— Госпожо Лорънс, трябва да си дадете сметка, че пациентката е заразноболна. Ще може да установи контакт с посетители след около седмица. Антибиотикът има бързо действие. След това ще вземем необходимите предпазни мерки и ще можете да…

Франсин го прекъсна.

— Не мога да чакам цяла седмица. Не е ли достатъчно добре, за да си поговорим още тази сутрин?

Парсънс впери поглед в блестящите й зелени очи. Бе лекар с много добра репутация и бе свикнал пациентите му и близките им да се отнасят с уважение към него.

— Температурата започна да спада още вчера. Това обаче е болест, занемарена от години. Тя се нуждае от продължителна почивка.

— В момента будна ли е?

— Да, госпожо Лорънс. Бих желал обаче преди това да ви обясня състоянието й.

— Докторе, не искам да изглеждам невъзпитана, но това не може ли да стане след като приключа разговора си с нея?

Парсънс въздъхна и капитулира. Погледна часовника си.

— Добре. Можете да поговорите с нея петнадесетина минути. След това ще пратя някоя сестра да сложи край на разговора. Задължително трябва да си сложите хирургическа маска. Освен това не бива да я докосвате.

Франсин кимна с разбиране.

— Благодаря. Нямам намерение да я докосвам. А сега, ако обичате, отведете ме при нея.

Носът и устата на Франсин бяха закрити от хирургическа маска. Тя последва санитаря, който я поведе към инфекциозното отделение в дъното на коридора. Входът към него бе защитен от двойна врата.

Бе напрегната. Сакура Уеда си бе поиграла безсърдечно с нея. Сега Сакура нямаше къде да избяга, а Франсин се нуждаеше от отговори.

Санитарят отвори вратата и Франсин влезе.

Сакура бе седнала в леглото, а медицинска сестра с маска на лицето измерваше кръвното й налягане. Ръката на младата жена. бе стегната непосредствено над черната татуировка. Франсин отмести поглед от татуировката към очите на болната. Приличаха на очите на пленено диво животно. Франсин не я поздрави. Сакура — също.

— Нямаш право да постъпваш така с мен — каза гневно Сакура.

— Как постъпвам с теб?

— Откри ме, залови ме, а сега ме държиш в плен.

— И сега си пленница, така ли? — каза Франсин и се сети колко й струва това болнично лечение всеки ден.

— Натъпкаха ме с лекарства. Инжектираха ми какво ли не. Дори поискаха да ми отрежат косата. Нямаш право да постъпваш така.

Франсин за пръв път чуваше гласа на Сакура. Вслуша се в него внимателно, за да определи лекия акцент в говора, който вследствие на страха или на гнева бе станал груб.

— Просто се опитват да ти спасят живота.

— От години страдам от тази болест и съм по-силна от нея.

— Не си по-силна от нея — каза със злост Франсин. — Тази болест ще те убие. Искам обаче да чуя от теб някои неща преди това да стане. Точно заради това ще ти удължа живота. Поне докато ми разкажеш това, което искам да узная.

На измъченото лице на Сакура се появи напрегнатост.

— Какво право имаш да ме разпитваш? Пусни ме да си вървя.

— Разкажи ми истината и те уверявам, че веднага след това ще имаш свободата да си тръгнеш и да умреш в първата канавка.

Целта й бе думите й да прозвучат жестоко, и я постигна. Медицинската сестра, която измерваше кръвното на Сакура, потрепери, освободи ръката й и прибра уреда.

— След малко ще дойда пак да ви измеря кръвното — каза и излезе от стаята. Пролича си, че излиза с облекчение.

След като вратата се затвори Франсин извади от чантата си малък диктофон, постави го на масичката до леглото на Сакура и го включи на запис. После развърза връзките на хирургическата маска.

Сакура я погледна.

— Какво правиш?

— Според мен не се нуждаем от маски.

— Искаш да ме уязвиш ли? Маската предпазва теб, не мен.

— Не ми се вярва да успееш да ме заразиш. Издържам на всякакви зарази. Нека не си губим времето. В състояние ли си да говориш?

— Чувствувам се чудесно — отговори Сакура, макар че напрегнатото й лице издаваше противното. — Какво искаш да узнаеш?

— Кажи ми коя си.

— Аз съм Сакура Уеда. А ти коя си?

— Чудесно знаеш коя съм. От дълго време си ме наблюдавала, нали? Откога?

Сакура за миг впери поглед в нея. Франсин дори не примигна от този поглед. Цветът на кожата на младата жена бе почти толкова бял, колкото този на пижамата и на чаршафите. Франсин бе облечена в черен костюм. „Като две царици на шахматна дъска сме — помисли си тя. — Готови сме да се борим и да убиваме.“

— Наблюдавам те от пет години — каза Сакура. Франсин изпита горчивото чувство, че е победила.

— Значи признаваш, че си измамница!

— Ще призная всичко, което ще ти достави удоволствие.

Франсин се ядоса от тази подигравка.

— Кои са твоите съучастници?

— Нямам съучастници.

— В такъв случай кой те накара преди пет години да започнеш да ме следиш?

— Никой. Прочетох статия за теб в един хонконгски вестник.

— И тогава ли реши да скроиш цялата работа?

— Скрояване. Съучастници. Имате много странен начин на мислене, госпожо Лорънс. Франсин отиде до прозореца. Оттам се виждаше единствено друга част от клиниката. От два дни валеше сняг. Валеше и сега и се превръщаше в отвратителна киша при допира си с паважа.

— Твърдиш, че като малка си живяла в едно село в Борнео, така ли?

— Да, твърдя го.

— Опиши селото.

— Няма нищо за описване. — отговори Сакура. — Село като всички останали. Покрай реката имаше жилища, а над тях оризища.

— Кой бе старейшината?

— Не си спомням нищо за хората.

— Кой те отведе там?

— Не си спомням.

— Твърдиш ли, че ме помниш от детските си години?

— Не — отвърна спокойно Сакура. — Нима ти ме помниш?

Въпросът смути Франсин.

— Не — каза без никакво колебание. — Външността ти не ми говори нищо.

Видя, че на лицето на Сакура се появи странно изражение.

— Това изненадва ли те? Нима си очаквала, че ще те посрещна с разтворени обятия?

— Нищо не очаквах — отвърна тихо Сакура.

— Спомняш ли си баща си?

— Не — отвърна Сакура.

— Тези татуировки бяха ли част от твоята стратегия?

— Стратегия. — Сакура умело имитираше гласа на Франсин. — Не. Не са част от никаква стратегия. Направиха ми ги, когато бях малка.

— Племето ибо не татуира момичетата — остро каза Франсин.

— Татуировките ми не са от него.

— От кого в такъв случай?

— От хора от племето пенан, които ме осиновиха.

— Осиновили са те? Какво искаш да кажеш?

— Един ден дойдоха японците и започнаха да избиват всички наред. Спаси ме една пенанска двойка. Казваха се Ману и Вай.

— Разкажи за японците.

— Много войници. Спомням си стрелбата. И крясъците. Спомням си как накараха хората да се съберат на групи и след това започнаха да ги избиват с щикове. Избягах, защото бях малка и успях да се шмугна между тях. Скрих се в гората. Там бяха Ману и Вай. Наблюдавали всичко. Взеха ме и ме отведоха с тях. Бягаха цял ден и ме носиха на ръце, като се редуваха. Спряха едва когато бяхме много навътре в гората. — Сакура погледна Франсин. — Това мога да си спомня. Това смятам за своето раждане.

Сърцето на Франсин туптеше лудешки, но лицето й остана безизразно.

— Защо те взеха с тях?

— За да ме спасят. — Сакура направи кратка пауза. — Нямаха свои деца и искаха да ме отгледат. После ме татуираха по тяхному.

Погледът на Франсин неволно се премести към черните гривни на ръцете на Сакура.

— Направиха го с бамбукова игла и със сажди, които остъргаха от дъното на една паница — продължи Сакура.

— Как се казваше селото, в което те отведоха? Сакура присви устни.

— Вижда се, че не знаеш нищо за пенанците. Те нямат села. Живеят дълбоко в джунглата и говорят на езика на птиците и дивите животни. Не оставят следи. Не може да ги открие никой друг освен пенанец.

— Как в такъв случай се оказа в Япония?

— Един японски офицер ме взе от Ману и Вай.

— Защо?

— Позна, че не съм даячка. Известно време живях в къщата му в Кучин. Там имаше и други деца, останали сами през войната. Бе ги открил и ги бе изпратил на разни места.

— Какви места? Сакура вдигна рамене.

— Места, където да се погрижат за тях.

— Сиропиталища?

— Предполагам. Не всички японци бяха чудовища.

— Как се казваше този човек?

— Томоюки Уеда.

— Уеда? И ти взе името му? — Франсин не можеше да повярва.

— Той ми го даде и аз го взех. Нима това има значение?

Франсин се опита да разбере изражението на Сакура.

— Защо Уеда прояви интерес към теб?

— Каза ми, че съм се била различавала от останалите. Разпрати другите деца по разни места, обаче мен отведе със себе си в Токио. Нарече ме „Сакура“, защото бе пролет и вишните цъфтяха. Даде ми фамилното си име.

— През кой месец стана това?

— Не знам.

— Спомняш ли си Хирошима и Нагасаки?

— Да, разбира се — отвърна тихо Сакура. — Та кой не си спомня атомните бомби?

— Колко време след пристигането ти в Токио паднаха бомбите?

— Около година, ако не се лъжа.

— Къде е сега Томоюки Уеда?

— Мъртъв е. След войната американците го арестуваха. Осъдиха го на смърт за военни престъпления. Спомням си годината. Бе 1947.

— На колко години беше тогава?

— Не знам. Някъде на десетина.

— Как живя след смъртта на Уеда?

— Работих. Чистех и метях. Готвех. Занимавах се с какво ли не, за да спечеля пари за храна и покрив. Семейството на Уеда се държа добре с мен. Дори известно време ходех на училище. Всички обаче искаха да забравят всичко, свързано с Томоюки.

— Колко време живя в Токио?

— Бях на осемнадесет или деветнадесет години, когато напуснах Япония. Не се върнах повече там. Нищо не ме свързваше с тази страна.

Зад вратата се разнесе шум и Франсин се сети, че след малко ще я помолят да излезе. Върна се към най-главния въпрос. Към въпроса, от който зависеше всичко.

— Какво си спомняш за живота си преди японците да нападнат селото?

— Нищо.

— Нима не си спомняш звуци, гледки, миризми?

— Вече ти казах, че животът ми започна през този ден на реката — отвърна Сакура. — Не си спомням за нищо преди това. Нито за хора, нито за гледки, нито за събития. Нищичко. — Спря за малко. — Опитах се да си спомня нещо с помощта на най-различни техники: медитация, хипноза, дори наркотици. Нищо не се получи.

— Много удобен отговор. Сакура я погледна.

— Или много неудобен. Зависи от гледната точка.

— Ще открием липсващото звено. Обещавам ти това — каза Франсин тихо, но решително. Вратата се отвори и в стаята влязоха две медицински сестри. Разговорът, макар и с неудовлетворителен резултат, бе приключил.

Рентгеновата фотография на гръдния кош на Сакура Уеда бе закрепена върху екран. Доктор Парсънс, използувайки молива си като показалец, започна да обяснява.

— Това са активните рани, които са предизвикали кръвотечението. Тук, в горната и задната част на двата бели дроба, виждате стари белези. Тук и ето тук. Ако заболяването продължи да се развива, белият й дроб ще бъде необратимо увреден. — Докторът седна зад бюрото си и погледна Франсин. — Болестта трябва да се лекува, госпожо Лорънс. Иначе болната ще умре.

— Разбрах.

— Налице е известно подобрение. Лекуваме я с ежедневни мускулни инжекции стрептомицин и с две лекарства, които се поемат орално: ПАС и изониацид. Предписах също така и кортикостероиди срещу евентуална токсемия.

Франсин кимна. От счетоводството на болницата вече я бяха уведомили колко ще й струва всичко това.

— Кога ще я изпишете?

— Ако температурата й не се повиши и кръвотеченията престанат, след две седмици. Важното в случая е продължителното лечение. Сакура е много неспокойна, бих казал, бунтарска натура. Живяла е труден живот, който я е закалил. Не би било зле да разгледате възможността да потърсите помощта на психолог. За да я успокои. Не е желателно да се повтори това, което се е случило в Макао.

— В Макао?

— Тя ми каза, че за пръв път е имала подобен кръвоизлив преди осем години в Макао. Тогава работела в казино. По осемнадесет часа на денонощието в затворено и задимено помещение. Една сутрин изхрачила много кръв. Напуснала Макао, но без да се подложи на никакво лечение. Нямала пари за лекарства. Вие не знаехте ли това?

— Не. — Франсин бе казала в болницата, че Сакура й се пада далечна родственица, без обаче да влиза в подробности. Отвърна на доктора с престорена усмивка. — Боя се, че знам твърде малко неща за нея.

— От нейните думи разбрах, че животът й е преминал в трудности и несигурност в едва ли не целия Далечен изток. Живяла е и в джунглата, и в градски бордеи. И двете места са идеални за развиване на белодробни заболявания. Организмът й обаче е силен и симптомите след известно време са затихвали. Тя е удивително силна млада жена. От тези, които трудно умират. Този път обаче ще умре, ако не бъде подложена на лечение. — Докторът я погледна. — Бих казал, че много прилича на вас, госпожо Лорънс.

— Наистина ли?

— Да. Нали май не я бяхте виждали от много години? Франсин разбра, че докторът се опитва да си изясни обяснението й за „далечното родство“ и иска да научи повече подробности.

— Да, от много години.

— Значи не сте чак толкова близки?

— Да, не сме съвсем близки. Докторът се приведе над бюрото си.

— Задавам ви всички тези въпроси, госпожо Лорънс, защото искам да ви обърна внимание на нещо. Тя ще трябва да взема лекарства още цяла година. За нея обаче е не по-малко важно да промени изцяло начина си на живот. Трябва да си почива, да диша чист въздух и да пази диета. Нуждае се от приятно обкръжение и от среда, която да повдига настроението й. И дума не може да става да започне да работи, поне в близките месеци. Не трябва да се връща в Лаос преди да е напълно излекувана. Най-добре за нея би било да постъпи в санаториум, обаче и лечението в домашна обстановка с медицинска сестра до нея също ще свърши работа.

— Разбрах ви — отвърна сухо Франсин.

— Разбира се, всичко това ще струва много пари.

— Да разбирам ли, че искате да узнаете дали ще ги платя?

— Животът й зависи от лечението — отсече докторът и погледна Франсин в очите. — Някой ще трябва да го заплати.

Франсин приви устни.

— Доктор Парсънс, когато казах, че госпожица Уеда ми е роднина, не бях съвсем точна. Тя твърди, че ми е роднина, обаче все още не съм успяла да установя дали ми казва истината. Преди да проверя това, не мога да се ангажирам с цялостното й лечение. Ще заплатя лечението й за времето, прекарано в клиниката, но по-нататъшната й съдба ще зависи от това дали ми е казала истината.

Парсънс не показа да е изненадан от думите й.

— Чудесно. В такъв случай ще трябва да продължа. Ако тя прекъсне лечението сега, резултатът ще е катастрофален. Бацилите ще си изработят имунитет към лекарствата и по-нататъшното й лечение ще стане невъзможно. Освен това по този начин тя би се превърнала в разпространител на бацили с повишен имунитет. В подобни случаи съм задължен да уведомявам здравните власти. При това положение те ще я поставят под карантина и ще я депортират в Лаос. — Докторът се усмихна на Франсин. — А пък там тя ще има свободата да умре в най-близката канавка.

Очевидно медицинската сестра бе успяла да съобщи на доктора думите на Франсин. Тя се изчерви.

— Да не забравя, госпожо Лорънс. Трябва да ви съобщя още нещо.

— Какво?

— Пред стаята на Сакура има двама въоръжени мъже. Казаха, че са от охранителната агенция на господин Мънро.

— Казали са ви истината.

— Ще трябва да ви помоля да предадете на господин Мънро да ги махне оттам.

— Защо?

— Защото такива са правилата в нашата болница. Не позволяваме на външни лица да изпълняват охранителни функции в сградата. Особено когато са въоръжени.

— Изпратени са, за да пазят Сакура — каза сухо Франсин.

— В смисъл да я пазят да не избяга?

— В смисъл да я защитят.

— От какво?

— Не знам.

— Разполагаме със собствена надеждна охрана — отвърна Парсънс. — Нашите хора ще се погрижат за Сакура. Тези двама мъже трябва да се махнат оттук до час, или ще наредя да ги изгонят. — Парсънс си погледна часовника. — Предстои ми операция и е време да се измия. Ще ви помоля при първа възможност да ме уведомите за решението си, госпожо Лорънс.

Франсин се бе договорила с Клей Мънро да я вземе от болницата. Той я чакаше във фоайето. Щом я видя, стана и прибра списанието „Тайм“, което четеше.

— Казаха да прибереш хората си — рече му Франсин.

— Защо?

— Парсънс ми обясни, че такъв им бил правилникът.

— Госпожо Лорънс, не мога да ви дам никакви гаранции, ако не оставя поне двама души да я охраняват.

Тя вдигна рамене.

— Ще трябва да се оправим без тях.

— Успяхте ли да поговорите с нея? — Да.

— Извлякохте ли някаква информация?

— Тя си играе с мен. Опитва се да ме обърка. Да ме извади от релси.

— Поне каза ли ви откъде е дошла?

— Естествено, имаше си готова история. Пълна с капани и неясноти. Нищо чудно част от нея да е вярна.

Франсин излезе от сградата на болницата с помръкнало лице.

— Добре ли сте? — попита Мънро, докато разтваряше чадър, с който да я опази от падащия сняг. — Да не би тя да ви е разтревожила с нещо?

— Постара се да го направи.

— Може би няма да е зле да ми позволите да поговоря с нея.

— След два дни и двамата ще разговаряме с нея.

— Добре. — Мънро вдигна яката на палтото си, за да се опази от снега, и двамата закрачиха през кишата към колата. Франсин се качи, Мънро я последва, запали двигателя и включи отоплението на пълна мощност. След това слезе и почисти всички прозорци от снега. Голямата му сянка закриваше светлината. Франсин забеляза, че погледът му е съсредоточен. Този човек внушаваше респект и тя се радваше, че може да разчита на неговата помощ. Може би масивното му присъствие щеше да усмири наглостта на Сакура Уеда.

Когато Мънро се качи в колата, Франсин му подаде записаната касета.

— Историята й звучи правдоподобно. Избягва обаче всякакви подробности. Разказва за военновременни събития, случили се в затънтени места преди повече от двадесет и пет години. Кой може да потвърди истинността им? Тя знае, че това е невъзможно. Затова и приказките й се движат между възможното, допустимото и неподлежащото на проверка. Издирването на детайли в случая наподобява прогонването на комари с тесла, Клей.

— Ще направя каквото мога.

— Обърни внимание на приказките за японския офицер. Нищо чудно да е останала някаква документация за него. Макар че едва ли ще се открие лесно.

— Ще я намеря — каза Мънро и прибра касетата в джоба си.

Франсин сложи ръка на рамото му.

— Знае някои неща за Рут — каза тихо. — И за мен. Твърди, че научила за съществуването ми след прочитането на статия от вестник преди пет години. Нищо чудно обаче цялата история да датира от по-дълго време. Искам да узная коя е тя. И кой стои зад нея.

Сакура Уеда изчака медицинските сестри да си тръгнат и отхвърли одеялото от краката си. Погледна тялото си. През последните седмици бе отслабнала. Животът й изтичаше. Не само с кръвта, която храчеше. Тази обстановка го изсмукваше от нея. Когато бе стъпила на краката си, можеше да се бори. В тази бяла стая се чувствуваше като заключено животно. Уплашено и обречено.

Открай време бе знаела, че ще бъде разпитана от Франсин Лорънс Открай време бе знаела, че този разпит ще е труден.

Франсин се оказа по-елегантна и по-младолика, отколкото Сакура очакваше. Бе предполагала, че ще види някоя по-невзрачна и непривлекателна жена. Не бе очаквала обаче, че тази жена ще е изпълнена с агресивност и ще прилича на навита стоманена пружина. Или на шпага, готова винаги да нанесе или отблъсне удар. Франсин бе противник, всяващ страх и уважение.

После Сакура прогони мислите за Франсин от главата си. Разсейваха я. Седна по турски на леглото и сложи ръце на коленете си с длани, обърнати нагоре. Започна да диша бавно и дълбоко. Усети как силите й се съсредоточават. После затвори очи. Напрегнатостта изчезна от лицето й така, както вълните угасват върху повърхността на тихо езеро.

Като дишаше равномерно и дълбоко, остана в тази поза няколко минути. Заприлича на статуя. Само повдигането на гърдите й издаваше, че диша.

След това пръстите й започнаха да се гърчат. Тя се намръщи.

Тялото й започна да се олюлява. Гръдните й мускули потрепериха. Челюстта й увисна. Докато се бе отпуснала, в бузите й се бе върнала известна руменина. Сега обаче тя изчезна и кожата й отново стана бяла и студена.

Бе изпаднала в твърде дълбок транс, за да изкрещи силно, но слаби стенания все пак успяха да си пробият път през свитото й гърло и стиснатите й зъби. Ръцете й се свиха в юмруци.

След това вътрешеният й свят се взриви. Кожата й трепереше от ужас. Мускулите й — също. Гърдите й се опитваха да поемат кислород. Огледа се, сякаш не бе в състояние да проумее къде се намира. Когато го разбра, изстена.

Подобно на измъчено животно, се сви и се зави през глава.

При следващото си идване Франсин довлече черния дявол Клей Мънро.

Мънро огледа Сакура. Янтарните му очи излъчваха враждебност.

— Как си?

Тя вдигна рамене. Знаеше много добре защо е дошъл. Когато те разпитват двама души, могат по-лесно да открият малки несъответствия в отговорите ти. Могат да направят пробив в тях и да го разширят.

Мънро седна срещу нея, с лакти, опрени на коленете, и сплетени пръсти. Лице като неговото можеше да уплаши децата. Тя обаче не бе дете.

— В състояние ли си да говориш? — попита Франсин.

— Да — отвърна Сакура. — Какво искаш да узнаеш?

— Искам да отговориш на някои въпроси.

— Кои са тези въпроси? Франсин отново включи диктофона.

— Защо изчака толкова много време, преди да ме потърсиш, Сакура?

— Не мога да разбера въпроса — отвърна уморено Сакура.

Очите на Франсин се бяха превърнали в цепки.

— Защо не ме потърси веднага, след като прочете статията? Или малко по-късно? Защо изчака да минат пет години?

— От думите ти всичко излиза много просто — отвърна Сакура. — В статията пишеше само, че си изгубила дете в Борнео. Тогава почнах да търся някакви съответствия. Евразийка съм. Възрастта ми подхождаше на твоя случай. Времето и мястото също съответствуваха. Разбира се, това бе само моя фантазия. Нито за миг не допуснах, че може да е вярно.

— Защо?

— Как така защо? — каза горчиво Сакура. — Та ти бе най-горе във висините, а аз най-долу в низините. Представяш ли си какво щеше да се случи, ако бях дошла при теб с подобна история?

— Въпреки това дойде при мен. Сакура не каза нищо.

— Сакура, имаш ли представа колко време търсих дъщеря си? — продължи Франсин. — Прерових целия Саравак. Изпратих хора да я търсят в най-гъстите гори. Престанах да я търся едва, когато сърцето ми прегоря. Когато с душата си почувствувах, че детето ми е мъртво. Франсин спря, защото почувствува, че започва да се вълнува.

Гърлото на Сакура се стегна, когато видя как Франсин се бори с чувствата си. Не биваше обаче да казва нищо. Каквото и да кажеше, нямаше да бъде разбрано правилно. Освен това Сакура не вярваше, че Франсин може да бъде утешена от нея или от когото и да било. Двете бяха като два острова, разделени от морската шир.

