Джефри Дивър
Танцьорът (3)

Трета глава

Тя си спомни:

Миналата нощ. Тихото изцвъртяване на щурче, което беше гласът на телефона им, нарушило внезапно ситното потропване на дъждеца, ръмящ от външната страна на прозореца на спалнята им.

Беше го погледнала с омраза, сякаш самата Бел Атлантик^[1] беше виновна за гаденето, задушаващата я болка в главата и ярките светлини, които проблясваха зад клепачите й, все едно се намираше на дансинга на шумна дискотека.

Накрая тя се беше изтърколила от леглото си, беше се изправила на крака и грабнала слушалката на четвъртото позвъняване.

— Ало?

Беше й отговорило празното бучене на връзка между радио и телефон.

После се чу някакъв глас. Може би. Или смях. Може би.

След това гръмотевичен трясък. Щракване. И тишина. Не свободен сигнал. Просто тишина, обгърната от бучащи вълни в ушите й.

— Ало? Ало?…

Беше затворила телефона и се беше върнала в леглото си да наблюдава кроткия вечерен дъжд. Кучешкият дрян пред къщата им се превиваше и изправяше под напора на бурния пролетен вятър. После пак беше заспала. Докато телефонът не беше иззвънял отново около половин час по-късно с новината, че Девятка ЛИР „Чарли Жулиет“, докато се спускала и насочвала за кацане, беше причинила смъртта на съпруга й и на младия Тим Рандолф.

Сега вече, през тази сива сутрин, Пърси Рейчъл Клей знаеше, че загадъчното телефонно обаждане през изминалата нощ е било от съпруга й. Рон Толбът — човекът, който така самоотвержено се беше обадил да й съобщи новината за катастрофата — беше казал, че горе-долу по времето, когато ЛИР се беше взривил, той лично й бил прехвърлил разговор на нейния телефон от името на Карни.

Смехът на Ед…

Ало? Ало?

Пърси извади тапата на бутилката и отпи. Спомни си онзи ветровит ден преди години, когато тя и Ед се бяха качили на онази Чесна 180 на път за Червеното езеро, Онтарио. Тогава бяха успели да кацнат с около шест унции^[2] гориво, плискащо се на дъното на резервоара. После го бяха отпразнували, опразвайки цяла бутилка някакво канадско уиски, без какъвто и да е етикет. То по-късно беше станало причина за най-ужасния махмурлук през живота и на двамата. Споменът сега й донесе сълзи, както тогава уискито — болка.

— Хайде Пърс, стига толкова, а? — каза мъжът, седнал на дивана във всекидневната. — Моля те — и той кимна към бутилката.

— Добре де, добре — печалният й глас съдържаше премерена доза сарказъм. — Разбира се. — И тя отново отпи. Допуши й се, но се въздържа. — Ама за какъв дявол му е да ми се обажда точно накрая? — изтърси тя.

— Може би се е тревожил за тебе — предположи Брит Хейл. — Заради мигрената.

Както Пърси, така и Хейл не беше спал през изминалата нощ. Толбът му се беше обадил да му съобщи новината и той беше тръгнал направо от апартамента си в Бронксвил, за да бъде с Пърси. Беше останал с нея през остатъка от нощта и й беше помогнал да се обади там, където трябва. Точно Хейл, а не Пърси се обади да уведоми собствените й родители в Ричмънд.

— Не виждам защо го е направил, Брит. Да ми се обади точно накрая.

— Това няма нищо общо със случилото се — обади се кротко Хейл.

— Знам — каза тя.

