Джефри Дивър
Танцьорът (8)

Осма глава

Час 3 от 45

Запищя сирена.

Линкълн Райм очакваше да чуе Доплеровия ефект^[1], докато отвън профуча автомобилът със специален режим на движение. Но точно пред неговата къща сирената тихо измърка и замлъкна. Секунда по-късно Том въведе един младеж в лабораторията на първия етаж. Изтупан, с приятна къса подстрижка, младият полицай от Илинойс беше облечен в синя униформа, която вероятно е била изгладена и чиста при обличането й вчера, но сега беше цялата измачкана, с дълги черни ивици сажди и мръсотия. В ръката си държеше две големи конопени ранички и една кафява папка, а Райм така му се зарадва, че забрави за всичките си приятели.

— Бомбата! — викна той. — Ето я бомбата!

Полицаят, все още зашеметен от необичайната групичка непознати мъже, сигурно се бе зачудил какво го беше ударило, когато Куупър грабна с един замах от него чантите. Селито пък удари един подпис върху разписката за предаване, тикна му я в ръката и го избута назад.

— Ето ти, благодаря, чао, до скоро — изломоти инспекторът и се обърна обратно към масата с чантите.

Том любезно му се усмихна и го изпрати чак до външната врата.

Райм кресна:

— Хайде Сакс. Стига си се мотала! Да видим с какво разполагаме.

Тя студено се усмихна и тръгна към масата пред Куупър, който внимателно изпразваше съдържанието на раничките.

Какво й ставаше днес? Един час беше предостатъчно време да претърсиш местопрестъпление, ако това беше, което я тормозеше. Добре де, той харесваше нейната игривост. Самият той често работеше най-добре, когато го хващаха братята.

— И така, Том, ела да ни помогнеш. Черната дъска. Трябва да направим списък на доказателствата. И една-две таблици. От МП-тип. Първото заглавие.

— М, ъ-ъ-ъ, П?

— От местопрестъпление — скастри го криминалистът. — Какво друго може да бъде? Значи, МП-1, Чикаго.

В един от предните случаи Райм беше използвал гърба на плакат, рекламиращ Метрополитан мюзиъм. Сега той вече беше като истински ценител — с няколко огромни черни дъски, закачени на стената, от които се носеше носталгичното ухание на старо училище. Благодарение на това се връщаше години назад, към влажните, пролетни училищни дни в Средния Запад, когато обожаваше часа по природознание и ненавиждаше правописа и английския.

Помощникът, като хвърли яден поглед към шефа си, взе парче тебешир и започна да пише.

— И така, какво имаме, Мел? Сакс, помогни му.

Те започнаха да изваждат найлоновите торбички и пластмасовите кофички, пълни с пепел, парчета метал, нишки и топки разтопена пластмаса. Разпределяха съдържанието в порцеланови хаванчета. Хората, които бяха претърсвали мястото на взрива — ако бяха така обучавани, както Райм беше обучавал своите подчинени — сигурно бяха използвали поставен върху два ролера магнит, големи прахосмукачки и цял комплект фини сита, за да отделят праха от дребните камъчета.

Райм, експерт в много области на съдебното дирене, беше истински авторитет по бомбите. Той никога не беше проявявал по-специален интерес към този предмет, до момента, в който Танцьорът не беше поставил онова малко пакетче в кошчето за боклук в офиса на Уолстрийт, убило двама от неговите техници. След този случай Райм си беше поставил за цел да научи всичко възможно за експлозивите. Записа се в курса при Отдела по експлозиви към ФБР, който се състоеше от четиринадесет агент-изследователи и техници, един от най-малобройните, но и елитни. Занятията се провеждаха във федералната лаборатория. Тяхната работа не беше да откриват самоделно направени бомби, нито да ги обезопасяват. Те се занимаваха с анализ на взривното вещество, начина на оглед на местопрестъпление, използвано взривно устройство, както и категоризиране и проследяване на произхода му. Изучаваха създателите и техните помощници (производството на взривни устройства беше истинско изкуство сред някои кръгове; много любители полагаха неимоверни усилия да усвоят техниката на известните създатели на бомби). Сакс ровеше нещо в торбичките.

— Като гръмне, бомбата не се ли разрушава?