— Знаех това.

— Трудно ми е да повярвам, че не си обърнала внимание на един толкова важен въпрос.

— Не възприемах нещата така — каза Сакура тихо. — Нямах спомени за истинските си родители. Обичах Ману и Вай. Бяха добри хора и също ме обичаха. Изгубих и тях. През живота си изгубих всички хора, които обичах. Когато прочетох статията, я възприех само като основание да си помечтая. Мина много време, преди да започна да допускам, че мечтите ми може и да са основателни. Тогава обаче бях в място, откъдето не можех да избягам. Затова и мечтата ми си остана само мечта. Никога не бях допускала, че мога просто да се явя при теб и да ти се представя.

— С какво се занимаваше в Хонконг? — попита Мънро.

— Работех. — Какво?

— Бях служителка в корабна агенция.

— Не си ли работила и в едно казино в Макао? Не обичаш ли да пътуваш?

— Работила съм в Токио, Сингапур, Макао, Банкок, Сайгон и Виентян. Дори не си спомням всички места, където съм била, и всички неща, с които съм се занимавала.

— Разбирам — изръмжа Мънро. — Има си хас да си спомняш. Я ми кажи по-добре как успя да те открие този японски офицер, след като тези горски жители така умело са се криели.

— Той не беше като другите японски офицери. Повечето японци се бояха да навлизат в джунглата. Страхуваха се от ловците на глави. Уеда изпитваше удоволствие от изследването на джунглата. Обичаше да влиза сам навътре в нея. Живееше като пенанците. Бе разузнавач. Именно така успя да ме открие.

— И ти просто го последва, така ли? Сакура погледна Мънро в очите.

— Бях се научила да следвам всеки, който поиска да ме отведе. Най-важното бе да оцелея. Японският офицер имаше пушка и меч. Проявяваше доброта само към децата, не към възрастните. Ако Ману и Вай му бяха оказали съпротива, щеше да ги убие.

— Казваш, че Уеда спасил много деца — вметна Франсин. — Ти запозна ли се с някои от тях?

— Да.

— В Борнео ли?

— Да. Саравак бе пълен с безпризорни деца. Много от тях успяха да оцелеят.

— Уеда ли се грижеше за тях?

— Да. Живееше в къща, пълна със слуги и с плодни дръвчета. Можехме да ядем колкото си искаме от плодовете им. За нас се грижеха. Хранеха ни и ни обличаха. Уеда ни викаше всеки ден. Даваше ни да решаваме гатанки.

— Гатанки?

— Да. Тестове, които той съставяше. Смяташе, че интелигентността може да се измери с помощта на тестове.

— Значи е обичал децата, така ли? — попита Мънро. — Да.

— А към теб е показал особена симпатия, така ли? — продължи Мънро. Очите му не преставаха да я наблюдават. Приличаха на две луни над джунглите, жълти и смущаващи.

— Така ми се стори.

— Ти да не би да си била едно от най-умните деца?

— Да.

— Може би най-умното?

— Поне той така каза. — Сакура не поясни, че бе успяла да оцелее именно благодарение на добрите чувства на Томоюки Уеда към нея.

— Там имаше ли други евразийски деца? — попита Франсин.

— Две, ако не се лъжа.

— На твоята възраст ли бяха?

— Не, не бяха на моята възраст.

Франсин не сваляше изпитателния си поглед от Сакура.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна.

— Не срещна ли малко момиченце на име Рут Лорънс? Малко момиченце, с което да си разговаряла? Малко момиченце, което да ти е разказало нещо за майка си и баща си?

— Не — отвърна Сакура, вече напрегната.

— Малко момиченце, което да е умряло пред очите ти? — продължи Франсин. — За което си се сетила после, когато са ти потрябвали пари?

— Нямаше подобно нещо — отвърна възмутено Сакура. — Трябва да си много проста, за да допускаш подобни неща!

— Сакура, не се съмнявам, че си много умна — каза сурово Франсин. — Ти пък не се съмнявай, че мога да разкрия всяка твоя лъжа. И че ще те накарам да платиш за всяка една от тях. Напрегнатостта на Сакура внезапно премина в разгорещеност.

— Какво? Ще ме накараш да платя? — Очите й, разгорещени от треската, запламтяха като въглени. — Нима си въобразяваш, че можеш да ми сториш зло, което вече да не съм изпитала? Нима смяташ, че ти е по силите да ми причиниш страдания, които вече не съм познала? Какъв е бил според теб досегашният ми живот? Щяла си да ме караш да плащам! Кой от нас се е разплатил с живота, Франсин? Кой според теб е редно сега да плаща?

Франсин, смутена от думите й, премина в контраатака.

— Не ми крещи. С това няма да постигнеш нищо.

— Майната ти — отвърна Сакура. — Майната ти и на теб, и на заплахите ти.

— Внимавай с приказките, момиче — изръмжа Мънро.

— За какви се мислите? За каква ме мислите? Дори и да бях най-жалката лъжкиня на света, пак нямате право да ми говорите по този начин.

Стрелките на диктофона бяха прескочили червената черта. Франсин внезапно изпита страх, че Сакура може просто да стане и да избяга.

— Успокой се. От такива приказки нищо не печелиш. Сакура обаче вече бе превъзбудена.

— Не си позволявай друг път да ме заплашваш, че ще ме караш да плащам, Франсин. — Думите й бяха прекъснати от пристъп на кашлица. Усети солен вкус в устата си. Потърси кърпа и я притисна към устните си. Задави се и върху бялата кърпа се появиха червени капчици.

Медицинската сестра се появи веднага. Седна до Сакура, прегърна я и притисна кърпата до устата й.

— Изправи се, мила — каза тя. Сакура изплю още кръв. Сестрата погледна Франсин и Мънро. — Ще трябва да ви помоля да напуснете. Тя трябва да си почине.

Франсин с безизразно лице се изправи и прибра диктофона. След това излезе заедно с Мънро. Сакура пак остана с последната дума.

Клей Мънро наблюдаваше Сакура през огледалото. Не допускаше тя да се е сетила, че може да бъде наблюдавана по такъв начин

Тя се разхождаше из стаята като пантера в клетка. Бе стиснала ръце и шепнеше нещо. Много му се искаше да разбере какво казва. Допусна, че тя може би не е с всичкия си. Тя внезапно протегна шия и впери поглед в тавана. Мънро видя, че очите й са влажни, и се намръщи. После сълзите се застичаха по бузите й. Тя закри лицето си с ръце, като човек, изпаднал в отчаяние. За миг цялото й силно тяло се разтресе. Мънро затаи дъх. Какво по дяволите ставаше с нея? От какво се боеше толкова?

Накрая тя изтри сълзите си и погледна през прозореца, като прехапа долната си устна.

„Просто ни кажи истината — помисли си Мънро. — Помогни ни.“

Сакура с все още напрегнато лице отиде до умивалника и си изми ръцете. От Мънро я делеше само половин метър. Той се напрегна от тази близост. Под тънката й нощница видя заоблените й гърди и тъмните им зърна. Косата й, гъста и чорлава, се спускаше върху раменете й. В нея имаше и нещо, от което космите на врата му настръхнаха. И не само те. Ядоса се на себе си, когато усети как членът му се раздвижва и втвърдява.

Внезапно тя погледна към него и му се стори, че среща погледа му. Той затаи дъх и пулсът му се ускори. Невероятното й лице бе бледо и напрегнато. Пълните й устни бяха стиснати, а ноздрите леко разширени. Такова изражение имаше, когато й биеха инжекции, а той знаеше, че те й причиняват болка. Бе красива независимо от туберкулозата, независимо от всичко. Сега, когато погледът на големите й сиви очи срещна неговия, той наистина се възбуди. Сърцето му лудешки затуптя и му се стори, че има тридесетсантиметрова ерекция.

„Никак не ми отива да надничам така.“

Тя доближи лице до огледалото и се намръщи. За миг той се почувствува неловко. Ако тя се сетеше, че огледалото е за шпиониране, едва ли щеше да се поколебае и за миг да хвърли някой стол по него. Изглежда обаче само бе поискала да се увери, че косата й наистина е мръсна. Отметна я напред, наведе се и започна да я мокри в умивалника. Той чу как вратата се отваря и в стаята влезе Франсин. Веднага се опита да си придаде вида на безгрижен мъж, а не на възбуден извратен тип.

— Здравей — прошепна Франсин и тихо затвори вратата. — Имаш ли новини за мен?

— Томокжи Уеда наистина е съществувал. Франсин го погледна в очите.

— Сигурен ли си?

Той й подаде папка с фотокопия.

— Получих ги от военния музей. Това са протоколи от съдебния процес срещу Томоюки Уеда в Токио заради извършени военни престъпления.

Тя взе папката и я отвори. Стаята за наблюдение бе слабо осветена, за да не се разбере, че огледалото е прозрачно, така че Франсин едва успя да разчете текста. Бе машинописен текст с малки интервали между редовете, но Мънро бе маркирал някои пасажи в жълт цвят. Имаше и две неясни фотографии, чието качество бе още по-влошено от фотокопирането — на тях се виждаше японски офицер със сурово лице.

— Значи наистина е съществувал — тихо каза Франсин.

— Да, наистина. Служил е в Борнео. И е бил осъден от военен съд, точно както каза Сакура. Прочетох протоколите и отбелязах нещата, които ми се сториха интересни. Бил е един от добре известните ни смахнати японци. Любител на бойните изкуства, но същевременно и поет. Никога не се оженил, обаче обичал децата. Сакура е права и за още нещо: измислил теории за измерване на детската интелигентност. Изготвил тестове за измерване на коефициента на интелигентност на децата. „Гатанките“, споменати от Сакура, са били именно тестове. Само дето в теорията му е имало силен примес на расизъм.

— Расизъм?

— Смятал е, че нацистите са прави. Само дето според него свръхрасата щяла да бъде азиатска. Нищо чудно да е спасил Сакура не за друго, а защото е била умна и според него е била подходяща за разплод.

— Възможно е.

— Така или иначе, не е ценял човешкия живот — продължи Мънро. — В Кучин избил десетки пленници. Рязал им главите със самурайския си меч. Убивал родителите, но пощадявал децата. На процеса казал, че се грижел за тях. Адвокатът му се опитал да използува точно това в негова защита. Да убеди съда, че Уеда се грижел за сирачетата от войната. Според мен доста неубедителен довод. Освен това заявил, че Уеда изпратил някои деца в Япония и се погрижил за образованието им.

Очите на Франсин се разшириха.

— Споменати ли са имена?

— Не — отвърна Клей Мънро. — Протоколът е съвсем кратък. Адвокатът поискал да бъде призовано като свидетел едно по-големичко момче, за да даде показания, но съдът отклонил искането. Свидетели от лагера в Кучин потвърдили, че в продължение на месеци Уеда всеки ден рязал глави, така че всъщност съдбата му е била решена. Бил осъден на смърт чрез обесване. Без право на обжалване. На това се казва старовремско правораздаване.

Междувременно Сакура бе почнала да изсушава косата си с хавлиена кърпа. Отдалечи се от огледалото.

Франсин, без да откъсва поглед от нея, докосна устните си с пръст.

— Значи поне това е вярно.

— Да. Свързах се с една японска агенция от Токио, за да проверя дали Уеда има някакви живи роднини. Има неголям шанс някой да е запазил семейни снимки от онези години. Това обаче ще отнеме време. И ще струва пари. Възможно е да се наложи да поместим обявления във всички японски вестници.

— Ще направим всичко, което е необходимо — каза Франсин.

Сакура бе почнала да се облича. Бе с гръб към тях. Имаше прекрасен гръб, строен и мускулест. Бедрата й бяха закръглени и стегнати, задникът й определено бе женски, не момичешки. За сестрите едва ли представляваше трудност да й бият инжекциите. Мънро се мъчеше да не забрави, че Франсин е до него.

Сакура обу панталона си и се извърна към тях. Гърдите й бяха съвършени. Достатъчно тежки, за да се люшкат, когато тя се наведе да си вземе блузата. Мънро тихо се изкашля.

— Красива е, нали? — каза Франсин.

Членът на Мънро определено мислеше, че Сакура е красива, и мърдаше, за да го докаже. Не вървеше обаче собственикът му да си признае това.

— Да, хубавка е.

— Дали обаче притежава вътрешна красота?

— Не знам. — Мънро почувства едновременно разочарование и облекчение, когато Сакура облече блузата си. — Днес изглежда по-добре.

— Така е — съгласи се Франсин. — Не съм сигурна обаче дали Парсънс ще ни позволи да разговаряме с нея в близките дни. Според него моето присъствие й действува зле.

— Според мен не трябва да бъдем прекалено напористи, госпожо Лорънс. Не е изключено тя да се държи непочтено към вас, обаче болестта й е съвсем реална. Не вярвам да желаете да започне отново да храчи кръв. Впрочем, колко още време ще остане в тази болница?

— Около две седмици.

— А после?

— После ще видим. Трябва да научим цялата истина преди да я изпишат.

— А ако не я изпишат?

Франсин му отвърна със суров поглед.

— Ако не я изпишат, това е неин проблем.

— Ще си измиете ръцете, така ли?

— Естествено.

В такъв случай тя ще умре.

— Тя така или иначе ще умре.

— Ужасно.

— Какво означава това, Клей? Според теб какво би следвало да направя? Да я пратя в швейцарски санаториум за една година?

Клей повдигна ръце.

— Нищо не съм казал.

— Не се размеквай, Клей — предупреди го Франсин.

— Никога не се размеквам — отвърна Клей и белите му зъби лъснаха в хищна усмивка.

— От тези лекарства ми става зле — рече Сакура. Погледът й изразяваше враждебност.

— Това само ти се струва, Сакура — отвърна й доктор Парсънс. — Уверявам те, че с всеки изминат ден здравословното ти състояние става все по-добро. Искам само да предотвратя повторение на вчерашния случай.

— Не бях виновна за това.

— Дробовете ти се оправят. Обаче всяко едно превъзбуждане може да причини възобновяване на кървенето. Не трябва нито да крещиш, нито да се вълнуваш. В противен случай ще ти забраня да разговаряш с госпожа Лорънс.

— Ще ми направите услуга — отвърна огорчено Сакура.

Той я погледна и попита направо:

— Ти нейна дъщеря ли си? Тя не отклони поглед.

— Не съм казвала такова нещо.

— Виж, Сакура, това не е моя работа, но не е ли най-добре да й разкажеш цялата истина за себе си? Каквато и да е тя? — После докторът я потупа по ръката и излезе.

Мракът в гърдите на Сакура достигна гърлото й и я задави. Според нея кървенето не бе причинено от заболяване. Дължеше се на смъртоносната рана, която й бяха нанесли в Лаос. Не кръвта й, а мъката й имаше солен и топъл вкус.

Посегна към кърпата и я притисна към гърдите си. Замисли се за думите на доктора. „Най-добре е да й разкажеш цялата истина, каквато и да е тя.“

Сякаш това щеше сега да й помогне.

С усилие се измъкна от леглото и отиде при шкафа. Малкото й дрехи бяха изпрани и изгладени. Нямаше чанта, така че навлече всичко, което можа, върху себе си: три ризи, два чифта джинси и два чифта чорапи под маратонките. Веднага й стана топло. Това бе хубаво. Останалите дрехи щеше да върже в джинсовото си яке.

Плячката, която бе успяла да събере от шкафчетата, бе жалка, но тя не разполагаше с други средства. Прибра я в джоба на якето си.

Отиде до прозореца. Бе заключен, но тя отдавна знаеше къде се намира ключът — върху корниза, твърде наивно скривалище. Протегна ръка, взе го и отвори прозореца. Лъхна я леден вихър. Стрелна за миг с поглед мрачното небе. След това отвори широко прозореца, сграбчи вързопа с дрехи и се измъкна навън.

Навън бушуваше умерена виелица и Клей Мънро нахлузи още по-плътно ушанката си. Върху колата му се бе натрупал половин метър сняг. Той взе пластмасова лопатка и понечи да почисти предното стъкло.

— Капитан Мънро?

Споменаването на старото му армейско звание го изненада. Извърна се. Пред него бе застанал строен петдесетгодишен мъж.

— Да?

Мъжът бръкна в джоба на габардиненото си палто и извади служебна карта. Мънро прочете, че притежателят й е майор Кристофър Макфадън от военното разузнаване.

— Трябва да поговорим.

— За какво? — попита Мънро и усети присъствието на втори човек до себе си. Извърна глава и видя набит мъж с кафяво азиатско лице. Косата му бе късо подстригана, а мускулестата му челюст дъвчеше дъвка. Той блъсна Мънро до стената и го провери за оръжие.

Мънро понечи да повдигне ръце, за да го отблъсне, и едва тогава видя, че към гърдите му е насочен автоматичен колт.

— Това е сержант Туон, мой колега — каза американецът.

Туон провери джобовете на Мънро, като не пропусна да опипа слабините му, и изръмжа:

— Чист е.

— Чудесно. Капитане, да вървим.

Сърцето на Мънро биеше лудешки. Туон го подтикна към задната врата на кола, паркирана до бордюра. Другият мъж седна зад кормилото и запали двигателя.

— Я ми покажете отново служебната си карта — каза Мънро.

— Ето ти служебна карта — каза азиатецът и опря пистолета в гърдите му. Продължаваше да дъвче дъвката си и погледът му бе подигравателен. Имаше безмилостното лице на виетнамски сержант.

Мънро погледна пистолета и каза:

— Внимавай с това шибано желязо.

— Как е онова момиче, Уеда? — попита високият мъж.

— Какво общо имаш с нея? — попита Мънро и усети, че гласът му е напрегнат.

Високият мъж отвърна на погледа му в огледалото за обратно виждане.

— Капитане, бихме път чак от Лаос, за да дойдем тук. Уморени сме, така че не се ебавай с нас. Да знаеш, че това е само едно първо предупреждение. Сега отговори на въпроса ми. Как е момичето?

— Болно е.

— Какво му е?

— Има туберкулоза.

— Ще умре ли? — попита сержантът.

— Ако се лекува, не. Белият мъж изръмжа.

— Колко плаща госпожа Лорънс за тази лъскава клиника?

— Не знам.

Движението по заснежените улици бе трудно. Промъкваха се през потока от коли на Десето авеню. Завиха в западна посока по Четиридесет и втора улица, където движението бе още по-трудно.

— Уеда твърди, че е дъщеря на Франсин Лорънс, нали така?

Мънро вдигна рамене.

— Не знам.

Туон го смушка с пистолета в корема.

— Тя дъщеря на Франсин Лорънс ли е? — повтори търпеливо Макфадън.

— Не знам — повтори Мънро, без да откъсва поглед от пистолета. — Никой не знае.

— Лорънс мисли, че момичето й е дъщеря, нали?

— Не знам какво мисли.

— Не се ебавай с мен.

— Не знам какво мисли — повтори Мънро.

— Тъпо негърско копеле — каза Туон.

Погледите на Макфадън и Мънро отново се срещнаха в огледалото за обратно виждане.

— Туон е прав — каза Макфадън. — Ти си наистина тъпо негърско копеле. Бихме могли да те отведем на някое тихо място и да ти изтръгнем ноктите. Или така да те нагласим, че да изгубиш и работата си, и шибаното си разрешително, и остатъците от достойнство, които още имаш.

— Какво искате? — попита тихо Мънро.

— Искаме Сакура да върне това, което открадна.

— Какво е откраднала?

— Ти за чий хуй мислиш, че е дошла при Лорънс? Капитане, кажи й, че времето й изтича. Че ако иска да го види жив, трябва да ни върне това, което ни отне. Ще имаш ли грижата да й предадеш това?

— Кого да види жив?

— Ти й кажи „него“, и толкоз. Ще го убием, а ако и това не помогне, ще се заемем и с нея. Никой не може да се скрие от нас. Имаме орлови очи. Виждаме всичко. Нали ме разбираш?

— Опитвам се.

— Та кажи на Сакура, че чакаме.

Мънро видя, че карат по Второ авеню и се доближават към клиниката. Значи може би все пак нямаше да го застрелят.

— Добре — съгласи се той.

Черната кола спря до входа на клиниката и Макфадън се обърна и пъхна една визитна картичка в джоба на Мънро.

— Тук е написан номерът ми. Ти ми се обади. Не ме карай аз да ти се обаждам. Сега си разкарай задника от колата ми.

Мънро слезе. Черната кола потегли и изчезна в гъстия сняг. Номерът й бе замърсен и Мънро не можа да го види. Пое си дълбоко дъх и влезе в клиниката. Трябваше най-сетне да получи някои шибани отговори от Сакура.

Отвори вратата на стаята й. Бе празна. Сакура я нямаше.

С разтуптяно сърце Мънро се нахвърли гневно върху един преминаващ санитар.

— Къде е Уеда?

— Цяла сутрин не е излизала от стаята си — запелтечи човекът и надникна глупаво в стаята на Сакура.

Мънро се затича по коридора към стаята на сестрите.

— Къде е Сакура?

Двете жени разтревожено станаха.

— Не е ли в стаята си?

— Не.

— Не е минавала оттук, господин Мънро.

— Прозорецът! — сети се той и му прилоша, докато тичаше към стаята й.

Прозорецът бе отключен. Отвън имаше тесен перваз. Тя бе изминала около четиридесет метра по него и се опитваше да достигне втори перваз, водещ към пожарната стълба. От другия парапет я деляха два метра. Под нея имаше само въздух, а някъде далеч долу се намираше улицата. На фона на сградата фигурката й изглеждаше още по-малка.

Той се ужаси от мисълта, че тя може да се опита да прескочи разстоянието между двата перваза направо пред очите му, и изкрещя:

— Сакура! Недей!

За миг тя се извърна към него, видя го, след което се присви за скок.

— Недей!

Тя скочи и успя да стъпи на другия перваз. Притискаше нещо към гърдите си. Джинсове яке, в което очевидно бяха увити дрехи. Вързопът й пречеше. За миг тя се подхлъзна.

— Сакура! — изкрещя Мънро.

Тя се олюля, изправи се и се опита да се залови със свободната си ръка за тухлената стена. Стрелна го още веднъж с поглед през рамо и тръгна напред. Краката й се плъзгаха върху кишавата повърхност, вятърът развяваше тъмните й коси.

— Ох, майната му! — изстена Мънро, изскочи от стаята и хукна по коридора. Хората, впечатлени от двуметровото му туловище, се разпръсваха. Ако Сакура достигнеше пожарната стълба, щяха да й бъдат необходими само тридесет секунди, за да се спусне по нея, и още четиридесет, за да избяга.

Двете крила на клиниката бяха свързани с мост с остъклени стени с изглед към малката градинка. През прозореца той видя как Сакура се прекачва през парапета на пожарния изход. Някой му посочи откъде да мине, за да й препречи пътя.

Мънро спринтира и след секунди се озова пред пожарния изход.

Мина през него като светкавица. Противопожарната сигнализация веднага се включи.

На пожарната площадка се озова лице в лице със Сакура. Тя засъска сърдито като котка.

— Смахната малка глупачка!

— Не ме докосвай!

После се обърна и затича нагоре по стълбите. Металните стъпала кухо закънтяха под краката й.

— Сакура!

Тя хвърли вързопа по него. Той инстинктивно се приведе. За нея това време се оказа достатъчно, за да се върне върху перваза.

Зад гърба му се появиха двама служители от охранителната служба на болницата. Той решително ги спря. Не му се искаше тези глупаци да я съборят от седеметажна височина.

— Стойте тук! Сам ще се оправя!

Сакура вече вървеше по перваза. Ще не ще, трябваше да я последва.