Познаваха се от години. Хейл беше един от първите пилоти в Чартърни полети „Хъдсън“ и беше работил безплатно през първите четири месеца, докато спестяванията му привършиха и му се наложи макар и с нежелание да се обърне към Пърси с молба за някаква заплата. Той никога не разбра, че тя му плащаше от собствените си спестявания, понеже компанията не беше реализирала печалба вече цяла година след регистрацията си. Хейл приличаше на сух и строг учител в прогимназията. В обикновения живот той беше безгрижен човек с добродушен нрав — абсолютна противоположност на Пърси — славеше се като голям шегобиец и веселяк, човекът, за когото разправяха, че имал навика да обръща самолета с главата надолу, особено ако някой от пътниците се е държал грубо или не спазвал правилата. После продължавал да лети така, докато онзи не се покае. Хейл често заемаше мястото отляво на Пърси и беше нейният най-любим втори пилот в целия свят.

— Истинска привилегия е да се лети с вас, мадам — казваше той, като се опитваше да имитира Елвис Пресли. — Много, много ви благодаря.

Болката зад очите на Пърси вече се беше разсеяла. Тя беше губила приятели — най-често при катастрофи — и знаеше, че вътрешната загуба действаше като упойка на физическата болка.

Същото беше и с уискито.

Удари още една глътка.

— По дяволите, Брит! — И тя се свлече на дивана до него. — Ох, по дяволите.

Той мушна силната си ръка зад нея и я обгърна, при което тя отпусна главата си с черни къдрици върху рамото му.

— Всичко ще се оправи, скъпа — каза той. — Обещавам. Само кажи какво искаш да направя.

Тя поклати глава. На този въпрос отговор нямаше.

Намокри си отново устните с бърбън и погледна часовника. Девет сутринта. Майката на Ед щеше да пристигне всеки момент. Приятели, роднини… Трябваше да се организира и възпоменателната служба…

Толкова много неща трябваше да се направят.

— Трябва да се обадя на Рон — изломоти тя. — Трябва да свършим една работа. Компанията…

Във въздухоплаването и чартърните полети думата „Компания“ не означаваше същото, както в обикновения бизнес. Компанията, с главно „К“, беше едно цяло, живо, дишащо същество. За нея се говореше с уважение, страхопочитание или гордост. Понякога с прискърбие. Смъртта на Ед беше причинила дълбока рана в много души, включително и тази на Компанията. Нещо повече, раната можеше да се окаже фатална.

Толкова много неща трябваше да се направят…

Но Пърси Клей, жената, която никога през живота си не се беше паникьосвала, която спокойно се беше справяла с двойното преобръщане през крило, за ужас на нещастния ЛИР 23; която се беше измъквала невредима от смъртоносния отвесен винт, изпратил доста опитни пилоти в гробището, сега стоеше на дивана абсолютно парализирана. Странно, мислеше си тя, сякаш мислите й идваха от съвсем Друго измерение, аз просто не мога да се помръдна. В действителност, тя си наблюдаваше ръцете и краката, за да види дали бяха побелели и безкръвни.

О, Ед…

И, разбира се, Тим Рандолф. Той беше толкова добър втори пилот, такива като него са голяма рядкост. Тя си представи младото му закръглено лице, истински Ед, с няколко години по-млад. Усмихваше се необяснимо. Вечно нащрек, готов да се подчини и в същото време твърд — често се беше случвало с метален глас да заповядва дори на самата Пърси, когато командването на самолета беше в негови ръце.

— Май имаш нужда от малко кафе — обяви Хейл и се отправи към кухнята. — Ще ти донеса двойно бито мокачино с попарено обезмаслено мляко.

Това беше една от техните шегички за изкилиферчените имена на кафетата по аерогарите. Истинските пилоти, и двамата го знаеха, пиеха само Максуел Хаус или Фолджърс.

Днес обаче Хейл нямаше предвид точно кафе. Той просто искаше да каже: остави пиенето. Пърси схвана намека. Сложи тапата на шишето и го трясна шумно върху масата.

— Добре де, добре.