— Нищо никога не се разрушава напълно, Сакс. Запомни това. — Макар че като се приближи с количката и разгледа остатъците от бомбата, призна: — Тази е била доста мощна. Виждаш ли тези отломъци? Ей онази купчина алуминиев прах отляво? Металът е раздробен, а не огънат. Това означава, че експлозивът е имал силно бризантно действие…

— Силно…? — попита Селито.

— Бризантно действие — обясни Райм: — Степен на детонация. И въпреки това от шестдесет до деветдесет процента от бомбата оцелява при взрива. Е, не става дума за експлозива, разбира се, макар винаги да има достатъчно количество от него за анализ. Хайде, че имаме още доста работа с този тука.

— Доста? — изгрухтя или се изсмя Делрей. — На мен ми прилича като да трябва да събираме и залепяме един взривен Хъмпти-Дъмпти.

— Да де, но не това е нашата работа, Фред — избъбри Райм. Ние трябва просто да пипнем мръсното копеле, което е поставило и задействало бомбата. — Той се придвижи към другия край на масата. — Това пък какво е, Мел? Жички, батерия, таймер. Какво друго? Вероятно парченца от калъф или опаковка?

Куфарчетата са осъдили на смърт повече бомбаджии, отколкото таймерите и детонаторите. Обикновено никой не говори за това, но често непотърсени чанти от авиолиниите се предават на ФБР, където ги взривяват с цел да се направи копие на използвания експлозив. При взривяването на Пан Ам, полет 103, ФБР успя да установи самоличността на атентаторите не по експлозива, а чрез радиото „Тошиба“, в което е била скрита бомбата и куфарчето Самсонит. В него е било радиото и дрехите, увити около него. Последните са били проследени чак до един магазин в Слиема, Малта, чийто собственик разпознал в клиента, купил дрехите, един от агентите на либийското разузнаване. Но Куупър поклати глава:

— При нас не е открито нищо в близост до взрива, освен частици от самата бомба.

— Значи не е била поставена в куфар или чанта — продължи да разсъждава Райм. — Интересно. Как тогава, дявол го взел, е успял да я качи на борда? Къде я е наврял? Лон, я ми прочети рапорта от Чикаго.

— Трудно е да се определи точното място на експлозията — зачете Селито, — заради разпространилия се огън и разрушения самолет. Взривното устройство изглежда е било поставено някъде под или зад пилотската кабина.

— Под или зад. Чудя се дали товарният отсек се включва в това. Може би… — Райм млъкна. Главата му се залюшка напред-назад, оглеждайки торбичките с доказателствен материал. — Чакай, чакай! — кресна той. — Мел, я дай да видя онези парчета метал ей там. Третата торбичка отляво. Алуминият. Сложи го под някой микроскоп.

Куупър беше свързал изхода за видео от комбинирания микроскоп към компютъра на Райм. Така това, което виждаше той, също можеше да види и Райм. Той започна да слага избрани образци от миниатюрните, раздробени остатъци от самолета върху предметните стъкла и едно по едно да ги разглежда под окуляра.

Щом видя образа им върху компютъра си, Райм изкомандва:

— Курсорът надолу. Двойно кликване. Компютърният образ послушно се увеличи.

— Ето, виж! Боята по корпуса на самолета се е раздула навътре.

— Навътре? — попита Сакс. — Искаш да кажеш, че бомбата е била поставена отвън?

— Така излиза, да. Ти какво ще кажеш, Мел?

— Прав си. Главичките на нитовете всички са деформирани навътре. Определено бомбата е била поставена от външната страна.

— Може да е снаряд? — предположи Делрей. — Или ракета земя-въздух?

Селито зачете отново доклада:

— Не са били засечени никакви подобни на ракети обекти от радарните устройства.

Райм поклати глава:

— Не, всичко сочи наличието на бомба.

— Но от външната страна? — удиви се Селито. — Никога не съм чувал подобно нещо.

— Това обяснява нещата — обади се Куупър. Той си беше сложил увеличителни очила и с една специална метална пръчица ровичкаше и оглеждаше късчетата метал по-бързо от каубой, който преброява с колко глави добитък се прибира в ранчото след дългия ден. — Парчета метал, приличащ на желязо. Магнити. Не се залепят за алуминиевата обшивка, но под нея нали има стомана? Освен това открих и парчета епоксидна смола. Онзи явно е залепил бомбата от външната страна с магнит, който да я задържи, докато хване лепилото.

