НЕДА ВЛЕЗЕ В МОЯ ЖИВОТ по абсурдната логика на правилото, че най-често най-съдбовните неща в живота на човека се явяват резултат на съвсем случайно стечение на още по-случайни обстоятелства. Лошото е, че пак по абсурдната логика на някакво още по-идиотско правило тя излезе от него и въобще от живота в резултат на обстоятелства, за които аз нося най-тежка вина, но които тя за разлика от Ани сигурно би ми простила. Защото не може да не е разбрала, че я убивам именно защото много я обичам. Истинските жени прощават тия неща на мъжете, а в ред отношения Неда беше много по-голяма жена от Ани.

Целият първи курс в академията ми мина като насън. Казах, че природата хитро ми бе дала възможност, преди да опозная Ева, да опитам от ябълката на познанието. Каква ти ябълка — сигурно съм приличал на настръхнал таралеж, който е надянал на всеки от бодлите си по една ябълка — толкова много неща наведнъж трябваше да възприемам. Мозъкът ми е бил като един мощен приемник, който безразборно гълта сигнали едновременно в страшно широк диапазон. Повечето от тия сигнали нямах време да обработвам и асимилирам, затова съзнанието ми само ги е регистрирало, консумирало и хвърляло ненаситно назад, в складовите помещения на личната ми сточна гара, където по-късно при подходящ случай и благоприятни обстоятелства е извършвало постепенно тяхното пренареждане, класифициране, описване, идентифициране и въобще подготовка за рационално използуване по местоназначение и за определена цел. За момичета не мислех, едно, защото за човек с моя беден сирашки жизнен опит набирането на другите впечатления и познания е било по-важно и необходимо, и друго, защото пак поради същата причина аз не знаех какво трябва да говориш с едно момиче, с което ходиш. Когато съм си мислел затова още в пансиона, винаги съм смятал, че с момиче се говорят някакви по-особени неща, които аз обаче не знам. Няколкото момчета от гимназията, които се славеха като любовници, защото се знаеше, че бягат и се срещат тайно с момичета от селото, в моите очи притежаваха особен ореол на хора, знаещи тайни, непостижими за нас, простосмъртните, за които женската част на света беше достъпна само във формата на красавиците от снимките, с които ни снабдяваше куцият Михаил. Същият невежа си бях останал по тоя въпрос и в казармата, където от мечти за далечни пътешествия и после от мъка, че се разминах с тях, не ми остана време, нито кураж да поканя някоя туземна девойка на кино или да я изведа в ливадите извън града, както-правеха повечето от наборите. Колчем си помислях на някоя моряшка забава да поканя момиче да танцуваме, ме спираха две неща. Първо, че не знаех да танцувам, защото в сиропиталището се бяха научили само тия, които бягаха и ходеха на забавите в селското читалище, и второ, защото докато танцуваме или пък просто говорим за нещо, тя непременно щеше да ме попита откъде съм, а може би и какво работят родителите ми (мислех, че всяко момиче се интересува първо от тия неща, за да знае с какъв човек си има работа), тогава какво щях да отговоря? И преди още да се стигне до ония специални неща от разговора на едно момче и едно момиче, които ми се струваше, че непременно съществуват, но аз не ги знам, този разговор щеше да приключи по най-унизителен за мен начин. Защо тогава въобще да го започвам.

Много по-късно разбрах, че всички тия страхове са били безсмислени, че общуването с момиче може да бъде като общуването с който и да е приятел, че когато вървят по улицата, хванати за ръце, или седят прегърнати на пейка в парка, двойките не си говорят някакви кой знае какви специални неща, а си приказват за най-обикновени работи от ежедневието — как е било днес в училище и кого са напукали по математика, защо вторият гол от мача за финала на републиканското си е чисто вратарски, че днес на лекциите професорът е пуснал списък и се е заканил да не даде подпис на отсъствуващите, че вкъщи от два дни са спрели топлата вода и всичко се грее с бързовар. — — Само че беше минало вече много време и това пък ми създаде нов комплекс — за пълна изостаналост от живота, най-хубавата част от който според тогавашното ми мнение беше минала безвъзвратно и безсмислено.

С такива възгледи за взаимоотношенията с момичета изкарах целия първи курс, но нали с девствеността е като с глупостта — докато не осъзнаеш, че ти пречи, не ти тежи. В първи блок на студентските общежития на Четвърти километър живеех в една стая с двама бургазлии, на които без никакво роптание очиствах терена, когато искаха да си вкарат по някоя мадама за час-два. Имаше едни помещения с голи маси и столове, като войнишка стая за свиждане, които наричаха читални и в които винаги имаше по някоя жертва като мен на сексуалната революция, започваща както всяка съвременна революция най-напред в редиците на студентската младеж. Всъщност в тия читални се нагълтах с най-много медицинска и политическа информация (тогава всички политически дисциплини се изучаваха в първи курс), защото — и когато нямаше мадами в стаята, там се играеха карти, пиеше се домашно вино и непрекъснато се разказваха любовни и бабаитски истории, свързани с непознати за мен местности и лица. Но най-лошото качество на нашата стая беше партерното й разположение. Понеже в полунощ заключваха вратата, по неписано общежитийно правило закъснелите се прибираха нелегално през която искат от най-долните стаи. Това означаваше, че нямахме право да си затваряме прозорците отвътре, дори и през зимата, и до сутринта през стаите ни се мъкнеха в едната или в другата посока не само закъснелите, но и поединично или на цели тайфи техните гости и гостенки, голяма част от които въобще нямаха нищо общо с висшето образование, но пък имаха от страшните за онова време магнетофони „Мамбо“, „Ка Бе — 100“ и „Грундиг“, пари за харчене, както и голямо желание да си поживеят със студенцията, Нито чукаха на вратата или на прозореца, нито питаха — минаваха си през стаята ни като през Орлов мост.

Моите съквартиранти не ходеха нито на Сточна гара, нито по строежите из вилната зона, та не им тежеше толкова недоспиването, а често наваксваха недостига от спане през деня за сметка на лекциите. Но аз, особено след тежка работа, имах нужда да се наспя като хората, за да мога на другия ден в седем и петнайсет сутринта да бъда в академията, която се намираше в противоположния край на града. Ето защо си бях намерил някакъв стар, парцалив дюшек и едно скрито местенце в мазето до парното. Когато имах нужда от седем-осем часа здрав сън, се промъквах тайно на моето място и се просвах върху дюшека, по който малко преди мен се бяха прескачали мишки. Отначало страшно ми се гадеше от миризмата на мишотини, но постепенно свикнах. Важното беше, че бях сам, че го нямаше кошмара да очакваш всяка секунда някой пиян глупак да рипне с калните си обувки от прозореца направо върху леглото ти и докато улучи вратата, да събори всичко в стаята... Лошото беше само, че не можех да взимам долу някакви завивки и възглавница, защото щях да направя впечатление, когато ги нося. Да ги оставям в мазето също не можеше, защото мишките веднага щяха да им видят сметката, и така постепенно се научих да спя върху големия дюшек, свит като премръзнало куче. На бургазлиите не казвах къде отивам да спя и те започнаха да ме гледат с уважение, смятайки, че съм си намерил капия, както те казваха, в съседния женски блок. Не поддържаха добра лична хигиена, затова и не усещаха, че от време на време мириша на мишотини.

Това беше първото ми мазе, след това смених още няколко, но идеята да се махна от общежитието и да си наема някое мазенце или таванче ми дойде там. Костваше ми доста усилия да свикна с мисълта, че трябва да се разделя с общежитието, защото предварително си мислех, че там кипи интересен студентски живот. Просто не можех да си представя, че човек би могъл да е истински, пълноценен студент, ако всички страни на неговия живот не са част от едно голямо, общо академично цяло. Вероятно тук си казваха думата деформациите от сиропиталището, чийто общежитиен принцип бе заменен веднага след това от също така пълния общежитиен принцип на войнишкия живот. В студентската партерна стая на Четвърти километър обаче аз за първи път осъзнах, че големият, истинският свободен живот на човека влиза в категорично противоречие с общежитийния принцип на екзистенцията. Щом битието определя съзнанието, а духовните заложби и интереси на хората са различни — необходимо условие за правилното изграждане на човешката индивидуалност, както пък ни учеха учебниците по философия, — то всяка пълноценна личност, за да се осъществи като такава, се нуждае от своя лична, неповторима жизнена атмосфера. Психолозите казват, че по жилището на човека може най-добре да се определят неговият характер и душевност. Какъв характер и каква душевност в едно общежитие, където живееш в една стая с още двама души, с които нямаш нищо общо?

През лятото всички бяха длъжни да напуснат общежитието, защото идваха студентски туристически групи от чужбина, както и участници в международната студентска бригада. Мен ме оставяха по изключение. „Инвалид от войната“ — чух да казва подигравателно по телефона студентският отговорник на нашия блок, обяснявайки на някакво по-голямо началство причините, поради които се налага да остана. Наистина съм инвалид — ми се прииска да му викна, да вляза вътре и да му разбия черепа с тежкия черен сименс, чрез който ми уреждаше стаята. Това беше един гаден тип с фелдфебелски наклонности, който тероризираше целия блок. Самоволно си беше присвоил правото да получава кореспонденцията ни и на шега, на майтап даваше любовните писма само срещу два лева. а колетите се изяждаха и изпиваха задължително с негово участие. Много глупаци му бяха дали пари назаем, които нито се надяваха да си получат обратно, нито пък въобще някога щяха да ги потърсят. По-важно беше да са в добри отношения с него, защото мнението му също имаше значение дали да ти дадат общежитие и догодина, да не говорим, че напълно в негова власт беше да те сложи в каквато си иска стая и ако те намрази за нещо, да ти вгорчава живота цяла година. Сам си беше създал легендата, че е човек на милицията, и мнозина му се плашеха, но после се оказа, че не е. След една година го хванаха освен в голяма злоупотреба с имуществото на блока, още и че търгува с долари и не само го изключиха от Юридическия факултет, но го и дадоха под съд, Чак тогава тия, които му бяха давали пари назаем, се осмелиха да си ги потърсят обратно и се говореше, че общата сума възлизала на няколко хиляди лева.

Та тогава аз останах за около седмица сам в стаята и за първи път разбрах голямото предимство да разполагаш с дните и нощите си по своя воля и свой вкус. Когато искаш, четеш, когато искаш, спиш, когато искаш, просто си лежиш и си мислиш за каквото и да е.. Или пък да си направиш с мерак едно хубаво кафе с голям каймак. По онова време в София бе излязла модата да се пие нескафе (което беше въобще първото кафе в живота ми) и чието приготовление беше цяла церемония. Към сухата смес от захар и кафеен екстракт се капваха една-две капки вода и всичко това се бъркаше дълго и търпеливо, докато се превърне във вкусна бяла пяна. После се наливаше бавно водата и се получаваше страшно ободрително питие. Едва по-късно, когато по вестниците и списанията се заговори колко е вредно за сърцето, ние започнахме да си припомняме, че понякога, особено в късите сесийни денонощия, сме изпивали по цели литри от това питие. Както и да е, важното беше, че свободата на личността, както формулирах новото си положение, ми се услади, и реших твърдо, че наесен, когато си дойдат моите съквартиранти, аз непременно ще си намеря някое таванче или мазенце, от ония, за които чувах да говорят непрекъснато колегите и колежките ми, но чиято слава тогава се свързваше в моето съзнание преди всичко с пиянски и любовни истории, тоест правеше ги несъвместими с първоначалните ми колективистични възгледи за академична цялост и пълнота на студентското битие. С парите, които изкарвах, можех да си позволя да плащам свободен наем.

Наложи ми се обаче да си потърся квартира по-скоро, отколкото предполагах, защото след една седмица при мен настаниха двама второкурсници от българска филология, които бяха останали на някаква практика и по цял ден вадеха думи от някакви старобългарски текстове, Както ми обясниха после, тези думи щели да бъдат класифицирани по вид — съществителни, прилагателни, съюзи, причастия и т. и-, преброявани и включвани в някакви много сложни математически формули, чрез които най-сетне щели да бъдат решени вековните спорове в науката кое житие от кого е писано. Бяха интелигентни момчета и тази наука-математическата лингвистика, — за която не бях чувал, ми се видя интересна, даже прочетох някои от тия жития (за първи път ми се случваше и да чета нещо на старобългарски език), но след като вече бях опитал сладостта на независимия, индивидуален бит, тяхната компания ми беше непоносима. До началото на лятната бригада оставаха десетина дни и аз реших през това време да си намеря необходимото таванче или мазе, което да ангажирам за есента, защото, както ме посъветваха по-опитните филолози второкурсници, в края на лятото или още по-лошо — през есента — всичко ще бъде вече заето. Сега е моментът, защото завършващите студенти освобождават много квартири. Обясниха ми и че таваните и мазетата имат куп недостатъци в чисто битово отношение — много често нямат вода или тоалетна, аз също бях слушал разни истории за квартири, в които функцията на клозет изпълняват капандурата на покрива, мивката, тръба от някаква стара канализация или пък в най-благоприличния случай намиращият се наблизо градски обществен клозет. Не исках обаче да търся стая в апартамент с хазяи, защото, първо, там наемът щеше да е много по-висок, тъй като щеше да включва парно, телефон, топла вода, мебелировка и т. н., и второ, което беше най-важното, нямаше да ми осигурява пълна самостоятелност. Аз исках да съм сам, сам, сам... Очевидно личностното ми изграждане бе започнало да се осъществява на бързи обороти и неговата реакция на досегашното ми колективистично съществувание бе вече, ако използувам един термин, който напоследък започна много да се употребява, необратим процес.

Само че намирането на таванче или мазенце не се оказа толкова лесно, колкото си представях, — независимо че беше сезон на освобождаване на квартири. Първо, защото-едни освобождаваха, но други се бяха юрнали като мен да заемат, включително и родители на кандидат-студенти и кандидат-студентки от провинцията, които още не знаеха дали гениалните им деца ще влязат в университета, но бързаха да им намерят хубави квартири задължително с парно, топла вода, телефон и грижовни хазяи, при това тези квартири трябваше непременно да бъдат най-много на сто и петдесет метра от съответното учебно заведение, за да не се налага сутрин принцесите или принцовете да стават много рано за първите упражнения, а и да не рискуват с прибирането си вечер из крайните квартали на тая пълна с какви ли не опасности столица.. Второ, защото се оказа, че притежателите на годна (дори и относително казано) за обитаване от студенти жилищна площ искаха не само писмена декларация, че докато съм им наемател, няма да се женя, а ако реша да се женя, ще ги уведомя-петнайсет дни предварително и ще си изнеса партакешите, но и поне половингодишна предплата, каквато в момента не бях в състояние да дам. За да събера необходимата сума от поне петстотин лева, се налагаше най-малко два месеца да мъкна по боянските, драгалевските и симеоновските строежи тежките колички и кофи с бетонджийската бригада на известния в целия околософийски вилен район бай Марко, който плащаше добре, но и взимаше душата на наетите общи работници. Бях як и работех много, затова майсторите и предприемачите ме взимаха с готовност сутрин от пиацата на Солни пазар, но никога дотогава не бях работил толкова дълго време само тая скотски, убийствено съсипваща бетонджийска работа. Едно е да носиш тухли и вар или даже да копаеш основи на надница, където и самите майстори не си даваха много-много зор, а съвсем друго е да биеш бетон. Първо, плочата се спазарява на акорд и цялата бригада гледа да я завърши по-бързо, за да си отиде по-рано. И второ, тя трябва да се излее задължително за един ден, иначе има опасност спойката между старата и новата част да не стане добре и след време да се пропука. Поради тия две причини наливането на плоча представлява една бясна вихрушка от въртящи се лопати, които зареждат за нови бъркала, премятат от едно място на друго тия, които в момента се правят, или товарят готовите в колички или кофи, които политат светкавично към онази част на кофража, където бай Марко е нагазил с гумените си ботуши в насипания вече бетон и само чуква с лопатата си, за да ти покаже къде трябва да изсипеш материала, който си домъкнал, задължително тичайки, иначе втори път няма да видиш надница при него, а може и да те изгони насред деня, без да получиш нищо. Ако си отвори устата, ще бъде само за да каже „По-рядко“ или „По-гъсто“, „По-блажно“ или „По-постно“, да поръча долу да не се приказва, а да се работи или пък да направи забележка да не се гази и съсипва арматурата... По време на работа не позволяваше да се пие нищо друго освен лимонада или чиста вода, защото, обичаше да казва, че бирата и ракията искат мезе и жена, а не работа! Ако нещо ми харесваше в надничарството при него, въпреки съсипията на бетона, беше именно това, че не даваше да се пие. Беше ми омръзнало от катили, които след третата бира се освинваха и избивайки лумпенските и бабаитските си комплекси, търсеха някой такъв като мен, студент или пък вече завършил беден висшист, за да си отмъстят с просташки приказки или пък с юмруци на интелигенцията. Всъщност благодарение на такива бабаити аз за първи път се сблъсках сериозно с проблема за дълбоката пропаст, която зее между интелигентния човек и простака. Срещайки между строителните работници и много добри и умни мъже, аз се научих още тогава да деля хората на интелигентни и простаци не по признака образование, а по личните им качества и по отношението им към самото образование. Истинският простак парадира със своята необразованост, а природно интелигентният човек страда, че по една или друга причина не е получил образование, и се стреми с всички средства да навакса липсата му. Ако трябва да го формулирам с терминологията на нашите даскали по философия в академията, тогава у мен се зароди класова ненавист към простака, който държи на всяка цена да ти покаже, че е нещо повече-от теб. През целия ми следващ живот тая ненавист ми помагаше да устоявам на най-различни атаки на тоя тип простащина, често на най-високо академично равнище..