Противопожарната сигнализация продължаваше да вие безумно. Мънро се опита да бъде предпазлив. Первазът бе ужасно тесен и ужасно хлъзгав. Тръгна след нея. Тя се оказа пъргава и безстрашна като котка.

— Сакура! — изкрещя отново. От гняв гласът му загрубя.

— Остави ме на мира.

Тя стигна ъгъла на сградата, зави и изчезна от погледа му.

Като се опитваше да се задържи за гладките тухли с връхчетата на пръстите си, Мънро бавно я последва. И той зави и хвърли поглед към отвратителната пустота долу. Имаше мрачното предчувствие, че и двамата ще завършат живота си в локва кръв на паважа.

Погледна пред себе си. Бе извадил късмет. Пътят на Сакура бе прекъснат от широка шахта за комини. Разстоянието този път бе твърде голямо, за да го преодолее, независимо от котешката й пъргавина. Бе хваната в капан.

Мънро се доближи до нея и забеляза, че тя плаче, обхваната от гняв или безсилие. За негово учудване, сълзите й не замръзваха.

— Не мърдай! — заповяда той.

— Ще скоча!

— Първо ме изслушай.

— Махай се оттук! Ще скоча!

И зае позиция за скок, готова да скочи в нищото.

— Хората от Виентян са тук — каза Мънро и в следващия миг се сети, че тези думи могат да я накарат да скочи в бездната. Сърцето му щеше да се пръсне. Тя обаче бавно извърна глава към него.

— Какво?

— Хората от Лаос са вече тук. Точно сега само аз мога да ти помогна.

Тя впери поглед в него.

Той се доближи още малко до нея и й протегна ръка.

— Трябва да поговорим. Дръж се за ръката ми.

От ронливата мазилка первазът бе станал още по-хлъзгав. Отдолу се раздаваха звуците на града. Докато я доближаваше, му се стори, че тя неволно се навежда към бездната, сякаш готова да полети. Стисна ръката й. За миг и двамата, застанали високо над улицата, загубиха равновесие. След това Мънро я притисна с гръб към стената така силно, че тя изгуби дъх.

— За Бога, ти си наистина смахната жена!

Кожата на Сакура бе студена. Бузата й бе сякаш мраморна. Тя се опита да се размърда в прегръдките му.

— Не мърдай или ще ти прекърша калпавата шийка! — изръмжа той.

Придвижи се бавно с нея към прозореца, като се стараеше да не поглежда към бездната. Подметките му се плъзгаха върху снега. Тялото на Сакура бе тежко и твърдо.

Стигна отворения прозорец на стаята й. Оттам се бяха подали няколко души и им казваха нещо.

С усилия се отмести към прозореца. Пъшкаше от напрежение. Оттам се подадоха ръце, поеха я и я вкараха в стаята. След малко и той влезе в нея.

Сакура не оказа съпротива на медицинските сестри, когато започнаха да я събличат. Мълчанието им и погледите им бяха по-красноречиви от всякакви думи. Личеше си, че я възприемат като обезумяла жена, като животно.

— Този прозорец беше заключен — продължаваше да повтаря санитарят плачливо.

— Да де, само че тя е открила ключа — отвърна Мънро. Изглеждаше разгневен и бе наистина разгневен. Изтърси снега от палтото си. — Искам този шибан прозорец да бъде обезопасен. Веднага извикайте заварчик.

— Ей сега ще докарам техника.

Техникът се яви след десет минути и Мънро лично проследи действията му. Човекът бързо завари прозореца, още докато доктор Парсънс преглеждаше Сакура. Проблеснаха няколко малки светкавици, чу се бръмченето на гигантска оса и из стаята се разнесе тръпчивата миризма на заварен метал.

След като Парсънс смъмри всички и излезе с царствена походка, тълпата в стаята оредя. Един от охранителите донесе вързопа, с който Сакура бе замерила Мънро.

— Това го намерихме на пожарната площадка.

— Остави го тук — нареди Мънро.

Човекът стрелна Сакура с поглед и излезе. Двамата останаха сами.

Сакура отвори уста сигурно да го наругае, но той с два скока се озова при нея, стисна я за китката, с рязко и брутално движение изви ръката й зад гърба й и изръмжа:

— Ако още веднъж решиш да избягаш, просто ще те застрелям!

Болеше я и й се наложи да захапе устната си, за да не закрещи.

— Пусни ме, моля те — изпъшка тя. — Ще ми счупиш ръката.

Той я захвърли върху леглото. После се надвеси над нея, стиснал косите й с огромната си ръка. Тя осъзна, че е беззащитна като листо, паднало върху повърхността на морето. Внезапно изпита страх от него, от гнева, който усети, че изпитва огромното му тяло. При други обстоятелства му се бе противопоставяла, но сега усети, че е способен да изтръгне сърцето й.

— Недей — каза тя с писклив и треперещ глас. — Не ме наранявай.

Очите му бяха с янтарен цвят, очите на нощен хищник. Зъбите му лъщяха на фона на тъмната му кожа. Погледите им за миг се срещнаха. Сетне тя усети как гневът му започна да затихва. Той отслаби хватката си и тя се отпусна. Навън, стъпила върху перваза, не бе изпитвала страх. През последните тридесет секунди обаче сърцето й се разтуптя.

Той седна на кревата до нея.

— Ти си луда — каза й тихо. — Къде по дяволите бе тръгнала?

— Мислех да се върна в Лаос — отвърна тя.

— Тъй ли? И с какво щеше да си платиш билета? Тя с уморен жест посочи джинсовото яке.

— Подай ми го.

Мънро й го подаде. Тя откопча вътрешния джоб, измъкна нещата отвътре и ги остави на леглото.

— Чудна работа — каза Мънро, докато оглеждаше изсипаните върху кревата златни часовници, пръстени и огърлици. — Откъде се взе всичкото това злато, Сакура?

— Намерих го в шкафчетата на сестрите.

— Ти си ги отворила? — Той я погледна въпросително. — Как успя да го направиш?

— С фиба. Съвсем е лесно.

— Лесно? — повтори той.

— Знам, че не е хубаво, но бях отчаяна. Кажи им, че много съжалявам.

— Предполагам, че отсега нататък ще ти пикаят в закуската. Поне аз бих го направил на тяхно място. Да имаш нещо друго да ми кажеш?

Сакура погледна прозореца. Шест сребристи късчета метал бяха обездвижили стоманената му рамка. Оттам вече не можеше да се влезе или излезе.

В началото тя бе характеризирала Клей Мънро с една неприлична японска дума, означаваща „глупак“. Сетне обаче разбра, че той не е нито глупав, нито бавен. Разбра, че той бе като тези състезатели по „доджо“, които подлъгваха съперниците си с големите си размери. Съперниците решаваха, че щом са едри, те непременно са и тромави, и осъзнаваха грешката си едва след своето поражение на тепиха.

— Ти каза, че хората от Виентян са тук — рече Сакура. — Кого имаше предвид?

— Двама мъже. Единият се представи като майор Кристофър Макфадън, а другият е азиатец на име Туон, вероятно лаосец. Твърдят, че си им откраднала нещо, и искат да им го върнеш. В противен случай щели да сторят зло на човек, когото познаваш.

Сакура сведе глава. Дългите й кафяви коси обградиха лицето й. Не каза нищо.

— Кои са те? — попита Мънро.

— Изпратил ги е Джай Хан. — Тя се опита да сдържи сълзите си.

— Обясни ми що за хора са. — Те са рей-банове.

— Рей-банове? Това ли са рей-бановете?

— Така ги наричаме — каза тя. — Не носят униформи, обаче винаги ги отличаваме по очилата.

— Какво си откраднала от тях?

— Пари.

— Колко?

— Много.

— Кой е човекът, когото могат да убият?

Тя преглътна и мрачният й поглед срещна погледа на Мънро.

— Детето ми.

Мънро мълчаливо я изгледа. След това стана и каза:

— Ще отида да потърся госпожа Лорънс. Не отивай никъде.

Първоначалната реакция на Франсин бе шок. Веднага след това си зададе въпроса дали в случая не започва второто действие на пиеса, разигравана с цел тя да бъде измамена.

— Почни отначало — тихо каза тя. Лицето на Сакура бе безизразно.

— Във Виентян работех при един китайски бизнесмен на име Ли Хуа.

— Какъв беше бизнесът му?

— Търгуваше с планинските племена.

— С опиум ли? — попита Мънро.

— Не е това, за което си мислиш.

— Така ли? А какво?

— Бизнесът му беше законен.

— Да де, но все пак е търгувал с опиум, нали? — Да.

Франсин и Мънро се спогледаха.

— Ли Хуа бе уважаван човек — продължи Сакура. — Бе мил старец, който се отнасяше с мен като с дъщеря. Бях щастлива, докато работех при него. Имах любовник, Роже Рикар. Бе пилот в малка чартърна компания, която осъществяваше полети между Виентян и севера. Дари ме с дете, което нарекохме Луис. Когато бебето ми се роди, реших, че животът ми най-сетне се е осмислил. Помислих си, че ще бъда щастлива. Тогава обаче никой още не знаеше, че войната ще се разрасне и че ще дойдат американски пехотинци. Те се нуждаеха от хероин. Заради това Ли Хуа бе убит.

— Кой го уби? — попита Франсин.

— Войниците на Джай Хан. Генерал Джай Хан е командир на племето мео. Те са планинско племе, войници и производители на опиум. Ненавиждат комунистите. Джай Хан превърна племето си в антикомунистическа армия. За да поддържат лоялността на Джай Хан, рей-бановете превозват опиума със самолети. Това е част от тяхната политика за „спечелване на умовете и сърцата“. Джай Хан пое търговията с опиум и бях принудена да работя за него.

— А Макфадън? И той ли участвува в хероиновия бизнес с Джай Хан?

— Макфадън е от ЦРУ.

Мънро и Франсин се спогледаха.

— От ЦРУ? — повтори Франсин. Не можеше да повярва.

— Той помага на Джай Хан да обучи племето си. Обучава ги да ползуват съвременни видове оръжия. Войната и хероинът са едно и също нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато Макфадън учи мъжете как да ползуват оръжието, жените им произвеждат опиум в селата. Американските самолети доставят на селяните ориз и оръжие, а се връщат във Виентян, натоварени с опиум.

— А после?

— После опиумът се преработва в хероин.

— От Макфадън ли?

— Не. От принцовете, генералите и гангстерите. Виентян така вони на оцет, че не може да се диша. Това е заради оцетния анхидрид, с който се рафинира морфинът. След това пречистеният хероин се прехвърля в Сайгон.

— Това ли обяснява присъствието на Макфадън в Ню Йорк, Сакура? Участието му в хероинов картел?

— Да. Туон е един от зетьовете на Джай Хан. И двамата са опасни, обаче хероинът не ги интересува. Интересуват ги само парите. Парите, които им дават рей-бановете, никога не им се виждат достатъчни. А за закупуването на оръжие за своите армии те се нуждаят от много пари.

— Какво излиза? — каза Мънро. — Че когато говориш за рей-бановете, имаш пред вид именно ЦРУ?

— Да.

— Сакура, никой няма да повярва, че американското правителство спонсорира търговията с хероин в Лаос — каза Франсин.

— Някой я спонсорира — тихо каза Мънро. — Сайгон е пълен с хероин. Имахме указания да издирим всички наркомани сред нашите сътрудници и да ги изпратим в център за дезинтоксикация. Това бе невъзможно. Ако го бяхме направили, щяхме да останем без хора. Хероин можеш да си купиш във всяко село и от което и да е дете. Винаги ни казваха, че зад тази работа стоят комунистите.

— Не са комунистите — възрази Сакура. — Комунистическите племена произвеждат храна, а не опиум. Само селяните от племето мео произвеждат опиум от векове. Никога обаче не са го рафинирали. Това го правят западняците. Именно те превърнаха опиума в нещо наистина смъртоносно. В съвършената капиталистическа стока — каза тя с огорчение. — Една част се продава на американските войници. Останалата част заминава за Америка и Европа. Рей-бановете я продават на корсиканците, а те на дилърите.

Франсин не откъсваше поглед от лицето на Сакура и не преставаше да си задава въпроси. „Ти моя дъщеря ли си? В това ли се е превърнала Рут?“

— Не си ли даваше сметка, че това, което вършиш, е лошо?

— Естествено, че си давах сметка.

— Защо тогава не напусна тази работа? Лицето на Сакура се изкриви.

— Мислех да го направя, но те ми отнеха прекрасното ми момченце.

— Кой ти го отне?

— Първо ми го отне Роже. — Очите на Сакура отново се изпълниха със сълзи. — Той остана без работа. Рей-бановете разориха чартърните компании. Роже много страдаше. Започна да пие и да буйствува. Видях какво представлява в действителност. Ненавиждах търговията с хероин и исках да избягам от Лаос. Исках да открия място, където да мога да възпитам детето си. Далеч от войната и от хероина. Опитах се да напусна Виентян, но Роже разбра това и ме спря. Отне ми Луис. Той бе само на две години. Роже ми позволи да го виждам само в събота и в неделя, и то в неговата къща. Не можах обаче да си върна детето. Тогава Роже реши да открадне пари от Джай Хан. Накара ме да му помогна. Казах му, че тази негова идея е налудничава, обаче той вече си я бе набил в главата. Държеше Луис в ръцете си и ме принуди да му сътруднича.

— И ти реши да измамиш Джай Хан, така ли? — попита Мънро.

Сакура кимна утвърдително.

— Как го направи?

— Знаех как работи Джай Хан. Превежда всичките си пари в банка в Тайланд. Занасяхме ги на летището с кола и там ги натоварвахме на самолета на лаоските кралски въздушни линии за Банкок. Описах на Роже маршрута. Една сутрин неговите хора спряха колата ни и взеха чантите с парите. Работата излезе съвсем проста и никой не пострада. Парите обаче се оказаха много. Много повече, отколкото можех да предполагам. Близо седемстотин хиляди американски долара.

Франсин бе изненадана.

— Седемстотин хиляди? Сакура кимна утвърдително.

— Шестстотин и осемдесет хиляди по-точно. Джай Хан побесня. Бях принудена да се скрия. Всички започнаха да ни търсят: и полицаите, и рей-бановете, и племето мео. Дори и корсиканците, защото се уплашиха да не би тази случка да сложи край на техния бизнес с Лаос. Предадоха Роже и Джай Хан го откри и го уби. Партньорът на Роже успя да избяга. Откриха Луис и го отвлякоха. Търсиха и мен, обаче аз успях да се укрия в една планинска пещера. После успях да пресека границата с Тайланд. Джай Хан обаче ми изпрати послание, че иска да му върна парите. В противен случай щял да убие детето ми. — Сакура започна да кърши ръце. — Парите обаче не са у мен. Партньорът на Роже ги изнесе от страната и изчезна. Парите ги няма.

Дълго време и тримата мълчаха.

Ти заради това ли ме потърси? — попита накрая Франсин. — Да.

— Реши, че мога да ти помогна?

— Реших, че би могла да ми помогнеш.

— Защо тогава избяга?

— Когато разбрах, че си наредила да ме следят, допуснах, че може би си предупредила рей-бановете за мен. Започнаха да ме издирват още когато напуснах Виентян. Не ме търсят само заради парите на Джай Хан. Уплашиха се, че мога да говоря пред журналисти. Добре знам какво става в Лаос. Наясно съм с договореностите между Джай Хан и рей-бановете. Хиляди американски войници във Виетнам вече са се наркотизирали и това е известно на всички. И в самата Америка наркоманите стават все повече и повече. Искат да ми запушат устата. Франсин се изправи и погледна Сакура.

— Значи не дойде при мен от желание да се запознаем. Потърсила си ме единствено заради очакването, че ще те избавя от неприятности.

Сакура преглътна и Франсин забеляза как нежното й гърло трепна.

— Нямаше при кого другиго да отида. Дойдох при теб с надеждата, че би могла да спасиш детето ми.

Франсин стрелна за миг с поглед младата жена. Погледът й обаче не се спря на нея, а мина през нея, в една друга реалност. Сетне, без да каже дума, се обърна и излезе от стаята.

Франсин се бе договорила за среща с Мънро в големия безличен хотел срещу клиниката, в която бе настанена Сакура. Излезе от таксито и стъпи в кишата. Сетне натисна въртящата се врата и се запъти към бара. Топлината й мекото осветление я обгърнаха.

Мънро вече бе заел позиция на бара и я очакваше. В помещението цареше оживление, но около Клей Мънро имаше свободно пространство. Около Клей винаги имаше свободно пространство. Франсин не знаеше на какво точно се дължи това — дали на неговите размери, на черния цвят на кожата му или на суровите черти на лицето му. Може би и на трите едновременно.

— Какво желаете, госпожо? — попита барманът.

— Уиски — отвърна тя.

— Шотландско, ирландско, американско, малцово, чисто, с лед?

— Все едно ми е.

— Дай две малцови уискита с лед — каза Мънро.

Франсин седна на стола до него, прокара пръсти през косата си и попита:

— Какво узна?

— Една група прерови всички архиви за Югоизточна Азия за последните десет години. Името на Кристофър Макфадън се появи на няколко места. Този материал е най-интересният. — Подаде й фотокопие. Тя видя, че е на статия за Лаос, поместена в списание „Тайм“ преди три години. Мънро бе белязал съществените пасажи с жълт флумастер. Тя съсредоточено се зачете в текста.

Естествено Кристофър Макфадън бе характеризиран не като агент на ЦРУ, а като отдавнашен сътрудник на финансирана от САЩ хуманитарна организация, наречена Международно доброволно съдействие. За Макфадън бяха казани малко, но ласкави неща. Бе описан като човек с призванието на учител, посветил целия си живот на просвещаването на азиатските селяни — учел ги как да произвеждат повече ориз. „Сърцата и умовете на Лаос се спечелват именно от хора като Макфадън“, заключаваше авторът на статията. Бе илюстрирана от снимка на мъж на средна възраст, прегърнал през рамо ухилен лаоски селянин.

— Това действително е Макфадън — потвърди Мънро.

— Тук пише, че работи в хуманитарна организация.

— Шпионите винаги работят в хуманитарни организации. В това можете да не се съмнявате. — Той почука с огромния си показалец по снимката. — Според мен Макфадън е точно това, което ни каза Сакура: кадрови агент на ЦРУ. Има и друга интересна информация — от 1957 година насам Лаос е страната, която получава най-много американска помощ на глава от населението в света. Тези пари обаче не се харчат за ориз и боб.

Донесоха уискито, Франсин отпи глътка и усети как то й опари гърлото. Погледна отражението си в огледалото зад бара. Лицето й бе напрегнато.

— Знаеш ли какво си помислих? — каза мрачно Франсин. — Първоначално реших, че цялата история е свързана с лечението от туберкулоза. Че няма пари да си плати разходите по него и се представя за моя дъщеря, за да ги платя аз. Нали ме разбираш? Мънро кимна.

— Обаче се оказа, че историята няма отношение към туберкулозата.

— Така е — потвърди Мънро.

— Жалко, че не е. Сега кошмарът става по-страшен. Сега вече виждаме кой стои зад нея.

— Вие още ли смятате, че тя лъже за миналото си? — попита той.

— Живяла съм малко по-дълго от теб — отвърна Франсин. — Седемстотин хиляди долара са много пари. Майка ми знаеше много китайски поговорки. Една от тях гласеше, че за да се представи една лъжа като истина, трябва да я повторят трима души. Сакура бе първата. После се появи Макфадън. Чудя се кой ли ще е третият.

— Тази история ми се струва твърде объркана, за да я възприема като заговор — отвърна Мънро.

— Според теб тя истината ли говори?

— Според мен тя е наполовина откачена, а другата й половина е по-объркана от котешки черва — отвърна Мънро с известно колебание. — Едно е сигурно: че животът й е застрашен. Ще трябва да направим нещо, инак ще я заколят пред очите ни. — Той даде знак на бармана. — Още две уискита.

— Познавам влиятелни хора във Вашингтон — каза Франсин. — Ще поговоря с някого от тях.

Мънро поклати глава.

— Не бива.

— Защо?

— Защото никой във Вашингтон няма да посмее да разговаря с вас на тема ЦРУ. Особено пък във връзка с войната в Азия. Най-малко пък за това, че ЦРУ търгува с хероин.

— Трябва да бъдат уведомени за това.

— Госпожо Лорънс, служих в армията десет години. Четири от тях изкарах във Виетнам. Повярвайте ми: в Америка никой въобще си няма представа какво действително става там. Нито в сената, нито в конгреса.

— В такъв случай ще се свържа направо с Лангли.

— Не бих се учудил, ако и в Лангли не знаят нищо по въпроса. Пък и установяването на контакт с хора от ЦРУ би могло да отнеме седмици, а не разполагаме с време. Според мен не бива да разговаряте с никого.

— Този Макфадън все си има някакъв началник.

— Така е, но никога няма да разберете кой е. Тези неща не се вършат по официални канали.

— В такъв случай по чии правила ще трябва да играем?

— Госпожо Лорънс, тези хора — имам предвид племето мео — са досущ като жителите на виетнамските планини. Колекционират ушите на враговете си. Веднъж решихме да им плащаме по десетачка за всяко ухо на виетнамски партизанин, което ни донесат. Знаете ли какво направиха? Започнаха да режат ушите на жените и децата си. Започнаха да ни носят в базата уши, дълги по три сантима. Видяхме се принудени да прекратим веднага тази история. Та ето, това са хората, с които си имаме работа. Хора, които са готови за десет долара да отрежат ушите на собствените си деца. За Джай Хан животът, бил той вашият, или на Сакура, или моят, нищичко не значи.

Тя механично му се усмихна.

— Благодаря ти за анализа, Клей.

— Няма защо — любезно каза Мънро.

Франсин огледа още веднъж твърдите и дори жестоки черти на лицето му. Благодари на Бога за спокойната му сила, за увереността на движенията му, за неговата лоялност към нея.

— Клей, ако не се лъжа, ти май никога не си бил женен, нали?

— Така е.

— Имаш ли деца?

Той й отвърна с една от редките си усмивки.

— Не съм чувал.

Тя обърна чашата си.

— В такъв случай ще ти дам един съвет: никога не създавай деца. Хайде сега да отидем при Сакура.

Сакура тъкмо се унасяше в сън. Събуди се внезапно и подскочи в леглото.

До него бе застанала Франсин Лорънс и мълчаливо я гледаше. Известно време двете се гледаха в очите, без да си кажат нищо.

— Вече знаеш истината — наруши най-сетне мълчанието Сакура.

— Узнах това, което ти пожела да узная.

— Пусни ме да се върна в Лаос — каза Сакура. — Ако им позволя да ме убият, може би ще пощадят Луис.

— Ти натам ли тръгна, когато се измъкна през прозореца?

— Да.

— Дотогава не ми каза нищо за детето си. Сакура сви рамене.

— Знаех, че ще е безполезно. Това пролича от отношението ти към мен. От начина, по който ме разпита. Въобще не вярваш на думите ми. Изгубих си времето, като дойдох при теб. Друга възможност не ми остана. Сега трябва да се върна при тях, за да направят с мен каквото си поискат.

— Може да те изтезават — рязко каза Франсин.

— След изтезанията настъпва смъртта — отвърна тихо Сакура.

— А помислила ли си какво би могло да се случи с детето ти? Ако убият теб, след това вероятно ще убият и него.

— Това може би ще е най-доброто за двама ни — каза Сакура безизразно.

Франсин отиде до прозореца. Костюмът й бе пастелнозелен и подчертаваше както цвета на кожата й, така и цвета на бирманските й нефритови обици и гривна.

— Сакура, бих могла да дам парите. Не знам обаче дали си ми дъщеря. Не знам дали съм ти майка. Дори не знам дали тези пари ще спасят теб или детето ти.

Погледът на Сакура бе напрегнат.

— Защо не беляза детето си? — попита тя със строг глас.

— Не те разбирам.