Тя се изправи и прекоси дневната. Мярна се в огледалото. Чипоносото й лице. Черната й коса, падаща на стегнати упорити къдрици. (По време на твърде трудния си пубертет, в момент на отчаяние тя се беше подстригала много късо. Сега щяха да видят те! Естествено, тази предизвикателна постъпка просто наля вода в мелницата на чаровните момичета от училището Лий в Ричмънд и стъжни още живота й.) Пърси имаше дребна фигура, а очите й бяха от черен мрамор. Майка й все й повтаряше, че те са най-чаровната й черта. Всъщност имаше предвид, че бяха единственият й чар. При това мъжете не даваха и пет пари за него.

Под очите й се очертаваха тъмни линии, кожата на лицето й беше безнадежно изгубила естествения си цвят — имаше лице на пушач, за което бяха допринесли годините, когато пушеше по две кутии Марлборо на ден. Отдавна вече не си личеше къде точно си беше пробила меката част на ушите заради първите си любими обеци.

Погледна през прозореца към дърветата и улицата пред тяхната градска къща. Мярна някакво движение и нещо парна част от разума й. Нещо обезпокояващо, тревожно.

Какво? Какво е това?

Чувството изчезна, прогонено от звъненето откъм входната врата.

Пърси отвори и видя насреща си двама доста плещести полицаи.

— Мисис Клей? — Да.

— Нюйоркска полиция. — И си показаха картите. — Тук сме, за да ви държим под око, докато не стигнем до същността на случилото се със съпруга ви.

— Влезте — покани ги тя. — Брит Хейл също е тук.

— Мистър Хейл? — единият от тях повтори, като кимна с глава. — Той е тука. Много добре. Ние за всеки случай изпратихме няколко колеги от окръг Уестчестър в неговия апартамент, но нищо.

Точно в този момент тя отново погледна покрай единия от тях към улицата и онази мисъл се върна в съзнанието й.

Заобиколи полицаите и се озова на малката си покрита веранда.

— Предпочитаме да си останете вкъщи, мисис Клей… Все още зяпаше към улицата. Какво беше това? После разбра.

— Има нещо, което трябва да знаете — каза им тя. — Един черен фургон.

— Един какво?

— Един черен фургон. Ей там стоеше онзи черен фургон.

Единият от тях извади тефтер.

— Добре, елате и ни разкажете всичко, каквото знаете за него.

* * *

— Чакай — каза Райм.

Лон Селито прекъсна разказа си.

Райм беше чул нечии други приближаващи се стъпки, нито тежки, нито леки. Вече се досещаше чии бяха те. Това нямаше нищо общо с дедукцията. Просто беше чувал точно тези стъпки толкова много пъти.

Красивото лице на Амелия Сакс се появи откъм стълбите. Покрай двете й бузи се изливаше водопадът на червената й коса. Тя се поколеба за момент, после смело влезе в стаята. Беше облечена в синята си патрулна униформа, от която липсваха само кепето и вратовръзката. Носеше пазарска чанта от Джеферсън Маркет.

Джери Банкс веднага й пусна една от своите ослепителни усмивки, двадесет и четири карата. Увлечението му по нея беше очарователно и твърде явно, макар и малко неподходящо — все пак не бяха много служителите от уличния патрул, които имаха зад гърба си цяла кариера като модни дизайнери на Медисън Авеню, какъвто беше случаят с високата Амелия Сакс. Но нито пламенния поглед, нито непреодолимото привличане бяха споделени, така че на младия мъж не му оставаше нищо друго, освен да се примири, че трябва сам да си носи факела на любовта.

— Здрасти, Джери — каза му тя. После се обърна към Селито и му кимна стегнато, като изрази уважението си с едно „сър“ (Все пак той беше инспектор, при това лейтенант и истинска легенда в отдел „Убийства“. В жилите на Сакс течеше полицейска кръв и тя беше възпитавана в уважение към възрастните както вечер на масата, така и в полицейската академия.)

— Изглеждаш уморена — изкоментира вида й Селито.

— Не съм спала — отвърна тя. — Търсих пясък. — И извади цяла дузина найлонови кесиики от пазарската си чанта. — Ходих да събирам мостри от различни места.

— Добре — обади се Райм. — Но това вече не ни интересува. Получихме нова задача.