Когато през септември събрах парите за предплата, трябваше веднага да замина с курса си на есенна бригада, а като се върнахме, единственото, което намерих, беше-едно мизерно мазе в някакъв стар блок зад Университета, близо до Докторската градина. Дебелата и мазна хазяйка ми предложи и второто легло в една от стаите си, пълни със студенти, но като си представих как ще върви с парцала след мен в кухнята и ще ме кара да избърсвам веднага всяка капка вода, паднала на пода от мен, как при всяко влизане и излизане ще надзърта, за да проконтролира да не би с мен да влезе или излезе от скъпоценния й апартамент и някое „външно лице“, нещо, за което ме предупреди още в началото на разговора ни (още повече че ако беше за съжителство с друг човек, аз си имах осигурено общежитие), предпочетох мазето. То се намираше в общ бетонен коридор, отляво и отдясно на който бяха наредени още пет-шест врати на подобни душегубки, които носеха на собствениците си по петдесет-шейсет лева месечно. Ние, естествено, се подписвахме на квитанции за десет лева, защото заради приходите си от нас същите тия собственици плащаха на райсъвета процентен данък. Комплексът от душегубки се обслужваше от една чешма в коридора, под която с обединените си финансови усилия групата хазяи наемодатели бяха закупили от-вторични суровини и поставили една много стара и ръждива чугунена мивка. С общите си усилия те бяха оборудвали и нещо като клозет със също такова допотопно чугунено клекало, който ние поддържахме по график.

НАЙ-СЕТНЕ ИМАХ НЕЩО КАТО СВОЙ ДОМ — колкото и мизерното ми мазенце да се разминаваше с елементарните характеристики на това понятие. Впрочем сега смятам, че се е разминавало. Щом като бях щастлив в уединението си върху парцаливия дюшек в парното на общежитието, какво да говорим за мазето, което все пак беше стаичка, предоставяща ако не истински условия за нормален живот, то поне някакви приемливи подобия на такива! Малко е да се каже, че съм бил щастлив-когато е влизал в поредния си дворец, да речем на Канарските острови, Рокфелер спокойно би могъл да ми завиди на усещанията, с които, след като дадох предплатата на хазяите и изслушах търпеливо условията и напътствията им, се тръснах върху голата продънена пружина в първото истинско убежище на моята самоосъзнаваща се и индивидуализираща се на все по-бързи обороти личност. Имах ли четири стени, под и таван? Имах. Прозорче, макар и само два-три пръста над нивото на тротоарния плочник? Имах. Врата, кушетка, нещо като шкаф, маса и стол? Дом.

Юрнах се с удвоена енергия по постройките и благодарение на добрите надници, които ми даваше все по-доволният от мен бай Марко, моят дворец се обзавеждаше все по-бързо. Най-напред си купих дюшек, омръзнало ми беше да спя върху тюфлеци, смърдящи в една или друга степен на пикоч, бълвоч, пот, мухъл, мишотини, алкохол и всички останали атрибути на една дълга и безразборна общежитийна употреба. Проснах се върху дюшека и зарових лице в грубото платно. Вдишвах дълбоко прашната, но чиста миризма на здравата плът на новата си постеля и й шепнех през зъби, че е моя, моя, само моя, че никой друг не се е търкалял по нея преди мен. След време, когато за първи път легнах върху жена (при това Ани беше девствена), разбрах, че върху дюшека съм изпитал нещо от атавистично-сексуалното мъжко собственическо чувство, което обясняваше и факта, че ни в клин, ни в ръкав се бях възбудил. С Неда, която всъщност беше първата жена в живота ми, подобно чувство не бях изпитал. Може би не само защото не беше девствена, но и поради обстоятелството, че никога не ми позволи да легна върху нея.

Следващата покупка, която ми донесе силни емоции, беше един обикновен грамофон полско производство, за който веднага купих и двайсетина плочи с класическа и джазова музика. Освен „Малка нощна музика“ на Моцарт, „Лунна соната“ на Бетовен, цигулковите концерти на Паганини и нашумелите тогава Елвис, Том Джонс и Никола ди Вари най-много обичах да слушам „Лятно време“ и „Човекът, когото обичам“ на Гершуин, както и две плочи с американски негърски блусове (повечето в изпълнение на Луис Армстронг), които бях купил от немския културен център. Модата на Висоцки и особено на Битълсите, чиито дълги коси нечие късогледство и незнание на английски език бе превърнало в почти зловещ символ на всичко лошо и опасно в западния начин на живот, мина някак покрай мен, защото техните песни се разпространяваха в полулегални записи чрез магнитофоните, а време за магнитофонни сбирки аз почти никога не съм имал. (По-късно, когато повече хора научиха английски и стана ясно, че дългокосите англичанчета пеят всъщност политически, протестни песни за мира и работническата класа, започнаха и у нас да ги издават на плочи, но аз вече съвсем нямах време за тях.) Тогава, в ония дни, се връщах от академията или от бетона, пусках си грамофона, лягах на кушетката с някоя книга или учебник и нямах други претенции към живота, чийто избраник с почти законна убеденост е мятах. Съседите ми по килии в общи линии не одкликваха на музикалните ми интереси, понякога даже разберяха ли, че съм си пуснал класическа музика, нарочно издуваха някой магнитофон със серия туисти или речитативи на Висоцки, но понеже, от една страна, моята нервна система се оказваше по-здрава от тяхната, а от друга — съответният магнитофон се намираше все пак по-близо до техните, отколкото до моите уши, подобни репресивни мерки обикновено не траеха дълго.

Застлах циментовия под с един евтин, но шарен котленски вълнен килим, метнах върху кушетката едно огнено родопско одеяло, покрих две от стените с купени пак от ЦУМ тънки виетнамски рогозки, сложих в ъгъла на масата, който беше откъм кушетката, една лампа от ковано желязо с абажур от камъшит, която ми служеше и за четене в леглото, накупих си електрически котлон, тенджерка, тиган, джезве, няколко чинии, чаши, лъжици и вилици, сдобих се и с един малък транзистор „Ехо“, който ми даваше точно време и известна представа за събитията по света, и моята душегубка наистина заприлича на човешко жилище. По рогозките накачих латинските спрежения, клетвата на Ескулап, снимките на Джо Луис — най-великия боксьор на всички времена, на Елвис, Фернандел и Бриджит Бардо, както и на Хемингуей, от когото още в морската школа бях изчел всичко, което беше преведено, бясно купувах и трупах покрай стените книги и моето жилище заприлича на истинска студентска квартира.

В подземната си килийка аз за първи път вкусих истински великата сладост на личната свобода. През онази седмица, когато ме бяха оставили сам в стаята в общежитието, само се бях докоснал до далечните периферии на същността й, което при това, въпреки че ми се полагаше по закон, ми бе подхвърлено като подаяние, като просяшка милостиня от ръката на онзи келеш, който при наличието на почти цял празен блок набута в стаята при мен двамата нещастни броячи на думите от житията на Кирил и Методий и Климент Охридски. Сега бях купил свободата си сам, бях я изработил с двете си яки ръце, чиито мазоли? бяха станали по-твърди от бетона, дето го леехме с бай Марко по вилите край София, чиито собственици отначало мразех, воден от извечния антагонизъм, който съществува между лишения от каквото и да е имущество пролетарий и буржоата собственик, но по-късно постепенно бях започнал да разбирам. Попаднал във властта на-онзи безскрупулен и ненаситен млад феодал от общежитието, който гледаше като на свое имущество не само на вонящите си дюшеци, но и на самите нас, аз осъзнавах-все по-ясно връзката между постигането на собствения нормален екзистенц-минимум и личната и гражданската свобода на човека. Истински свободна е само онази личност, чийто хляб, свобода и живот не са зависими от това, какво ще си позволи да помисли, да каже или да направи, стига, разбира се, думите или действията й да не застрашават с нещо онези права и достойнства на другите личности или на обществото като цяло, които в многовековната си история човечеството е извоювало и утвърдило с цената на много жертви и страдания като хуманни и демократични. Каква лична или гражданска свобода можеш да проявиш пред човек, от когото зависи дали ще живееш в северна или в южна стая в блока, по-близо или по-далеч от етажната тоалетна, дали ще спиш върху повече или по-малко вмирисан дюшек и в крайна сметка дали догодина въобще ще имаш шанс да получиш право на общежитие? Ами че онзи си позволяваше да ни определя дори и как да се обличаме! Видеше ли например, че някой си е купил дънки, го спираше насред коридора, измерваше го от глава до пети и го предупреждаваше:

— Охо, бако! Тебе те бие парата, а си ревал за общежитие! От другия семестър си търси квартира! А аз ще направя справка какви доходи си укрил..

Ако си по-наивен, ще започнеш да му обясняваш, че не си укрил никакви доходи, а си спестил от обедите или вечерите си, от театрите или концертите си, че за нова година вашите са ти изпратили два-трийсет лева и като си ги прибавил към спестеното, са станали шейсет за дънки. Ако обаче си вече в течение на нещата, ще се досетиш, че вероятно е забелязал как миналия път си отишъл да си вземеш колета направо от пощата и не си го „зачел за човек“, както самият той е формулирал подобни деяния, които ти в бъдеще не само ще гледаш да избягваш, но и с цената на още икономии на вечери или обеди ще спестиш пак два-трийсет лева, защото е сигурно, че след подобен диалог в коридора той непременно в скоро време ще намери начин да ти даде да разбереш, че страшно му трябват малко пари до следващата стипендия, защото не знам кой си, по не знам какъв си начин (и за не знам кой си път вече!) му завлякъл не знам колко си служебни лева. Та и виладжиите, на които с бай Марко наливахме плочите и които според строителния жаргон наричахме „чорбаджии“. Някои от тях — мошеници от различен калибър или имащи власт дерибеи, най-често от средното, рушветчийски най-облагодетелствуваното бюрократско равнище — заслужаваха не само жаргонното си прозвище, но и справедливата ми класова ненавист. Край тях обаче имаше и доста хорица, които правеха мизерната си виличка с цената на много лишения и заеми, на нечовешки нерви и личен физически труд, които нерядко ги завеждаха в гроба преди още да са успели да се похвалят на всички близки и приятели със завършеното си само в най-груби линии произведение. Какви ти чорбаджии и буржоа — кой ги знае от кошмара на каква панелна теснотия са бягали или от досадната опека на какъв амбициозен домоуправител са се спасявали. Много мои колеги например смениха сума ти квартири само заради домоуправителите, които не само им правеха денонощни проверки, да не би да преспи някой гратис при тях, но и по всякакъв начин се бъркаха в личния им живот, загрижени не само за противопожарната, но и за моралната сигурност на подвластните им пет, осем или повече етажни домове крепости. Струва си да послуша човек някой разговор, който си водят на стълбищната площадка, пред полуотворената врата на някой миришещ на вечерна яхния апартамент двама-трима глави на почтени семейства от входа, в чиито мазета или тавани са „пуснати“ студенти. Да не ти дава господ да си съставиш мнение за учащата се днешна (или в случая — вчерашна) младеж от техните приказки. Ще ти стане ясно, че това не е младеж, а сбирщина от пияници и развратници, в чиито ръце утре ще бъдат здравето, икономиката, строителството, промишлеността, науката и изкуството на обществото. Заслушайте се малко по-внимателно в това, което си говорят, и ще се убедите, че най-често употребяваната от тях дума е „оргия“. Ако някой е забелязан да влиза или излиза от мазето с приятелката си, това е оргия. Ако поради по-широкия си рецепторен диапазон на младежкия си слухов апарат друг е пуснал транзистора, грамофона или магнетофона си на малко по-високи децибели, това също е оргия. Да не говорим пък, ако поради рожден или имен ден, по повод на приключила сесия или получен колет от село или пък дори и — без никакъв повод се събере компания, чиято веселба продължи до среднощ-това вече е супер-оргия, която така буйно развихря пошличката сексуална фантазия на родния еснаф с обременено съзнание, че телефоните на районното управление на милицията буквално се взривяват от неговото възмутено звънене едновременно от почти пет-шест апарата. Дежурната кола пристига и милиционерите виждат, че няма никаква оргия, а млади хора, една част от които танцуват, а други просто си пият и спорят на живот и смърт по въпроса, дали естетическото понятие „прекрасно“ е субективна или обективна категория, дали бъдещето на поезията е в класическия или в свободния стих, дали ще се класираме на световното за четвъртфиналите, дали при игра на бридж еди-какво си се прави така или иначе. Даже и музиката не се оказва чак толкова силна, както са казали по телефона. Дежурните лица все пак предупреждават, че вече е доста късно и че магнетофонът трябва да се намали така, че да не пречи на почивката на хората, които утре са на работа. За същата цел трябва да се прекратят танците и разговорите на висок глас, може даже и да изпият по едно кафе със студенцията (особено пък ако се окаже и че са колеги, нали немалко от тях карат задочно право в Университета или в тяхната специална школа), и си отиват да си гледат дежурството... Послушайте обаче какво се говори на стълбищната площадка, докато се прави яхнията, и ще научите такива неща, от които ще ви се изправи не само косата, защото когато милицията нахлула, вътре всички били голи и на калъп, така ги и откарали с джипката в управлението, а една двойка закарали направо в „Пирогов“, защото така се уплашила от милицията, че трябвало да я разделят чрез операция, „Хонконг и Шанхай ти казвам“ — твърди убедително най-сведущият и и най-възмутеният, който е видял всичко това с очите си. — Направиха ни блока на бардак! — И понеже самият той не е дал под наем нито таван, нито мазе, не изпуска случая да припомни: — Аз винаги съм казвал, че трябва да вземем решение за ликвидиране на тия студентски свърталища! Деца и внуци имаме, гледат и се учат! После ще си скубем косите!... Хм... На мен да ми паднат, ще ги науча аз! Ама пуста слободия! Едно време студент — това разбирам аз! Шапка ще ти свали, път ще ти направи, мястото си в трамвая щети отстъпи, за половин лев въглищата ще ти внесе и ако му предложиш чашка ракия, като от огън бяга! А сега — хаймани! Изяждат на родителите си по петстотин лева на месец и само за пиене и за оргии мислят! Половината от тях хич и не знаят какво следват, затова сме я докарали дотам! Утре те ще водят държавата! Всичко е загубено!.. Ами да ги разкараме оттук, докато е време!

Слава богу, нашият домоуправител беше съвсем друг човек. Пенсиониран счетоводител със средно икономическо и както почти извинително ни обясняваше, със започнато, но поради бедност недовършено висше образование, той винаги, когато се наложеше да го потърсим — за домовата книга или за нещо друго — или пък когато го срещахме във входа, вдигаше ръка и казваше ентусиазирано:

— Вива Академия!