— Когато си оставила детето си при племето, не може да не си си давала сметка, че дълго време няма да го видиш. На твое място щях да бележа детето си. Да му нанеса някакъв белег, така че да мога да го позная и след дълги години. Белег върху ръката например. Или върху главата, под косата.

— Както се дамгосва добиче? Боя се, че не съм чак толкова практична, Сакура. Просто не ми дойде наум.

Ти беляза ли Луис?

— Не, но не знаех, че ще се разделя с него.

— И аз не знаех, че ще се разделя с дъщеря си.

— Ще платиш ли? Франсин присви рамене.

— Сакура, на всички е известно, че съм натрупала богатство. Всеки ден получавам писма от цял свят. От хора, които ми пишат, че детето им ще умре, ако не им изпратя пари за лекар. От хора, които заплашват, че ще се самоубият, ако не им платя дълговете. От хора в затвора, от умиращи хора, от хора, чиито семейства ще бъдат избити, ако не им изпратя сто долара. Или хиляда. Или десет хиляди. В някои от тези писма дори се казват истини.

— И ти помагаш ли им?

— Понякога.

— Тогава защо не помогнеш и на мен?

— Защото може би начинът, по който излагаш молбата си, оставя какво да се желае — отвърна сухо Франсин.

— Такава ли е работата? Ти какво очакваш — да падна на колене ли?

— Не съм казала, че искам такова нещо.

— Въобще не съм те лъгала, Франсин. Можеше да се опитам да те излъжа. Да ти кажа, че си спомням лицето ти и гласа ти. Дори да протегна ръце и да ти кажа „мамо!“ Можех да направя шоу, което да ти размекне сърцето.

— Тогава защо не го направи?

— Имам много грехове, но никога не съм била лъжкиня.

— Не би излъгала дори за да спасиш детето си, така ли?

— Не умея да лъжа. Знам, че подозираш, че съм превъзходна актриса, че се преструвам. Не съм обаче актриса. Аз съм единствено самата себе си и нищо повече.

— Ако бе дошла при мен преди това да се случи, без да си потънала до шията в неприятности и да искаш пари, нещата може би щяха да се развият по друг начин.

— Ако това не се бе случило, въобще нямаше да те потърся.

— Поне си искрена.

— Когато започнах да съзнавам, че може би си ми майка, внезапно си дадох сметка защо животът ми се разви така. Защо израснах на улицата. Първата ми чувство към теб не бе обич. Бе презрение.

Франсин си пое дъх.

— Според теб тези приказки ще събудят ли у мен желание да ти помогна?

— Ако ми помогнеш, ще се опитам да потисна гнева си. Ще започна да развивам отношенията си с теб от нула. И ще ти позволя да видиш Луис.

— Много си великодушна — каза иронично Франсин. Сакура не се поколеба да продължи.

— Франсин, казах ти, че не съм те лъгала и никога няма да те излъжа. Каза ми, че искаш да чуеш от мен истината, и ето, казвам ти я.

— Твоята истина.

— И твоята. Надникнах в сърцето ти, макар ти да не искаш или да не можеш да надникнеш в моето. Виждам, че от години си започнала да умираш. Можеш да си откупиш живота за седемстотин хиляди долара. Много ли ти се виждат?

Франсин отговори с крива усмивка.

— Не знаех, че умееш така ловко да боравиш с думите.

— Животът ти е бил по-добър от моя. Бях принудена да правя неща, които ме нараниха. Неща, от които се засрамих. От които насмалко не изгубих живота си. Ти си живяла само за пари. За да натрупаш състояние, както се изрази. Възприех те като майка, изоставила ме в джунглата, за да спаси себе си.

— Не си права, Сакура — отвърна Франсин напрегнато.

Досега не ти се обаждах. — Сакура преглътна. — Реших да те потърся едва сега. Луис е невинно дете, Франсин, и животът му е в ръцете ти. Ти можеш да го спасиш.

— Кажи ми, Сакура: какво би станало, ако след като всичко приключи, се установи, че все пак не си ми дъщеря?

— Ще ти върна всичко. До последната стотинка.

— Как?

— Ще работя. Мога да върша какво ли не. Не ме познаваш и не знаеш на какво съм способна. — Пръстите й смачкаха чаршафа. — Ще ти бъда робиня, ако желаеш. До края на живота си.

— Не съм търговка на роби.

Сакура отметна чаршафа и стана. Запъти се към Франсин с побеляло лице и горящи очи.

— Притежавам единственото нещо, което желаеш. За какво са ти пари? Имаш ги повече от достатъчно. Истината е, че душата ти е празна. Какво те очаква, Франсин? Единствено отчаяние и самота. Ще гаснеш, докато собствената ти мъка те довърши.

— Това е съдбата на всички хора, Сакура — отвърна напрегнато Франсин.

— Не е! — Сакура стисна ръцете на Франсин. Собствените й ръце бяха трескави. — Даваш си вид, че ме презираш, обаче аз ти предлагам единствената надежда, на която можеш да разчиташ. Единствената възможност да допуснеш, че детето ти може би все пак е живо. Не можеш да ми обърнеш гръб. В такъв случай би могла направо да се самоубиеш, защото вече няма да има какво повече да очакваш.

— Пусни ме — каза Франсин и се опита да освободи ръцете си.

— Не можеш да си позволиш това — продължи Сакура, без да откъсва горящия си поглед от нея. — Допускаш ли, че можеш? Чудесно знаеш, че ако сега не ми помогнеш, ще изчезна и повече няма да ме видиш. До края на живота си не би могла да се освободиш от мисълта, че дъщеря ти се е върнала от света на мъртвите, а ти си й позволила да умре още веднъж. Че си оставила и нея, и детето й да умрат. Би ли могла да понесеш това? Какво ще отговориш на демоните в ада, когато те запитат защо си убила детето си два пъти?

Франсин най-сетне успя да се освободи от пръстите на Сакура. Постара се да запази спокойствие.

— Малка мръсна кучка.

— Заради това ли ме отхвърляш? Защото съм мръсна кучка? Защото съм боклук? Защото съм жена, разхождала се по света като човешки боклук? Ти какво очакваше, Франсин? Правила съм какво ли не, само и само за да оцелея. Самият факт, че съм тук, е чудо. Ти нямаш представа колко пъти съм била едно нищо, или дори нещо по-малко от нищо. И въпреки това оцелях. А сега кръгът се затвори и всичко отново зависи от теб. Така, както е зависело от теб преди много години в джунглата. Какво ще направиш сега? Пак ли ще си тръгнеш?

— Ти нищо не разбираш — прошепна Франсин.

— Ще ти кажа какво разбирам, Франсин. Когато погледна лицето ти, виждам своето лице. Когато погледна очите ти, виждам своите очи. Когато позная себе си в теб, започвам да те ненавиждам.

Франсин се уплаши от горящия поглед на Сакура. Стори й се, че през очите й наистина може да надникне в един безкраен ад.

— Да ме ненавиждаш?

— Да — отвърна ожесточено Сакура. — Единствено тази омраза ме кара да съм сигурна, че си майка ми, която ме е изоставила в джунглата преди много години.

Франсин, без да каже нищо, се обърна и излезе от стаята.

Бе седнала на леглото, прегърнала коленете си и извърнала глава. Не погледна към вратата, но разбра, че е влязъл Мънро.

— Как си? — попита я. Тя не отговори.

Той придърпа стола към кревата, седна и подпря лакти на коленете си. Умишлено зае поза, запълваща цялото й полезрение. При все това тя не го погледна. Очите й бяха замъглени, сякаш бе вперила взор в някакво друго пространство.

— Сакура, ти какво всъщност очакваш? Мислиш ли, че с подобно поведение можеш да постигнеш нещо?

Тя не даде признак да го е чула.

— Мислиш ли, че можеш да й крещиш, да я обсипеш с обиди, да я обвиниш за всички неприятности в живота си и след това да очакваш да ти се притече на помощ?

— Вече не ми трябва помощ. Ще си тръгна, за да спася Луис.

— За да те нарежат на парчета? Това няма да спаси Луис.

— И тя няма да го спаси.

— Би могла да го спаси. Стига да й кажеш истината.

— Тя не желае да се изправи пред истината. Тя е решила, че истината не й трябва, още когато ме е зарязала в джунглата. Аз обаче се върнах. Сега тя отново иска да се отърве от мен. Да се отърве, щом иска, и да върви по дяволите.

Мънро я погледна в очите. В зениците й се бе появила сребриста светлина, наподобяваща сияние.

— Значи ти наистина вярваш, че си нейна дъщеря — каза тихо.

— Да.

— По-рано обаче каза, че не си сигурна дали е така. Защо си така уверена сега?

— Защото го усетих — отвърна мрачно Сакура и докосна гръдта си. — Когато сме заедно, чувствувам го ей тук, вътре. Знам, че ми е майка.

— Защо не й го кажеш?

— Казах й го.

— И тя не ти повярва?

— Тя не иска да ми повярва. — Сакура тъжно се усмихна. — Не иска да приеме, че я презирам.

— Ти си й казала, че я презираш? — Да.

Той поклати глава.

— Много умно, Сакура. Браво.

— Вече ти казах, че нито ще я излъжа, нито ще се държа угоднически пред нея.

— Обаче искаш тя да ти даде шестстотин и осемдесет хиляди долара, нали?

— Да, за внука й.

— Сакура, събуди се — каза й грубо той. — Лежиш тук, болна от туберкулоза. Рей-бановете ще убият детето ти, ако ни им занесеш цяла камара пари. Завърнеш ли се, ще ви убият и двамата. В света има само един човек, който може да ви помогне, а ти му се изплюваш в лицето. Кой ти дава право да оценяваш действията й? Тя не е изоставила детето си, за да се спаси. Оставила го е, за да спаси него. Как не можеш да си дадеш сметка какво й е струвало това? Та ти си направила същото.

— Аз не изоставих Луис — опъна му се тя. — Отнеха ми го!

— Добре, отнели са ти го, и ти после си го изоставила. Каква е разликата?

— Има разлика! Аз никога нямаше да изоставя детето си по своя воля. Аз не съм себична като нея. Или малодушна като нея. Аз щях да взема детето си със себе си, каквото и да ми струва това.

— Щеше да ти струва живота на детето. — Кехлибарените му очи засветиха. — Знаеш ли какво е направила? Прекосила е пеша цяло Борнео. Прекосила е пеша петстотин километра тропически джунгли и планини. Това й отнело четири месеца и накрая тежала под четиридесет килограма. Толкова горе-долу тежи един скелет. Няма дете, което да оцелее след такова пътешествие. Оставила е детето си при селяните, защото било болно от дизентерия и вече нямало сили. Ако ти наистина си нейна дъщеря, Сакура, днес си жива само благодарение на това, че те е оставила при племето. Иначе отдавна да си се превърнала в купчинка кости в джунглата. Тя сведе поглед, извърна се и стисна устни.

— А сега ме изслушай внимателно — продължи той по-тихо. — Време ти е да пораснеш, и то бързо. Самата ти не си никакъв ангел, Сакура. Ако сега си потънала в лайна до шията, сама си си виновна. Не ти е виновна Франсин, нито пък някой друг. Вършила си много лоши неща и си другарувала с много лоши хора, и заради това днес се нуждаеш от помощ. — Той се изправи и се надвеси над нея като черна планина. — Сега всичко зависи от теб. Тя е готова да ти подаде ръка. Готова е обаче и да ти обърне гръб и да те остави сама да се разправяш с Макфадън.

После тръгна към вратата. Тъкмо бе хванал дръжката, когато чу гласа й.

— Мислиш, че не знам това ли? Той се обърна.

— Че не знаеш какво?

— Че не знам, че аз съм виновна? — Той с удивление установи, че очите й са пълни със сълзи.

— Щом е тъй, не обвинявай за случилото се само нея.

— Тя ми причинява болка. По-голяма, отколкото можеш да си представиш.

Разплака се. От риданията раменете й потрепваха. Той я гледаше. Дали пък не бе превъзходна актриса, хамелеон, знаещ инстинктивно как да промени цвета на кожата си при всяка промяна в обстановката? Върна се и седна до нея.

— Искаш ли да знаеш какво мисля по въпроса, Сакура? Според мен тя би ти помогнала, стига да й дадеш и най-малка възможност за това. Ти обаче не щеш да й дадеш дори тази малка възможност, защото си прекалено горделива и прекалено глупава.

Съвсем неочаквано Сакура го прегърна, сложи глава на рамото му и прошепна:

— Застъпи се за мен пред нея.

— Това не е моя работа — каза той и се опита да я отблъсне. Бе притиснала гърди в тялото му. Колкото до нейното тяло, то се отличаваше от другите женски тела. Под пръстите си той усети не само мекота, но и сила, стаила се в стегнатите й мускули. Дойде му наум, че любенето с нея ще е интересно преживяване. При тази мисъл усети гореща вълна в слабините си. Успя да откъсне ръцете й от шията си.

— По-добре поговори с нея ти. И й кажи истината.

— Ти ме презираш, така ли?

„Не — помисли си той. — Не е моя работа да те презирам. Чувствата ми към теб са нещо много по-трудно за описване.“

— Моите чувства са без значение, Сакура. Опитай се ти да се разбереш с нея.

След това, макар и възбуден от близостта й, стана и излезе от стаята.

Откри Франсин в стаята за наблюдение и попита:

— Чухте ли я?

— Искам да поговоря с него, Клей — отвърна тя.

— С кого?

— С Макфадън. Ти имаш телефонния му номер. Той се замисли.

— Тези хора са опасни.

— Това ми е известно.

— Какво смятате да им кажете?

— Възможно е да се разберем с тях. — Много се съмнявам в това.

Тя го погледна право в очите.

— Уреди ми среща с тях.

Мънро отвори уста, сякаш се канеше да възрази, но явно размисли.

— Добре, ще ви уредя среща.

Паркът бе мрачен и студен. Зад оголените дървета блестеше с ледена светлина Пето авеню. Блясъците на капиталистическото злато се отразяваха в полирания гранит.

Франсин се бе хванала за ръката на Мънро, докато вървяха по пътеката за джогинг. Студеният вятър откъм езерото бе прогонил почти всички спортуващи с изключение на неколцина яки мъже, облечени с анцузи с качулки, които търчаха покрай брега. Бяха хора на Мънро и анцузите им бяха натежали от метал. Не се отдалечаваха много от фигурата, седнала на една пейка в края на пътеката.

— Това е Макфадън — каза Мънро и усети как пръстите на Франсин стиснаха още по-силно ръката му. — Туон го няма.

Мънро си нямаше и представа какво смята да каже Франсин на този човек, но така или иначе уреди срещата. Знаеше, че Макфадън няма да се съгласи да дойде в офиса му. Нямаше и намерение да позволи на Франсин да влезе в колата му, така че паркът се оказа приемлив компромис, независимо от изключително лошото време. Разбира се, бе си осигурил подкрепления и бе инструктирал хората си, да бият на очи. Искаше Макфадън да знае, че всякаква груба игра ще срещне въоръжен отпор.

Отправиха се към Макфадън. Той бе запалил малка пура, кръстосал крак върху крак. В знак на приветствие пусна облак дим и не си направи труда да стане.

— Голям кеф е да гледаш шайка хайдуци да се преструват, че търчат за здраве, докато пищовите им ги удрят по ташаците. Мънро, тези шутове откъде ги събра? Да не са останките от виетнамската ти дружина?

— Някои — да. Къде е Туон?

— Зает е — отсече лаконично Макфадън. — Сядайте. Франсин и Мънро седнаха на пейката. Макфадън се извърна към тях. Очите му се опитаха да срещнат погледа на Франсин.

— Госпожо Лорънс, кажете ми, че ми носите един красив и тлъст чек.

— Не — отвърна му тя.

— Разговаряли сте със Сакура. — Думите му бяха констатация, не въпрос.

— Да.

— Значи знаете каква е работата

— Това, което Сакура е извършила, е било направено по принуда — каза Франсин спокойно. — Бащата на нейното дете й го отнел и тя била принудена да направи това, което той поискал от нея. Цялата работа е била скроена от французина. Той е взел парите и после ги е предал на съучастниците си. Парите ги няма. Не са у нея и никога не са били у нея. Безсмислено е да правите зло на нея или на детето й. С това няма да си върнете нито долар.

Макфадън продължи да дими с пурата си, докато изучаваше Франсин.

— Аз не искам пари от вас. Дъщеря ви ги иска.

— Не ми е дъщеря.

— На Рикар казала, че ви е дъщеря.

— Не съм виновна за заблужденията й.

— Но това е възможно, нали?

— Не.

— Нищо не е невъзможно, госпожо Лорънс. — Макфадън я погледна. — Не може да не сте направили кръвни проби.

— Направих — отвърна неохотно Франсин.

— Не ме дръжте в напрежение.

— Кръвните групи съответствуват.

— Ами да — каза Макфадън и се изкашля. Изглеждаше удовлетворен от отговора.

— Обаче групата е нулева — добави Франсин. — Това е най-често срещаната кръвна група. Съвпадението не може да се приеме за доказателство.

— Сакура вероятно има спомени за вас от детството си.

— Тя не си спомня нищо — отвърна Франсин. — Не си спомня родителите си. Не си спомня коя е самата тя.

— Днес съществуват много действени средства за освежаване на паметта — каза Макфадън. — Искате ли да й помогнем?

— Тя не си спомня нищо, майоре, защото няма какво да си спомня. Не е мое дете. Нещата са съвършено прости.

— Не са чак толкова прости, госпожо Лорънс — отвърна тихо Макфадън. — Повярвайте ми, не са. Защо заплащате престоя й в клиниката? Защо възложихте на Мънро да проучи коя е? Защо се безпокоите да не й сторим зло? Истината е, че не искате да рискувате.

— Не съм приела Сакура като своя дъщеря — повтори твърдо Франсин.

Макфадън си поигра с пурата си и се вгледа в дима с присвити очи.

— Ще сгреша ли, ако кажа, че сте шокирана? Едва ли е особено удоволствие да разбереш, че отдавна изчезналото ти дете търгува с хероин, лъже и краде. Обаче това е истината, нали? — Макфадън отново захапа пурата и бръкна в джоба си. — Да не забравя, нося снимка на детето с молба да й я предадете.

Подаде снимката на Франсин. На черно-бялата фотография се виждаше трупа на малко дете. Бе цялото обгорено от напалм. От обгорялото телце стърчаха остатъци от крайници.

Франсин усети как започва да й се гади.

— Вие сте болен човек — тихо каза Мънро.

На лицето на Макфадън се появи едва забележима усмивка.

— Извинявайте. Обърках снимките. Ето тази, която трябваше да ви дам.

Хвърли в скута на Франсин друга снимка. Тя с усилие я обърна. На нея се виждаше малко момченце с къса тъмна коса. Бе седнало на земята, вперило разтревожен поглед в обектива. От двете му страни, подобно на рамка, го обграждаха краката на военен в камуфлажна униформа.

— Всъщност добре е да й покажете и двете снимки — каза Макфадън. — Един вид, да знае какво може да му се случи.

— Тези крака в ботуши на снимката май са твоите? — тихо каза Мънро. — Познах ли?

— Да, моите са — каза Макфадън и погледна Мънро подигравателно.

Франсин погледна Макфадън с отвращение.

— Майоре, нима това е начинът на работа на ЦРУ?

— Тя открадна пари от моите колеги и вие сте виновна за това.

— Откъде накъде ме замесвате във вашата престъпна дейност?

На Макфадън разговорът очевидно му бе забавен.

— Детето ви открадна пари, които САЩ използуваха във военната си дейност в Югоизточна Азия. Парите, които то открадна, бяха предназначени за борба с комунизма. Това днес се смята за престъпление.

— Виж какво, Макфадън, я по-добре ни спести тези патриотични фъшкии — тихо каза Мънро.

Макфадън го погледна.

— Вие, чернилките, винаги сте възприемали патриотизма като фъшкия.

Мънро хладно се усмихна.

— Това са наркопари.

— Не се прави на глупак, Мънро. На никого не му дреме откъде са дошли парите. Важното е за какво се използуват. — Макфадън кимна към тичащите служители на Мънро. — Теб и тези като теб ви бива само да пълните окопите. Събрахте се половин милион души с оръжие за десет милиарда долара и цял корпус генерали, а започнахте да губите войната още от първия ден. Аз върша работата, с която вие не успяхте да се справите.

Мънро го погледна презрително.

— И вие губите войната, Макфадън. Хич не се заблуждавай.

Макфадън се обърна към Франсин.

— Дайте ми парите, госпожо Лорънс. Гласът на Франсин бе твърд.

— И аз знам какво е война и съм гледала смъртта в очите. Не съм дете, което можете да уплашите.

Макфадън се наведе към нея.

— Вижте. Сакура и детето й могат да бъдат спасени само по един начин — като платите парите. Впрочем, ще се изразя иначе: ако искате да разберете дали Сакура ви е дъщеря, или не, трябва да платите. Ако й прережем гръкляна, няма да можете да проверите нищо.

— Ако Сакура или детето й пострадат, няма да получите и стотинка — отвърна ледено Франсин. — Заплахите ви са смехотворни.

Макфадън изплю няколко късчета тютюн и се усмихна.

— Смехотворни, казвате? Не можете да я опазите, госпожо Лорънс. Не и от мен.

Откъм езерото дойде нова вълна от вледеняващ въздух. Мънро през цялото време не бе преставал да наблюдава Макфадън. Внезапно съобрази какво означава усмивката му.

— Дявол да го вземе — каза тихо. — Сакура! Стреснатата Франсин го стисна за ръката.

— Какво има?

— Трябва да си тръгваме — отвърна Мънро и й помогна да се изправи. Сърцето му туптеше лудешки.

Макфадън продължаваше да се усмихва.

— Ще си продължим разговора по-късно. Ще поддържаме връзка. Разбрахме ли се?

Сакура седеше в леглото с кръстосани крака, положила длани върху коленете си. Дишаше дълбоко, като с всяко издишване се опитваше да се освободи от страха и гнева. Изчака всички отрицателни вълнения да я напуснат. Когато се почувствува свободна от тях, затвори очи и пое дългия път през гората към реката.

Това бе форма на медитация, на която я бе научил Томоюки Уеда в една градина в Токио, когато бе на не повече от пет или шест години. След време друг сенсей й помогна да разучи тази техника с разума на възрастен, не на дете.

Тя бе предприемала стотици пъти това пътешествие с надеждата да стигне до местоназначението си. Никога обаче не го бе постигала.

Пътят до реката бе много дълъг. Гората бе гъста и мрачна и обитавана от много сенки. Някои бяха добри. Много бяха жестоки. Всички обаче, които я бяха докосвали, приятно или болезнено, за добро или за зло, бяха там. Всички бяха заели местата си покрай пътеката.

Някои, обградени с огнен ореол, стояха встрани, най-вече мъртвите й бащи. Първият, когото срещна, бе Ли Хуа, последният й баща. Като приглаждаше бялата си брада, както правеше приживе, той й се усмихна, докато тя преминаваше покрай него. Зад него имаше тълпа от по-незначителни призраци, сред които и войници. Там бе и Роже, вече не в облика на огнена змия, а на красив и приветлив мъж, какъвто го помнеше. Държеше в ръце красивото бебче Луис и на Сакура й се прииска да му каже нещо. Пътят й обаче минаваше покрай тях. Направи усилие и продължи напред.

Пътят през пренаселената гора бе дълъг и мъчителен. Сакура срещна цял легион хора, видя безброй места.

След известно време стигна до самия Томоюки Уеда. И той изглеждаше така, какъвто го помнеше. С широко разкрачени в самурайска стойка крака и горящ поглед. Тя знаеше, че черните му очи се сърдят не на нея, а на един свят, който не бе успял да разбере сложната му природа. Тя видя как той повдигна ръце в знак на воинско приветствие. Даде й знак да продължи пътя си към реката.