— И вижте как се е отличила ударната вълна в структурата на смолата — отбеляза Райм. — Лепилото явно не е било хванало много добре, така че той я е поставил малко преди излитането.

— Можем ли да определим марката на епоксидната смола?

— Ами! Стандартно производство. Продава се навсякъде.

— Дали пък няма да открием отпечатъци? Я, огледай внимателно, Мел.

Вместо отговор Куупър пусна една вяла скептична усмивка. Но въпреки това продължи да рови, осветявайки останките с друга метална тръбичка, източник на полихромна светлина. Нямаше нищо друго, освен следите от взрива.

— Нищичко.

— Дай да го помириша — обади се Райм.

— Да го помиришеш ли? — удиви се Сакс.

— След като има бризантно действие, значи е някой от мощните експлозиви. Искам да зная точно кой.

Повечето създатели на бомби използват по-маломощни експлозиви — вещества, които горят бързо, но не експлодират, освен ако не са поставени в затворено пространство, да кажем, тръба или кутия. Барутът е най-известният измежду тях. Мощните експлозиви — пластичният взрив или ТНТ — детонират в естественото си състояние, без да е необходимо да се затварят в каквото и да било. Скъпи са и трудни за намиране. Видът и източникът на дадения експлозив могат да разкажат много за самоличността на този, който е направил бомбата.

Сакс донесе една торбичка, отвори я и я подаде на Райм. Той вдъхна миризмата й.

— Циклонит — без да се колебае го разпозна Райм.

— С бризантно действие — обади се Куупър. — Да не искаш да кажеш, че това е C-3 или C-4? — попита той. Циклонитът беше основната съставка на тези два вида пластични експлозиви, използвани само от военните; притежанието им от цивилни лица беше незаконно.

— C-3 не е — каза Райм, като отново помириса съдържанието на торбичката, сякаш определяше реколтата на чаша Бордо. — Няма сладникав мирис… Не съм сигурен. И нещо странно… има нещо друго… пусни го на газ-хроматографа, Мел.

Техникът постави веществото на определеното място в газ-хроматографа. Уредът изолираше елементите в съединенията им и ги идентифицираше. Можеше да работи с количества, равни на една милионна от грама, като прекарваше получената информация през зададена база данни, за да определи марката и производството на материала. Веднъж вече бяха получили такива резултати.

Куупър прочете изписаната на екрана информация.

— Да, прав си Линкълн. Циклонит е. Има и масло. И, странно — нишесте…

— Ами да, нишесте — извика Райм. — Ето кое ми сладнеше. Това е брашно…

Куупър се засмя, тъй като същите думи се изписаха на екрана на компютъра.

— Как разбра?

— Ами това е динамит за военни цели.

— Нали няма нитроглицерин — контрира го техникът. Това беше основната, активна съставка на динамита.

— Не, не, това не е истински динамит. Това е смес от циклонит, тротил, двигателно масло и брашно. Доста рядко срещан взрив.

— За военни цели, казваш — обади се Селито. — Значи нишката води към Хансен.

— Така е.

Куупър сложи под комбинирания микроскоп нов образец. Едновременно с това образът се появи и на екрана на Райм. Сложна плетеница от микроскопични нишки, жички, късчета, трески, стружки, прах.

Това му напомни една подобна гледка от преди доста години, макар при съвсем различни обстоятелства. Ставаше дума за онова, което бе видял през окуляра на един тежък месингов калейдоскоп. Беше го купил като подарък за рождения ден на негова приятелка. Клер Трилинг беше истинска красавица със свой стил. Райм го бе видял в един магазин в Сохо. Двамата бяха прекарали нощта в компанията на бутилка мерло, опитвайки се да открият какви точно екзотични кристали или скъпоценни камъни създаваха причудливите и тъй пленителни образи в магическата тръба. Накрая Клер, също тъй запалена по научните обяснения, както и Райм, беше развила дъното и изсипала съдържанието му върху масата. Какъв смях падна тогава! Вътре беше пълно с всякакви парченца метал, дърво, стружки, един счупен кламер, късчета жълти страници, дори няколко кабърчета.