Поради започващата си старческа глухота викваше първите думи на академичния химн малко по-високо от нормалното, та децата от блока бяха започнали да му викат Академията, но това не го обиждаше. Беше едър добряк с абсолютно бяла коса и бе сякаш близнак на Жан Габен — не само по лице и по външен вид, но и по тембър на гласа и по маниери. Когато някой от нас му се похвалеше, че си е взел труден изпит, той се разплакваше, прегръщаше го и задължително му даваше поне два лева, а с два и петдесет по онова време човек можеше да си заведе мадамата на ресторант. Някои по-недобросъвестни от моите колеги, разчитайки, че го е подгонила склерозата, щом свършеха парите, веднага изкарваха по една тежка сесия и в продължение на седмица-две преживяваха благодарение на неговите левчета. Изглежда, само аз не го лъжех, защото веднъж той ме спря на външната площадка пред пощенските кутии и ме попита да не би, не дай си боже, да имам някаква засечка в учението, та не взимам изпити като другите? Ако съм имал нещо трудности, можел да ми помага от пенсията си, пък после, като стана доктор, ще му изобретя хапчета за подмладяване и така ще изплатя дълга си, в никакъв случай не трябвало да правя неговата грешка, образование по средата не бивало да се оставя на никаква цена. От внимателния ми поглед не убягнаха нито голямата доброта, нито старателно прикриваните дяволити пламъчета в очите му, когато говореше за изпитите, и аз разбрах — никаква склероза не го беше подгонила. Човекът просто ни бе намерил сравнително удобна форма да го ограбваме умерено, без това да застрашава нито нашето, нито неговото достойнство.

Но най-любим от всички, му беше един студент филолог, който за разлика от своите побратими — броячи на старобългарски думи-се беше ориентирал още тогава към нещо по-практично и по-резултатно — пишеше сръчно рецензии за новоизлезли книги и името му все по-често се появяваше на страниците на софийския литературен периодичен печат. Оказа се, че бай Христо — така се казваше нашият Жан Габен — е работел на младини като уредник на някакъв литературен вестник и продължава да се интересува живо от съвременния литературен живот, И когато разбра, че нашият колега взима дейно участие в него, се превърна в най-запаления му и най-възторжен читател и почитател. Следеше излизането на всяка негова рецензия или статия и го причакваше на пейката до входната врата на блока, като отдалеч размахваше списанието или вестника. Прегръщаше го разплакан и не само правеше похвална устна рецензия на неговата положителна статия, но и му разказваше надълго и нашироко спомените си за писатели и културни дейци от миналото, на повечето от които имената въобще не бях чувал. Всъщност може да се каже, че младият критик бе единственият от нас, на когото старецът си позволяваше да досажда малко повече, очевидно защото в негово лице бе намерил не само събрат и повод за приятни младежки спомени, но и възможност да прояви истинската си интелигентност. Дори в момент на размекване му бе дал да прочете и цяла тетрадка ранни младежки стихове, писани преди повече от половин век.

Много пъти след това съм си мислел колко деликатност и благородство имаше у тоя човек, изоставен сам от жена и деца на стари години, след като цял живот си беше бол очите в цифри и параграфи, за да им осигури жилища. Жена му го бе изгонила и беше прибрала в апартамента им в съседния блок един пройдоха, двайсет години по-млад от нея, а алчната му дъщеря идваше през месец, през два и вместо да го попригледа, вдигаше му скандали за пари. Плащаше свободен наем в една гарсониера и живущите във входа го бяха направили домоуправител и чистач-едно, от уважение като към стар и добър съкварталец, друго, понеже на никого от тях не му се занимаваше с грижите за общата им собственост, включваща парното, асансьора, стълбището, покрива, водопроводната инсталация и т. н. (никой от тях не можеше и да го прави така добре като него, който всъщност нямаше там никаква своя собственост), и трето, за да си помага с чистаческата заплата на малката пенсия. То май цялата тая заплата отиваше да полива успешните тежки изпити, които, както казах, моите съседи по едно време, бяха започнали да взимат на нонстоп. Бай Христо слизаше в малката ни губерния само ако някой от нас го извикаше специално за нещо и благодарение на неговото застъпничество почти не си спомням случай да е идвала за нещо милиция. Младите — обичаше да казва той — са затова млади, за да се веселят и да се обичат, имат цял живот пред себе си да бъдат тъжни, сериозни, стари и да се мразят. Умря от сърдечен удар малко преди да завърша и на погребението му освен мен бяха само трима възрастни мъже и две бабички от горните етажи. По това време моите колеги от съседните килии имаха наистина тежка сесия.

СРЕЩНАХ НЕДА в самото начало на учебната година. Започвах втори курс, а който е следвал медицина, знае, че за нашего брата това е ако не най-трудната, то поне решаващата година. Тогава вече окончателно се разбира дали ставаш за лекар и не случайно закъсалите и отпадналите в този курс са най-много, особено чужденците, които мислят, че като плащат на държавата по двеста долара на месец, могат да завършат в България каквото си искат. На някои просто нервната система не им издържаше-не само заради многото четене, но и поради факта, че не всеки е създаден да общува с полуразкапани от всички видове физически и душевни болести хора, да не говорим за труповете в моргата и за упражненията по анатомия. Ако студентът медик не свикне веднага с формалина, както любителят шофьор с миризмата на бензина, то той трябва овреме да си потърси друго поприще — да пропише рецензии за новоизлезли книги като моя съсед, статии по социално-етични проблеми като жена ми по-късно или да се захване с някакво инженерство, ако математиката му е вървяла в училище. Така или иначе, дали ще бъде лекар или инженер, цял живот ще бъде еднакво беден, а ако иска да забогатее, да се ориентира към факултета на бай Марко или на оня трънчанин, дето изкарва доцентската ми докторска заплата до обед. След като се оказах с медицината на „ти“, аз вече се бях хванал с нея решително гуша за гуша, твърдо убеден, че няма начин да не я принудя един ден да ми проговори на „вие“. Ето защо не само не пропусках лекция или упражнение, но и бях винаги последният, който напускаше вечер било читалнята на нашата академия, било Народната библиотека.

Прибирах се обикновено пеша през целия град, за да дойда малко на себе си и да си проветря мозъка, както приблизително се изразяваше някога един мичман в морската школа. „Проветрение на акъла!“ — така обявяваше той междучасията и ако спипаше някого да чете нещо през тия десет минути, го наказваше поне с два непоряда в кухнята или цяла седмица без отпуска, очевидно го тълкуваше като саботиране на подготовката. Изглежда, в неговото съзнание главата на човека приличаше — по отношение на знанията, които се натрупват там — на кош със слама, в който, за да сложиш още малко, трябва да отвееш част от натрупалия се боклук и прахоляк, тъй като капацитетът е строго определен. Сега обаче, когато за първи път започнах да тъпча моя кош така яко, не само си спомних за мичмана, но и реших, че е имал абсолютно право. Ако от време на време вятърът-не духне през пръчките на коша, за да отвее ненужното, то това, което си натрупал вътре, не може да се слегне както трябва и голяма част от полезния обем ще остане незает. Освен това, ако само тъпчеш безразборно, сламата, макар и да е по-слаба и по-мека от върбовите пръчки на коша, някой ден непременно ще ги изтърбуши и всичко ще иде на вятъра.

Докато си проветрявах акъла, аз не само минавах през целия град, но и вземах задочно участие във вечерния му живот, който по това време — около девет часа — бе в апогея си. На кръстовището „Прага“ например имаше малко хора, но това беше измамно спокойствие, защото само след един час кино „Иван Вазов“ пускаше зрителите от последната си прожекция. Тогава за десетина-петнайсет минути улиците се изпълваха с толкова народ, че заприличваха на най-централни столични булеварди, но гъмжилото постепенно се отливаше към близките квартали или към трамвайните, тролейбусните и рейсовите спирки, докато трудното кръстовище със забранен ляв завой, кошмар за всички начинаещи шофьори, не останеше отново във властта само на моторните превозни средства, прелитащи по-самонадеяно или по-плахо или пък чакащи с недоволно ръмжене пред червените в иначе толкова много свободни посоки циклопски очи на неумолимите светофари.

Следващото кино, по булевард „Патриарх Евтимий“ надолу, беше „Витоша“. Още не беше станало студийно, но в него и тогава често се прожектираха по-необичайни филми, съответно и публиката беше малко по-интелигентна. Оттам вече маршрутът ми имаше два варианта. Единият продължаваше надолу, все по същия булевард, покрай високия жълт дувар на старите казарми, които се намираха на мястото на днешния Дворец на културата. Всъщност казармите отдавна бяха вдигнати и повечето постройки зад високата ограда бяха разрушени, стърчаха само две високи стени с колони, на които бяха написани имената на загиналите чинове в Балканската война. Архивното кино „Дружба“ току-що беше създадено и благодарение на него паметникът на последния български търновски патриарх, под името „Попа“, бе станал първият център на очевидно имащата нужда и от неорганизирани форми на масови събирания софийска младеж, предимно в гимназиална възраст, възприела за себе си придобилото широко разпространение жаргонно определение „гъзарска“. Оттам широкият булевард „Толбухин“ ме отвеждаше, до дома по най-прекия път — покрай Зоологическата градина и Ректората. В по-хубаво време не слизах по тоя булевард, а свивах по трамвайната линия надясно и след двеста-триста метра хлътнах в парка, който, принадлежал до този час предимно на пенсионерите и на младите майки, сега бързо започваше да се изпълва с особения ритъм и сподавения шепот на припрения любовен живот, който почти едновременно закипяваше както в недрата на гористата му част, така и по пейките на алеите или направо върху тревата и шумата почти до самото’шосе, което тогава го обграждаше само от три страни — откъм Радиото, откъм реката и откъм Полиграфическия комбинат. Оргия — биха казали ония от стълбищната площадка, ако от десетки години не бяха престанали да ходя г в парка и ако по някакъв начин бяха видели какво се върши там, а то столицата просто даваше компенсацията си (която при това не й струваше нищо) на влюбените си жители за това, че не можеше да им осигури някъде поне една стая. Разказваха се доста случаи за залавяне от милиционерските патрули в неудобно положение на млади хора, които се оказват мъж и жена, но живеят в една стая с детето си и с болните родители на единия от тях. Всъщност аз обичах да минавам през парка в оня междинен половин час, малко преди да стане съвсем тъмно, когато той вече не принадлежеше на пенсионерите и на майките с количките, но и още не бе изпълнен от бързащата от всички посоки към него любовна армия. Тогава той принадлежеше единствено на мен или поне само на още няколко такива като мен, които минаваха през него занесено, стиснали между зъбите си някоя тревичка или листенце и тръскащи равномерно претъпканите си кошове, за да им се слегне съдържанието, та като си идат у дома, да има място, където да понатъпчат още малко. Най-неприятното беше само, че докато стигна до Орлов мост и езерото с ресторанта, вече биваше изминал половин час, а това съвпадаше с момента на най-масираното нахлуване на армията. Тя окупираше бойното поле поединично (което ще рече на отделни двойки) или групово, като повечето компании постепенно също се разпадаха — на съставящите ги двойки. В тоя момент се чувствувах страшно глупаво, дори и гузно, като че бях направил нещо нередно, излизайки от тоя езически храм на любовта сам, с проветрен претъпкан кош на раменете си вместо с хваната през кръста мадама. Избягвах да ги поглеждам в лицата, но знаех или по-точно убеждавах себе си, че всички те са глупаци, празни хора, които не са годни за нищо друго, освен да се мляскат, да се натискат и да се търкалят по пейките и по шумата. А аз, като се прибера сега, ще дочета „Същност на християнството“ от Фойербах и ще започна „Естетиката“ на Хегел. Яд ме беше само, че си хабя силите, за да мога утре да лекувам същите тия простаци, които по дълбокото ми убеждение контактуваха с истинския живот само от кръста надолу, но се утешавах с мисълта, че в края на краищата медицината е не само практика, но и наука, а целта на науката е винаги прогресът на човечеството, заради който си струваше почти денонощното тъпчене на коша и разминаването с тълпата на входа на парка при Орлов мост.

През целия парк — от малкото стадионче, през лятната къпалня „Република“ и покрай къщичката на Баба Яга — минавах само в първи курс, когато живеех в общежитието на Четвърти километър.

(Сиреч, лятната къпалня сега „Мария Луиза“, а къщичката на баба Яга май някой я запали. Бел. Виктор от http://bezmonitor.com.)

Но и тогава, както и по-късно, когато прекосявах само периферията му около стадион „Васил Левски“, го избягвах винаги щом забележех отдалече, че големите прожектори на стадиона са запалени, защото това означаваше, че има мач, а аз, макар и да бях спортист човек, хранех, както храня и досега, органическо отвращение към футболната запалянковщина. Смятах, че тая запалянковщина е вреден за личността и за обществото сурогат на една не само опасна, но и гибелна за отделната личност и за обществото като цяло бездуховност, че и тя е нелеп заместител на друга, много по-нужна за нормалното развитие на обществото духовна и физическа енергия. На трибуните тези хора се ентусиазираха или се озверяваха така, сякаш от начина, по който този или онзи ще ритне топката, зависи съдбата на света или поне на децата им, което в края на краищата е едно и също. Всъщност убеден съм и че съдбата на света и на децата им ни най-малко не ги е интересувала. Изтичаше само второто десетилетие от войната и обществото се задъхваше от проблеми — земята бе кооперирана, но по-селата почти не останаха хора да я обработват (да не говорим, че върху някои от най-плодородните й кътчета бяха построени заводи, голяма част от които си останаха до края губещи), на пазара липсваха стоки от първа необходимост, както ги наричат журналистите, притокът на човешки маси към големите градове задълбочаваше и без това острата жилищна криза, бюрократизмът и бездушието се превръщаха все по-успешно в стил на времето, а шейсет хиляди души на стадиона бяха готови да се хванат гуша за гуша заради едно правилно или неправилно свирване на съдията. Часове наред след това градът не можеше да се успокои от ревящите тълпи, които с размахани спортни байраци и със запалени факли и вестници бяха готови да линчуват всеки, който се осмели да им каже нещо против тяхната футболна светиня;;. Никой не можеше да ме разубеди, че духовната смърт на един човек започва, когато той престане да бъде личност, а на един народ — когато започне да не се интересува от политика, което ще рече — от собственото си настояще и бъдеще. Добре поне, че нямаше стадиони, които да побират цели народи, но и да имаше, бях сигурен, че по-голямата (и-по-добрата) част на народите винаги ще остава отвън.. „Хляб и зрелища“ е бил девиз не на целия римски народ, а само на най-лумпенизираната и най-аполитичната част от него, и през изминалите оттогава две хилядолетия-историята не познава нито едно изключение в това отношение..

Та когато имаше мач или когато исках да подишам липовия аромат по „Коларовска“, свивах от кино „Витоша“ надолу по булеварда със същото име, после надясно към липите, които ме отвеждаха на площад „Славейков“, и ако в кино „Култура“ нямаше нищо интересно с доглеждане, минавах покрай Народния театър, чийто репертоар вече знаех почти наизуст, особено пиесите, в които играеха Владимир Трендафилов или Апостол Карамитев, оттам през градинката пред Военния клуб и право към Ректората и Докторската градина. Понякога се отбивах в Руската църква или в „Александър Невски“, особено когато се случеше литургия с хор. Никога не съм бил вярващ, но винаги запалвах по две свещици, след което с някак особено пречистена душа и с двойно по-голямо усърдие се залавях за диалектическата критика, която любимият ми Фойербах правеше на християнството. С годините поради липса на време влизанията ми в църквите ставаха все по-редки, но за сметка на това се увеличаваше броят на свещите, които палех. Третата вече беше за бай Христо, а четвъртата — за Неда.

С НЕДА СЕ ЗАПОЗНАХ почти на Нова година, на самия трийсет и първи привечер, малко след като дежурната в нашата читалня с основателен гняв и със сетни сили едвам изчака края на намаленото предпразнично работно време, за да затвори след мен и още двама-трима като мен, които като последни идиоти се бяха забили в дебелите книги, когато всички нормални хора, несъмнено включително и нейното семейство, вече се готвеха да седнат пред трапезите или телевизорите. Валеше хубав сняг и засипваше претъпкания кош върху раменете ми, който вероятно поради това не можеше да се проветри както трябва, и аз гледах на празничната суетня наоколо като човек, който няма нищо общо с нея. Слизах по „Патриарха“, исках да мина през парка, защото страшно ми харесваше, когато е отрупан със сняг, и тъкмо си мислех, че всъщност няма нищо по-хубаво от това да посрещнеш Новата година там, на някоя пейка, да си гръмнеш сам едно шампанско, да го изпиеш на един дъх и после да се въргаля ш в снега, докато цялата слама до шушка се разпилее от коша. Да, тъкмо си мислех всичко това и започнах да се питам къде в тоя час би могло да се намери бутилка, едно от двете момичета, които вървяха пред мен и мъкнеха две огромни, претъпкани с провизии чанти, се подхлъзна и се просна върху снежния тротоар. Затичах се да я вдигна, но докато стигна до нея, тя рипна сама и отцепи по адрес на хлъзгавицата такава яка псувня, че в един миг ми се прииска да се направя, че нито съм тръгнал към нея, нито даже съм я забелязал. Това очевидно беше някакъв внезапен, неосъзнат, но деликатен порив да й спестя неудобството. И сигурно щях да я отмина, ако самата тя не беше спряла тоя мой порив с едно твърде далеч от всякаква деликатност:

— Хей, младеж! Я помогни на тия две чанти да станат и да се отнесат по местоназначение!