Реката вече бе наблизо. Ревът й се чуваше иззад дърветата. Оттук напредъкът й щеше да става все по-труден, дори невъзможен. Всеки метър й струваше огромни усилия и пътеката под краката й започна да се губи.

Все още обаче не се бе заблудила. Тук, в най-тъмното и усойно място в гората, я очакваха Ману и Вай. Посрещнаха я с огромна радост. Не произнесоха дори дума. С нежни движения докоснаха цялото й тяло, за да се убедят, че всичко с нея е наред. Очите им, тъмни и влажни, блестяха на слабата светлина в джунглата. Тя остана при тях доста време, като поемаше от спокойствието им. Малки и крехки, те наподобяваха горски животни.

Накрая събра достатъчно сили, за да напусне Ману и Вай и да предприеме последната и най-опасна част от пътешествието си. Започна да я обхваща истински ужас. Треперещите й нозе я понесоха към реката. Тя бе съвсем близо и ревът й се разнасяше иззад дърветата. Започна да различава и други звуци. След като излезе от гората и стъпи на брега, видя това, което знаеше, че ще види. Това, което винаги виждаше — ужаса.

Униформените мъже дойдоха от реката и репликите, с които общуваха помежду си, наподобяваха крясъци. Държаха пушки, щикове и мечове. Другите хора, нейните хора, стояха голи и неподвижни, в безмълвно очакване.

Тогава започна клането.

Проля се много кръв. Достатъчно кръв, колкото да окървави брега на реката и да промени цвета на водата. Желязото потъваше в човешката плът и от нея изтичаше още кръв.

Със сетни усилия тя се придвижи сред призраците, убиващите и умиращите, и се доближи до реката. Бе свела поглед, за да не вижда ужаса. Кръвта намокри босите й крака. От силните крясъци щеше да оглушее. Принуди се да продължи напред, — да се опита да проникне в тайните.

Най-сетне се оказа в реката. Бе леденостудена и костите й измръзнаха. Бавно повдигна глава. Около нея умираше цяло селище. Опита се да се вгледа в това, което се намираше отвъд реката. Знаеше, че на другия бряг са застанали фигури. Фигурите на тези, които я бяха довели тук.

За миг й се стори, че може да различи чертите им. Сетне душата й избухна и тя излезе от транса. Образите бяха разкъсани на парчета и на тяхно място остана само мрак.

Като трепереше цялата, тя промени позата си. Бе напълно обезсилена. Бе правила това упражнение много пъти с надеждата да съзре истината. И този път обаче не успя, както не бе успявала никога. Не можа да стигне до онова място и не успя да различи онези лица. Не й бе по силите да види нещо отвъд раждането си.

Чу как вратата се отваря и уморено извърна глава.

Сърцето й трепна, сякаш през гърдите й бе преминал електрически ток.

Веднага позна Туон, макар и да се бе сдобил отнякъде с бяла престилка. Черните му очи горяха. Той затвори вратата и тръгна към леглото й.

— Как успя да влезеш тук? — възкликна тя.

— Мръсна кучка! Курва! Безреден боклук! — Туон говореше на лаоски и звуците излизаха направо от гърлото му. — Мислиш, че можеш да се скриеш от нас?

Тя се отдръпна. Зад нея имаше звънец. Ако го натиснеше, след малко щеше да дойде медицинска сестра.

— Какво искаш?

— Знаеш добре какво искаме.

Тя видя дългия нож в ръката му и веднага разбра, че ще й причини болка.

— Тази жена защо не ще да плаща? — попита Туон.

— Не вярва, че съм нейна дъщеря — отвърна Сакура с пресъхнала уста.

— Трябва да я накараш да повярва.

— Не мога. Тя иска доказателства.

— Дай й доказателства.

— Нямам доказателства, Туон.

Туон се премести между нея и звънеца.

— Знаеш какво ще се случи на твоето копеле, ако тя не плати.

— Нямам доказателства — повтори тя отчаяно.

— Гнусна малка свиньо, все още си жива само защото се надяваме да получим парите от нея. Иначе още сега бих те нарязал на парчета. — С рязко движение Туон хвана лявото й ухо и грубо дръпна главата й.

Тялото й внезапно бе обхванато от неописуема болка, подобна на огън. Туон режеше ухото й. Шурна кръв.

— Не! — изкрещя Сакура и се опита да отнеме ножа на Туон.

— И пръстите ти ще отрежа — изръмжа той. — Погледни ме в очите, кучко!

Той отметна главата й. Тя притисна с ръка ухото си и усети, че цялата й шия е окървавена. Ухото й бе провиснало, но не бе напълно отрязано. Туон се хилеше насреща й и златният му зъб блестеше. Обърса внимателно острието на ножа си в чаршафа на Сакура и след това доближи острия му като игла връх до лицето й.

— Да ти отрежа ли и носа?

— Не — отвърна със задавен глас Сакура. Цялото й тяло бе сковано. С малка частица от мозъка си се чудеше дали щеше да изгуби ухото си. Болката бе непоносима. — Недей.

— Вземи парите от нея.

— Ще се опитам — прошепна тя. Цялото й същество в момента наблюдаваше ножа, прицелен в очите й, и дебелите пръсти, които го държаха.

— Не е достатъчно само да се опиташ. Това, което направих с тебе, ще направя и с детето ти, Сакура.

— Дайте ми време — прошепна тя.

— Имаш на разположение двадесет и четири часа. Повече време няма да имаш. Разбра ли ме?

Тя кимна. Продължаваше да държи ухото си. Между пръстите й се стичаше кръв. Туон затвори ножа.

— Можем да те открием навсякъде. И по всяко време. — Наведе се и сякаш между другото се изплю в лицето й. Тя не направи опит да изтрие слюнката.

Туон бързо излезе от стаята и затвори вратата.

Сакура се измъкна от леглото. Краката й бяха твърде слаби, за да я държат, и тя се препъна. Наложи й се да се подпре на вратата, за да събере сили. Кръвта заливаше цялото й лице и мокреше нощницата й. Натисна дръжката на вратата и се строполи в коридора.

Франсин наблюдаваше неподвижното тяло на Сакура. Бяха й направили пълна упойка, след като закърпиха ухото й и с тридесет шева и й биха инжекция против тетанус. Тялото и сега изглеждаше някак си смачкано. Бе притиснала полуразтворена ръка на челото си. Кожата й бе толкова бледа, че изглеждаше прозрачна.

— Аз съм виновна за това — каза Франсин с угаснал глас.

— Не — възрази Клей Мънро. — Аз съм виновен.

— Тя дойде да иска помощ от мен, а аз я отблъснах — каза Франсин. Погледна Мънро и той видя, че очите й са изпълнени с ужасна болка. — Не знам какво да правя — продължи тя, като отново погледна Сакура. — Един удар с нож може много успешно да раздели съществените от несъществените неща.

Мънро бе неподвижен. Спомняше си усмивката на Макфадън в парка.

— Това няма да му се размине безнаказано — тихо каза той.

— Не, Клей. Нямаме сили, за да се борим срещу ЦРУ. — Тя докосна връхчетата на пръстите на Сакура. — Тя е твърде съществена част от живота ми, за да я излагам на риск. Независимо коя е. След като всичко приключи, тя ще продължи да бъде нещо съществено. Нещо, с което ще трябва да живея.

Мънро също погледна Сакура.

— Нищо чудно и това да е част от плана. Да е направено с нейно съгласие.

— Наистина ли мислиш така? — попита тихо Франсин.

— Не. Но поначало е възможно.

— Поначало е възможно и тя да е Рут.

Сакура изстена нещо на език, неразбираем и за двамата, и след това утихна.

— Дори е повече от възможно — продължи Франсин така тихо, че на Мънро се наложи да напрегне слуха си, за да различи думите й. — Не мога повече да си закривам очите и ушите. Не мога да си позволя да продължавам да бягам от истината. Очите й вече бяха съвсем влажни. Мънро никога не я бе виждал да плаче и неволно я прегърна. Тя поплака за малко със сълзите на жена, несвикнала да издава чувствата си.

Навън имаше брожение и шумни реплики. Хората от охраната на болницата все още се опитваха да разберат как Туон е успял да се промъкне в стаята на Сакура. Мънро чудесно знаеше, че това е съвсем лесна работа. Мислено се наруга, задето бе позволил на Парсънс да изгони собствените му охранители.

В момента един от най-добрите му хора, въоръжен, бе застанал пред вратата. Други четирима бяха заели позиции около стаята. Този път Парсънс не възрази.

— В болницата вече няма да направят нищо повече — каза Мънро на Франсин. — Когато обаче Сакура напусне сградата, веднага ще я заловят. След това ще я оставят жива, докато измъкнат пари от вас. После ще я убият.

Франсин даде знак, че е разбрала. Очите й бяха подпухнали.

— Разбирам.

— Трябва да я отведем на сигурно място. При това не разполагаме с много време. Желаете ли да я укрия на сигурно място извън щата?

— Ще се наложи да отидем малко по-далеч — отвърна Франсин. Внезапният изблик на чувства, изглежда, бе прочистил разсъдъка й и сега тя отново се владееше. — Ще я отведем в Хонконг.

— В Хонконг? Та те знаят, че имате жилище в този град. Ще ни открият за двадесет и четири часа.

— В Хонконг притежавам и други имоти, Клей. — Франсин се усмихна лукаво. — Имоти, за които никой нищо не знае. Единствено аз знам кой е истинският им собственик. Ще разполагаме с време, което ще ни бъде достатъчно най-малкото, за да обмислим следващия си ход. Знам, че пътешествието до Хонконг е извън твоята сфера на действие, Клей. Ще имам грижата това да се отрази върху заплащането.

Той вдигна рамене.

— Не се тревожете за моята сфера на действие. Вече ви казах, че няма да ви оставя сама.

Тя за миг го погледна в очите. След това се доближи до него и го целуна по бузата. Устните й бяха хладни.

— Благодаря ти, Клей.

— Няма проблеми, госпожо Лорънс.

— Казвай ми Франсин.

— Добре.

В стаята безшумно влезе една медицинска сестра.

— Госпожо Лорънс, полицията иска да разговаря с вас и с господин Мънро.

— Какво ще им кажем? — попита Мънро.

— Нищо няма да им кажем — отвърна Франсин. — Утре тя вече няма да е тук. Ще я изведем от болницата още тази нощ.

— През нощта ли? Та тя все още е под ефекта на упойката.

— Ще рискуваме много повече, ако тя остане тук дори още един ден. Можем да се надяваме да се откъснем от тях единствено, ако действуваме бързо и неочаквано. Това няма да го очакват.

Мънро я погледна с лъвските си очи.

— Може би сте права.

— Ще наемем частен самолет. Познавам една авиокомпания, която проявява дискретност при превозите.

— Смятате ли, че тя ще понесе един дълъг полет?

— Смятам, че може да понесе още много други неща — отвърна хладнокръвно Франсин.

Вече бе възстановила напълно прекрасната си форма. Мънро осъзна това и кимна с разбиране.

— Ще вземем ли и медицинска сестра?

— Не. Помощници не ни трябват. Ще бъдем само тримата — ти, аз и Сакура. Ще вземем и лекарствата й, като ти ще имаш грижата тя да ги взима, докато стигнем до Хонконг. Необходима ни е максимална сигурност, Клей. Никой не трябва да разбере, че тя ще напуска болницата. Никой не трябва да разбере какво сме замислили. Ще я отведем направо на летището и веднага ще вземем самолета.

Излязоха заедно в коридора.

— А ако Макфадън ме потърси днес, какво да му кажа? — попита Мънро.

— Кажи му, че ще му се обадя — отвърна Франсин и очите й проблеснаха.

Клей Мънро се събуди високо над тъмния океан. Сънят му бе кратък и измъчен. Бе сънувал Виетнам и смъртта на приятели. Лицата им се задържаха още няколко секунди в съзнанието му, докато погледна през тъмния прозорец. В нощта се бе появила кървава ивица, първият признак на зазоряването.

Той отхвърли одеялото си и се огледа. Видя на седалката на Франсин документите и калкулатора й, обаче самата нея я нямаше. Очевидно бе отишла в задната част на самолета, при Сакура. Мънро стана и наля две чаши кафе от машината. В този полет нямаше стюардеси.

С чашите в ръце тръгна назад. Досега не бе пътувал с частен самолет. Самолетът, малък „Лиър“, бе предназначен за дванадесет пътници. На борда бяха само трима и останалите седалки, осветени от меката светлина, бяха празни. Бяха решили да не взимат никого и да се придвижват колкото се може по-бързо и незабележимо.

Франсин седеше до Сакура, която бе на носилка и покрита с одеяла.

— Още ли спи? — попита Мънро.

— Да. Но вече изглежда по-добре — отвърна Франсин. Бяха споменали Сакура по време на пътуването само един-два пъти, без да влизат в подробности за състоянието й. Франсин взе кафето. — Благодаря ти. Много добре ще ми, дойде.

— Ако искаш, ще те отменя. Няма да е зле да поспиш малко.

— Не се нуждая от много сън. Опитах се да поработя, но не успях да се съсредоточа.. Просто размишлявах.

Той седна до нея.

— За какво?

Лицето й за миг придоби странно изражение.

— За надеждата.

— За надеждата ли?

— Надеждата е мъчител, Клей. Преди много години се насилих да приема мисълта, че дъщеря ми е мъртва. Ако не го бях направила, щях да изгубя разсъдъка си. Щях все още да я търся из джунглата. Успях да възстановя живота си едва след като приех, че тя вече не съществува. Благодарение на това успях да оцелея. Нали ме разбираш?

— Да — отвърна той тихо.

— А сетне се случи това. — Франсин кимна към Сакура. — Сетне се появи този гладен призрак.

— Гладен призрак? Тя се усмихна.

— Сакура се появи при мен в Деня на гладните призраци. Китайците вярват, че ако човек не бъде погребан в съответствие с необходимия церемониал, душата му се отправя към подземния свят гладна. После, по време на седмата луна, идва да навести живите. Те пък умилостивяват духовете, като изгарят пари и различни хартиени предмети. И ето, тридесет години по-късно при мен се появи тази полуобезумяла жена и ми каза, че тя може би е Рут. Не можех да приема, че това не е измама. Не исках повече да се подлагам на мъчения. Възможността да се случи чудо бе малка, прекалено малка. Опитах се да запазя самообладание. Бях внимателна с нея. Бях длъжна да бъда внимателна. А после дойде всичко останало: наркотиците, войната, покварата, насилието… Франсин го погледна в очите. — Опитвам се да си обясня защо в началото бях толкова враждебно настроена към нея.

— Няма какво да си обясняваш.

— Трябва да намеря обяснение на собствената си глупост.

— Допускаш ли, че ти е дъщеря?

— Според мен мъничката възможност тя да е Рут е далеч по-важна от голямата възможност да не е. Преди да порежат лицето й излизах от обратната предпоставка.

— А сега?

— А сега трябва да се държа така, сякаш вярвам, че е Рут. Докато не се докаже противното.

— Значи си решила да плащаш. Думите му не прозвучаха като въпрос.

— Да. Предпочитам да платя, отколкото да наблюдавам как убиват нея или детето й.

— Можеш ли да отделиш толкова пари?

— Ще ги намеря, щом възникне такава необходимост.

— Това няма ли да осакати финансите ти?

— Ще ги нарани, но няма да ги осакати

— А ако тя изчезне още след като платиш парите?

— В такъв случай ще излезе, че са ме измамили. Поне обаче ще мога да живея в мир със себе си.

Той премести поглед от нейното лице върху лицето на Сакура.

— Ако питаш мен, страшно много ти прилича.

— Наистина ли?

— Да. Приличате си и в други отношения.

— Като например?

— Сакура е силна като теб. — Той за миг се поколеба. — Някак си е… особена.

— Вярно е, особена е.

— Сякаш гори с някакъв вътрешен пламък.

— Такива пламъци понякога обгарят хора, започнали да страдат още от началото на живота си. Тя как се изрази? Май каза нещо като „През целия си живот губех хората, които обичах“.

— Да. Това бе едно от най-тъжните неща, които съм чувал. Та и ти си изгубила любимите си хора, Франсин. Затова гориш по същия начин.

— Може би това е единственото, което ни свързва.

— Възможно е. Франсин, няма да ти е леко. Изгубила си послушно момиченце, хванало се за полата ти, а сега заварваш пълнолетна и лоша жена, извършила много лоши неща. Сакура пък е изгубила любяща я майка, която за нея е била всичко на света, а сега намира недружелюбно настроен чужд човек. Е, това наистина се случва между всички родители и деца. Само дето при нормални обстоятелства процесът съвсем не е така бурен.

— Прав си. — Франсин разтри очи. — Уморена съм.

— Ако искаш да си починеш, аз ще остана при нея — предложи Мънро.

— Да. Може би все пак ще е по-добре да подремна — каза Франсин.

Сакура лежеше сред много тела. Телата на другите селски деца и на селските кучета. Пробуди я ухапването на бълха, което я накара неволно да се почеше. Не й се искаше да напуска топлото място, обаче любопитството й бе огромно. Сега, преди останалите да се събудят, бе единственият й шанс да зърне съкровището.

За това съкровище бе научила от другите деца. Съхранявало се в забранената стая в другия край на постройката. Тя много искаше да надникне там, но не й позволяваха. Стаята беше недостъпна за деца.

Сега обаче, докато другите спяха, тя щеше да отиде там и да надникне. Щеше да види какво охраняват така усърдно. Започна да си представя златни корони и купчини скъпоценни камъни.

Бавно се измъкна от мястото си и с пълзене излезе на верандата. Над реката висеше гъста мъгла. Под постройката грухтяха прасета и едно куче се чешеше; слънцето още не бе изгряло.

За миг се поколеба и се огледа още веднъж. Никой не помръдваше.

Бавно тръгна по верандата. Хлабавите бамбукови пръти започнаха да се извиват под босите й нозе. Пукаха и скърцаха, и й се стори, че във всеки миг някой от възрастните ще я запита къде е тръгнала. Никой обаче не я спря.

Помещението в дъното на коридора бе заключено с най-обикновено дървено резе. Не бе необходима специална брава. Съкровището се охраняваше не от ключалки, а от страха пред свещените обичаи. Тя обаче не бе дъщеря на племето и смяташе, че тези обичаи не важат за нея.

Отмести резето и влезе.

Измина известно време преди очите й да се нагодят към мрака. За нейно голямо разочарование, никъде не видя злато, сребро, рубини и изумруди. В малката прашна стая бяха струпани тръстикови рогозки, стари рибарски мрежи и всякакви други вехтории.

В ъгъла видя голям чувал. Обнадеждена, надникна в него. Бе пълен с ориз за посев. Това наистина бе своеобразно богатство, нещо като обещание, че през следващата година ще разполагаш с реколта. Тя обаче не търсеше такова съкровище. Поразрови се в ориза, но пръстите й не откриха нищо.

Вдигна очи. На носещата таванска греда бяха накачени тикви. Сърцето й туптеше лудешки, тъй като вече бе изпълнена с чувство за вина за стореното. Може би това бе съкровището. Може би тиквите бяха пълни със злато и скъпоценности.

Покатери се на купчина рогозки, за да ги огледа по-отблизо. Не бяха тикви.

Бяха човешки черепи.

Бяха поне сто, ако не и двеста. Повечето бяха без долни челюсти. Очните им кухини зееха. Върху някои все още бяха останали парчета кожа и прашни кичури коса. Множество поколения паяци ги бяха обвили с плътни бели паяжини. Именно черепите, наподобяващи отвратителни плодове и скрити в прашния килер, бяха съкровището на племето. Един от черепите бе пресен. Бе току-що опушен и кафявата кожа бе прилепнала плътно към костите. Жълтите зъби, някои от тях със стоманени коронки, сякаш се хилеха. Косата на черепа бе късо подстригана. Без съмнение това бе черепът на японски войник. Сбръчкалите се мъртвешки очи я гледаха през очните кухини. Обхвана я ужас и тя залитна на купчината рогозки, върху която бе стъпила. Опита се да се хване за нещо, но пръстите й само разкъсаха паяжините. Започна да й се гади.

Събуди се. Отмести мрежата против комари, надвиснала над леглото й. Намираше се в малка безлична стая, която й бе съвършено непозната. Къде беше? В главата й започнаха да се възвръщат неясни спомени: излизане от клиниката, качване на самолет. Въздухът, филтриран от климатична инсталация, бе студен, обаче тя усети, че навън ще е много горещо. Една от стените бе покрита с плътни щори. Тя вдигна една от тях и видя врата, гледаща към тясна тераса.

На терасата седеше Франсин Лорънс. Бе с тъмни очила и четеше вестник. Видя Сакура и стана.

— Сакура?

Денят бе убийствено горещ. Звуците на града закънтяха в ушите й. Над главата й висяха цели планини от бели облаци, които придаваха на небето цвета на паче яйце. Високите сгради бяха далеч, но китайските йероглифи на неоновите надписи се виждаха чудесно. Сакура разбра къде се намира.

— Хонконг — каза Сакура. Франсин кимна утвърдително.

— Да. Коулун. Тук си в безопасност. Как се чувствуваш?

— Вие ми се свят — каза Сакура. Под това зеленикаво небе всичко й изглеждаше нереално. Шевовете на полуотрязаното й ухо ужасно я боляха. — Може ли да видя лицето си?

Франсин кимна утвърдително и я отведе в банята. Апартаментът бе малък, чист и безличен.

— Никой не знае, че този апартамент е мой — каза Франсин на Сакура. — Тук никой няма да те открие. С нас е Клей Мънро. Отиде да купи храна и скоро ще се върне.

Сакура погледна лицето си в огледалото. Под очите й имаше сенки. Свали бинтовете от ухото си. Раната бе грозна и черна. Шевовете, подобни на мравки, бяха покрити със съсирена кръв. Изваждането на конците нямаше да е приятна работа.

— Казах им да внимават с шевовете — каза Франсин. — Казаха, че ще остане белег, но че косата ти ще го закрие.

— Защо си толкова любезна, Франсин? Нима гледката на малко пролята кръв може да те разстрои?

— Не — отвърна Франсин. — Просто се опитах да подходя практично към проблема.

— Защо ме доведе тук?

— Заради твоята безопасност.

— Не можеш да ме защитиш.

— Съмнявам се да си в състояние да прецениш какво мога и какво не мога — сухо отвърна Франсин.

Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Ще помогнеш ли на Луис? — попита тихо Сакура.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна хладно Франсин.

Сакура преглътна.

— Франсин, може и да не си правиш труда да спасяваш мен. Моля те обаче да спасиш него.

— Вече ти казах, че ще видя какво мога да направя. — Франсин докосна леко рамото на Сакура. — Спа непробудно осемнадесет часа.

Сакура се наведе и наплиска лицето си с вода, после каза:

— Сънувах селото. Сънувах мига, когато открих къде държат черепите.

— Какви черепи?

— Племето бе на ловци на глави. Един от мъжете бе убил японски часовой. Отрязал му главата и я донесъл в склада. Оказа се, че черепите са съкровището на племето. Черепите на неговите врагове.

Изражението на Франсин се бе променило.

— И ти си спомни за всичко това?

— Бях го забравила. Спомних си го в съня си.

— Защо според теб се върна към този спомен?

— Не знам. Може би се дължи на упойката. Така или иначе, сънят бе много реален, много образен. Спомних си как спях заедно с много други деца и кучета. Всичко бе като наяве — Сакура видя малката кабинка с душ. — Не съм се къпала от много отдавна. Може ли да взема душ?

— Да, разбира се. Но преди това трябва да ти бия инжекцията.

Сакура проследи с поглед как Франсин приготви инжекцията със стрептомицин.

— От коя страна ти бих последната? — попита Франсин.

