Джефри Дивър
Каменната маймуна (13)

13.

Един метър напред. Втори. Сони Ли бе слаб мъж и се движеше тихо.

Промъкна се зад количката, като оглеждаше масите за улики срещу Призрака. Щеше…

Така и не разбра откъде изникнаха.

Единият — доста по висок от Ли — бе черен като въглен и носеше костюм и яркожълта риза. Чакаше до стената. С ловко движение той измъкна пистолета от ръката на китаеца и допря собственото си оръжие до слепоочието му.

Друг мъж, нисък и дебел, повали Ли на пода и го притисна с коляно в гърба; изкара му въздуха и му причини силна болка в корема и ребрата. Белезниците щракнаха мълниеносно.

— Английски? — попита чернокожият.

Ли бе твърде стреснат и задъхан, за да отговори.

— Повтарям въпроса, дребосък. Говориш… ли… английски?

Някакъв китаец, който също се беше спотайвал в стаята, се приближи. Носеше стилен тъмен костюм и на врата му висеше служебна карта. Повтори въпроса на китайски. Говореше кантонския диалект, но Ли го разбра.

— Да — отвърна Ли задъхано. — Говоря по английски. Мъжът с количката се извъртя:

— Я да видим какво сме си уловили.

Чернокожият вдигна Ли на крака, без да обръща внимание на пъшканията му. Задържа го с една ръка и заопипва джобовете му с другата.

— Слушай сега, дребосък, има ли опасност да се набода на нещо в джобовете ти? Има ли възможност да попадна на нещо, което няма да ми е приятно?

— Аз…

— Отговаряй веднага и внимавай да не излъжеш. Защото, ако се набода, и ти ще пострадаш. — Той хвана Ли за яката и изкрещя: — Игли?

— Наркотици ли? Не, не!

Високият мъж извади парите от джобовете му, цигарите, листа, който бе откраднал на плажа.

— О, момчето май е свило нещо от Амелия. Докато тя е спасявала удавници. Какъв позор…

— Така ни е открил — каза Линкълн Райм, след като хвърли поглед на листа и картончето, прикачено към него. — Наистина ми беше чудно.

Стройният рус мъж се появи на прага.

— Хванахте го, а? — отбеляза без изненада.

И Ли разбра, че младежът го е забелязал в прохода зад къщата, когато изхвърляше боклука, и е оставил вратата отворена нарочно. За да го примами. Другите мъже се бяха направили, че излизат и че оставят Линкълн сам.

„Хванахте го, а…“

Мъжът в инвалидната количка забеляза омразата в очите на Ли.

— Точно така, моят наблюдателен Том те е забелязал, когато изхвърляше боклука. И после… — Кимна към компютъра: — Команда, охрана. Заден вход.

На монитора се появи картина от задния вход и уличката около него.

Ли изведнъж си даде сметка как Бреговата охрана е открила „фуджоуския дракон“. Благодарение на Линкълн Райм.

— Съдии от ада — промърмори. Дебелият полицай се изсмя:

— Какъв отвратителен ден, а?

Чернокожият извади портфейла на Ли от джоба му. Стисна мократа кожа.

— О, дребосъкът е плувал, доколкото разбирам. Отвори портфейла и го подаде на китаеца. Дебелият извади радиостанция:

— Мел, Адам, връщайте се.

Двамата мъже, онези, които Ли бе чул да излизат преди няколко минути, влязоха. Единият беше плешив; без да обръща внимание на Ли, седна пред един компютър и започна да пише мълниеносно на клавиатурата. Другият носеше костюм и имаше яркочервена коса. Той примигна изненадано и възкликна:

— Чакайте, това не е Призрака.

— Значи, е изчезналият му помощник. Неговият баншоу.

— Не — отсече червенокосият. — Този го познавам. Виждал съм го.

Ли осъзна, че и на него червенокосият му е познат отнякъде.

— Виждал ли си го? — изненада се чернокожият.