— Остави човека, нали обещаха, че ще ни посрещнат!-каза другото момиче, но Неда я прекъсна посъщия безапелационен начин:

— Никой няма да дойде, те сега блъскат карти! — След което отсече: — Хайде, младеж! Как се казваш?

— Стефан! — отвърнах троснато. Какво си мислеше тая пикла! Всъщност вече бях вдигнал голямата чанта, а другото момиче подпря своята чанта на краката ми и започна да събира разпилените пакети и портокали.

Хванах по една дръжка от всяка чанта, а те останалите две външни и тръгнахме.

— Неда и Диана! — каза тя, палейки си цигара с една ръка. — А ти къде с тая чантичка?

— Прибирам се.

— Като те гледам така, не си се разбързал много, мамчето сигурно вече е ошетало вкъщи.

— Живея сам — казах кратко, бях си намерил от доста време тоя отговор, който ми вършеше добра работа при подобни разговори, защото ликвидираше необходимостта от задаване на въпроса, имам ли семейство или не. Толкова народ живее в София на квартира.

— А-ха. Май следваш нещо?

— Медицина.

— О, докторе! — възкликна тя, след което се обърна към Диана: — Ето кой ще ни дава бележки и рецепти, а след някоя и друга година ще ни прави абортите.

— Абортите са забранени — изтърсих по възможно най-глупавия и най-сериозния начин първото, което ми дойде на устата, но за мое щастие те взеха това за умела шега и се разсмяха искрено, след което, за да затвърдя доброто им впечатление от мен, ги погледнах по-особено и добавих с нещо като тон на изпечен мошеник: — Но не са отменени. Ако си плащате добре...

— Ти си бил готин бе! — каза Неда и ми подаде да си дръпна от цигарата й. — Отначало ми изглеждаше по-смотан. Що не дойдеш с нас?

— Ама... — опита се да каже нещо Диана, но тя я пресече:

— Нали оная девойка каза, че може да не дойде! Плаща си нейната част и идва!

— Не, аз имах предвид, че той сигурно си има някъде уговорено — обясни Диана, но Неда пак я прекъсна:

— Ако има нещо уговорено, нямаше да се мъкне така като народна песен! Аз го заковах още като го подминахме, но си помислих друго. Хайде, младеж!

Моите съкилийници бяха подготвили нещо, даже бях дал и малко пари, но нямах особено желание да посрещам с тях Новата година, бяха ми омръзнали глупостите им. на тях също им беше все едно дали ще съм с тях или не, а бутилка шампанско за номера в парка едва ли щеше да се намери... Обаче и предложението на момичетата беше дошло доста изневиделица, не ги знаех къде искаха да ме вкарат, из София се говореха и случваха какви ли не неща. Във всеки случай не предизвикателното държане на Неда ме бе стреснало. Бях ги виждал вече доста такива и знаех, че това е модерна поза на много софийски разглезени момиченца, принадлежащи най-често на семейства с по-издигнато положение. Точно тия, дето най не ги обичах, защото бяха мързеливи, глупави, получаваха всичко наготово и всички трябваше да им бъдат задължени. От една страна, ме гонеше любопитство да видя как живеят софийските хайлайфни дамички, а от друга, ме задържаше страхът, че сигурно ще ме унизят с нещо, защото в техния свят щях да се чувствувам като мечка във вестибюл с кристални сервизи и китайски вази.

Докато мислех всичко това, влязохме в някакъв вход, момичетата ми тикнаха в ръцете и другите дръжки на чантите, защото по тясното стълбище нямаше място за трима, и след малко се озовахме пред една таванска врата, иззад която някакъв магнетофон вече беше доста силно-издут. Докато влизахме, си казах, че в края на краищата, ако не ми хареса, винаги мога да си тръгна, а ако някой ми се изрепчи повече, може и да му се случи нещо. От смущение и от много колебание по пътя не ми беше останало-време да попитам момичетата с какво се занимават и каква е компанията, в която ме водят, всъщност беше и неудобно да им задавам такива въпроси, но нищо — що е време, напред беше, всичко щеше да стане ясно. Важното беше да не губя самообладание и да се държа на ниво, мъчех се да си повтарям, че тия вътре, каквито и да са, не са с нищо повече от мен — нито са били боксьори, нито имат моите мускули и здрави юмруци, нито за една година са изчели по медицина и философия толкова книги, колкото-аз, така че само ако... Всъщност установявах, че всяко мое разсъждение завършваше набързо някъде по средата със заканата, че само... Ако някой психоаналитик бе-погледнал тогава в подсъзнанието ми, сигурно щеше да направи заключението, че вече не съм изпитвал нищо друго, освен непреодолимо, натрапчиво желание някой непременно да ми се изрепчи, за да го смотам с два тупаника, и освободен от натрапчивия си комплекс, да си замина — я към парка, я към съкилийниците...

Таванът не беше висок, но беше просторен — моето мазе щеше да се нанесе в него поне четири-пет пъти. Вътрешността му напомняше на стара селска къща. Гредите и подпорите на покрива бяха целите нашарени с дърворезби и боядисани с някакъв черен лак, който им придаваше старинен вид, а по стените бяха накачени или подпрени други, най-различни по големина и форма дърворезбовани пана и детайли от по-големи композиции, едни завършени, а други все още в процес на работа. Имаше и парчета от стари църковни иконостаси, съвсем нови икони имитации и една недовършена ракла със сводест капак. Навсякъде се виждаха най-различни сечива, четки, бои и лакове. Никога не бях виждал толкова необичайни по формата си длета и ножове, а половината от чуковете бяха дървени. В една голяма ниша, отделена от общото помещение със завеска от грубо зебло, зад която имаше и плътно затваряща се врата (очевидно за да не хвърчат навсякъде стърготини) имаше три малки дърводелски машини — струг, абрихт и още някаква, чието предназначение не ми беше ясно.

Всъщност успях да разгледам всичко това не веднага, а едно по едно, докато с Неда и Диана изваждахме нещата от чантите. Върху широкото ниско легло в единия ъгъл (и то ми се стори четири-пет пъти по-голямо от моята нещастна кушетка) седяха трима брадати типове и една мадама, които наистина блъскаха карти и не обърнаха почти никакво внимание на нашето влизане. На мен всичко ми се беше стегнало отвътре, защото очаквах, че моето въвеждане в компанията ще стане по обичайния начин: запознайте се, това е еди-кой си, а това еди-кой си, приятно ми е, имена, които при запознаването никога не се чуват и запомнят, но в процеса на общуването се научават, и т. н. Притеснявах се как Неда ще обясни моето включване, но в края на краищата това си беше неин проблем. Щом като ме беше поканила, и то така настойчиво, значи това не я поставяше в трудно положение. Вече знаех от опит, че ако сред тях имаше някой от тия келеши, които смятат, че единствено достоен за тях начин за общуване с останалите и особено с такива като мен е непрекъснато да ги иронизират от позицията на някакъв лудешки аристократизъм, то този някой нямаше да пропусне случая да си почеше лигавия език още при първия контакт. Предварително бях решил да не му се впрягам още от самото начало, за да му дам възможност да ме ядоса по-добре, но така или иначе гърлото ми беше пресъхнало. Всичко протече обаче по съвсем различен начин от тоя, който си бях представял. Единият от брадатите (нарекох го в себе си Черната брада) само каза нещо като:

— Хайде бе, девойки! — и продължи да играе, а Неда подхвърли небрежно, докато промъквахме покрай тях чантите:

— Добре че беше братовчед ми, нали ти казах, че го чакам за Нова година. Скапахме се с тия торби...

— Значи аз съм вашата леля... — промърмори индиферентно седящият срещу него, когото кръстих Рижата брада, без въобще да вдигне поглед от картата, която се готвеше да хвърли.

Мадамата ме погледна разсеяно, а Голямата брада, ;който беше с гръб, хич не се и обърна. Кръстих го така, защото за разлика от другите двама, чиито бради бяха различни по цвят, но почти еднакво подрязани и оформени, неговата глава представляваше огромно валмо от брада и коса, в което беше невъзможно да откриеш къде свършва едното и откъде започва другото. Ето това се казва кош с плява, рекох си, и стегнатото ми сърце изведнъж се поотпусна, добре че не се изсмях с глас. Пусни го само на една веялка и ела гледай какво става — ще хвърчи прахоляк и перушина до второ пришествие. После, когато го видях в лице, разбрах, че особена разлика от това, което изглеждаше и в гръб, няма, само дето във валмото имаше три дупки — за очите и за носа. Даже устата му не се виждаше и тогава за първи път установих, че хората с такива бради ядат като мечки — винаги с максимално раззината уста, за да не си измърлят козината. И тримата си останаха за мен с прозвищата на брадите, които им бях дал, защото до края на нощта никой не нарече никого с някакво име. Обръщаха се помежду си с „девойко“ и „младежо“, така както и Неда ме бе нарекла още на улицата.

Докато приготвяхме, успях да разбера от нея само, че са художници реставратори, обикалят манастирите и църквите из България, а през свободното си време правят дърворезби, които продават — кога чрез фонда на Съюза на художниците, кога частно.

— Значи взимат луди пари — констатирах тихо, като човек, горе-долу запознат с икономическите механизми на частпрома, особено незаконния, а Диана махна с ножа и като се наведе над салама, който режеше, каза още по-тихо:

— Ти ела да видиш какво става, когато напипат някой тузар, който иска вилата или апартаментът му да прилича на копривщенска къща... За един месец изкарват шестица от тотото. Ако не и повече.

Шестица от тотото — това винаги е означавало двайсет хиляди лева и Диана сигурно го каза така, фигуративно, но за всеки случай, понеже по строежите се разпространяваха подобни легенди (къде бях аз и моите въшливи петнайсет лева за цял ден мъкнене на бетон!), реших да проверя:

— Е, чак шестица...

— Казах — ако не и повече! — каза Диана с убедителния тон на знаещ. — Добре че не им се случва всеки ден, иначе от художници и скулптори държавната хазна ще остане без парични знаци.

— Говориш глупости! — сряза я Неда. — Продават си таланта на дребно, за жалки стотинки. А в същото време загиват съкровища на възрожденското изкуство.

— Ще загиват — отвърна Диана ехидно. — За сто лева кой ще тръгне по чукарите да си вади очите..

— Все пак те си ги вадят, нали? — Неда беше почти озлобена, а Диана си имаше винаги готов отговор:

— Вадят ги. Между другото.

— Ще видим! — мрачно изрече Неда някаква закана, чийто смисъл ми стана ясен много по-късно, сега само ми направи поразително впечатление фактът, че от нахаканата грубиянка, за каквато се представи на улицата, сега не бе останала и следа. Тя се караше с Диана като човек, който отговаря поне за половината църкви, манастири и възрожденски къщи из България. Изведнъж се сетих, че въобще не я бях запитал с какво се занимава.

— Ти какво работиш?-я попитах, улеснен от обстоятелството, че точно в този момент Диана бе отишла да обърне ролката на магнетофона.

— Следвам.

— Какво?

— История. По-точно — археология.

— Къде ги изкопа тия? — посочих с глава към Брадите.

— Те ме изкопаха. Това лято, на разкопките в Калиакра. Срути се един пласт и добре че се случиха наблизо. Реставрираха двореца в Балчик и бяха дошли да забършат нещо от нашата бригада. По време на срутването на обекта бяхме само три момичета. Бяха ме отписали... Ти не я слушай Диана, не са чак такива печалбари, обаче наистина им плащат малко, затова от време на време поизчукват нещо странично.. Как иначе? Но ти не се притеснявай, готини момчета са.

— Виждат ми се темерути — признах си чистосърдечно, в нейно лице изведнъж видях съюзник и изпитах нужда да поразтоваря малко от напрежението, което все още ме държеше стегнат.

— Чешити са, но не са лоши, не им забелязвай. Въобще прави се, че нищо не ти прави впечатление, не питай за нищо, говори, колкото е възможно по-малко и всичко ще бъде наред. Не обичат някой да знае и да дърдори повече от тях. И въобще запомни: последният смотаняк да си, ако мълчиш — печелиш, а ако говориш-много или, не дай си боже, питаш, само се кофтиш. Език мой, враг мой. Сега всичко ти е ясно, нарежи тая шунка, ако си гладен, хапвай , от което искаш, тук всеки прави каквото си иска — Само няма да спиш с Диана.

В този момент Диана, която вече бе пуснала ролката от другата страна, се върна на масата и това задържа на устата ми едно почти нелепо „защо“. Нелепо, понеже беше спонтанен израз на изненадата ми, че Неда въобще намесва подобен въпрос, който и през ум не ми беше минавал, а щеше да се изтълкува сигурно като: защо пък да не спя с нея? Явно беше, че между двете съществуваше някакъв явен или скрит антагонизъм, и докато отначало симпатиите ми бяха повече на страната на Диана, която ми се виждаше по-скромна и по-тиха (бруталността и шумността винаги са ме отблъсквали), след един час, прекаран около масата с продуктите, и особено след последния разговор почувствувах не само някаква спонтанна, топла привързаност към Неда, но и имах усещането, че се познаваме с нея от хиляда години, че можем да си кажем всичко — като със стар приятел от казармата или от сиропиталището, с когото можеш да говориш за каквото си искаш, даже и за мадами. Ето тя сама отвори дума за Диана, и то точно по тоя начин, по който си говорят мъжете:

слушай, внимавай с тая, защото еди-какво си и еди-що си... Може би се самонавивах, може би тя просто ме предупреждаваше, като ме гледаше такъв смотаняк, да не направя някоя грешка и да налетя на мадамата на един от тримата Бради, защото и за най-глупавия човек трябваше да бъде ясно, че личният състав на компанията си е разпределен по някакъв начин и всяка интервенция би била посрещната с не особено голямо въодушевление... Защо тогава все пак тя ме покани да дойда с тях — този въпрос ме измъчваше непрекъснато и отчасти неговия отговор съзирах във връзка с оная „девойка“, която не била сигурна дали ще дойде, както Неда каза още на улицата. Неда ме довежда, следователно най-вероятно е именно тя да е свободният човек, но пък може би и не съвсем свободен, щом като все пак трябваше да ми състави алиби на братовчед, който бил обещал да дойде за Нова година. Дали тя не е всъщност един неангажиран плътно, но все пак резервен вариант, попълване на временно празно щатно място? Дали тя и Диана не бяха за останалите момиченцата за всичко, бедните студентки, които отговаряха за тавана, трапезата и редовния полов живот на част от Брадите, чието пък задължение се свеждаше са м о до това — да осигурят парите за хубавото прекарване?... Отхвърлих с радост последната мисъл, защото веднага се сетих, че оная, за която не са сигурни дали ще дойде, си е платила частта от общата сума, и може би това се отнася за всички... Тогава основният пакет от подозренията ми отпадаше. И най-важното — Неда ме покани настойчиво, следователно тя не е (или поне не е съвсем плътно) ангажирана и може би ми каза това за Диана не толкова да ме предпази от гаф, колкото от ревност? Щом си помислих това, половината от подозренията ми се разсеяха и самочувствието ми се възвърна. Това ли били софийските дамички? Аз се боях да вляза в обществото им, а те още влязъл-невлязъл ще се избият за мен. Случайно ли Диана все гледа да ме заговори за нещо и ту си протяга шията да й сложа в устата запалена цигара, уж ръцете й били блажни от салама и майонезата, ту пък иска да й вържа кърпа на главата, още малко и ще ме помоли да й сваля гащичките да иде да се изпишка. А и оная от карето — уж разсеяна и аристократично дезинтересирана от нашата плебейска работа, а вече не знам за кой път, все уж случайно, си кръстосвахме погледите... Всичко ми беше ясно, както бе казала и Неда, която без съмнение беше най-умната тук. Оная, дето въобще не говореше, а само се правеше на голяма картоиграчка, сигурно го правеше чисто и просто за да не се кофти, пак според много точното определение на Неда. Ако искам, мога да я скапя, повтарях си-и нея, и всички тук, може би само с изключение на Неда — с Фойербах, Хегел, Шопенхауер и Ницше, по латински и по куп въпроси на медицината, по репертоара на театрите от два сезона насам, по концертите и изложбите.. Впрочем сетих се, че за изложбите не беше много сигурно, защото те са художници, но за всичко останало в столичния културен живот през последно време имаха много здраве да успеят да ме поставят натясно. Само на естрадни концерти не обичах да ходя и освен Емил Димитров и Лили Иванова кажи-речи други имена от тоя бранш не знаех. Ами ако ги пипна с романите? Това, което изчетох през тригодишната си канапска служба, те всички заедно няма да изчетат през целия си живот! Още повече че по принцип, доколкото имах представа, това артисти, художници, музиканти много-много не си падаха по четенето. Точно тогава получи своята истинска гражданственост не само понятието, но и социалното явление халтура, което подобно на футболната запалянковщина бе призвано, изглежда, да бъде заместител в масов мащаб на също така някаква много необходима, но липсваща духовност, само че в областта на изкуството. Помня, че отначало много се чудих от какво произлиза всъщност тая дума, която по външната си дреха наподобява толкова много думата култура. Халтура-култура, да, наистина я наподобяваше, значи халтура е просто наподобяване на култура. После пък се сетих за думата халтав и реших, че чисто и просто халтура означава халтава култура, и спрях да се интересувам по-нататък за етимологията на думата, по-важното и по-страшното беше, че ми бяха ясни етимологията и генеалогията на самото явление. Та значи и за литература не можеха да се мерят с мен тия синковци, дето ми се правеха от голямото ниско легло на много гениални, от време на време идваха поединично, та си взимаха нещо изпод ръцете ни, обаче без да обелят дума, като че ние бяхме някакви безсловесни плебеи, които не разбират техния полубожествен език на патриции, или пък сякаш от развръзката на нещастния им бридж зависеше животът поне на една трета от човечеството, което в ония щастливи времена възлизаше едва на три милиарда. Ако Неда не беше ме предупредила, знаех какво да им кажа, но нали бях обещал, трябваше да мълча и да правя руска салата. От яд обаче най-хубавите парчета на шунката тъпчех поравно в моята, в Недината и в Дианината уста, а в купата-нарязвах предимно сланините и кожляците. Те нали са по духовната храна.

Все пак някъде към единайсет и половина играта им свърши, ние също вече бяхме приготвили всичко и те си пренесоха чашите от широкото легло при нас, на голямата дъбова маса, която сякаш бе домъкната направо от някоя френска страноприемница от седемнайсти век. Имаха фантазия и златни ръце, Брадите, не можеше да им се отрече, а след малко се оказа и че не са чак такива темерути, за каквито ги мислех, докато играеха карти. Непрекъснато се смееха за нещо, най-много се подиграваха на глупостите по телевизията, а Голямата брада имитираше и пародираше по удивителен начин не само артистите и естрадните певици, но и инструменталните солови изпълнения независимо дали са на народни или други инструменти. По едно време вече никой не гледаше телевизора, а само огромното валмо, от което се излъчваха като от някакъв нейзтощим генератор всички възможни шумове и звуци на дивата природа и на цивилизацията, като се започне от пеене на славей и рев на ягуар и се свърши със свистене на автомобилни спирачки и свирене на орган. Тоя човек можеше да изкарва едновременно през устата и двете си ноздри три различни по височина и тембър, при това хармонични звука.

„Каква ли халтура би могъл да бичи, помислих си, ако тръгне по естрадите, а той се забил да чопли с длетото по хорската или по възрожденската дървения. Голямата брада не беше просто имитатор, той слагаше в джоба си половината от известните артисти, при това не се напъваше като тях, а го правеше някак ей така, между другото, за собствен кеф и за удоволствие на приятелите си, чиито ченета (въпреки, че сигурно го бяха слушали безброй пъти) също щяха да се откачат от смях, ако след малко не бе дошла и самата Нова година.“

Гръмнахме шампанското, целунахме момичетата и Голямата брада обяви облог: който познае от коя страна на главата е носът му и успее да го хване от раз с два пръста през косата и брадата, печели десет лева и две желания. А който не успее, дава пет лева и му изпълнява само едно желание. Диана и другата веднага го предупредиха, че ще го съблекат гол и ще го накарат да им изтанцува и изпее „Туист агеин“ , но той също така веднага ги успокои, че през студентските си години, когато е закъсвал за стотинки за мензата, е позирал на упражненията по етюд и за четири лева, от мършавото му, дългокосо и дългобрадато тяло се получавал направо библейски сюжет: живи мощи очакват Свети дух да ги нахрани. След което се покри с някакво голямо зебло, за да не се вижда положението на тялото му (за всеки нов кандидат то се променяше) и така омота валмото около главата си, че и сам господ бог, който го беше дарил така щедро с растителни излишества, не би могъл да открие нещо в джунглата върху раменете му. За нула време събра петарките на всички, преброи ги внимателно, да не липсва някоя, сгъна ги, тръкна ги в бузата на Неда, защото му беше най-близо, и съвсем акуратно ги закопча в джобчето на дънковата си риза. Очаквах, че всичко това ще се окаже част от някакъв по-артистичен номер, в краен случай да изпрати някого от загубилите баса за още шампанско, защото щеше да бъде нелепо той, който можеше да изкарва на сцената стотачки на ден, да печели дребни суми по такъв карагьозчийски начин, и то от приятелите си. Но той наистина ги прибра и небрежно нареди на мадамите да се съблекат до кръста. Диана и другата го направиха веднага и така естествено, сякаш се събличаха на плажа, а Неда си свали пуловера, и блузката с безразличието на уморен човек, който се готви да си ляга след тежък ден. Диана пусна туистовете, Голямата брада рипна и се включи щастлив в общата група, а като си отвори устата, певците, които си деряха гърлото с „ТуисТ агейн“, изведнъж от един станаха двама, нещо като стерео. Кажи после, че хората на изкуството са нормални хора...

Само аз и Неда не танцувахме. Аз — защото така и не бях успял да науча движенията на тоя танц (то на кой ли пък ги бях научил), освен това внезапното събличане ме бе поставило в нещо като шок, а Неда изведнъж изключи от ситуацията. Взех си чашата и се смотах до нея в един ъгъл на голямото ниско легло. Беше ми неудобно да я погледна, никога досега не бях седял до полуголо момиче.

— Ако искаш, облечи се — казах все така с поглед, забит в одеялото. — Никой няма да забележи.

Тя не отвърна нищо, беше прегърнала коленете си, с отпусната върху тях глава. Туистите се редяха един след друг, на нас наистина никой от танцуващите не ни обръщаше внимание, струваше ми се даже, че и самите те не се забелязваха помежду си, всеки викаше заедно с музиката и си танцуваше сам за себе си. Само сме за милиционерска проверка, си казах по едно време с ужас, тоя път, без да искам, наистина се напъхах в оргия, за такова нещо не ми мърда изключване от академията. Като видях обаче, че голите гърди на ония две мадами правеха някакво впечатление само на мен, защото всички вече бяха така пияни, че и Бриджитката да им съблечеш, пак нямаше да реагират, започнах да се успокоявам, че всъщност това не е никаква оргия, а просто една шега на Голямата брада под формата на наказание за заплахите, които те бяха отправили към него, и нищо повече. Светът отдавна се е съблякъл по нудистките плажове, голяма работа, че на Нова година две-три момичета си свалили блузките. Топло им било, свалили ги. Ако не ми беше неудобно от Неда, и аз щях да си махна ризата, вече беше залепнала на гърба ми от пот. Каква ти оргия!...

Опитах се да обясня всичко това на Неда, защото бях започнал да мисля, че се беше стегнала поради голотата си, но тя почти злобно ми изсъска, че преди няколко часа ми била казала нещо във връзка с отварянето на устата, и окончателно млъкнах. Примъкнах едно шише с вино, от което наливах на нея и на себе си, и пушехме цигара от цигара, по едно време ми прилоша страшно, никога не бях пушил толкова много цигари за такова кратко време. Отидох в тоалетната, но не успях да повърна, още не бях научил номера с бъркането в гърлото. По-късно ми се налагаше да го правя често, защото Неда пиеше много и ме караше да пия наравно с нея. Повърнеш ли както трябва, не само ти олеква, но и изтрезняваш, можеш да се включиш отново в гонката.

Както седяхме в ъгъла, тя изведнъж вдигна глава и каза кратко и безапелационно:

— Хайде.

Уплаших се от очите й — бяха страшно зачервени, но не от плач. Подадох й блузката и пуловера, измъкнах палтата от закачалката и излязохме, без да ни усети никой.

НЕДА ПРИЕ МОЯ ДОМ така естествено, както ме бе заговорила на улицата, както ме бе вкарала на тавана при Брадите, както се бе съблякла, за да изпълни условието на баса, и както си бе тръгнала, без да се съобразява с никого. За втори път през тази нощ — след притеснението как ще бъда посрещнат от нейната компания и след шока от събличането — сърцето ми се бе свило на топка, защото не знаех как ще реагира, като види дупката, каквото представляваше моето мазе, особено в сравнение с артистичния таван на художниците. А тя просто се друсна върху продънената ми кушетка така свойски, сякаш там бе преминал поне половината й живот, и каза кратко;

— Студено ми е.

Всъщност това бяха първите думи, които тя произнесе след онова „Хайде“, с което се разкарахме от Брадите. През целия път мълча. Хвана ме подръка така естествено, както правеше и всичко останало, вдишваше дълбоко свежия въздух и от време на време кашляше продрано като стар тютюнджия. А аз не обръщах внимание нито на студа, който проникваше изпод коженото ми яке и през тънките подметки на трандафорите ми, нито на гъстия сняг, който ни засипваше и ни превръщаше в ходещи снежни човеци. Изпитвах непознато чувство на тежест, сила и превъзходство, всъщност с почти десетгодишно закъснение преживявах това, което се случва на всеки осмокласник, когато за първи път мине с момиче по главната улица. Струваше ми се, че очите на всички хора са отправени само към мен и че веселяците, които вече бяха тръгнали да обикалят от едно гости на друго, си мислят завистливо къде ли съм намерил такова хубаво момиче, от какви ли места идвам с него и на какви ли пък отивам... Гонен от глупавите комплекси на свенливата си девственост, аз изпитвах неудобство заради събличането на Неда на тавана (чувствувах се едва ли не виновник) и някакъв великодушен порив да я убедя, че нищо страшно не се е случило, че няма Да си помисля нищо лошо за нея, ме караше непрекъснато да говоря, да говоря... Аз, който до тази нощ не знаех какво трябва да се приказва, когато си с момиче насаме, и който за цялата първа учебна година в академията не бях Разменил с колежките си повече от десет думи!. Не можех Да позная сам себе си, струваше ми се, че се наблюдавам отстрани, както се гледа чужд човек. Понякога даже за миг изпитвах усещането, че това не съм аз, -а е някои друг, един от ония, с които се разминавах вечер на входа на парка при Орлов мост, и тогава почти панически се мъчех да прогоня това чувство и да се самоидентифицирам. Бях готов да убия всеки, който би се опитал с някаква магия да постави, макар и само за секунда, друг човек на моето място до Неда.

Без дори да забележа, че тя въобще не ми отговаря, аз я засипвах с непрекъснат порой от думи и тогава всъщност й разказах всичко за досегашния си живот — за сиропиталището, за тригодишната моряшка служба без море и без отпуски, за пристигането ми в София като хванат от гората, за дюшека с мишотините в парното на общежитието, за моргата на академията, за бай Христо, за моето мазе, за латинския, за Фойербах и за бригадата на бай Марко. Вместо да заемам геройски пози, както вероятно правят в подобни ситуации всички момчета, аз напротив — с някакво мазохистично удоволствие разкривах пред нея живота си повече откъм лошите, дори откъм унизителните му страни. Сякаш някакъв друг човек, мой враг, се бе вселил в мен и настървено работеше в моя вреда, изричайки всичко онова, за което понякога си бях мислил, че никога не трябва да бъде узнато от момичето, с което ще ми бъде писано евентуално някога да влизам и излизам от парка. Тогава за първи път установих, че единственото сигурно нещо във взаимоотношенията с жените е гаранцията, че те ще се развият по начин повече или по-малко различен от онзи, който ти си си представял предварително. В бъдещия ми живот това щеше да ме предпазва от много грешки и излишни психически сътресения.

Неда вървеше до мен и слушаше по особен начин, който едновременно ми даваше да разбера, че тя не проявява активен интерес към миналото и настоящето ми, но че слуша онова, което й се говори, без обаче да се смята задължена да изразява своето отношение към него. Сигурно и това, освен естественото желание да споделиш интимни неща с близък човек, както и глупавият ми спонтанен порив да я облекча от някакво въображаемо чувство за вина заради тавана, бе отприщило така неразумно моята словоохотливост. Казвам „неразумно“, защото след това много пъти в желанието си да ме уязви ми правеше по един или друг повод психологически характеристики, построени върху някой от фактите от моя живот, които научи тогава. Сега тя мълчеше, без да ме поглежда, и премръзналата й ръка се гушеше в мазолестата ми длан в плиткия джоб на Якето ми. Единствената инициатива, която от време на време проявяваше, бе да се премести от едната или от другата ми страна, за да топли ту лявата, ту дясната си ръка, и аз, докато говорех, се зарекох вътрешно, че щом отворят магазините след празниците, ще й купя топли кожени ръкавици и ботушки с модерни дебели подметки, през които студът никога да не достигне до нея. Тя беше с някакви черни спортни мокасини, чиито подметки бяха по-тънки от изкуствения гьон на моите трандафори и фактически не представляваха никаква преграда за всепроникващата снежна вода. Сега си мисля, че тя участвуваше в моя монолог мълчаливо не само поради особения си характер, а и защото чисто и просто е била прекапала от студ.

Тогава обаче, сгорещен от високата температура на възбудата, която ме бе обхванала, аз допусках мисълта за това, че й е студено, само до периферията на съзнанието си и я осъзнах истински чак когато тя я изрече гласно в мазето. Включих трите реотана на електрическата печка, която превръщаше килията ми за пет минути в баня, и я поставих срещу нея. Събух обувките и чорапите й, които бяха подгизнали от ледената вода, и й обух сухи вълнени чорапи. Дадох й едни мои стари дънки, нейните бяха мокри от колената надолу. Неда беше като врабче и панталоните й бяха дълги и широки, но вместо със запретнатите крачоли и с големия набор на колана да бъде смешна, тя изглеждаше още по-хубава, сигурно защото всичко това заедно с дебелата ми зимна фланела, която я скри като минижуп, засилваше у мен чувството на интимна близост с нея. Тя се пъхна все така свойски под завивките и като запали цигара, каза:

— Време е да посрещнем Новата година. Имаш ли пиене и музика?

В съседното мазе, покрай което минахме, без да ни усетят, моите съкилийници празнуваха шумно и Битълсите пееха колкото за тях, толкова и за нас, но Неда явно споделяше моето желание да отпразнуваме Новата година само двамата. — без чуждо пиене и без чужда музика. Имах една кой знае кога купена бутилка водка, която въобще не бях отварял, тъй като не можех да свикна с това питие, миришеше ми на чист спирт. Ето, казах си, че понякога може да те спаси и това, което най-малко обичаш, стига да ти предложи помощта си в подходящ момент. По-късно ми се е случвало да го установявам и по отношение на хората. Както казва една източна мъдрост, човек винаги има по-малко приятели, отколкото мисли, и повече врагове, отколкото предполага, но никога не трябва да губи надежда. Сега ми идеше просто да разцелувам долнопробната полска зубровка, която Неда посрещна с възторжено цвилене. Изброих й плочите, които — имам, и тя предпочете Паганини. Пуснах грамофона, напъхах се по нейна заповед под завивките при нея и започнахме да празнуваме.