— Нова задача ли?

— Някой се е появил в града. И ние трябва да го хванем. — Кой?

— Един убиец — каза Селито.

— Професионалист? — попита Сакс. — От организираните мафиоти?

— Че е професионалист, такъв е — каза Райм. — Но поне не ни е известно да има връзка с организираната престъпност. — Американската мафия беше главният доставчик на наемни убийци в страната.

— Този е на свободна практика — продължи обяснението си Райм. — Ние го наричаме Танцуващия с трупове, за по-кратко — Танцьора.

Тя повдигна зачервената си вежда, която до преди малко беше разчесвала с нокът.

— Защо?

— Само една от жертвите му живя достатъчно дълго, за да ни го опише, доколкото можа. Той има, или поне е имал татуировка в горната част на рамото си: Черният Жътвар^[3], танцуващ с една жена пред ковчег.

— Е, поне сте имали какво да напишете в графата „Отличителни белези“ — кисело каза тя. — Какво друго знаете за него?

— Че е бял мъж, на около тридесет. Толкова.

— Проследихте ли татуировката?

— Разбира се — сухо отвърна Райм. — Чак до края на света. — И това беше самата истина. Нито едно полицейско управление в по-големите градове из целия свят не беше чувало някога за подобна татуировка.

— Моля дамата и господата за извинение — обади се Том, — но дългът ме зове. — Разговорът изведнъж секна, докато младият мъж извърши всички необходими движения, за да завърти шефа си. Така той му помагаше да прочисти дробовете си. При хората с парализирани крайници някои части от тялото им заживяват собствен живот; дори самите пациенти развиват специални взаимоотношения с тях. След като преди години счупи гръбнака си при един оглед, ръцете и краката на Райм станаха неговите най-върли врагове. Той беше прекарал дни наред, изразходвайки неимоверни усилия в опитите си да ги накара да правят това, което искаше от тях. В крайна сметка те бяха спечелили неравностойната битка и си бяха останали неподвижни като дървени чуканчета. После дойдоха разкъсващите спазми, които безмилостно разтърсваха цялото му тяло. Отново се беше опитал да ги спре. Накрая и това изчезна — май от само себе си. Райм не можеше да твърди, че беше удържал победа над тях, макар да бе приел капитулацията им. След всичко това той се беше обърнал към по-дребни предизвикателства и се беше заел с дробовете си. След цяла година във възстановителния център той се беше „самоотбил“ от вентилатора, чрез който дишаше. Успя да победи гръкляна си и започна да диша съвсем сам. Това беше единствената победа над собственото му тяло, макар постоянно да го глождеше суеверният страх, че дробовете му просто изчакваха удобния момент да си го върнат. Райм смяташе, че ще умре най-много след година-две от пневмония или емфизема^[4].

Линкълн Райм нямаше нищо против това, че ще умре. Но имаше толкова много начини да умреш; той си беше решил неговият да не бъде от неприятните.

— Някакви следи? Улики? — попита Сакс.

— Знае се, че за последно е бил в окръг Колумбия — обади се Селито на провлачения си Бруклински говор. — Това е всичко. Всъщност подочуваме оттук-оттам по нещичко. Е, Делрей знае повече от нас, с всичките си агенти и апаратура, нали знаеш? Но Танцьорът е като десет човека едновременно. Постоянно си променя формата на ушите, имплантира си лицеви маски, силикон тук-там. Ту си поставя белези, ту ги маха. Веднъж е слаб, друг път — дебел. Веднъж беше одрал един труп — беше му отрязал ръцете и ги използвал като ръкавици, за да заблуди нашите служби.

— Но не и мен — каза Райм. — Мен той не може да залъгва с номерата си.

„Макар че все още не съм го хванал“, горчиво си напомни той.

— Обмисля и планира всичко — продължи инспекторът. — Устройва ни странични занимания и си върши работата. И най-гадното е, че винаги се измъква чист и неопетнен, нищо не пропуска. — Селито млъкна внезапно; видът му беше доста нелеп за човек, който си изкарва хляба с лов на убийци.

