна.
— „Фуджоуския дракон“ ли? — вдигна вежди друг. — Съобщиха по новините. Казаха, че вълнението било ужасно.
— О, вълните бяха по петнайсет метра високи! Трафикантът опита да ни избие всичките, но аз измъкнах десетина човека от трюма. И се наложи да се гмурна, за да прережа въжето, с което беше закрепена спасителната лодка. Едва не се удавих. Но стигнах до брега.
— Сам ли успя да го направиш? Ву сведе тъжно очи:
— Не можех да спася всички, но опитах.
— Семейството ти добре ли е? — попита друг.
— Дааа — измуча Ву.
— Някъде в квартала ли живеете?
— Съвсем наблизо.
— Какво представлява Призрака? — попита един от присъстващите.
— Той е страхливец. Никога не ходи без пистолет. Ако го остави и се бие като мъж — с нож, — ще го победя.
В този момент думите на Сам Чан отекнаха в съзнанието му и той се замисли, че може би не бива да говори такива неща. Затова смени темата:
— Може ли някой да ме упъти? Искам да видя една статуя. Може би ще ми кажете как да я намеря.
— Статуя ли? Коя? — попита един от седящите наоколо. — Тук няма статуи.
— Много е известна. Жена, която държи сметките си.
— Сметките си ли? — не разбра друг.
— Да — заобяснява Ву. — Дават я на филмите за Красивата страна. Намира се на някакъв остров, в едната ръка държи факла, а в другата — книга със счетоводните си сметки, факлата й е, за да може да чете счетоводния си баланс по всяко време на деня и нощта и винаги да знае с колко пари разполага. Нали е в Ню Йорк?
— Да, тук е — отвърна един от околните и избухна в смях.
Други неколцина също се изсмяха. Ву не разбираше кое е толкова смешно, но и той изкриви устни.
— Трябва да идеш в един квартал, който се казва Батъри Парк, и оттам да вземеш корабче за статуята.
— Така и ще направя.
Друг от компанията се засмя:
— Да пием за жената със счетоводните сметки. Всички дружно изпразниха чашите си и продължиха играта.