— Наздраве, младеж! — каза тя сериозно, гледайки ме през чашата си отдолу нагоре, защото в тясната ми кушетка беше малко трудно да се поберем един до друг. — За нашата среща, за Новата година и за твоята девственост, която след малко ще бъде безславно отнета.

— Откъде знаеш пък, че съм... — направих опит да се изрепча аз, запъвайки се на думата девствен, защото ми се стори някак обидна, когато се отнася за мъж.

— Всичко знам аз! — заяви тя все така безапелационно. — На тебе от много четене не ти е останало време да поумнееш.

— Зависи кой какво разбира под поумняване! — заинатих се. — Аз досега колко мадами...

— Мога да си представя — отвърна тя с убийствена сериозност и ликвидира по-нататъшния ми ищах да се перча, а откъм мазето на младия литератор, където ония се бяха събрали, музиката и глъчката изведнъж гръмнаха толкова силно, че стана ясно — бяха отворили вратата си, сигурно в някоя пауза на Битълсите бяха чули моя Паганини.

След секунда по вратата ми заблъскаха много юмруци и познати и непознати гласове викаха един през друг:

— Гений!

— Доктор Охболи!

— Доктор Дулитъл! — Нещастник!

— Говедо! — — Професоре!

— Пирогов!

— Член-кореспондент!

— Академик!

— Селянин!

Несъмнено моите съседи бяха решили, че съм сметнал за по-достойно да прекарам Новата година сам, отколкото в тяхната компания, нещо, което впрочем при други, по-дребни случаи бях правил и което нееднократно ме бе превръщало в обект на техните подмятания или открити гневни подигравки. Като интелигентно момиче Неда веднага схвана същността на въпроса и докато аз се чудех как да реагирам, тя рипна от леглото. С един замах смъкна и захвърли моите дънки и така, обута само във вълнените ми чорапи и облечена в дебелия пуловер, който закриваше само най-горната част на тънките й, но стройни и хубави крака, отвори широко вратата.

— Докторът е зает! — каза тя кратко в секундата втрещено мълчание, което последва отвън, и тръшна вратата под носа им, като я заключи два пъти.

Окопитилата се пияна тълпа изведнъж изрева — колкото изненадано, толкова и възторжено:

— Ураа!

— Елате при нас!

— Индивидуалисти!

— Еснафи!

— В атака напре-е-д! — извика критикът, явно беше най-пиян, и така напористо се хвърли върху вратата, по която останалите бяха започнали да блъскат по-силно отпреди, че още един такъв опит и тя щеше да излети от и без това разхлопаните си панти.

Тогава Неда, която бе тръгнала обратно към леглото, се върна и отвори рязко вратата. В тоя миг критикът, който явно се беше засилил за втория, решителен таран на вратата, влетя направо вътре. Неда отскочи пъргаво, след което с остър вик му нанесе такъв светкавичен каратистки ритник в рамото, че нещастникът излетя от мазето два пъти по-бързо, отколкото бе влетял сам. Изхвърчайки навън, той повлече, за свой късмет, и други хора, та не можа да се просне на цимента, както вероятно би трябвало според технологията на тоя класически удар, а Неда каза само:

— Хайде, чупка, че чупим — и отново затвори вратата,

тоя път даже без да заключи.

— Браво, маце! Чакаме ви! — ентусиазирано извика за последно някой непоправим оптимист на колективната празничност, след което със смехове и подигравки, този път по адрес на бития критик, всички се прибраха, без повече някой да посмее да тропа или да отваря.

— Страшна си! — не можах да сдържа възхищението си. — Откъде ги знаеш тия?

— В тоя свят, все още мъжки, както се изразява една поетеса, човек трябва да знае много неща — отвърна тя тихо, сякаш на себе си, сваляйки в своя стил, с едно движение, моята фланелка, пуловера и блузката си, по вина на чиито неразкопчани ръкави целият този куп от дрехи увисна в ръцете й. — Хайде, хвърляй парцалките, какво чакаш! — заповяда ми тя, докато разкопчаваше през плата запъналите се копчета.

Гледах малкото й стройно тяло като хипнотизиран, а тя, откопчала най-сетне ръкавите и отметнала от себе си досадния куп, се хвърли върху мен и върху кушетката със същия режещ вик, с който бе изстреляла от мазето горкия ми съсед. Съблече ме така бързо, че докато съобразя как да реагирам, се видях гол, а когато си вече гол, е трудно да реагираш както и да е, особено пък — съпротивително. Впрочем ще бъде най-точно, ако кажа, че се усещах зашеметен, някакъв вихър ме бе понесъл така стремглаво, че въобще нямах нито сили, нито време да мисля къде ще ме запрати. Дойдох изцяло на себе си от острата болка, с която тя ме целуваше, сграбчила ме така, както малката пантера се саморазправя с поваления бизон.. Открила, че не знам да целувам, тя изпадна в някаква особена, дива възбуда, която се засилваше обратно пропорционално на моето смущение и стягане от това, че не знам какво трябва да правя. Усетих ръката й между бедрата си и това ме довърши окончателно, защото с нарастващ ужас разбирах, че там всъщност не чувствувам нищо. От срам и отчаяние от цялата ми глава рукна пот, която залютя като разредена киселина в очите и устата ми, и аз изпитах непреодолимо желание да отхвърля малкото зверче от себе си, да се скрия вдън земя и да вия от унижение. Неда, изглежда, усети това с животинския си инстинкт и като изстена задавено през зъби, изведнъж се отпусна върху гърдите ми и притихна, забила нокти в твърдите ми мускули. Дишаше задъхано — тежко, аз не смеех да помръдна, струваше ми се, че дори и мозъкът ми е парализиран. През ума ми прелитаха някакви откъслечни, неоформени мисли, които обаче вместо да облекчат, засилваха чувството ми на унижение.

Припомнях си любовните сцени от филмите, доколкото тогавашното свенливо кино си позволяваше да показва подобни неща, описанията в някои от романите, които бях чел, момчешките разговори на тая тема в сиропиталището и в казармата, даже просташките рисунки по вратите на тоалетните, но никъде не успявах да открия нещо от това, което ми се бе случило на мен, представите ми за обладаване на жена нямаха нищо общо с дивата агресия на Неда. Дали не е нещо патологична, запитах се по едно време, не дай си боже пък да е направо луда?... Едва сега, изведнъж мобилизирана, мисълта ми потече малко по-организирано и се заех да си припомня всички детайли в държанието й — от запознаването ни до истерията й в леглото. Да, имаше нещо странно у нея, тя определено не беше като другите момичета, които бях срещал дотогава, но пък с другите не бях и общувал така отблизо. Освен това всички ония неща, които правеха впечатление у нея, можеха да бъдат намерени в една или друга степен у различни момичета от нашия курс, просто при Неда те бяха събрани накуп. Не, не е луда — отхвърлих с радост жегналото ме подозрение, — а аз съм просто един левак, глупав смотаняк, доведен от гората, който наистина е непригоден за живота... В тоя момент намразих и Фойербах, и латинския, и клетвата на Ескулап, и всички ония учебници и романи, които бях изчел, защото вече бях абсолютно сигурен, че те именно са изпили цялата ми мъжка сила и са ме направили негоден, негоден, негоден...

Не знам колко сме стояли така, но по едно време ми се стори, че тя спи — дишането й стана тихо и още по-равномерно, а ноктите и цялото й тяло се отпуснаха. Челото ми вече бе изсъхнало и с облекчение усетих как малко по малко аз целият също се отпускам, може би просто защото под заспалата Неда се почувствувах донякъде сам, скрит и независим, освободен от принудата да се държа по един или друг начин. Постепенно започна да ме изпълва онова топло чувство на интимност, което ме бе обхванало и на тавана на Брадите, докато с нея приготвяхме масата, и което ме бе топлило и през целия път от там до тук. Едновременно с това сетивата ми започнаха да се възвръщат и усетих как по цялата ми кожа започва да се разлива някакъв неизпитван досега огън. Неда също го усети и ако въобще беше заспивала, от неговото опарване се събуди. Простена по същия стръвен начин, както когато бе притихнала, и ноктите й, които въобще не бяха помръдвали от мускулите на гърдите ми, отново се впиха в тях до кръв. Само че този път не ме заболя. Установих с изненада, че когато този особен огън се е разлял по цялото ти тяло, това вече не е болка, а някаква шеметна божествена тръпка, каквато никога дотогава не бях изпитвал и която единствено може да те превърне в оная бясна пантера, в която Неда вече се бе превърнала отново, усетила изведнъж събудената ми мъжественост. Под влияние на теоретическите си познания по въпроса (доколкото съм бил в състояние да мисля) аз направих опит да се измъкна изпод нея и да разменя местата, но тя не ми позволи, изкрещявайки страшно:

— Не!

В същия миг вече усещах, че потъвам в нещо непознато, че всичко в мен и около мен е една вулканична, замайваща тръпка, която ме лишава от способността да разсъждавам. Изгубих чувство за време, за място и въобще за всичко, което носи някакво конкретно значение. Неда бушуваше над мен като опустошителен ураган, като яростен метеоритен дъжд, който преобръща океана до дъно, люшкайки света в апокалиптичния задъхан ритъм на лудостта, която ни бе обзела и която ми откри магията на онова най-човешко тайнство, наричано понякога от глупост или от незнание божествено.

Тайнството така ми хареса, че с Неда не излязохме на улицата цели три дни, което ще рече — докато не свършиха хранителните ми запаси. Като човек, прекарал цял живот на храна от казан, в последно време ме бе обхванала манията да си готвя сам, това очевидно също бе една от неизбежните реакции на моята все по-необратимо осъзнаваща и индивидуализираща се личност. Освен необходимите съдове, които си бях накупил още в самото начало на новия си живот, аз се бях снабдил и с една готварска книга, с която все по-често и все по-успешно общувах. Като една прилежна домакиня почти винаги, когато се прибирах, аз се отбивах в магазина за хранителни стоки и отнасях нещо към къщи. В мензата на академията се хранех само когато се случеше да имаме лекции и упражнения цял ден или пък трябваше да остана в библиотеката на факултета. Сега пред Неда разгърнах кулинарните си възможности с удесеторено вдъхновение, съжалявайки само, че не знаех предварително, за да накупя провизии за още по-страшни лакомства, които се бях научил да правя. Изкупих от моите съседи, които вече ме гледаха с някаква смесица от възхищение, завист и съжаление, всичкия алкохол, който им бе останал от Нова година, и така, с малки паузи, колкото да се нахраним и да поспим малко, продължихме тайнството на нонстоп чак до трети януари.

— Бива си те — каза Неда делово в една от паузите. — Кучките от твоя курс ще трябва да ми издигнат паметник, че съм те направила човек.

— Какво общо имат тук кучките? — запитах наивно, докато правех яйца на очи с кисело мляко и запръжка от червен пипер.

— Те са ти най подръка — отговори тя така просто, сякаш я бях запитал колко пипер да сложа в запръжката.

— Но аз те обичам теб! — викнах почти гневно, а тя прихна:

— Ако обичаш всяка мадама, с която спиш, ще се изобичаш много бързо.

— Аз тебе наистина те... : — започнах още по-гневно, нО тя ме пресече пак така безапелационно:

— Аз пък тебе не те. — —

— Тогава защо... — Не намерих сили да довърша целия въпрос, но тя ме разбра много добре.

— Защото си ми симпатичен, въпреки че много-много не си падам по смотаняци като теб, които веднага се влюбват, защото на Нова година ми беше докривяло, защото съм кучка и защото съм свободна да правя това, което ми харесва. Други въпроси имаш ли по тая точка?

— С колко мъже досега си — .

Неда избухна в нервен смях, който изведнъж секна.

— Понеже наистина си ми симпатичен, ще ти дам за твое добро един съвет; не задавай тоя въпрос никога, никъде, на никоя жена. И въобще... Абе, младеж, нали ти казах на тавана — никакви въпроси! Колкото повече питаш...

— Толкова повече се кофтиш — . допълних раздразнено аз, а тя вдигна доволно чашата:

— А, браво! Даваш надежди... Наздраве!

— Защо не се пренесеш при мен? Виж колко хубаво те храня.

— Защото тук няма да прочета нито ред, а имам тежка сесия. Освен това до края на месеца трябва да предам една статия за списание „Археология“. Умът ми не го побира как ще успея с всичко... През март пък е международният симпозиум по нашите разкопки. С професорката пишем доклада заедно, а още не съм готова с моята част и тя се сърди. Както виждаш, аз съм една доста заета кучка. Не ставам за дълбоки чувства.

— Ти ела, аз само ще те храня и няма да те докосвам, даже ще се опитам да понавляза в твоята археология и може да ти помагам нещо.

— Жал ми е за теб, младеж, ще пропадне и твоята сесия. Защото ако съм непрекъснато край теб, ще те анихилирам от докосване. През другия семестър ще послужиш само за едно-две упражнения по анатомия и само ще си спомняме за теб с добро. А нали ти казах вече няколко пъти, че си ми симпатичен.

— Ще се съпротивлявам! — упорствах аз уж на шега, но вътрешно мислех с ужас за това, че тя наистина може да си отиде.

— Нямаш шанс — отвърна тя уверено. — Никой няма да те пита.

— Ще заключа вратата и няма да те пусна. Тя се засмя искрено:

— С един ритник ще направя нещастната ти врата на трески.

— А ако те помоля?

— Моленето е като питането.

— А-ако ти кажа, че не мога без теб?

— Това си е твой проблем, а от мен един съвет: и това не го казвай никога на кучките, плаща се скъпо.

Отиде си на следващия ден, но преди това се напихме като невидели. Беше словоохотлива както никога дотогава, а аз само мълчах и не задавах никакви въпроси. Била е в шести клас, когато отишла едно лято при баба си на село. В някаква ливада трима хлапещаци, нейни връстници, я нападнали и насила я съблекли, за да видят каква е разликата между софийските и селските момичета, техните си ги гледали през върбалаците, като се къпят в реката. Изпаднала в несвяст и после я лекували няколко месеца в неврологията. Оттогава намразила жените, защото са беззащитни, а мъжете — защото са по-силни, и в гимназията станала каратистка. Пребивала момчетата до смърт за щяло и нещяло и въпреки че била отличничка, няколко пъти я изключвали, та почти всеки клас изкарвала в различни училища, за малко да я пратят в трудово-възпитателно училище. Спасявали я високият й успех и медалите, които носела от градски и републикански първенства. Така ми стана ясен мъжкият й комплекс, поради който не позволяваше да бъде отдолу, когато се любехме.

— Аз съм мъж!... Мъж!... Мъж!... — крещеше тя неистово върху мен, а един път, когато реших да се измъкна изпод нея насила, ме зашемети с няколко светкавични удара и повече не повторих опита си. Момичета с нейния комплекс от подобни преживявания, особено в такава чувствителна възраст, обикновено остават до края на живота си фригидни, но нея природата я бе надарила с невероятна сексуалност, която граничеше с нимфомания. Да се чудиш откъде се бе събрала в това врабче толкова енергия. Неда не беше едра, но беше излята като малка изящна статуетка. Та именно тая нейна външност бе изкарала боя на много глупаци, защото на никого не би и минало през ум каква смъртоносна бойна играчка се крие зад подвеждащия й образ на чуплива кукличка. Косата й-беше къса като на момче и гарвановочерна, въпреки че самата тя не беше с много мургава кожа, както е характерно за тъмнокосите жени като нея. Всички черти на лицето й бяха с една идея умалени, в хармония с цялата й фигура, само очите й бяха големи и красиви като на сърна. Такива очи бях виждал само на ония снимки в сиропиталището, които после се оказаха на италиански и френски киноартистки. И сега, когато си спомням за нея, пред погледа ми изплуват най-вече очите й. Вероятно те и именно поради връзката си с най-ранните ми юношески представи от сиропиталището за женска красота ме накараха да се влюбя в нея още от първия ден на запознанството ни. Друга жена с нейните очи така и не срещнах повече.

Неда си отиде, без да ми каже нито къде живее, нито какъв е телефонът й, като даже, изрично ми забрани да я търся по какъвто и да е начин, а най-малко чрез Брадите. Каза, че вече е спокойна за мен, влязъл съм в пътя, ще наминава от време на време да ме вижда и да проконтролирва моето развитие, но да не си въобразявам нищо повече, в смисъл на чувства.

— Екзистенциалистите казват: „Ти си свободен като бог и ти си това, което направиш сам от себе си“! — обясни ми тя през последния ден, трети януари. — Както знаеш, „екзистенция“ значи съществуване, а специално аз съм за свободното съществуване, защото само то прави човека ако не бог, то поне човек.