— Не си спомням, пък и няма значение — отвърна Сакура. Повдигна нощницата си и оголи бедрата си, целите покрити с тъмни петна. Франсин бързо се справи със задачата си. Сакура само леко се намръщи.

— Ще ти донеса кърпи — каза Франсин, докато изхвърляше спринцовката. — Купих ти и дрехи, но не знам дали ще ти бъдат съвсем по мярка. Оставих ги в стаята ти. Ще купим и други, когато се почувствуваш достатъчно добре, за да излезеш.

— Благодаря ти, Франсин — тихо каза Сакура. Съблече нощницата си и се вмъкна под душа.

След като излезе от банята, облече дрехите, които й бе оставила Франсин — бели панталони и памучна риза в неутрален мек цвят. Размерите почти напълно й съответствуваха, а дрехите бяха съвсем подходящи за горещия климат.

Междувременно Мънро се бе върнал и бе започнал да подрежда кутии с храна върху масата — ориз и патешко. На Сакура главата й щеше да се пръсне, а тридесетте шева на ухото й бяха тридесет огнища на мъчителна болка.

— Гладна ли си? — попита Мънро.

От антибиотиците й се гадеше, а от уханието на китайска храна й стана още по-зле.

— Ще хапна само малко плодове — каза тя. Седнаха на масата. Сакура взе резен папая и едно манго. Мънро и Франсин седнаха срещу нея.

— Разкажи съня си на Клей — нареди й Франсин. Сакура погледна Мънро в очите.

— Сънувах селото. Сънувах как в едно от помещенията открих черепа на японски войник, окачен на тавана.

— И какво още си спомняш?

— Незначителни неща. Неща, за които въобще не се бях сещала от много години. Как деца и кучета спяхме заедно, притиснати един до друг.

Мънро леко се усмихна.

— Няма как да не си сънувала и бълхи.

— Така е — потвърди тя, — Сънувах и бълхи. Сънувах как се чеша до разкървавяване.

Очите му бяха безизразни. Често имаше такова изражение, когато я слушаше.

— Често ли сънуваш онези времена?

— Не. Никога не бях имала подобен сън.

— И защо според теб го сънува точно сега?

— Не знам. Мислиш, че те лъжа ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Лицето ти те издава.

— Спокойно, Сакура, никой не те обвинява в нищо.

— Ти каза, че не можеш да си спомниш за нищо, случило се преди клането — вметна тихо Франсин. Хранеше се умело с пръчици. — Този спомен обаче е отпреди клането.

Сакура кимна утвърдително.

— Да. Той дойде от тъмното време.

— От тъмното време?

Сакура се опита да открие подходящи думи.

— Все едно че си в тъмна стая и се е отворило прозорче, през което прониква тънък лъч светлина.

— Такова ли усещане имаш? Че в главата ти има тъмна стая?

— Да, нещо от този род.

— Излиза, че ако това прозорче се отвори повече, ще си спомниш за повече неща, така ли?

— Може би. Веднъж в Сингапур ходих при хипнотизатор, за да се опитам да възвърна спомените си. Не можа да ми помогне. В Сайгон пък един психиатър се опита да постигне същото с наркотици. С ЛСД, ако не се лъжа.

— Лекар ти е дал наркотици? — попита Мънро.

— Да. Каза, че те щели да възстановят спомените ми.

Само че нищо не се получи, макар и да имах ужасни кошмари. Лекарят каза, че страдам от избирателна амнезия. Че от ужаса, който съм изпитала, когато японците са избили селото, съм забравила коя съм.

— Не съм лекар — каза Мънро. — Ти обаче ясно си спомняш нападението, нали?

— Да.

— Каза, че ясно си спомняш убийствата, щиковете и кръвта, нали така?

Тя докосна с пръсти наранената половина на лицето си.

— Да.

— Защо си спомни само лошите неща, Сакура? Ако лекарят е бил прав, тези спомени щяха да са заличени.

Тя стисна устни.

— Казвам ти самата истина.

— Ако убийството е изличило спомените ти, не би трябвало да си спомняш нищо за самото него. Цялата работа изглежда нелепа.

— Говоря самата истина — каза Сакура разгорещено. — Върви по дяволите, Клей! Моля те да не ми устройваш разпити.

— Просто се опитвам да си изясня нещата.

— Съвсем ясно ми е какво се опитваш да направиш! Франсин остави пръчиците и сухо каза:

— След като Сакура вече се възстанови, време е да извикаме лекар, за да я прегледа.

Апартаментът се намираше в Коулун. Бе разположен в близост до залива в квартала, който не бе нито беден, нито богат, нито посещаван от туристи. Франсин бе закупила това жилище, както и още няколко други като него, като ги възприемаше като инвестиции. Бе регистрирано не на нейно име, а на името на една от нейните анонимни компании. Не й се вярваше да е лесно да ги открият. При все това тя прояви голяма предпазливост, когато на следващия ден изведе Сакура от жилището. Лекарят бе препоръчал да излезе малко на въздух. Сакура имаше нужда от още дрехи, така че Франсин я отведе в един близък търговски център. Избра най-натовареното следобедно време, когато съчетанието от грамаден черен мъж и две евразийски жени щеше да привлече най-малко внимание.

Сакура не прояви особен интерес към дрехите, така че Франсин й ги избра сама. Тръгнаха обратно към жилището с пакети в ръце. През нощта бе валяло и между облаците се виждаше осветеният от слънцето връх Виктория. Гъстата растителност по склоновете му контрастираше с небостъргачите и жилищните сгради.

На обратния път за апартамента минаха покрай малък парк, в който си играеха деца. Сакура спря и попита:

— Може ли да поседнем за малко? Уморена съм.

— Съвсем близо сме до вкъщи — отвърна Мънро. Ухото й гореше от раната.

Трябва да си почина малко — каза тя сопнато. — Това престъпление ли е?

— Не, не е престъпление — отвърна й търпеливо той. — Просто не искам да бъдеш забелязана.

— Кой ще ми обърне внимание тук?

— На мен съвсем определено ще ми обърнат внимание. — Мънро я хвана за ръката. — Хайде, нека се приберем. Няма смисъл да стърчим тук. Тя дръпна ръката си.

— Не ме докосвай!

— Нека си почине за малко — съгласи се Франсин. — Малко свеж въздух ще й дойде добре. Аз ще се прибера. Трябва да се обадя по телефона.

— Добре — съгласи се неохотно Мънро. Той последва Сакура в парка, а Франсин тръгна към апартамента. Седнаха до една стена. Детската площадка бе пълна с деца, които се спускаха по пързалките и се люлееха на люлките. На пейките бяха насядали множество родители, баби и дядовци, както и бавачки филипинки. Мънро погледна Сакура и забеляза, че гледа играещите деца напрегнато. Бе стиснала юмруци.

— На колко години е момченцето ти? — попита внимателно той.

— Почти на две и половина.

— Говори ли много?

— Да, при това на английски, френски и лаоски. Той… — Сакура преглътна, гърлото й се сви и не можа да продължи.

— Ти обичаше ли баща му? — попита Клей.

— Да.

— Не може да не си знаела, че е бил лош човек.

— Беше красив.

— Това достатъчно ли е?

— Проумях какво съм направила едва когато стана късно. Жените винаги се сещат късно — добави тя горчиво. — От много тревоги мензисът ми бе нарушен години наред. Реших, че съм стерилна, така че не взех предпазни мерки. Бях глупава.

— Не искаше ли Луис?

— Не бях планирала Луис. Когато обаче се роди, стана най-големия дар в живота ми. Компенсира всичко останало.

— Кое по-точно?

— Това, че не бях никоя. Това, че нямаше къде да отида. Държах го в ръце, когато дойдоха бомбардировачите Б-52.

— Б-52?

— Човек не ги вижда, нито ги чува, много нависоко са. Бомбите просто падат от небето. Взривовете им разкъсват земята. Изливат от небето отрова, за да унищожат дърветата. Отровата попада във водата и тя повече не може да се пие. Децата се раждат мъртви или уродливи. Животните измират. Реколтата не пониква.

— Това го видях във Виетнам — каза Мънро. — Кажи ми по-добре, след като си живяла на толкова места, защо се засели точно във Виентян?

— Защото изглеждаше много мирен град. След Токио, Банкок и Сингапур възприех Виентян като завръщане в детството си.

— Какво искаш да кажеш?

— Понякога си мислех, че през най-ранните си години — имам предвид годините преди Саравак, съм живяла в подобно място, тихо и спокойно като Виентян.

— Каза ли това на Франсин? — Не.

— Защо?

— Защото тя не иска сенки. Иска факти, а аз не разполагам с факти. Не мога да намеря думи, с които да й обясня това.

— На мен обаче ми го обясняваш. Тя го погледна.

— С теб е друго.

— Аз съм просто наемник.

— Имам ти доверие, Клей.

И впери поглед в него. Но Мънро мълчаливо продължи да гледа децата.

— Според теб Франсин ще погаси ли дълга ми? — попита тя.

Мънро вдигна рамене.

— Все ще измисли нещо.

— Ако бе сигурна, че съм й дъщеря, щеше да плати.

— Така е.

— След като обаче разбра коя съм и какво съм направила, стана по-зле. Всичко, което й кажа, влошава нещата още повече.

— Тя те разбира по-добре, отколкото си мислиш.

— А ти, Клей? Ти опитваш ли се да ме разбереш? Той най-сетне я погледна.

— Хайде да вървим.

Тя го стисна за ръката.

— А можеше да направя съвсем други неща. Да бъда съвсем различна. Нямах обаче особени шансове, Клей.

— Може би вече най-сетне получи един истински шанс, Сакура — каза й тихо той. — Ще направиш добре, ако се възползуваш от него.

— Ще го направя. Обещавам ти, че ще го направя.

— Добре. Да тръгваме.

След 1954 година Франсин се бе обаждала на Клайв Нейпиър само три пъти.

След края на войната той се беше заселил в Австралия и сега бе един от главните съдружници в една от най-големите компании, която имаше филиали из целия делови свят в Югоизточна Азия. От време на време бе имало възможност пътищата им да се пресекат, но Франсин се бе погрижила това да не стане. Мислеше, че една среща с него ще е неприемливо болезнена, че ще разтвори отново трудно зарасналите рани. Сега обаче трябваше на всяка цена да разговаря с Клайв.

Съобщи името си, за да се предпази от възможността разговорът й да бъде провален от някоя секретарка, и след малко чу гласа на Клайв.

— Франсин, това наистина ли си ти? — бяха първите му думи.

— Здравей, Клайв.

— За Бога, Франсин, много се радвам да те чуя. Добре ли си?

— Добре съм. А ти?

— Никога не съм бил в по-добра форма.

— Надявам се, че не ти звъня в неудобен час.

— Седя си на бюрото и гледам залива. Всъщност точно сега разглеждам една твоя снимка.

— Моя снимка?

— Преди два месеца излезе статия за теб в „Стрейтс Таймс“. Наредих да ми направят фотокопие. Изглеждаш чудесно.

— Снимката вероятно е отпреди десет години.

Той се засмя.

— Нищо чудно. Франсин се овладя.

— Обаждам ти се, защото ме потърси жена, която твърди, че е Рут.

— Какво?!

— Казва се Сакура Уеда.

— Това е японско име.

— Евразийка е, на около тридесет години. Твърди, че не знае къде се е родила, но че най-ранните й спомени са от селище на племето ибо, където била живяла като малка. Селото било унищожено от японски войници. Била спасена от пенанска двойка, с която известно време живяла в джунглите. Татуирали ръцете й. С черни татуировки, от даякски тип. Слушаш ли ме?

— Да — отвърна той тихо. — Слушам те. Продължавай.

— След това я поел японски офицер, вероятно през 1944 година, който я отвел в Япония. Бил екзекутиран за военни престъпления през 1947 година. После заживяла самостоятелно. Обиколила цяла Югоизточна Азия. Сега си има страхотни неприятности. Затова ми се обадила.

— Що за неприятности?

— Забъркала се е в търговия с хероин в Лаос. Заедно с приятеля си откраднали близо седемстотин хиляди долара от картел, ръководен от ЦРУ чрез един генерал от десницата на име Джай Хан. Сега те си искат парите. Изпратили са по дирите й двама души, убийци. Единият е от ЦРУ, а другият е женен за една от сестрите на Джай Хан. Държат детето й, двегодишно момченце, като заложник във Виентян. Заканват се, че ще го убият, ако не им плати.

— Искаш да кажеш, ако ти не им платиш — отвърна Клайв мрачно.

— Казах им, че с тях няма да си имам работа. Тя е болна от туберкулоза, Клайв, та се наложи да я настаня в болница. Нападнаха я в болничната стая. Почти й отрязаха ухото.

— Ужас! — възкликна Клайв. — Всъщност ти откъде се обаждаш?

— От Хонконг. Наложи се веднага да я изведа от Ню Йорк.

— Тя добре ли е?

— Оправя се.

— И не иска да ти разкаже нищо за живота си преди Борнео, така ли? — изръмжа Клайв.

— Казва, че преживяното било заличило спомените й.

— И иска от теб да й дадеш седемстотин хиляди долара само заради това, че има възможност тя да е Рут, макар че не разполага с никакви доказателства?

— Отчаяна е. Иска да спаси детето си.

— Отчаяните хора разправят отчаяни лъжи.

— Това ми е известно — отвърна уморено Франсин. — Не разполагам обаче с време, за да изясня истината.

— Какво искаш да кажеш с това „не разполагам с време“? Да не би да си решила да платиш?

— Трябва да направя нещо, Клайв.

— Франсин, защо според теб си подложена на такъв натиск? Не за друго, а за да не ти се позволи да изясниш истината. За да не видиш къде е клопката.

— Знам, че това е възможно. Ако обаче всичко излезе вярно?

— За Бога, Франсин! Как може да е вярно? Помисли си. Помисли си какви са шансовете.

— Шансовете са ми известни. Тя обаче има същата кръвна група, която и Рут.

— Сигурна ли си?

— Да. Нулева.

— Милиони хора имат нулева група, Франсин. Дори милиарди. Спомняш ли си всичките сирачета, които видяхме? Би могла де е всяко от тях. Ако съдиш по външността й, възможно ли да е Рут?

— Очите й са различни от очите на Рут, малко потъмни са. А и косата й не е същия цвят. Рут обаче бе малко момиченце, а Сакура е зряла жена. Децата много се променят. Кой би могъл да каже как би изглеждала Рут? Когато я нападнаха с ножа, я огледах и си казах, че е Рут. Това насмалко не ме сломи. Час по-късно обаче си казах, че това не може да е вярно. Всичките ми дни преминават в такива съмнения.

Гласът на Клайв се изпълни с напрежение.

— Искам да видя тази жена, Франсин.

— И аз искам да я видиш.

— Мога да бъда при теб след двадесет и четири часа.

— Ще те пуснат ли в такъв кратък срок?

— Щат не щат, ще ме пуснат.

— Ще те очаквам, Клайв. Искам да разбера какво мислиш ти по въпроса.

— Можеш да разчиташ на мен. И по-рано сме имали общи премеждия.

— Да, спомням си — каза тя. И затвори телефона.

Стана тъмно. Ритъмът на града се промени. В мрака избухнаха неонови светлини и влажният въздух се изпълни с миризмата на храна.

Вечеряха. Сакура пак почти не докосна храната. След това излязоха на терасата и чуха рева на вечерното струпване на автомобили. Тук горе обаче цареше спокойствие. Останалите тераси бяха изпълнени с други семейства. Чуваха се гласове, смях, дрънчене на кухненски прибори.

— Ще имаме гост — каза Франсин.

— Кой? — попита уморено Мънро.

— Съпругът ми почина през войната. Бил е пленен и загинал в лагер за военнопленници. Тогава обаче са запознах с друг мъж. Клайв Нейпиър, британски офицер. Заедно се измъкнахме от Сингапур. Той е мой стар приятел. Ще пристигне от Австралия.

— Ще дойде, за да ме огледа ли? — попита Сакура от своето тъмно ъгълче на терасата.

Франсин се обърна към силуета й и каза:

— Ценя неговото мнение. Може би ще ни помогне.

— Кога ще пристигне? — попита Мънро.

— Утре — отвърна Франсин.

— Още едно изпитание за мен — сухо каза Сакура.

— Ако наистина си моя дъщеря, Клайв Нейпиър е човекът, когото с най-голямо основание би могла да възприемеш като баща — каза Франсин.

— Човекът, когото с най-голямо основание можех да възприема като баща, бе Томоюки Уеда — отвърна сопнато Сакура.

— Да де, ама са го обесили — вметна грубо Мънро.

— Не го обесиха.

Сакура произнесе последните думи съвсем тихо и Франсин едва успя да ги чуе.

— Бях останала с впечатлението, че са го екзекутирали — каза тя.

— Не го екзекутираха.

— Да не би да искаш да кажеш, че е още жив? — попита удивено Франсин.

— Не, разбира се.

— Каква все пак бе съдбата му? — попита Мънро. Сакура не отговори веднага. После каза с въздишка:

— Присъдата му бе произнесена в един късен следобед. Трябваше да го екзекутират на следващата сутрин. Чрез обесване. Той възприе това като страшно унижение. Бе самурай, нали разбирате какво значи това?

— Да, разбирам — отвърна Франсин.

— Поиска да ме види, така че ме отведоха в затвора, където бе задържан. Отведоха ме роднините му и няколко негови колеги, бивши офицери. Един по един бяхме допуснати до килията му, за да си вземем сбогом с него. Непосредствено преди да вляза аз, поставиха нещо в ризата ми.

— Какво бе то? — попита Франсин.

— Нож. Малък нож с бамбукова дръжка. Но много остър.

Франсин и Мънро се спогледаха.

— Когато един самурай извършва сепуку, използува две остриета — малка кама и голям меч. Нямаше как да му предадат меч, така че му се наложи да се задоволи с камата. Не ме претърсиха както трябва, само надникнаха в джобовете ми. Нали бях малко момиче. Ножът бе притиснат към корема ми. Не го откриха.

— Сакура, Сакура! — въздъхна Франсин.

— Когато влязох при Томоюки, той ме прегърна, бръкна под ризата ми и взе ножа. Благодари ми. Накара ме да приседна до него, за да си поговорим за последен път. — Сакура се усмихна на Франсин, но усмивката й бе крива. — Бе много особен човек. От него научих някои от най-важните неща в живота си. Тогава бях на девет или десет години. Обясни ми, че не може да приеме това, което са замислили за него екзекуторите. Каза ми, че човек винаги остава с възможност за друг избор. Имаше предвид саморазрушението. Разбрах какво се гласи да направи с ножа и се разплаках. Той ми каза да не плача. Обясни ми, че когато страданията и болката са непоносими, винаги мога да прибегна до такъв избор. Каза ми да се уча и да бъда добро момиче. След това се сбогува с мен. Изведоха ме. През нощта си разпрал корема. Не издал никакъв звук. Когато призори влезли, вече бил изстинал. Умрял от загуба на кръв. Така свърши Томоюки.

— Клетата Сакура — прошепна Франсин. — Клетото малко момиче.

Вгледа се в зелените и червени светлини, отразяващи се в гъстите вълни на косата на Сакура. Замисли се за многото трагични събития, изпълнили главата й. Въпреки преживените ужаси тя бе запазила гордостта си. Бе съумяла да се отнася предизвикателно към несправедливостта на живота. Тя вече бе опознала умението й да се брани. Досега бе научила твърде малко неща за нея и заради това не бе проявила особена снизходителност.

— Време е за инжекция, а след това трябва да поспиш. Хайде, Сакура.

Отидоха в стаята на Сакура. Мънро остана насаме с размишленията си.

— Май не се оказах такава, каквато очакваше, нали? — попита Франсин, докато пълнеше спринцовката.

— Ти ме гледаш с презрение и погледът ти е хладен — отвърна Сакура.

— Сакура, същия хлад излъчват и твоите очи.

— Много ми се искаше да откриеш някакви доказателства, Франсин — отчаяно каза Сакура. — Дълго си въобразявах, че върху тялото ми има някакъв специален белег. Че върху мен има таен знак, който веднага ще разпознаеш.

— Това става само в приказките, Сакура.

— Не трябваше да ти наговоря всички онези неща в Ню Йорк — каза Сакура и докосна ръката на Франсин. Днес много се различаваше от „лошата жена, извършила лоши неща“, която така бе шокирала Франсин. — Първо реших, че именно ти си ме обадила на ЦРУ и че те се опитват да ме убият. Не бях с всичкия си. Тогава имах треска и халюцинирах.

— Няма защо да ми се извиняваш.

— И…

— И какво?

— Почувствувах се много оскърбена — тихо каза Сакура.

— И аз.

Франсин, без да се замисля, се наведе и целуна Сакура по слепоочието. Кожата на младата жена бе нежна като сатен. Франсин бързо излезе, за да не се разчувствува. Отиде сама на летището, за да посрещне Клайв.

Застанала сред тълпата, си спомни последния път, когато се бяха срещали. Това беше след разговора им с Анах. Тогава Франсин реши, че чува самата истина и че това бележи края на първата половина от живота й и началото на втората половина. Знаеше, че Клайв не е повярвал в чутото. И й го беше казал. Той ли се бе оказал прав, или тя? Застанала сред тълпата посрещачи на летище Кай Так като камък в река, Франсин се питаше дали не се е оказала още веднъж пред повратен момент в живота си. Дали миналото нямаше да се завърне при нея? Дали от мъглата отново нямаше да излязат призраци?

После го забеляза. Висок, силен мъж. Много по-висок от азиатците около него. Махна му с ръка.

— Клайв!

Той я видя и тръгна към нея. Мъжественото, му лице бе по-изпито, а в косата му имаше сиви кичури. Иначе си беше същият, с мургаво лице с пиратски черти. Спря за момент преди да стигне до нея, сякаш ги разделяше невидима бариера.

— Здравей, Клайв.

— Франсин, мила. — Той вдигна ръце, сякаш искаше да преодолее невидимата бариера и да я прегърне. Франсин докосна ръката му. Почувствува как нещо я стяга в гърлото, а очите й се изпълват със сълзи.

— Не си се променил.

— И ти. — Той се наведе и нежно я целуна по бузата. Споменът за бруталната им раздяла преди години все още бе болезнен.

— Да вървим — рече тя с глас, който трябваше да звучи делово. — Искам да я видиш.

В таксито той започна да възвръща самоувереността си. Погледна я одобрително и каза:

— Изглеждаш чудесно. С какво си поддържаш формата, с маймунски жлези ли?

— С женшенов чай — каза тя и му се усмихна. Времето се бе оказало милостиво към него. Лицето му бе малко по-изпито, а веждите му, малко по-проскубани отпреди. Изглеждаше обаче в чудесна форма. Австралийският климат очевидно му понасяше. Тенът му бе като на тенисист, а погледът му — бистър. Посивяващата му коса бе чудесно подстригана. На лявата китка имаше златен часовник, но не и венчален пръстен. Сега излъчваше друг вид авторитет. Не произтичащия от младежката арогантност и военното звание, а авторитета на един зрял човек.

— Много се радвам, че дойде, Клайв — каза тя.

— Нямах избор. Сакура знае ли кой съм?

— Обясних й с две-три думи.

— Не трябваше да го правиш.

— Защо?

— Защото така й даваш шанс да се подготви предварително за срещата ни.

— Тя не е актриса, Клайв.

— Е, ти мислиш така.

— Още не си я видял. Клайв се засмя.

— Нека се разберем отсега за нещо. Не дойдох тук, за да спасявам Сакура Уеда. Дойдох, за да спасявам теб.

— От какво?

— От опасността да бъдеш омагьосана и да изгубиш разсъдъка си.

Тя го докосна по коляното.

— Нека наистина се разберем. Не ми трябва никой да ме спасява. Нито ти, нито никой. Ако си дошъл, за да се правиш на рицар, по-добре ще е да вземеш веднага обратния самолет за Сидни.