Райм избута тези спомени на заден план и се концентрира върху обектите на екрана: парче напоена с восък кафява опаковъчна хартия, в която военните опаковаха динамита. Нишките — изкуствена коприна и памук — от възпламеняващия фитил, който Танцьорът беше омотал около пластичния динамит, достатъчно мек, за да бъде деформиран от шнура. Отломък алуминий и къса цветна жичка — от електрическата взривна капсула. Още жици и едно парче въглерод от батерията с размерите на ученическа гума.

— Таймерът! — викна отново Райм. — Искам да видя таймера!

Куупър вдигна една по-малка торбичка от масата.

Вътре беше неподвижното, студено сърце на бомбата.

Беше останало почти непокътнато, което искрено изненада Райм. „Е, това е първата ти грешка“, помисли си той, обръщайки се безмълвно към Танцьора. Повечето бомбаджии опаковаха експлозива заедно с детонационното устройство, за да не оставят следи. Но явно случайно Танцьорът беше пропуснал това обстоятелство и беше поставил таймера от външната страна на дебелия стоманен капак на кутията, в която беше сложил бомбата. Така таймерът беше дошъл при тях в отлична форма.

Вратът на Райм започна да го наболява, докато се протягаше да види по-добре изкорубения циферблат на часовниковия механизъм. Куупър също внимателно разглеждаше устройството.

— Пише даже номера на модела и производителя.

— Прекарай всичко през Регистъра на експлозивите.

Този регистър беше създаден от и за нуждите на ФБР и предлагаше най-пълна и подробна информация за взривните устройства по целия свят. В него се съдържаха данни за всички бомби, създадени и разкрити в САЩ, както и това, което можеше да се научи от откритите на мястото на взрива останки от тях. Някои от описаните бомби бяха истински антики от далечната 1920 година.

Куупър въведе ключовите думи и цифри от клавиатурата на компютъра си. Пет секунди по-късно модемът му зацърка и запращя. Още няколко секунди и резултатите от запитването се отпечатаха на принтера.

— Не е добре — каза плешивият мъж и се намръщи с такова количество емоция, на каквото беше способен един техник. — Точно тази бомба не се вмества в нито един от определените типове.

Почти всички създатели на бомби се вписваха в една или друга схема при направата на устройството — веднъж усвоили от някого техниката, те почти винаги се придържаха към нея. Ако някои от частите на бомбата на Танцьора съвпадаха с регистрирана по-рано бомба във, да речем, Флорида или Калифорния, неуморната групичка в лицето най-вече на Райм и останалите може би щяха да успеят да свържат допълнителните следи от предишните местопрестъпления с използван експлозив, които да ги насочат къде се крие техният човек. Простото правило гласеше, че ако в конструкцията на две бомби имаше поне четири общи признака — например, запояване на жичките, вместо залепване със скоч или използван цифров вместо аналогов таймер — то най-вероятно бяха направени от един и същи човек или поне под негово ръководство. Бомбата на Танцьора от преди няколко години на Уолстрийт беше съвсем различна от тази тук. Но Райм знаеше, че тази беше предназначена за съвсем друга цел. Онази беше поставена, за да обърква разследването на местопрестъплението; тази — за да разпилее във въздуха доста голям самолет. И ако Райм въобще нещо знаеше за Танцуващия с трупове, то беше, че той винаги сам подготвяше всичко необходимо за пъклените си дела.

— Какво, по-лошо ли става? — попита той като четеше по лицето на техника, взрял се в компютърния екран.

— Таймерът.

Райм въздъхна. Беше разбрал.

— Колко милиарда се произвеждат на година?

— Миналата година Дайвана корпорейшън в Сеул е продала сто четиридесет и две хиляди такива часовници. В магазини на дребно, във фирми за ъпгрейдване на електронни компоненти и във фирмени магазини. Няма и кодировка за местопродажбата.

— Страхотно! Направо върхът!

Куупър продължи да чете по екрана:

— Хм. Онези от ФБР казват, че много се интересуват от бомбата и се надяват да им я дадем за попълване на база-данните им.