— Който обича, не е свободен! — протестирах така решително и глупаво, че се ядосвах сам на себе си, преди още тя да ми се изсмее.

— Как може един човек да обича, ако не е свободен бе, младеж! Ти съвсем си оглупял в тая дупка. Вземи да почетеш малко и поезия, тогава ще видиш какво казва един поет: „Не връзвай ръцете ми, за да има с какво да те прегръщам.“ Другия път ще ти донеса няколко стихосбирки, да се поограмотиш малко.

— Аз чета проза! — заявих не без гордост. — И мога да се хвана на бас с теб, че..

— Проза — типично за твоя случай! — заяви тя компетентно. — Нискоинтелигентният човек предпочита да чете разни историйки, те са сто пъти по-лесно смилаеми от поезията. Там действителността е пресъздадена едно към едно, докато поезията, подобно на музиката, създава една втора, въображаема действителност, за която обаче са нужни и по-специални сетива.

— Донеси няколко стихосбирки! — казах навито, исках да я накарам да дойде по-скоро.

— Не те виждам много като читател на поезия — констатира тя, без въобще да я е еня дали ще ме засегне или не. — Но ще се погрижа за спасението на душата ти.

Неда наистина изпълни обещанието си и не само ме научи да чета поезия, но и благодарение на школата, която изкарах при нея, се превърнах в страстен библиоман на съвременна поезия — в моята библиотека могат да се намерят почти всички книги от големи световни поети, издадени у нас. Купувам си всичко и от някои наши поети.

Обикновено тя идваше в най-неочакван час през деня или късно през нощта. Най-често още от вратата се хвърляше върху мен и както сама се изразяваше, без много церемонии ми „разказваше играта“ или пък ме „употребяваше“ — кога върху кушетката, кога направо на пода, върху шарения котленски килим. Понякога веднага след това искаше да й направя нещо за ядене, а водка бях длъжен да имам винаги. Случваше се и да дойде мъртво пияна и уморена, да се просне върху кушетката и да спи така, с дрехите, до обед на следващия ден. Тогава аз опъвах походното легло, което бях купил за подобни случаи, и преспивах на него, сутринта й правех кафе и нещо за ядене, оставях й го на масата и отивах на лекции, а тя, ако не можеше да ме дочака, ми пишеше бележки с горе-долу приблизително съдържание: „Следващия път да ме изхвърлиш като мръсно коте, а за това, че не си го направил, те- целувам и временно даже малко те обичам, имаш късмет, че те няма, щях да ти разкажа играта доста жестоко. Не-да.“ Тя обичаше да изписва името си с две срички, защото бе прочела в един много нашумял съвременен роман, че името на главната героиня, нейна адашка и също мъжка мадама като нея, се състои всъщност от двете-полюсни понятия „не“ и „да“, между които протича целият съзнателен живот на човека. Бях й дал ключ и понякога намирах оставени продукти и бутилки — компенсация за моите грижи за нея. Нито веднъж обаче не се зае да подреди, да измие чинии, да изпере или да почисти. Неда беше лишена от най-елементарните и присъщо женски инстинкти и привички, свързани с уреждане и поддържане на дом. Колкото повече я опознавах, толкова повече установявах, че с изключение на особено силно подчертаната си сексуална детерминанта тя нямаше нищо общо с женския пол. Съзнателното изграждане на мъжка гледна точка към света бе дало своите плодове в цялостното оформяне на личностната й характеристика, на начина на мислене и на манталитета й. Да нея приема такава, каквато е, означаваше да я загубя по най-лесния и най-сигурен начин, затова нямах избор. След училище или библиотеката тичах право вкъщи с надежда да я заваря там, свита на леглото, с чашка кафе и цигара, четяща някоя от книгите ми по психология — единствената от моите научни дисциплини, която привличаше интереса й. Бях благодарен да намеря и само някакъв знак, че е идвала — пепелник с угарки, останало малко кафе на дъното на джезвето, неприбрана книга, която е чела, неугасен транзистор, оставена чиния за миене, ако е хапнала нещо. А веднъж — върхът на нахалството — беше оставила дънките си, придружени с бележка: „Младеж, като переш твоите, сложи в легена и моите, само гледай да е по-скоро, трябват ми за утре вечер. Докато са мокри, им изтегли крачолите, да не се свият на дължина. Провери да не съм забравила нещо в джобовете. Къде скиташ по цял ден бе? Чаках те сума ти време. Утре вечер ще ти разкажа играта. Не-да.“ Побеснях. Хвърлих дънките й в легена и изсипах отгоре им две големи бутилки белина. До вечерта на следващия ден бяха станали на нищо. Казах й, че аз така пера дънки, тя разбра, че бе прекалила, и повече не повтори номера, а аз след два дни й купих от един негър от трети курс нови дънки и ги оставих на масата с бележка: „Подарък за рождения ти ден след четири месеца.“ Имаше периоди, когато идваше по няколко пъти в седмицата, но и такива, в които изчезваше по десетина дни. Не я питах защо не идва, бяхме се разбрали по тоя въпрос. Много често ме измъкваше и отивахме я на кино, я на театър или на концерт. На опера не искаше да ходи, смяташе я демодирано изкуство и предпочиташе да слуша най-хубавото от известни опери чрез моя грамофон. Аз пък обичах и затова на опера си ходех сам. Такъв запален кинеман като нея не бях срещал. Не пропускаше филм, особено чужд, и смяташе, че киното е една възможност да пътуваш по света без пари. Всеки филм е сниман някъде, казваше тя. отразява някакво място от земното кълбо, следователно разширява площта на онова, което си видял от планетата. Неда се готвеше за археолог, но мисля, че бе родена за пътешественик не във времето назад, а по безкрайните пътища на света, който така и си остана за нея само това, което бе успяла да види на малкия бял квадрат на екрана.

Понякога се оставях да ме мъкне по разни сбирки с млади поети и художници, с някакви кинаджии или с Брадите, където идваха и нейни състуденти и асистенти. Поетите, художниците и кинаджиите намразих веднага, защото повечето бяха маниаци и се смятаха за гениални, а към хората, които се занимаваха с наука и с други сериозни неща, се отнасяха с презрение. Подражавайки на някои свои кумири, пиеха водката на екс от водни чаши, като преди това тържествено, като на разстрел, декламираха напомпано празнословни стихове и си уговаряха среща под масата. Не се постарах да запомня имената им, но едва ли някой от тях е станал поет — самата Неда казваше, че са графомани, които никой никъде не печата. Кинаджиите пък, най-често безделници с дребни временни технически служби по продукциите, и по-рядко току-що дипломирани режисьори, очакващи да стане чудо и да получат назначение поне за втори режисьор или за асистент в някой филм, в мечтите си вече бяха хванали киното за шлифера и освен че се представяха като благодетели поне на половината от най-големите български артисти и артистки, за които говореха с демонстративно и обидно пренебрежение, обещаваха роли на всяко момиче, което искаха да закарат в леглото си. Най-тежък случай бяха художниците, които само пиеха мрачно до безсъзнание и чиято единствена дума за обръщение към ближния беше „бездарник“. Яд ме е, че не набих поне двама-трима от цялата тая паплач, а то мнозина си го търсеха, заради Неда преглъщах доста обиди.

— Не им обръщай внимание — казваше ми тя тихо. — За тях е задължително да минат през тоя етап: След това става отсявката, постепенно и естествено. Който, наистина носи нещо, ще иде напред. Другите ще си останат завинаги само гениални.

Повече ми харесваха сбирките с нейните колеги и Брадите. Те пиеха по-малко и приказваха за по-сериозни неща, даже и за самата поезия говореха по-умно и по-интересно от ония, които, ненаписали още нищо свястно, се смятаха нейни избраници. Най-много обичах тия сбирки и защото там Неда ставаше неузнаваема. Ако ония гении се държаха с нея добре, то беше само защото тя беше хубаво момиче и всеки от тях се надяваше на нещо. Сред Брадите и археолозите обаче тя се ползуваше с истинско уважение, защото за няколкото си студентски години бе натрупала доста солидна — ерудиция. Почти не е имало случай, в който тя да не е проявила компетентност по най-важните въпроси на тая наука. Беше ми хубаво да я слушам, когато говори, възхищавах й се, гордеех се, че я обичам, и я обичах все по-силно, даже по едно време археологията така ми хареса, че започнах да се питам дали не сбърках, като се забих в тая медицина... Когато го споделих с Неда, тя се засмя й каза, че това са глупости, че това е случайно увлечение, отпадъчен продукт на увлечението ми по самата нея, който ще се изпари в мига, когато престане да съществува причината, която го е породила. Вече знаех, че е безсмислено да споря с нея на тая тема и да я убеждавам, че това, което изпитвам към нея, далеч не е само някакво увлечение и че никога няма да престане да съществува, затова не заговорих повече по тоя въпрос, но все пак я помолих да ми донесе някой и друг учебник по археология. Тя не ми донесе, вероятно се уплаши да не би това да спомогне за още по-голямото ми хлътване по нея, но аз влязох в книжарницата на Ректората и сам си купих няколко книги, които изгълтах за една седмица тайно от нея. Заредих се с терминология, факти и имена, изчетох в Народната библиотека всички публикации, излезли във връзка с разкопките, които те проучват, и при следващата сбирка на тавана хвърлих една малка бомба. Свикнали обикновено да мълча и да слушам с интерес техните спорове и анализи, тя и колегите й почти и не забелязаха кога и аз се включих в разговора. Бях проучил всички обстоятелства около спора, който нейната професорка водеше с двама чужди учени за селището край Калиакра, и колкото и да бях лаик, бях твърдо убеден, че онези са по-далеч от истината. Рижата брада, който беше най-заядлив и винаги търсеше нещо, на което да опонира, заяви в своя стил безапелационно и бездоказателствено, че французите са прави, а аз, без да съобразя, че никой друг не му опонира, явно си му бяха свикнали, изредих куп аргументи в полза на професорката. Изведнъж Неда ме прекъсна насред дума с вик:

— Я! Ама ти... Откъде знаеш всичко това?

— Кое? — попитах наивно.

— Което говориш!

— А — казах небрежно, — това са неща, които се знаят от обща култура.

Асистентът на професорката, доста амбициозен очилат млад кариерист, който ме мразеше заради Неда, ме намрази още повече, защото така подценявах поне десетината му години, като се включат и студентските, прекарани в Народната библиотека и под жаркото слънце край Калиакра. Голямата брада, който явно не го обичаше, ми намигна през козината съучастнически и приятелски, а Неда извика:

— Мошеник! Значи затова миналата седмица ми казаха в библиотеката, че осми том на „Студия балканика“ е зает! Два пъти прерових шкафа при дежурната, обаче ти си го бил скрил някъде по рафтовете с речниците или енциклопедиите... Признай си веднага!

— Не се казва студия, а студиа-уточних небрежно по възможно най-сериозния начин, удряйки в същото време на свой ред едно око на Голямата брада, който извика щастлив към Неда;

— О, миналата седмица ли? Тоя том го бях заел аз и даже те видях, когато влезе в читалнята, но не знаех, че търсиш него, а пък и така се бях задълбочил, че не ми се ставаше да ти се обадя.

— Ти не в читалнята, а и в римските катакомби да се свреш, ще бъдеш радост за окото от същото разстояние, от което се забелязва и Айфеловата кула, така че тия ги разправяй на баба ми, а не на мен — уведоми го Неда с равен глас. — Да не говорим, че единственият ти контакт с Народната библиотека е бил винаги само визуален, през трамвайната линия, главно през студентските ти години. Аз поначало не съм сигурна дали ти е било и съвсем ясно като какво точно представлява голямата бяла къща с колони, находяща се срещу Художествената академия. Ако все още подобен въпрос те интересува, мога да ти дам известни разяснения, в смисъл че това е едно заведение в доста голяма степен различно от „Дълбок зимник“, „Бамбука“, „Грозд“ и други подобни читални, в които е преминала творческата ти студентска младост. А младежа го предупреждавам, че ще уредя със заемното гише, да не му се дава никаква друга литература освен отнасящата се до кости, черва, крайници, сухожилия, трапанации, вътрешни и всякакви други болести. Цял ден си изгубих, докато намеря тома чак в библиотеката на Института по история, на майната си, при това работното им време свършваше, а не ми го дадоха за вкъщи.

ТАКАВА БЕШЕ НЕДА — мъж! Не само в леглото, но и в работата и сигурно щеше да стане голям учен, несравнимо по-голям от очилатия асистент, който сега е известно име, а тя още тогава го слагаше в джоба си. Черната брада също стана професор. Голямата брада се пропи и умря, не стана ясно само дали е паднал или сам се е хвърлил в някаква пропаст, когато е работел по реставрациите на един скален манастир. Рижата брада се запиля и изчезна някъде по чужбина, а Диана е старши научен сътрудник. Неда беше много по-интелигентна, по-сериозна и по-трудолюбива от всички тях и сега щеше да бъде една все още млада, макар и с прошарена къса коса, страшна жена, доцент или може би вече професор, лудо обичана от своите студенти и студентки, които с неизчерпаемата си енергия щеше да води не само по разкопки, но и по тавански терени, ако тогава, на оня трийсет и първи декември привечер, не се беше подхлъзнала пред мен на булевард „Патриарх Евтимий“...

Всичко това обаче си го мисля сега, безпаметно много пъти съм си го мислил и през изминалите години, а тогава, през летния семестър на втори курс, си мислех само как да я задържа при себе си. Всеки ден измислях все нови и нови хитрости, за да я примамвам по-често в мазето, но резултатът беше винаги един и същ — тя идваше ненадейно и си отиваше внезапно, понякога оставаше колкото за една цигара, друг път — по ден и половина. Най-много ми тежеше забраната да й казвам, че я обичам, че не мога без нея, че освен в срещите ми с нея за мен животът се състои в очакване на същите тия срещи. Казвах й всичко това задочно, когато си отидеше или пък когато се надявах, че ще дойде, така постепенно се научих за най-важните неща да си говоря с нея, когато съм сам.

През лятото аз заминах на студентска бригада, а тя — на разкопките си, като най-строго ми забрани да идвам при нея на Калиакра. През август намерих бележка, с която ми съобщаваше, че до края на октомври ще бъде с Брадите по някакви манастири, и отново следваше най-строго предупреждение, че там място за мен няма. На мен, разбира се, не ми беше известно по кои манастири са се запилели, но тя знаеше много добре, че ако река, ще преобърна земята и ще я намеря. Не ми оставаше нищо друго, освен да работя като луд с бетонджиите на бай Марко, за да изкарам повече пари за следващия зимен сезон с нея. Бях решил да я водя по най-скъпите ресторанти, разучих и екскурзиите на „Балкантурист“, имаше интересни маршрути в чужбина. Беше отказала да приема подаръци във вид на дрехи, затова реших да започна да й купувам скъпи книги от новооткритата книжарница на Академията на науките на „Раковски“, където непрекъснато излизаха скъпи речници и книги, свързани със старата история, литература, материална и художествена култура. Неда преживяваше със сираческа пенсия като мен, защото след оная история на село баща й получил удар, парализирал се и наскоро умрял. Останала сама с майка си, работничка в някакъв завод, Неда е трябвало да бъде мъжът на семейството, какъвто бе останала и до студентските си години, само че този мъж нямаше моите мускули и не можеше да налива бетон, за да осигури на семейството си един що-годе сносен екзистенц-минимум. С една ниска заплатица и с една сираческа пенсийка се преживяваше трудно в ония години.

(Кои години? Бел. на Виктор от http://bezmonitor.com)

Неда обаче беше болезнено горда и честолюбива и не позволяваше никакъв жест от моя страна, който би могъл с нещо да я унизи. На тема бедност най-бедните хора са по правило най-чувствителни. Особено ако носят в душата си такива антени като нейните.

Оказа се обаче, че докато аз през лятото и есента съм трупал пари и съм обмислял какви ли не ходове, за да ги похарча за нея, без да засегна достойнството й, тя вече ми е била прочела присъдата. В края на октомври наистина се появи, имаше и да оправя някакъв изпит, тогава бяха започнали да дават късни, бригадирски сесии. Но когато аз, след почти четиримесечен глад за жена, посегнах да я прегърна, тя ме отхвърли от себе си с някаква твърда, макар и безболезнена хватка.