— Миналата година участвах на среща в Службата за обществена безопасност на Фуджоу на тема незаконен трафик на хора. Той беше там. Един от тях.

— Един от кои? — изръмжа дебелият.

Китаецът извади лична карта от портфейла, сравни снимката с лицето на Ли и се изсмя:

— Един от нас. Той е ченге.

* * *

Райм също погледна личната карта и шофьорската книжка, и двете със снимка на китаеца. Според тях името му бе Ли Канмей, детектив от Службата за обществена безопасност на Люгоюан.

Криминологът се обърна към Делрей:

— Виж дали някой от хората ни в Китай може да го потвърди.

В огромната длан на агента се появи мъничък мобилен телефон и той започна да набира.

— Ли малко име ли е, или фамилия? — поинтересува се Райм.

— Фамилия. И не обича Канмей — обясни Еди Дън. — Използва Сони. Английско име.

— Какво правиш тук?

— Призрак уби три души в мой град минала година. Имал среща с помощник в ресторант. Помощник го излъгал. Голям бой. Призрак го убил, но също жена и дъщеря и един старец, които седял до него. Оказали на негов път и Призрак просто убил, за да избяга.

— Невинни свидетели? Ли кимна:

— Опитали го арестува, но той много силен… — Той замълча, търсейки правилната дума, накрая се обърна към Еди Дън: — Гуанси.

— Това означава връзки — обясни Дън. — Плащаш на когото трябва и получаваш гуанси.

— Никой не иска свидетелства срещу него. След това улики изчезват от управление. Мой шеф губи интерес. Случай се колективизира.

— Колективизира? — не разбра Селито. Ли се усмихна мрачно:

— Шега. Кога нещо се провали, казва, че се колективизира. Едно време, при Мао, кога власт колективизирала фирми и селско стопанство, те много бързо фалира.

— Да, но за теб случаят не е бил колективизиран — вметна Райм.

— Не. Той убил хора в мой град. Аз иска го изправи на съд.

— Как се уреди за кораба? — попита Делрей.

— Аз има много информатори. Минал месец ми съобщили, че Призрак убил две души в Тайван, големи хора, важни хора, и щял се скрие в Китай, докато тайванска полиция спре го търси. Щял замине за Южна Франция и после вземе група емигранти от Виборг в Русия и ги превози до Ню Йорк с „Фуджоуски дракон“.

Райм се засмя. Този дребен, невзрачен човек имаше по-добра информация от ФБР и Интерпол, взети заедно.

— И така — продължи Ли, — аз изработил си прикритие. Станал емигрант, добитък.

— Откри ли нещо за Призрака? — поинтересува се Селито. — Къде може да се крие? Някакви сътрудници тук?

— Не, никой не разговарял с мен. Проникнал на борда тайно… и почти през цяло време повръщал. — Той тръсна глава, явно за да пропъди неприятния спомен от пътуването. — Но не близо до Призрак.

— Какво смяташе да правиш? — рече Коу. — Ние нямаше да го екстрадираме.

— Защо ми да го екстрадират? — попита объркано Ли. — Вие май не слуша. Аз казал гуанси. В Китай веднага го освободят. Аз смятал го арестува, кога стъпи на ваша земя. След това го предаде на ваши служби за сигурност.

Коу се изсмя:

— Май говориш сериозно, а?

— Да, щял го направи.

— Неговият баншоу е бил с него, също и екипажът. Тукашните му агенти е трябвало да го посрещнат. Щяха да те убият.

Сега Ли се изсмя:

— Рисковано ли? Да, да. Ама нали такава професия. Той посегна към цигарите, които му бе отнел Делрей.

— Тук не се пуши — предупреди Том.

— Какво значи това?

— Тук не се пуши.

— Защо?

— Защото не може — отсече болногледачът.

— Това пълна лудост. Да не шегуваш?

— Не.

— Метро достатъчно глупав. Това къща.