— Какво?!

— Ако можеш да помогнеш, помогни. Но не ме поучавай, Клайв. Имам си достатъчно грижи и без да си играеш на татко.

Той вдигна ръце в знак на съгласие.

— Добре, добре.

— Надявам се, че се разбрахме.

— Разбрахме се. А сега ми разкажи нещо за нея.

— Що се отнася до физическото й състояние, не е добре. Туберкулозата я изтощава от години, а нападението с нож я травматизира. Обаче е страхотно жилава и съобразителна. Тя е… как да ти го кажа… необикновена.

Клайв я погледна внимателно и я попита:

— Защо ти се струва необикновена? Заради външността си, или защото усещаш близост с нея?

— Заради това, което е. Трудно ми е да ти го опиша. Клей казва, че в нея има вътрешен огън, и е прав. Сам ще го усетиш.

— Предполагам, че се старае да ти се хареса?

— Съвсем не, за Бога! Държи се враждебно. Имала е труден живот и обвинява мен за това.

Клайв присви една от тъмните си вежди.

— Разбирам. Много мило.

— Умее да се държи враждебно. Едва сега започна да разправя изживяванията си и някои от тях са ужасяващи.

— В смисъл, че е имала труден живот?

— Много труден.

— Едно нещо ме озадачава. Преди всичко, какво е искал този японски офицер от нея?

— Според нея обичал децата.

— В какъв смисъл ги е обичал? Франсин усети нюанса.

— Досега не е споделяла да й е направил нещо лошо. В паметта й са заровени толкова много спомени, че може и това да е един от тях. Интересувал се от интелигентността на децата и твърдял, че била много умна. Тя пък му помогнала да се самоубие в затвора.

— Това не ми се струва убедително — каза Клайв и се намръщи. — Франсин, това ми прилича на лош телевизионен сериал.

— Когато го разказва тя, звучи като самата истина.

— По нейните думи, какво е правила след смъртта на Уеда?

— Работела е като чистачка и готвачка и пътьом донякъде се е образовала. След време или роднините на Уеда са прекъснали връзките си с нея, или тя ги е изоставила, защото е напуснала Япония преди да навърши двадесет години, и след това повече не се е връщала там. Ще ни отнеме цели месеци да научим какво е правела, Клайв. Работила е в Сингапур, Макао, Банкок, Виентян и Бог знае още къде. Струва ми се, че все още не може да си спомни всичко, с което се е занимавала, и всички места, където е живяла.

— Как установи контакт с теб?

— Каза, че преди пет години прочела статия за мен и тогава направила връзката.

— Обаче ти се обади едва сега?

— Да.

— И твърди, че е Рут?

— Не го заявява открито.

— Значи оставя на теб да попълниш празните места.

Нищо ли не си спомня за времето преди японците да унищожат селото?

— Това, изглежда, е било такова ужасно преживяване, че е заличило по-раншните й спомени. Клайв поклати глава.

— Много е удобно. Така е лесно да съчиниш история, която да нагодиш към фактите.

— Знам.

— Франсин — започна Клайв внимателно. — Според теб не е ли важно това, че не си я разпознала инстинктивно още при първата ви среща? Това ме кара да мисля, че тя не е Рут.

Франсин не му отговори веднага. После въздъхна и каза:

— Не възникна никаква мистична връзка между майка и дъщеря, която да ме накара да повярвам, че това е Рут. Ако се бях поддала на такива фантазии, досега да съм обезумяла. Когато обаче я видях за пръв път, нещо се появи… Нещо, което продължава да расте и с всеки ден става по-силно.

— Боже мой! — възкликна Клайв.

— Давам си сметка, че всичко изглежда двусмислено. Че всичко е изпълнено с парадокси и съвпадения. Ами ако обаче се окаже, че наистина е Рут? Мога ли да си позволя да пренебрегна тази възможност?

— Не можеш. Обаче си длъжна да стигнеш до дъното на тази история преди да вземеш каквито и да било решения. Особено когато става дума за плащането на стотици хиляди долари.

— Нямам време, Клайв. Ще убият детето й. Детенце, което може да ми е внуче, Клайв.

— То вероятно дори не съществува.

— Ами ако съществува? — Досега се бе опитвала да владее гласа си, за да изглежда спокойна. Сега обаче вълненията й прозираха във всяка нейна дума. — Мога ли да си позволя да рискувам?

— Франсин, та за това момиче най-лесното нещо е да вземе отнякъде някое хлапе и да ти каже, че ти е внуче.

— Давам си сметка за това, Клайв. Обаче тази мисъл не ме успокоява.

Клайв отново въздъхна и се загледа в осветените от слънцето небостъргачи.

— Разбирам те. Я по-добре започни да ми разказваш подробностите.

Франсин почука на вратата и Мънро отвори.

Това е Клей Мънро, мой консултант по въпросите на сигурността — представи го Франсин. — Клей, запознай се с Клайв Нейпиър.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Къде е Сакура?

— На терасата — отвърна Клей. — Мисля, че спи.

Излязоха на терасата. Сакура бе легнала в един шезлонг. Очите й бяха закрити от слънчеви очила. При появяването им тя бавно извърна глава и се изправи.

— Клайв, това е Сакура Уеда — каза Франсин. — Сакура, запознай се с Клайв Нейпиър.

Настъпи кратко мълчание. Над летището Кай Так се издигна реактивен самолет. Сакура свали тъмните си очила и погледна Клайв в очите. Франсин забеляза как тя внезапно пребледня. Клайв също пребледня.

— Здравей, пиленце-шиленце — каза й тихо и вдигна ръце към нея. Сакура за миг застина, после изхълца, хвърли се в прегръдките му и притисна лице към рамото му. Франсин не можеше да види лицето на Клайв, обаче ръката, която погали тъмната коса на Сакура, трепереше.

След като Клайв отпусна Сакура и понечи да й каже нещо, тя се олюля и насмалко не падна. Мънро я придържа. Главата й се отпусна върху рамото й, подобно на прекършено цвете.

— Тази сутрин не се чувствуваше добре — предупреди Мънро.

— Малко съм отпаднала — промърмори Сакура. Между потрепващите й клепачи се видя бялото на очите й.

— Нека си полегне — каза Франсин. — Може би трябва да извикам лекар.

Заедно с Клайв отведоха Сакура в стаята й. Клайв седна до нея и отмести косата от лицето й.

— За Бога — промълви тихо, докато изучаваше лицето на Сакура.

Сакура се отпусна в леглото. Отвори очи, погледна Клайв и прошепна:

— Познавам те.

— Наистина ли?

— Да. Ти беше там.

— Къде?

— В селото. Ти беше там. Нали? Клайв я погали по бузата.

— Да, бях там.

— Познавам те и отпреди това.

— Да, и отпреди това.

— Знам — отвърна Сакура и се втренчи в него. Цялото й тяло започна да трепери. Не можеше да откъсне поглед от него. — Клайв — прошепна тя. — Клайв.

Клайв погледна Франсин и тя забеляза, че очите му са пълни със сълзи.

— Мога ли да остана насаме с нея за миг? — попита той.

Франсин кимна и излезе.

Клайв се обърна към Сакура и попита:

— Сигурна ли си, че ме познаваш?

— Да — промълви тя. — Струва ми се, че сънувам.

— Какво си спомняш за мен?

— Че ми казваше пиленце-шиленце.

— Какво друго?

Тя бе толкова сигурна, че го познава, че по гърба й полазиха тръпки. В мозъка й обаче не се появиха никакви спомени, които да подкрепят това убеждение. Убеждението й идваше от другаде, от мозъка на костите й.

— Приличаш ми на един пират. От една детска книжка.

— Франсин ми каза, че преди осем години си работила в едно казино в Макао.

— Така е.

— Често съм посещавал Макао по работа. Познавам всички тамошни казина. Нищо чудно някой ден да си взела от мен няколко хиляди патаки. Нищо чудно да ме познаваш оттам.

Тя решително поклати глава.

— Не. Познавам те от друго време.

— От кое време?

— От времето, когато бях в селото.

Очите му бяха необикновено умни. Не можеше да излъжеш човек с такива очи.

— Франсин ми каза, че преди няколко дни си сънувала селото — каза той.

Тя кимна.

— Разкажи ми съня си — каза й той.

— Сънувах, че в едно от помещенията открих черепи.

— Е, това сигурно е достатъчно основание за едно момиченце да изпадне в истерия.

— Стреснах се, но не изпаднах в истерия. — Говорът на Сакура се забави. — Беше… Беше много важно.

— В какъв смисъл?

— Там бе и черепът на един японски войник.

— Защо това да е нещо важно?

— Защото това бе причината японците да дойдат в селото.

Той присви очи.

— Какво искаш да кажеш? Тя продължи замислено.

— Първо японците са убили няколко селяни, не знам защо. Младите хора от селото решили да отмъстят на японците и убили един часовой. И донесли главата му.

— Откъде знаеш това, Сакура?

— Цялото село говореше за това. Когато японците дойдоха в селото, откриха главата и после избиха всички.

— С изключение на теб?

— Да, с изключение на мен.

Погледна го. Натежалите й клепачи издаваха умора.

— Ти любовник на Франсин ли си?

— О, не. Днес я видях за пръв път от много години.

Разделихме се отдавна. Когато тя се примири с мисълта, че Рут вече я няма, нещо в нея сякаш се прекърши. За мое нещастие, точно това нещо бе частта от нея, която обичаше и мен. Така че я изгубих. — Погледът му бе сериозен. — Аз също много обичах Рут. Тя бе част и от мен. И в мен остана празнота.

Сакура трепереше. Нещо се опитваше да излезе от сърцето й.

— Знаеш коя съм.

— Струва ми се, че да — съгласи се той.

— Коя съм? — прошепна тя. Той не побърза да й отговори.

— Ти си Сакура Уеда — каза й след известно време съвсем сериозно. — Каквото и да се е случило в селото, Рут вече я няма. И никога няма да се върне. Сакура обаче е жива. Сакура е красива и жизнена. Трябва да разбереш това. Франсин вече го е разбрала. Разбрах го и аз.

— Аз обаче не знам коя е Сакура Уеда! Той докосна лицето й.

— Макар и да вярвам, че някога си била Рут Лорънс, това не решава този конкретен проблем. Да не знаеш кой си е част от естественото състояние на човека.

— Искам да знам коя съм!

— Един тигър може да се скрие в лъч светлина, Сакура — каза й той нежно. — Понякога не можем да видим нещата, които гледаме. Виждаме само това, което се намира около тях. — След това я целуна по веждата. — По-добре поспи. Устните й произнесоха безмълвно други думи. След това клепачите й се затвориха и тя въздъхна. Дишането й стана дълбоко и равномерно.

Клайв бавно се изправи. Зави Сакура с чаршафа и излезе от стаята. Отвън го чакаше Франсин. Погледите им се срещнаха.

— Тя е жива, Франсин. След всички тези години просто не мога да го повярвам.

Тя усети, че стомахът й се сви.

— Защо си толкова сигурен?

На лицето на Клайв бе изписана тъга.

— Защото е точно като теб, Франсин. Ти изглеждаше точно така, когато се влюбих в теб преди двадесет и осем години.

Тя бе очаквала от Клайв всякакви реакции, но не и това. То я потресе.

— Я по-добре ела да изпием по нещо — каза Франсин и го хвана за ръката. Седяха на терасата. Слънцето залязваше зад високите сгради и изпълваше небето с червена светлина.

— Просто не мога да повярвам — повтори Клайв. — Това е истинско чудо. Тя е точно като теб. Погледни тази снимка. Нарочно я донесох. Подаде й нещо и Франсин го взе. Бе стара черно-бяла фотография, на която се виждаха тя и Клайв, направена в хотел „Рафълс“. Тя си спомняше деня — 1941, навечерието на Новата година. Погледна снимката и се взря в собственото си младо лице. Внезапно видя в него устата и очите на Сакура. Гореща болка прониза сърцето й. Подаде снимката на Мънро, без да казва нищо. Мънро погледна снимката и очите му се разшириха.

— Боже мой!

— И ти си я пазил през всичките тези години? — обърна се Франсин към Клайв.

— И тази, и други. Точно така изглеждаше, когато те срещнах за пръв път. Точно така изглежда Сакура в момента. Франсин, когато тръгнах за Хонконг, бях скептично настроен. Сега обаче ми се случи това, което се случило на Свети Павел по пътя за Дамаск. Тя ми разказа съня си. Разказа ми за черепите. Каза, че именно главата на убития войник била причината, поради която японците се върнали и унищожили селото. Едно четиригодишно дете може да разбере това. Важното в случая е, че редуването на събитията отговаря напълно на това, което ни е известно. Първо, японците наказват селото, като заради някакво дребно провинение убиват няколко селяни. Второ, за отмъщение неколцина младежи отиват в японския лагер, убиват часовоя и отнасят главата му като трофей. Трето, японците започват да търсят главата, намират я и за наказание избиват цялото село, с изключение на малката Сакура. — Погледът на Клайв бе напрегнат. — Ние знаем, че това наистина се е случило, Франсин.

— Така е.

— Спомняш ли си как се оказахме в селото на Нендак, след като потъна „Лотосов цвят“? Спомняш ли си, че открихме четири или пет тела на убити хора? Обесени или намушкани с щикове.

— Спомням си.

— После, когато се върнахме в селото на Нендак след войната, научихме, че японците избили селяните до крак, защото те били убили японски часовой. Това отговаря напълно на казаното от Сакура. Младите бойци обезглавили един часовой, за да отмъстят за смъртта на близките си, а после в селото им дошъл японски взвод. Франсин, това вероятно се е случило седмици, а може би и само дни след като я оставихме там.

Гласът на Франсин бе напрегнат.

— Възможно е тя да е прочела някъде това. И после да си е въобразила или измислила съня, за да съответствува на фактите.

— Само че фактите не са й известни — каза Клайв. — Вярно е, че се появиха статии за теб и за случилото се в Саравак. В нито една от тях обаче нещата не бяха разказани подробно. Нито един журналист не писа за убития часовой, за причините, поради които японците са унищожили селото на Нендак, нито за нищо, свързано с това. Писаха само, че си оставила Рут при племето ибо и че тя после изчезнала.

— Откъде знаеш това? — попита Франсин.

— Знам го, защото още от 1954 година започнах да събирам всичко, публикувано в печата за теб. — Гласът му леко се разнежи. — Знам го, защото платих на специализирани агенции да ми изпращат изрезки от дванадесет страни.

— Защо?

— Защото ти не искаше нито да ми се обаждаш, нито да ми пишеш. И след като нямах никакви връзки с теб, бях принуден да проследя живота ти с помощта на изрезки от вестници.

— Боже мой!

— Не вярвам, че Сакура си е измислила всичко това. Мисля, че става дума за истински спомени. Франсин, ти наистина ли имаш някакви съмнения, че това не е Рут?

— Никога няма да се освободя напълно от съмненията си — тихо отвърна Франсин.

— Обаче си способна да приемеш това като голяма вероятност, нали? Франсин, никога няма да дойде ангел от небесата, за да ти каже, че тя наистина е твоя дъщеря. Възрастта и кръвната група обаче съответствуват. Била е там, където сме предполагали, че трябва да бъде, в съответното време. Тя има твоя глас и твоето лице. Има дори и твоя инат — нека Бог я пази.

Франсин се усмихна лукаво.

— Ти дойде тук с намерението да ми отвориш очите, Клайв. Изглежда, междувременно успя да отвориш и своите.

— За Бога, да. Не притежавам твоето богатство, но ако имаш затруднения в събирането на капитала, аз съм насреща.

— Какъв капитал? — попита Франсин.

— Нали трябва да съберем шестстотин и осемдесет хиляди долара.

— Въпросът с парите въобще не те засяга — отвърна решително Франсин.

— Рут ме засяга. Мога да намеря четиристотин хиляди долара в брой.

— Пенсионното ти осигуряване, нали? — предположи Франсин.

— Е, ще поработя още някоя и друга година.

— Драги Клайв, ще изчакам да ти премине въодушевлението — сухо каза Франсин.

— Не става дума за въодушевление. Ти си решила да плащаш, аз реших да помогна.

— С твоята пенсия ли?

— Виж какво, вече съм над петдесетте. Обичал съм само една жена в живота си и тя ме изостави. Обичах само едно дете и го изгубих. Нямам какво друго да очаквам. Очаква ме пенсия, а след това още двадесет или тридесет години ще гледам как залязва слънцето. Не бих казал, че това ме въодушевява. И изведнъж, подобно на комета след залез, се случва това. Изведнъж се оказва, че не съм си пропилял живота. Случва се чудо, което не искам да поставям под въпрос и което ми дава възможност да поправя грешките си. Да си върна нещо, което съм изгубил. Имат ли тук значение парите?

Франсин наля още три уискита. Известно време помълчаха, чуваше се само движението на автомобилите.

— Не ми трябват парите ти, Клайв — каза най-после Франсин. — Благодаря ти обаче за предложението. После погледна Клей, който си мълчеше.

— Клей, според теб бих ли могла да се свържа направо с генерал Джай Хан?

Той се размърда в стола си.

— С Джай Хан? Джай Хан може би е много труден за откриване.

— Да де, но така няма ли да си спестим много разправии?

— Да, определено ще си ги спестим.

— Това е по моята част — каза Франсин. — Когато Сакура се събуди, ще я попитам как да установя контакт с него.

Франсин седна на леглото на Сакура и приготви спринцовката. Заби я в бедрото й и прибави още едно черно цвете към колекцията. След това изтегли иглата.

— Сакура, искам да се свържа с Джай Хан.

— Защо?

— Искам да говоря лично с него. Искам да разбера какво може да се направи. Гласът на Сакура се изпълни с възбуда и напрежение, досущ като гласа на момиче.

— Да не би да си решила да платиш парите?

— Не съм казала такова нещо — отвърна Франсин. — Просто искам да поговоря с него.

— Да си имаш работа с него не е лесно.

— В цялата тази история няма нищо лесно — съгласи се Франсин. — Как мога да се свържа с него?

— Когато е във Виентян, отсяда в хотела „Виен Чан“. Той е негов собственик или съсобственик. Търсят го там.

— Добре, и аз ще го потърся там.

Франсин понечи да стане, но Сакура стисна ръката й и прошепна:

— Благодаря ти, Франсин.

— Още нищо не съм направила.

— Искам само Луис да се върне! Не искам да умре!

— Няма да умре — каза Франсин. Поколеба се за миг и докосна косите на Сакура. В отговор тя се притисна към нея. Това бе първият им физически допир. Тялото на Сакура бе стройно и стегнато. Цялата трепереше от вълнение. — Дръж се — каза Франсин.

Сакура заговори тихо и бързо:

Трябваше да доведа Луис при тебе още когато се роди. Никога не съм те лъгала и това е самата истина. Тогава почувствувах, че най-сетне мога да се явя пред теб. Че най-сетне съм направила нещо хубаво, нещо прекрасно. Разбираш ли ме?

Франсин кимна.

— Обаче те не ми го дадоха. Роже го взе, за да изпълнявам всичко, което ми нареди. Знам, че бях глупачка. Луис обаче е невинен. Ако спасиш детето ми, ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще бъда това, което си искала да бъда.

— Ох, Сакура! — каза нежно Франсин и я целуна по бузата. После отиде при телефона.

Връзката с Виентян се осъществяваше чрез пощенската централа и заради това отне доста време. Минаха почти пет минути преди телефонът в другия край на линията да започне да звъни. Отговори ленив женски глас. Франсин каза името си и помоли да я свържат с генерал Джай Хан. Слушалката издрънча, чу се дрезгава музика и мъжки смях.

Накрая се чу плътен мъжки глас.

— Да?

— Генерал Джай Хан?

— Да.

— Обажда се Франсин Лорънс.

— Франсин Лорънс? Ти защо напускаш Ню Йорк като призрак, Франсин Лорънс? Не се обаждаш на приятелите ми. Правиш ги на глупаци. Сега те много сърдити. — Генералът не беше съвсем наясно с английския, но продължи като картечница: — Ти сега в Хонконг?

Нямаше смисъл да отрича.

— Да, в Хонконг съм.

— Сакура с теб?

— Да, при мен е.

— Говоря с нея.

— Съжалявам, но тя е много болна. Не може да разговаря с никого.

— Толкова зле, че не може да говори с генерал Джай Хан?

— Да. Много съжалявам.

— Може би твърде засрамена? — Франсин чу как генералът отпи нещо. — Сакура е лошо момиче. Твоя дъщеря?

Франсин се поколеба, после каза:

— Може би.

— Може би, ха? И аз имам може би деца. Може би много. Знаеш какво направи на мен? Открадна от мен. Шестстотин и осемдесет хиляди долара! — Гласът му загрубя. — Аз вярвам това момиче, а то предава мен. Как да го накажа? А?

— За мен е по-важно да разбера как може да се реши този въпрос — побърза да каже Франсин, за да даде друга насока на разговора.

— Ти готова платиш шестстотин и осемдесет хиляди долара за може би дете?

— Не разполагам с такива пари.

Чу как генералът отново отпива от чашата си.

— Ти много богата, госпожа Лорънс. Всички в Азия знаят твое име. Ти „нухуан“ — императрица. Ти много умна бизнесдама. Твърде умна, за да дадеш толкова много пари само за може би дете. Чуй ме, нухуан. Аз имам много може би деца. Ти имаш само едно. Само едно. За жена е различно.

Франсин замълча — не знаеше какво да отговори. Генералът каза нещо на лаоски на някого от компанията си и се разнесе силен смях. Предположи, че е заварила Джай Хан по време на разливане.

— Съобщенията за богатството ми са доста преувеличени, генерале.

— Тогава защо ми се обаждаш? Франсин възвърна самообладанието си.

— Обаждам ви се с молба да пуснете детето на Сакура.

— Дете на Сакура. Мое семейство грижи за него. Мои жени го гледат като лели.

— За него е най-добре да бъде при майка си, генерале.

— Ти мислиш, че Джай Хан дивак? — Дрезгавият глас изведнъж стана опасен. — Че направи лошо на малко момченце? Че ще го изгори? Че ще го даде на кучетата?

— Знам, че велик човек като Джай Хан не би направил зло на дете — отговори спокойно Франсин. — Ако освободите детето, готова съм да обсъдим въпроса за парите.

— Да обсъжда? — изръмжа Джай Хан.

— Генерал Джай Хан, аз съм делова жена. Не лъжа и не мамя. Но и не разговарям под натиск.

— Не обичаш натиск? Натиск още по-лош за малко дете, императрице.

— Детето не бива да пострада — отвърна остро Франсин. — Нито пък Сакура. Не трябва да бъде наказвана повече, генерале. Знам, че ви е ядосала, и тя много съжалява за това. Тя обаче вече доста пострада заради постъпката си. Предлагам ви разговор с разбирането, че тя след това ще бъде оставена да живее на спокойствие.

— Никакви разговори. Никакви преговори. — Гласът вече определено издаваше гняв. — Плащаш всичко или убивам и двамата. Разбираш ли?

— Генерале…

— Защо ми губиш времето? Мислиш, можеш пазариш с мен? Получиш намаление? Разсъждаваш като жена, нухуан! Време разсъждаваш като мъж. Плащаш или не плащаш?

В разговора се преплетоха гласове, говорещи на лаоски и тайландски. Азиатската нощ бе изпълнена с напрегнати електрически импулси.

— Ще платя — чу Франсин собствения си глас.

— Как ще платиш?

— Предлагам да изпратите в Тайланд ваши представители, заедно с детето. В Банкок има филиали на мои дружества. Доколкото знам, там имате и банка. След като видя детето, ще разреша да бъде направен банков превод за пълния размер на сумата. След като вашите банкери потвърдят получаването й, ще освободите детето.

— Почакай, нухуан.

От Слушалката се разнесе трясък. След това Франсин чу разгорещен разговор между няколко мъже.