— Чакам те цяло лято, за да ми разкажеш играта! — припомних й с възможно най-учтивия гневен тон, а тя, като ми посочи кушетката, седна на стола до масата и запали цигара.

— Разказвачки колкото щеш.

— Моля? — направих се, че не съм разбрал, но тя не се хвана, знаеше номерата ми — например, че когато исках да омаловажа ефекта от нещо, я карах да го казва два пъти.

— Абе, младеж, да не съм ти поставила през лятото рицарски пояс?

— Ти знаеш много добре... — започнах ядосано, но на нея моят тон никога не й е правел особено впечатление и тя ме прекъсна така спокойно, както се прекъсва най-невинен приятелски разговор:

— Дианчето нищо ли не свърши? Ще й оскубя перушината.

— Какво Диана?

— Нищо. Може би не те е намерила. Ти сигурно пак си обикалял с материална цел полите на Витоша.

— Работих като идиот! — извиках, за малко да добавя „за тебе“. — Защото... Защото...

— Защото без тебе бай ти Марко не може да си изкара нормата.

Последното, което каза, стигна до мен някак глухо, защото от мисълта, че е направила опит да ме пробута на Диана, за да се отърве от мен, главата ми забуча като река.

— Казвай каква е тая работа с Диана! — викнах отново, а ми се струваше, че въобще не чувам гласа си.

— Младеж, ти имаш нужда да се ожениш — каза тя пак така кротко и равно, сякаш обсъждахме някой друг, при това далечен познат. — Аз само ти губя времето.

— Моето време си е моя работа!

— Трябва да си намериш момиче със сериозни намерения.

— Кажи си направо, че не можеш да ме понасяш!

— Напротив. Симпатичен си ми, казвала съм ти го много пъти, обаче не искам да ми тежиш на съвестта. Ти имаш нужда от жена, която да се грижи за теб.

— Аз по-добре знам от какво имам нужда!

— Не знаеш. В онова сиропиталище развитието ти се е забавило и ти сега фактически си още малолетен. Трябва някой да мисли и да се грижи за тебе. А аз не съм този някой. Имам си достатъчно мои грижи.

— Имай си ги! — извиках почти панически, усетих краката си подкосени. — Не искам нищо от теб... Идвай, когато пожелаеш... Прави каквото щеш. — Само не ме оставяй... — Вече съвсем не чувах гласа си, от пресъхналото ми гърло излизаха само някакви хрипове.

Тя стана. Угаси недопушената си цигара в пепелника и каза студено:

— Язък, че толкова време те учих на ум и разум. Казала съм ти, че никоя кучка не заслужава да се държиш с нея така педерастки. Опита ли се да ти направи такъв номер, ще й подадеш палтото и ще й отвориш вратата-Ако пък наистина толкова я обичаш и не искаш да си иде, ще й свиеш два шамара, ще я хвърлиш на леглото и ще я чукаш, после пак ще я биеш, пак ще я чукаш и така, докато й дойде акълът. След което ще бъде завинаги твоя... Беше ми хубаво с теб, не си ми безразличен, затова ти мисля доброто. Ако поддържаме някаква връзка, колкото и рядко да е, ти няма да погледнеш друга. А целта на занятието е точно обратната. Ясно ли ти е? Затова трябва да късаме от раз. Ти не си като другите и всъщност може би точно затова не си ми безразличен. Хайде и не ми досаждай, знаеш, че не ги обичам тия. Ритам силно.

Неда стана и си тръгна така просто и делово, както беше и дошла. Без излишни обяснения и церемонии. Каквото имаше да каже, го каза и си замина, без да се интересува какво остава зад нея, вероятно мислейки вече за следващата задача, която има да решава. Точно като мъж.

След като излезе, изведнъж си помислих дали с оная тирада за шамарите всъщност не беше ми подсказала да я задържа насила, за да й докажа, че наистина я обичам. Веднага отхвърлих обаче тая мисъл, вече я познавах добре. Това, което бе казала, се отнасяше за кучките. А Неда, която сама често се наричаше така, най-малко от всичко беше кучка. И никакъв мъж не беше тя. Неда беше най-истинската жена в живота ми. Само че трябваше да го разбера твърде късно.

На Нова година се напих сам, плаках и налагах с юмруци дюшека, който си бях купил с такъв мерак, завирах лицето си в него и го хапех с надежда да доловя нещо от угасналия дъх на сънищата й или от метеоритния дъжд на огнената стихия, с която очите й бушуваха над мен, но всичко това бе отминало точно като тайфун, след който океанът остава спокоен и празен. Бях като полудял моряк, изпуснал в преизподнята на бурЯта шанса да рипне с останалия екипаж от борда право в небето и останал на мъртвия кораб със счупени мачти и изпокъсани платна, обречен да изживее ужаса на бавното връщане на разсъдъка, който единствено ще му помогне да разбере, че е безвъзвратно сам, ненужен и безпомощен...

Летният семестър се проточи като дълго, бавно влечуго, чиято кошмарна безконечност може да застраши сериозно психическото ти равновесие. Отначало, докато все пак хранех някакви смътни надежди, че може би Неда ще смекчи малко присъдата, стоях в мазето неотстъпно, даже започнах да пропускам лекции и упражнения, нещо, което не се бе случвало никога дотогава. В края на март обаче разбрах, че присъдата е окончателна, и тогава предприех друга тактика: четях само в Народната библиотека, надявайки се, че няма начин да не я срещна там. Но тя, изглежда, бе предвидила и това. Не я срещнах нито веднъж, което означаваше, че бе предугадила моите ходове, преди още аз да ги измисля. С часове обикалях около Университета с делова крачка, все едно, че отивам някъде или пък се прибирам, но и там не я срещнах, сякаш бе потънала в земята. Няколко пъти висях в един вход от другата страна на булеварда, срещу входа на Брадите — същия резултат. Хората, които влизаха и излизаха, ме заглеждаха подозрително и аз се отказах. По време на юнската сесия срещнах веднъж само Голямата брада. Мисля, че от цялата онази компания единствено на него му бях симпатичен, запита ме защо не се явявам, беше ми повече от ясно, че нито Неда им е казала нещо за нашите отношения, нито пък въобще някой е питал за мен. Смънках нещо в смисъл, че ние подгонило училището, и не посмях да питам за Неда. Изтърколи се и лятото по бригади и по бетонни плочи и дойде новата учебна година. Само че този път я посрещнах с по-малко пари, защото за изненада на бай Марко работех през ден, през два, а понякога и по-рядко. Отивах с него само за да избягам от самотията и работех както винаги мъжки, но без желание. Това не остана скрито от него и като човек с опит в тия неща веднага отгатна причината.

— Не се коси, че найдеш другу жену! — каза той на трънския си диалект без никакви въпроси и предисловия. — Жените са като бетона — немат свършване.

Една година беше твърде голям срок, за да продължавам да храня някакви надежди за връщане на Неда, да не говорим, че след като благодарение на нея бях станал наясно с някои неща, липсата на женска близост ме измъчваше все повече. През първите месеци не го чувствувах така остро, защото имах да се справям преди всичко с психологическите си проблеми. Постепенно обаче с притъпяването на болката младото ми тяло все по-категорично предявяваше своите искания и неведнъж се улавях, че се заглеждам било по моите колежки, било по студентките около Университета.

ТОГАВА СЕ ПОЯВИ АНИ.

Точно навреме. Тя беше най-хубавото момиче в целия ни курс, а фактът, че баща й беше един от нашите професори, й придаваше някаква особена недостъпност и налагаше в общуването с нея, общо взето, не особено приятна дистанция. Специално мен винаги ме беше притеснявала космическата разлика в нашето социално положение и никога не бях разменил нито дума с нея. Затова когато я видях да пуши на една пейка в двора на Народната библиотека, не се насочих към нея, а продължих към къщи, но тя викна след мен:

— Стефане!

Помислих, че така ми се е сторило, но все пак се обърнах. Ани се бе изправила и викаше след мен, махайки с две ръце така радостно, сякаш бе видяла най-добрия си приятел. Огледах се бегло — не, нямаше никой друг, на мен викаше, даже тръгна в моята посока. Направих и аз крачка-две, за да не я поставя в неудобно положение, и подадох смело ръка:

— Къде насам?

— Чета едни глупости и ми се наду главата. Тука къде може да се пие кафе? В библиотеката затвориха. — И докато се обръщах, за да й посоча най-близките сладкарници, тя, разбрала, че няма да се сетя да й предложа, сама пое инициативата — Хайде направи ми компания.

Обиколихме кафенетата наоколо, всички бяха затворени, понеже беше обед. Ани бърбореше непрекъснато и никак не изглеждаше опечалена от обстоятелството, че се наложи да пребродим целия район, успя през това време да разбере и че живея наблизо, и когато отново излязохме пред библиотеката, каза:

— То се е видяло, че ще пием кафе у вас. — Изведнъж се засмя. — Стига да не те бие хазяйката, че водиш мадама...

— Няма хазяи! — успокоих повече себе си, отколкото нея, защото предложението й беше неочаквано, а мазето, освен че беше мизерно, не беше видяло чистене и подреждане цяло лято.

С всяка крачка смущението ми се засилваше, изпитвах абсолютно същото притеснение, както когато заведох там за първи път Неда. С тая разлика обаче, че с Неда ми бе хубаво да вървим под снега, притиснати един до друг, а Ани беше възможно най-неподходящият човек, който трябваше да влезе там, кой знае в какъв лукс живееше професорското семейство... Изведнъж реших да се сетя, че кафето ми е свършило, но когато се обърнах да й го кажа, тя бе толкова хубава, че ми се стори невъзможно да я излъжа. Разбрала, че искам да й кажа нещо, тя произнесе само едно много интимно, сякаш бяхме страшно близки:

— М?

Това реши въпроса окончателно и до къщи не помислих повече да бия отбой. Открих, че и Ани умееше като Неда да руши преградите веднага, но го правеше по свой, доста по-различен начин. Докато Неда просто ти позволяваше съВсем делово да се чувствуваш равен с нея, без това Да ангажира нито един от двамата, Ани ти предлагаше вилицата на една активна сърдечност, при това не фалшива, но във всички случаи ангажираща. Явно съдбата й бе отредила не само да се намеси в живота ми в най-подходящия момент, но и да го направи с най-подходящото за целта оръжие. От нищо не се нуждаех така, както от малко топлинка, а Ани беше наистина последният човек, от когото бих могъл да се надявам да я получа.

— Чудничко! — плесна с ръце тя, когато аз в почти прединфарктно състояние я въведох в мазето. — Ах, да знаеш как ти завиждам! Умирам за мое таванче или мазенце!...

Каза го така искрено, че почувствувах как веднага наред с облекчението започва да ме изпълва и някакво чувство на благодарност и сърдечност, нещо подобно на оная топлина, която бе полазила по мен на тавана на Брадите при първия ми контакт с Неда.

— Заменям го за тристаен — пошегувах се, а Ани отвърна в същия стил:

— Такова мръсно обаче не! Тук никога ли не е пипала женска ръчица? А-а-а... — констатира недоволно тя, побутвайки едно-друго от нахвърляните из цялото мазе дрехи, съдове, чаши, книги, тетрадки и провизии, след което се закани. — Ще го направя чудничко! — И изведнъж, съобразила, че може би е прекалила, добави: — За да си платя кафето! Впрочем къде е то?

— Сега ще направя!

Хвърлих поглед из хаоса, а тя го намери преди мен, беше от стограмовите книжни торбички, от най-долнопробното.

— Един приятел на баща ми донесе бразилско, ще свия малко, да видиш какво значи кафе! Чудничко! — каза тя, слагайки джезвето на котлона, веднага се бе ориентирала кое къде е и за какво служи, а думата чудничко, която отскоро се бе появила в речника на моите колежки, й служеше да изразява най-различно отношение, от възторжено-положително до свръхотрицателно.

Благодарение на Неда се бях научил, че нищо в поведението на една съвременна жена не трябва да ме изненадва, затова и бързо влязох в тон с Ани, започнах да я чувствувам като стар приятел и да се шегувам с нея. Докато тя баеше на кафето, вдигайки го от котлона седем пъти в момента на тръгването на каймака, за да станело по-хубаво, аз под нейна команда започнах да разчиствам и да подреждам нещата из мазето. Събраха се куп боклуци, които изхвърлих в кофите навън, и само един час след изпиването на кафето мазето ми започна отново да прилича на оная уютна дупчица, каквато беше през първите месеци на моето новодомство. Неда ненавиждаше реда и покрай нея аз също се бях запуснал до такава степен, че безпорядъкът и мръсотията бяха престанали да ми правят впечатление. Инициативността на Ани ми върна забравени усещания, развихри отново домакинските ми навици, култивирани по принуда през цялото ми общежитийно битие — от сиропиталището, през казармата, до първи блок на Четвърти километър — и прилагани с удоволствие в мазето през месеците, преди да срещна Неда. Изчистихме и измихме всичко, включително и малкото прозорче, покрай което трополяха уличните минувачи, като тя свали перденцето, което никога не беше виждало сапун, и го натопи в един леген заедно с покривката от масата. В друг леген, без да обръща внимание на моите протести, натопи ризите и бельото ми, които изпра така сръчно, сякаш цял живот бе правила само това, и след това простря на въжетата, които с моите съкилийници бяхме опънали за тая цел в циментеното преддверие. Когато вкарахме стаята в ред, тя направи преглед на хранителните ми запаси и след като се информира за любимите ми яденета, направи най-фантастичната мусака, която съм ял в живота си.

Докато готвеше, изглежда, отново реши, че може би е прекалила, и реши да ми поясни:

— Нали моят ентусиазъм не ти се вижда странен? Винаги съм мечтала да си имам някаква дупчица, която да си е само моя и в нея да правя каквото си искам.

— Нямаш ли си стая?

— Имам, но все едно, че я нямам. Госпожа майка ми непрекъснато се вре в нея, преобръща ми всичко наопаки и я подрежда както на нея й харесва. Непрекъснато се караме, обаче резултатът е нулев. Един ден й казах, че ще изляза на квартира, и тя щеше да предаде богу дух.

— Защо наистина не излезеш?

— Ти си луд. Първо, нямам с какво да я плащам и второ, тя наистина няма да го преживее. Нямаш представа какъв тиранин е. Калигула.

— Най-добрият начин за справяне с тираните е неподчинението! — посъветвах я дълбокомъдрено, докато белех картофите, единственото нещо, с което ми позволи да участвувам в приготовляването на кулинарната й магия, а тя само поклати глава:

— Нищо не струва да се направи, но се плаща скъпо. Нали ти казвам, че е непоправима, ще си иде мърцина.

През следващите двайсет години щях да имам безброй възможности да се уверя, че непоправимостта е една от най-стабилните и непроменими черти на характера, които бе взела от майка си наред с деспотичния манталитет, но тогава в оная октомврийска вечер аз установявах с нарастващо удоволствие колко хубаво е една красива жена като Ани да се грижи за теб, да се мъчи да угажда на вкусовете ти и да те обгражда с преданост и топлота. През следващите дни и седмици тя го правеше все по-добре, изглежда, у нея се бе развихрил инстинктът не само на жена, но и на майка и този инстинкт едва ли можеше да намери по-подходящ обект за реализиране от един сирак като мен. Неда, изглежда, беше права, когато казваше, че съм изостанал в развитието си, но сериозно беше сбъркала с възрастта. Не малолетен, както ме бе определила — аз откривах и изживявах едновременно всички бебешки, детски, юношески и младежки емоции и привързаности на син към майка, примесени по някакъв особен, едва ли не противоестествен начин с чисто сексуално привличане. Това привличане обаче никога не можа да достигне оня еталон, който бе поставила любовта ми с Неда. Изглежда, именно във взаимното реагиране на извечния комплекс майка-дете бе лошият шанс на нашия бъдещ живот. Казвам лош, защото го направи невъзвратимо общ.

Впрочем „невъзвратимо“ е малко силно казано. Все пак прекараните с нея двайсет години не изчерпват целия ми живот, остават ми поне още толкова, чиято съдба ще зависи от това, какво решение ще вземе съдът след малко и какво знае тя за смъртта на Неда.

Към следващата част или към съдържанието

Кирил Топалов Нерви (3)

Метаданни

Данни

Нерви

Информация

История

Сваляне / Връзки

ТРЕТА ГЛАВА

Кирил Топалов
Нерви (3)