— Да, къща, в която не се пуши.

— Много шибано.

Ли прибра сърдито пакета.

От другия край на стаята се чу слабо пиукане. Мел Купър се обърна към компютъра си. Почете известно време, след това извъртя екрана, така че всички да го видят. Сингапурското представителство на ФБР бе изпратило потвърждение, че Ли Канмей наистина е детектив от Службата за обществена безопасност на Люгоюан. В момента изпълнявал задача под прикритие, но службата отказвала да разкрие повече информация. Към съобщението бе приложена снимка на Ли в тъмносиня униформа. Очевидно това беше човекът пред тях.

След това Ли обясни как Призрака е потопил „Дракона“. Сам Чан и Ву Цичен със семействата си, заедно с доктор Сун, няколко други емигранти и бебето на една жена от кораба се спасили с малка лодка. Всички останали се издавили.

— Сам Чан поел командване. Добър човек, умен. Спасил ми живот. Прибрал ме, кога Призрак застрелва останали. Ву глава на друго семейство. Също умен, но малко неуравновесен. Дисхармония между чер дроб и далак.

— Китайска медицина, трудно е за обясняване — вметна Дън.

Ли продължи:

— Ву има прекалено много емоции, иска каже. Действа импулсивно.

Дори психологичното профилиране на ФБР бе непонятно за Райм; той се доверяваше само на веществените доказателства и сега нямаше никакво време за нехармонични далаци.

— Да се придържаме към фактите — предложи сухо. Ли им разказа как лодката се ударила в скалите и той заедно с още неколцина бил отнесен. Вълните ги изхвърлили на брега. Докато Ли се добере до плажа, където слязъл Призрака, трафикантът вече бил застрелял двама от емигрантите.

— Бързал го арестува, но кога стигнал, вече го няма. Скрил се в храсти от другата страна на път. Видял една жена с червена коса спасява един човек.

— Джон Сун — поясни Райм. Ли кимна:

— Доктор Сун. Седял до мен в лодка. Добре ли?

— Призрака го е прострелял, но е жив. В момента Амелия, жената, която си видял, го разпитва.

— Аз нарича Хонсе. Хубава жена. Секси, иска каже.

Селито и Райм се спогледаха развеселени. Райм си представи последствията, ако Ли бе казал това в присъствието на Сакс.

Ли посочи из стаята:

— Взел адрес от нейна кола и дошъл. Мисли може намери нещо, кое ме заведе при Призрак. Информация, иска да каже. Улики.

— Да ги откраднеш ли? — попита Коу.

— Ами да — отвърна невъзмутимо Ли.

— Защо така, дребосъко? — попита заплашитено Делрей.

— Трябва го хване сам. Щото вие няма ми разреши да помагам, нали? Просто ме върне. А аз иска го арестува. Да „спипа“. Нали така, „спипа“?

— Точно така, няма да ти разрешим да помагаш — каза Коу. — Може да си ченге в Китай, но тук си един шибан незаконен имигрант. Наистина ще те пратим обратно.

Очите на Сони Ли проблеснаха гневно; той пристъпи заплашително към много по-високия Коу. Селито въздъхна и го дръпна за ризата:

— Без глупости.

Развеселен от дръзкото държане на китаеца, Коу посегна към белезниците:

— Ли, арестувам те за незаконно влизане в САЩ… Линкълн Райм обаче го прекъсна:

— Не, — трябва ми.

— Какво? — изрече потресено агентът.

— Ще работи като консултант. Като мен.

— Невъзможно.

— Човек, който си създава толкова много неприятности, за да залови един престъпник, заслужава да участва в екипа.

— Аз със сигурност помогне, Лоабан. Много.

— Как ме нарече?

— „Лоабан“ — повтори Ли. — Значи „шеф“. Трябва ме остави. Аз може помогне. Знае как мисли Призрак. С него идва от един свят. Аз като дете бил в банда. И прекарал много време под прикритие по докове на Фуджоу.