— Ей сегичка! Сам ще им я занеса! Пеша! — изръмжа сърдито Райм.

В този момент се схвана раменният му мускул и той трябваше да се отпусне назад, върху облегалката за глава на инвалидния си стол. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, докато непоносимата болка отслабна и накрая съвсем изчезна. Сакс, единствената, която забеляза това, пристъпи напред, но Райм поклати глава към нея и каза:

— Какъв е кабелът, Мел, можеш ли да го определиш?

— Два вида, както изглежда.

— Многоканален или оптически?

— Нито един от двата. Обикновена телефонна жица.

— Шунтираща?

— Няма.

— Е — каза Селито, това е добра новина, нали? Значи, е изоставил предпазливостта.

Но Райм мислеше другояче.

— Не се заблуждавай, Лон. Единствената цел на шунтирането е да се затрудни обезвреждането на бомбата. Това, че не е поставил шунтиращ кабел, означава, че е бил сигурен в плана си. Знаел е, че никой няма да го открие и бомбата ще избухне.

— Ей тая шашма тука — обади се раздразнено Делрей, като гледаше останките от бомбата с презрение. — Заради нея сигурно нашето момче бая си е напънало задника да намери кой да му покаже как да си я направи, а? Зная доста мои хора, които държат връзка с доставчиците на експлозиви.

Фред Делрей също беше научил доста повече за бомбите, отколкото предполагаше. Неговият дългогодишен партньор и приятел Тоби Дулитъл беше работил няколко години на приземния етаж в сградата на ФБР в Оклахома сити. Беше убит от експлозия на бомба с основна съставка изкуствен тор.

Но Райм поклати глава.

— Тези неща могат да се намерят във всички магазини, Фред. С изключение, разбира се, на експлозива и детониращия шнур. Тях най-вероятно Хансен му ги е дал. По дяволите, Танцьорът спокойно е можел да намери всичко необходимо от всеки магазин за радиочасти!

— Какво? — удивена попита Сакс.

— О, да — обади се Куупър и прибави, — ние му викаме бомбаджийския магазин.

Райм придвижи количката покрай масата към парче стоманена кутия, смачкана като лист ненужна хартия и дълго я гледа. После се дръпна назад и вдигна поглед към тавана.

— Но защо я е сложил отвън? — разсъждаваше на глас той. — Пърси каза, че винаги има много хора наоколо. Пък и нали пилотът би трябвало да обиколи машината си преди полет, да види как са колесниците, перките и другите там неща.?

— Ами да, така е — съгласи се Селито.

— Защо Ед Карни или другият пилот не са забелязали нищо?

— Защото — внезапно се обади Сакс — Танцьорът не е могъл да постави бомбата, преди да види кой ще лети със самолета.

Райм се завъртя с количката си към нея.

— Точно така, Сакс! Той е бил там и е наблюдавал. Когато е видял Ед Карни да се качва на борда, е бил сигурен, че поне единият от свидетелите ще бъде убит. И тогава се е промъкнал отнякъде и я е лепнал върху корпуса, точно преди излитане. И ти, Сакс, ще трябва да разбереш откъде. Търси! Хайде, тръгвай вече!

— Имам един час само, нали — май вече по-малко? — каза Сакс с хладен поглед, докато се отправяше към вратата.

— Още нещо — обади се Райм. Тя се спря.

— Танцьорът е доста по-различен от всеки друг, срещу когото си се изправяла досега. — Как въобще можеше да го обясни? — При него това, което си сигурна, че виждаш насреща си, може да не съвпада с действителността.

Тя вдигна едната си вежда, което означаваше: „Хайде, доизясни се!“

— Той едва ли ще бъде там, на летището. Но ако случайно видиш някой, който се приближава към тебе, ами… по-добре… стреляй първа.

— Какво? — изсмя се тя.

— Грижи се на първо място за себе си, майната му на местопрестъплението.

— Ама аз съм само някакъв си сътрудник — каза тя на излизане. — Едва ли го интересувам.

— Амелия, слушай…

Отговори му затихващият тропот на стъпките й. Обичайната схема: глухото думкане по дъбовите дъски, немите стъпки, докато вървеше по персийския килим, после острото стакато по мрамора в антрето. И накрая — шумното трясване на входната врата.