Току-що бе казала на Джай Хан, че ще му плати шестстотин и осемдесет хиляди долара. Думи, казани по телефона. Знаеше обаче, че е направила необратима стъпка. Ако не изпълнеше обещаното, щеше да се пролее кръв. И тази кръв щеше да омърси нейните ръце.

Чу се кратък женски писък, след това вълна от музика, някаква врата се отвори и затвори. Франсин се опита да си представи обстановката. Очевидно това бе някакъв долнопробен хотел, пълен с войници и проститутки.

Най-сетне в слушалката пак се чу глас.

— Нухуан?

— Да?

— Банков превод не върши работа. Сакура откраднала пари в брой, ти плащаш пари в брой.

Сърцето й се сви.

— Това е много по-трудно. И много по-опасно.

Дрезгавият глас отново се изпълни със заплаха.

— Не е възможно ли?

— Възможно е. Обаче намирането и пренасянето на големи суми пари в брой не е нито лесно, нито безопасно. Знаете това.

Той не прие възражението й.

— Ти донасяш американски долари. Банкноти не по-малки от петдесет долара. Даваш пари, даваме дете.

— Къде?

— Тук, нухуан, във Виентян. В хотел „Виен Чан“.

— Искате да дойда във Виентян и да ви донеса парите в куфар, така ли?

— Ти идваш и Сакура също идва.

— И Сакура ли? Генерале, казах ви, че тя е много болна.

— Сакура трябва извини на мен — отсече той. — Сакура трябва погледне мен в очи и се извини. Трябва чуя нейни думи. И мой народ трябва чуе. Иначе няма види дете. И може би кучета го изядат. Франсин се опита да запази спокойствие. Всичко излизаше изпод контрол.

— При цялото ми уважение към вас, генерал Джай Хан, намирам предложението ви за неразумно. Идването ни във Виентян би било излишен риск…

— Ти нямаш доверие Джай Хан?

Просто мисля, че обстановката е несигурна.

— Лошо — изръмжа той. — Джай Хан вярва Сакура, Сакура го мами. Сега ти трябва вярваш Джай Хан.

— Генерале…

— Аssez!^[1] — внезапно изкрещя генералът. — Идваш Виентян пари в брой и Сакура! — Гласът му се бе превърнал в дивашки лай. — Колко време трябва пристигнеш във Виентян?

— Не знам. Ще ми трябва известно време, за да организирам…

— Аз зает човек, нухуан. Не обичам да чакам.

— Ще се постарая да побързам.

— Ти обаждаш ми се утре. Същи час. Казваш, че вече имаш пари. Казваш кога идваш във Виентян със Сакура. Разбра ли ме?

Франсин си пое дълбоко дъх.

— Да, разбрах ви. Ще ви позвъня утре по това време. Събеседникът й изръмжа нещо и затръшна слушалката.

Докато затваряше телефона, ръката й трепереше. Тя погледна Клайв и Мънро.

— Настоява да отида във Виентян с парите. И Сакура да бъде с мен.

— Защо?

— Иска да му се извини лично пред неговите хора.

— И след това ще й пръсне черепа — каза Мънро.

— Какво да правим?

— Нека замина сам за Лаос и му занеса парите — предложи Мънро.

— Той каза, че няма да пусне детето, ако не отиде и Сакура.

— Какво каза за детето?

— Каза, че за него се грижели жените му. Обаче ми се закани. Намекна, че може да го осакати или да нахрани с него кучетата.

— Ако реши, че го мамиш, ще започне да изпраща пръстите му един по един — каза Мънро.

— За Бога, Клей! Как да пренеса седемстотин хиляди долара в куфар?

— Може би Джай Хан вече има други намерения за парите — каза Мънро. — Възможно е да е решил да ги запази за себе си.

— Обстановката не се развива благоприятно за Джай Хан — чу се гласът на Сакура.

Всички се обърнаха. Тя бе застанала на вратата. Беше бледа и напрегната.

— В какъв смисъл? Губи битките ли? — попита Франсин.

— Не е само това. Виентян бе най-голямото тържище за злато в Югоизточна Азия. Сега обаче в планините, а и в съседен Виетнам, има твърде много комунисти. Офанзивата „Тет“ уплаши търговците. Сингапур учреди собствен пазар за злато. Сингапур е безопасно място. Виентян ще се срине и в него няма да остане нищо, за което да заслужават да се водят боеве. Дори и американците ще го напуснат.

— Казваш, че той ще изгуби всичко, така ли? — попита Франсин.

— Да.

— Тогава защо не поиска да му преведем парите в Швейцария или Андора?

— Джай Хан не знае нищо за Швейцария и Андора — отвърна Сакура. — Макар и генерал, той е в крайна сметка просто вожд на едно планинско племе. Трябва да замина за Виентян — продължи тя тихо. — Нанесох му обида пред неговите хора и заради това той държи да му се извиня.

— Ами ако поиска нещо повече? — попита Клайв

— Нека го получи — отвърна Сакура.

— Дори и живота ти?

— Ако не отида, той няма да освободи Луис. Не мога да искам милост от него. Трябва да се съглася на всичко, което поиска.

— А ако реши да те осакати? — попита Франсин. — Дори да те убие?

— Не знам.

— Какво прави с пленниците от Патет Лао? — попита Мънро.

Сакура се замисли.

— Понякога ги разстрелва. Понякога ги затваря във варели за бензин и ги заравя живи.

— Е, това ви дава представа що за човек е — каза Мънро.

— Не съм дошла дотук, за да те изгубя точно сега, Сакура — каза Франсин. — Ако е необходимо, ще дам на Джай Хан още пари.

Сакура поклати глава.

— Той няма да се съгласи, Франсин. Не разбираш неговата природа. Ако не отида, просто ще убие Луис.

— Ще трябва да заминем всички — каза Мънро. — Имаме проблем не само с Джай Хан, но и с Макфадън и неговите хора. Сакура знае твърде много. Ще им е по-трудно да я убият в присъствието на трима чуждестранни свидетели.

— Това, което знае Сакура, може да бъде и нейно оръжие — каза Клайв. — Може да напише показания, в които обяснява опиумната връзка между ЦРУ и Джай Хан, и да ги заверим при нотариус. Ще бъде инструктиран, ако тя или който и да е от нас не се завърне от Лаос, да публикува показанията заедно с новината за нашето изчезване. Всичко това трябва да бъде обяснено на Джай Хан предварително, за да има време да го обмисли преди нашето пристигане.

Настъпи мълчание. Франсин за миг затвори очи. Имаше чувството, че съдбата ги е оплела в мрежа, от която трудно ще се измъкнат. Стори й се, че през изминалите седмици е гледала филм за самата себе си. Филм, в който правеше и казваше неща, за които не бе подозирала, че са й по силите.

— Добре. Така да бъде — каза тя. — Ще заминем всичките.

Клей Мънро се събуди като котка, внезапно. Измъкна огромното си тяло от леглото и мълчаливо отиде на балкона. Бе усетил присъствието й там. Инстинктът му не го бе подвел. Видя стройната фигура на Сакура, изправена до перилата.

— Какво правиш, по дяволите? — попита я.

— Просто гледам — Сакура наблюдаваше виещите се светлинни ленти далеч под тях. Отдолу премина полицейска кола или линейка с примигващи светлини. Сирената й вещаеше лоши новини. — Колко е часът?

— Пет сутринта. Какво правиш тук?

— Не можах да заспя. Те все още приказват.

— Франсин и Клайв ли?

— Цяла нощ приказват.

— Стара любов. Сигурно имат да си кажат много неща.

— Никога няма да имам такива отношения с друг човек — каза Сакура. — Не виждам какво бих могла да му кажа, което да не се вмести в десет минути

— Мила, ти би могла да разказваш живота си цяла година, без да се повториш.

Тя поклати глава.

— Не мога да разказвам за самата себе си така, както го правят други. Понякога искам да споделя неща, които са се случили с мен, които са ме наранили. Не ми е обаче по силите.

Мънро я хвана за ръката.

— Дръпни се от парапета, Сакура.

— Защо?

— Много е нисък.

— Страх те е да не скоча. — Сакура се усмихна. — Както се бе уплашил да не би да скоча от перваза на болницата.

— Щеше ли да го направиш?

— Може би.

— Значи дръпни се от парапета. — Пръстите му стиснаха ръката й. Тя също стисна неговата ръка.

— Клей, ти обичаш Франсин, нали? Той се изненада от думите й.

— Това са глупости!

— Нямам пред вид секса. Обичаш я просто така.

— Тя ми плаща.

— Нямам предвид това. Ти я обичаш и тя го знае. И аз го знам.

Мънро помълча, после каза:

— Тя е…

— И аз съм, Клей.

— Да. Права си.

— Ти на моя страна ли си, Клей?

— Винаги съм бил на твоя страна.

— Не е така. Винаги си бил на страната на Франсин

— Ако искаш да бъда лоялен към теб, а не към Франсин, си губиш времето — отговори й рязко той. — Тя обаче иска да ти помогне и това означава, че и аз искам да ти помогна.

— Заради нея ли? А не заради самата мен?

— Какво искаш от мен, Сакура? — попита той малко сърдито.

— Искам да знам дали чувствуваш това, което чувствувам аз.

— Какво имаш предвид? — попита той, макар че я разбра много добре.

— Понякога очите ти стават кехлибарени, като на лъв. Гледаш ме така, сякаш ще ме разкъсаш.

— Гледам те така, защото не знам какво ще направиш в следващия момент.

— Това не ти ли харесва? — На меката светлина тя приличаше на дете. Клей реши, че когато всичко приключи, Франсин ще затвори Сакура в някакъв забранен град, където тя ще живее в богатство и охолство и той повече няма да я види.

— Я по-добре си лягай — каза той.

— Не ти ли е приятно да разговаряш в мрака с мен?

— Няколко часа сън не биха навредили на нито един от двама ни. Тя тихо се засмя.

— Страх те е от мен.

— Не ме е страх от теб, Сакура.

— Страх те е. Уплаши се от мен в онази стара сграда, когато държах ножа. — Очите й блеснаха. — Знаеше, че ще те пробода. Знаеше, че можеш да ме пребиеш, но че преди това ще те пробода. Не съм ли права?

Той се усмихна.

— Права си.

— Сега нямам нож, но въпреки това те е страх от мен.

Защо?

— Страх ме е да не се нараниш.

— Като скоча ли?

— И по други начини.

— Дълги години носех в себе си смъртта на Томоюки — каза Сакура, загледана към улицата. — Възприемах я като болест, която те кара да плачеш. През целия си живот си мислех, че може да се самоунищожа. Да се превърна в нищо. Като Томоюки.

— Ти си от тези, дето оцеляват, Сакура — каза Мънро. Беше нащрек и можеше да я хване във всеки момент.

— Така ли изглежда? — Сакура присви пълните си устни. — В Сайгон веднъж ми се случи нещо наистина много лошо. Тогава реших, че ще се самоубия. Че ще се възползувам от това, което научих от Томоюки.

— Защо не го направи?

— Бях готова да го направя. Разговарях дълго с Томоюки. Мислено, разбира се. Разговаряхме цяла нощ и после се сбогувах с него. Прав си: никога вече няма да помисля за самоубийство. Освен ако не е необходимо, за да спася сина си. Така че не се тревожи повече за мен.

— Ще го спасим, без да се налага да умираш.

— Ти презираш ли ме?

— Не. Защо да те презирам?

— И не би трябвало — отвърна му тя сериозно. — С теб си приличаме, Клей.

— Сериозно?

— С теб са се случили много лоши неща във Виетнам.

— С всекиго, който е бил във Виетнам, са се случили лоши неща.

— Случили са се специално на теб. — Тя внезапно сложи ръка на гърдите му. Малката й длан обгори кожата му като огън. — На теб, на Клей Мънро. Виетнам те е променил.

— Откъде знаеш?

— Чувствувам го. — Тя не отмести ръката си. — Направили са ти лоши неща и ти самият си направил лоши неща.

— Така е — отвърна той малко грубо. — Така е на война.

— Не бива обаче да носиш тези неща постоянно в себе си. Трябва да се освободиш от тях. Както го направих аз.

— Добре. Благодаря ти за този психотерапевтичен разговор. — Той посегна да махне ръката й от гърдите си. Пръстите й обаче се преплетоха с неговите и ги стиснаха.

— Не можеш да освободиш ръката си от мен. Опитай се да го направиш.

Той издърпа пръстите си. Тя обаче бе бърза като змия и отново стисна пръстите му.

— На тази игра съм играла с други деца в Токио. Никой не можеше да ме победи.

Раздразнен, той дръпна ръката си. Тя бе предвидила движението му и макар и да бе силен, пръстите й отново стиснаха неговите.

— В болницата ти ме гледаше през огледалото, нали? Той се поколеба дали да каже истината, после призна:

— Да. Това ми бе работата.

— И си ме гледал, докато се събличам?

Той пак се опита да дръпне ръката си, но тя бе много бърза, а и в тънките й пръсти се криеше невероятна сила. Нямаше как да се освободи, без да й причини болка.

— Не — отвърна нетърпеливо. — Не съм правил това.

— Не си ли ме виждал гола?

— Не.

Тя лукаво се усмихна и попита:

— Не си ли виждал гърдите ми?

— Не съм обръщал внимание.

— Лъжеш. Усетих погледа ти. Беше ти приятно да ме гледаш.

— Глупости.

— Искаш ли да знаеш какво ми се случи в Сайгон?

— Стига да искаш да ми разкажеш.

— Петима американски морски пехотинци ме взеха за проститутка. Не ми повярваха, когато им казах, че грешат. Изнасилиха ме, а после ме пребиха. Мънро не каза нищо. Престана обаче да се опитва да освобождава ръката си.

— С един щях да се справя. Може би и с двама. Но не и с петима мъже. Знам как мога да се справя с един мъж. Това ти е известно.

— Да, известно ми е.

— Владея джудо, карате и джиу-джицу. И то добре.

— Сигурен съм в това.

— Никога обаче не съм била проститутка. След като войниците ме изнасилиха, останах с чувството, че са ми отнели последното, което имам. Разбираш ли ме?

Мънро само кимна. Разумът му и без това бе изпълнен с неща, които не искаше да си представя.

— Отидох до реката и изкарах цяла нощ, седнала на кея. Наблюдавах как нощните светлини танцуват върху водата и се замислих дали да не започна да танцувам с тях. Не го направих обаче. Не им позволих да ме унищожат. — Тя го погледна. — Разтревожих ли те? Май наистина ти развалих настроението. Заради това и не говоря за себе си.

— Не си ми развалила настроението.

— Не бях казвала това на никого.

— И на Роже ли?

— Щеше да ми се присмее. Ти си първият, с когото го споделям.

— Съжалявам. Не трябваше да го правиш.

— Клей, изглеждам твърда, но съм твърда само отвън. Отвътре съм нежна.

Лицето й се бе превърнало в сияещ овал, устата й — в сянка. Той се опита да си представи отчаяно момиче, седнало до реката и колебаещо се дали да не се самоубие. Тя докосна лицето му с връхчетата на пръстите си и прошепна:

— Ти си едър и силен. Всички се боят от теб. Кожата ти обаче е нежна, като кадифе. Когато ме докосваш, усещам нежността ти.

Мънро бе пожелавал много жени и те никога не му бяха отказвали. Във връзките с тях той бе винаги по-силната страна и след като ги завоюваше, интересът му гаснеше. Сакура обаче бе нещо различно. Тя не просто събуждаше желание. Тя го бе пленила с чара си. Искаше да научи всичко за нея. Искаше да опознае всичките й болки, целия мъчителен път, който бе извървяла.

В нея обаче се криеха същевременно опасност и коварство. Сакура бе водовъртеж, от който можеше и да не се измъкне. Ядоса се на самия себе си заради това, че кръвта му се разгорещи.

— Не сме създадени един за друг, Сакура — тихо каза той.

— Напротив! — прошепна тя. — Трябваше да се срещнем именно по този начин!

Притисна се към него. Тялото й бе гъвкаво и горещо. Той усети как слабините му внезапно се изпълват с желание. Тя усети как членът му, притиснат към тялото й, се втвърдява.

— Ти ме желаеш — каза му тихо.

— Това не е достатъчно — отвърна той.

Тя прегърна шията му с нежните си ръце. Мънро, внезапно усетил световъртеж, целуна подобните й на орхидея устни.

Меките й устни се прилепиха до неговите. Тя го целуна, както се целува дете. Със затворени очи и без да използува езика си.

— Виждаш каква съм — прошепна в лицето му.

Той я погледна и се опита да си спомни за първия път, когато я бе видял. Когато я бе проследил, бледа и измъчена, в метрото, след като излезе от офиса на Франсин. Без да си дава сметка, бе наранен от нейната красота още тогава. Бе наранен от нейната странност. Сега я възприемаше като съвършена допирна точка между Изтока и Запада. Осъзна, че цял живот е копнял за лице като нейното.

Погали косата й. Бе гъста и плътна и ухаеше на жасмин. В болницата в Ню Йорк се бяха опитали да я отрежат, тъй като според тях късата коса по-лесно се поддържала стерилна. Тя обаче бе реагирала така ожесточено, че те се отказаха от намерението си. Това го зарадва. Ако някой ден се любеха, щеше да разстеле косата й около себе си. Възприемаше я като черните криле на черен ангел.

— Някога бях лоша, Клей — каза тя замечтано. — С теб обаче ще бъда добра. Стига да ми дадеш възможност за това.

Той тихо се засмя. В ръцете му тя бе лека като облаче. Той обаче я отблъсна от себе си.

— Без такива работи, Сакура. По-добре да не даваме обещания, които не можем да спазим.

— Обещавам само неизбежното — отвърна тихо тя.

Бе започнало да се зазорява. На розовата светлина небето изглеждаше нежно. Той внимателно я погледна и каза:

— Аз принадлежа на различен свят. Между нас има пропаст. Не би ни стигнал цял живот, за да я преодолеем.

— Нека тогава посветим живота си на това. Той поклати глава.

— Защо трябва да ти вярвам? Та ти си откачена! Тя трепна, сякаш думите му я бяха наранили.

— Кичигаи. Наричали са ме така.

— Какво означава „кичигаи“?

— Това е японската дума за луд. Вярно е, била съм луда, но сега не съм.

— Ако не те убие туберкулозата, ще те очистят или рей-бановете, или Джай Хан. Не бих заложил на теб.

— Ти ще ме закриляш — каза тя простичко. — Можеш да ме опазиш от всичко.

Той тихо се засмя.

— Заради това ли си ме харесала?

— Не. Повечето хора са деца, Клей. Ти обаче си пълнолетен. Заради това ще разговарям с теб като с пълнолетен. Трябва да приемеш лошите неща, свързани с мен. Трябва да ми повярваш, когато ти кажа, че са приключили. — Тя докосна гърдите си. — Да, тук наистина има болест. Има обаче и голямо съкровище. Казвам ти, Клей, че имам много неща за теб. Обещавам ти, че ще те направя щастлив.

— Ти си кичигаи — отвърна й сухо той.

— А ти си бака — каза тя и се усмихна.

— Това пък какво означава?

— Това е много обидна японска дума, която означава

„глупак“. — Тя се извърна към изгрева и започна да оправя косата си. Прекрасните й гърди се повдигнаха под нощницата й и той не откъсна поглед от тях. — Мисля, че би могъл да ме обикнеш.

— Време е да сложим край на мечтанията — отвърна той. — Ще отида да приготвя закуска.

Клайв и Франсин наблюдаваха силуета на Сакура.

— Какво ще се случи между двамата? — попита Клайв.

— Ще се наранят взаимно — отвърна Франсин.

— Той има по-твърд характер от моя. Още когато те срещнах за пръв път, Франсин, когато бе мило и наивно създание, дошло от село, ти си имаше стоманена сърцевина. Знаеше какво искаш и накъде си се запътила. Никога няма да забравя как ме напусна в Саравак с гордо вдигната глава.

— Съжалявам, ако съм ти причинила болка. Нямах такова намерение. Просто се опитвах да се защитя.

— Много неща си дадохме и много неща изгубихме. Помниш ли колко пъти бяхме на косъм от смъртта? Помниш ли „Рафълс“? Боже, само като си помисля колко безгрижно танцувахме, докато японците разрушаваха нашия свят с бомбите си! Нямахме си и представа какво предстои.

— Когато бяхме на улица „Попая“ вече имахме поточна представа.

— Така е — съгласи се Клайв. — Много по-точна. Франсин го погледна. Той очевидно си спомняше за първия път, когато се бяха любили върху тясното й легло. Или може би часовете, прекарани заедно на хладната тераса, когато слушаха музика. Спомените изпълниха и собствените й вени с топлота, която не бе изпитвала от години.

— Често пътувам до Сингапур — каза Клайв. — Ли Куан Ю^[2] разчисти града. Арабската улица, Улицата на смъртта, улица „Бъджис“ и бардаците ги няма. Оставил е само небостъргачи и паркове. Старият Сингапур ми харесваше повече.

Франсин се сети за Берта, лежаща мъртва на улицата до „Златния чехъл“ след бомбардировките. Не се бе замисляла и не бе говорила за тези неща от дълги години. При все това спомените й бяха така ярки, сякаш това се бе случило вчера. „Клайв е единственият човек в света, с когото мога да споделя тези неща“ — помисли си.

— Ще постъпиш ли с мен така, както постъпи през 1942 година? — попита Клайв.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти можеше да се погрижиш за себе си и за Рут при почти всякаква обстановка. Когато обаче японците бяха пред портите, ти потрябва закрилник. Потрябва ти мъж, който да осигури безопасността ти. Поради това ме изтърпя, докато стигнахме до Австралия. След това вече не ти трябвах повече.

Тя бе смаяна от думите му.

— Невъзможно е да мислиш сериозно това! На устата му се появи призракът на усмивка.

— Че не се ли получи точно това?

— Знаеш, че въобще не си прав! Направо е противно след всички тези години да ми говориш така!

— Излиза, че в Сингапур наистина си ме обичала, така ли?

— Разбира се, че те обичах!

Клепачите над тъмните му очи се спуснаха. Той си пое бавно дъх, сякаш вдишваше уханието на старо и рядко вино. Сетне въздъхна.

— Не е ли тъжно? Петдесетгодишен мъж изнудва петдесетгодишна жена след двадесет и пет години да признае, че го е обичала.

— Не съм на петдесет години — сопна се тя. — Аз съм на четиридесет и осем, а ти си на петдесет и две.

Клайв отново се усмихна.

— Красива жена си. От очите ти направо изскачат мълнии, мила моя.

— Вземи си думите обратно.

— Не мога. Там, в Сингапур, ти сключи договор с дявола. Обеща си, че ще бъдеш моя, ако опазя вас двете с Рут. Обаче изгубихме Рут и за наказание те загубих.

Тя го погледна.

— Ти заради това ли настояваш да докажеш, че Сакура е Рут? Защото смяташ, че това пак ще ни събере?

— Поне за пръв път от 1954 година сме в един и същ град. Това е обещаващо начало.

— Начало на какво? Той вдигна рамене.

— Не знам. Виж какво, Франсин, някои мъже обичат много пъти. Или въобще не обичат. Прескачат от една жена на друга и говорят и изпитват едни и същи неща. Аз обаче не съм такъв.

Тя замълча. Гневът й започна постепенно да стихва.

— Искаш да кажеш, че никога след това не си обичал?

— Любовта ми към теб никога не е секвала, Франсин. Никога не съм преставал да те обичам.

Бележки

[1] Стига (фр.) — Б. пр. ↑

[2] Първият министър-председател на независимата държава Сингапур. — Б. пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мариус Габриел Седмата луна (5)

Метаданни

Данни

Седмата луна

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта частСАКУРА

Мариус Габриел
Седмата луна (5)

Четвърта част
САКУРА