— Няма начин — изръмжа Коу. — За Бога, той е незаконен. Само да му обърнем гръб, ще търти да бяга, ще се натряска и ще иде в някоя игрална зала.

Райм се запита дали няма да наблюдават демонстрация по кунгфу, но този път Ли не обърна внимание на Коу и заговори спокойно:

— В моя страна има четири типа хора. Не богати и бедни като тук. В Китай това, кое прави, по-важно от пари, кои има. И знае ли коя най-голяма чест? Да работи за своя страна, за свой народ. Аз дяволски добро ченге.

— Всички са подкупни там — измърмори Коу.

— Аз не подкупен, ясно? — Ли се усмихна. — Поне не в така важно разследване.

— И откъде да знаем, че не е от хората на Призрака? — попита Коу.

Ли се изсмя:

— Да, а откъде знае, че ти не от тях?

— Майната ти! — изръмжа Коу; беше бесен.

Проблемът на младия агент, прецени Райм, бе в прекалената му податливост на емоции, която му пречеше да си върши добре работата. Криминологът често долавяше нотка на презрение в гласа му, когато говореше за „незаконните“. Той явно смяташе нелегалното влизане за федерално престъпление и на няколко пъти бе намекнал, че емигрантите се водят от алчност, не от стремеж към свобода и демокрация.

Освен това бе обезпокоително обсебен от желанието да залови Призрака. Преди няколко години Коу беше работил под прикритие в Тайпе, столицата на Тайван, със задача да разкрива трафиканти на хора. По време на разследването на Призрака една от информаторките му изчезнала и вероятно е била убита. По-късно се разбрало, че жената имала две малки деца, но толкова се нуждаела от пари, че била готова да шпионира Призрака. ИНС никога не би я използвала за информатор, ако знаеше, че има деца. Коу бил отстранен от служба за шест месеца. Оттогава и това маниакално желание да залови Призрака.

За да бъде добър полицай обаче, човек трябва да потиска тези лични чувства. Безпристрастността е жизненонеобходима. Както и игнорирането на мисълта за смъртта. „Забрави мъртвите!“

— Я се успокой — намеси се Делрей. — Ли остава, докато го иска Линкълн. Погрижи се за това, Коу. Обади се в Държавния и уреди някаква временна виза, става ли?

— Не, не става — измърмори Коу. — Не можете да включвате някой от тях в екипа.

— От тях ли? — попита Делрей и се извъртя като щъркел на дългите си крака. — Кои са „те“?

— Незаконните.

Високият агент изцъка с език:

— Виж какво, Коу, тази дума някак си не ме кефи. Не ми звучи достатъчно учтиво. Не е готина. Особено с тоя тон!

— Е, както вие от Бюрото неведнъж сте подчертавали, този случай не е на ИНС. Задръж го, ако искаш, но аз не поемам никаква отговорност за това.

— Добро решение — обърна се Ли към Райм. — Аз помага много.

Сетне се приближи до масата и посегна за пистолета си.

— Не, не! — спря го Делрей. — Не пипай това.

— Хей, аз ченге. Като вас!

— Не, не си ченге като мен, нито като кой да е друг от тук присъстващите. Никакви пистолети.

— Добре, добре. Задръж го засега, Хайсе.

— Какво, какво? — наежи се Делрей.

— Хайсе — черен. Хей, не се обижда! Нищо лошо, нищо лошо.

— Добре, стига глупости.

— Аз стига глупост, добре.

— Добре дошъл сред нас, Сони — каза Райм.

Погледна часовника. Беше точно дванайсет. Шест часа от началото на безжалостното преследване на емигрантите от Призрака. Дори можеше в момента да е на крачка от тях.

— Добре, да започваме с уликите.

— Разбира, разбира — каза разсеяно Ли. — Но преди това има нужда от цигара. Хайде, Лоабан. Може ли?

— Добре, но навън. И някой да иде с него, за Бога.