Загледал някъде навън, Райм сякаш въобще не забеляза неловкото замълчаване от страна на бившия си партньор. Просто продължи разказа му.

— Този случай — с одраните ръце — беше последната му проява в Ню Йорк. Преди пет или шест години. Бил е нает от един банкер от Уолстрийт да убие партньора му. Свърши работата бързо и чисто. Моят екип правеше оглед на местопрестъплението, търсеше следи. Един от тях вдигна от някакво кошче свитък хартия. Той пък бил свързан с пластичен взрив. Около осем унции. Двама от моите бяха убити на място и практически всяка следа заличена.

— Съжалявам — каза Сакс. Помежду им настъпи неловка тишина. Вече повече от година тя вършеше черната работа по възложените му дела, беше му партньор, вече и приятел. Понякога дори беше оставала за през нощта при него. Спеше на дивана или редом с него, на половинтонното му легло Клинитрон, разбира се, съвсем като брат и сестра. Говореха си главно по служебни въпроси, Райм често я беше приспивал вместо с приказки, с разкази за прокрадващи се серийни убийци или опитни крадци на домашни любимци.

По принцип винаги бяха избягвали личните теми за разговор. Сега не й оставаше друго, освен да каже:

— Сигурно ти е било много трудно.

Райм отклони проявата на съчувствие с рязко кимване на глава. Гледаше към голата стена. Някога из цялата стая бяха налепени плакати с репродукции на картини. Тях отдавна вече ги нямаше, но очите му се опитваха да свържат различни фигури от останалите парчета тиксо. От цялата работа излезе една звезда без един лъч, докато някъде дълбоко в себе си Райм почувства острите нокти на отчаянието; пред очите му се разигра отново ужасяващата сцена на взрива с разхвърчалите се овъглени, разкъсани късове от телата на неговите служители.

После Сакс попита:

— Човекът, който е наел този Танцьор, май е искал да гоиздъни, а?

— Така е, но му е останало само желанието. Просто е нямал кой знае какво да каже. Оставил е парите в стара пощенска кутия с писмени инструкции. Няма електронни трансфери, няма номера на сметки. Те всъщност никога не са се срещали лице в лице. — Райм шумно си пое въздух. — Най-лошото е, че банкерът, който е платил, в последния момент си е променил мнението. Излязъл извън контрол. Но нямало начин да се свърже с Танцьора. Всъщност, и това не би му помогнало. Танцьорът би му казал: „Връщане назад няма.“

Селито обясни накратко на Сакс за случая с Филип Хансен, за свидетелите, които видели среднощния полет на самолета му и за бомбата миналата нощ.

— Кои са другите свидетели?

— Пърси Клей, жената на този Карни, който бил убит в самолета си. Тя е президент на компанията „Чартърни полети Хъдсън“. Съпругът й бил неин заместник. Другият е Брит Хейл. Пилот, който работи за тях. Изпратих им бавачки да ги наглеждат.

Райм също се включи:

— Обадих се на Мел Куупър да ни помогне. Той ще работи в лабораторията долу. Случаят с Хансен е твърде деликатен, така че ще трябва да накараме Фред Делрей да ни подсигури подкрепата на ФБР. Той ще ни праща федерални агенти, когато има нужда и ще подготви една от къщите, собственост на чичо Сам за опазване на важни свидетели. Там ще настаним тази Клей и Хейл. Богатата и подробна памет на Линкълн Райм отново завзе съзнанието му и той почти изпусна нишката на собствените си разсъждения. Отново пред очите му изникна картината на офиса, където Танцьорът беше поставил бомбата преди пет години.

Съвсем ясно си спомняше кошчето за боклук, цялото черно, обгорено, цъфнало като майска роза. После мирисът на експлозива — задушаващ, химически газ, всъщност май нищо повече от дим от изгорено дърво. Тънкият, всепоглъщащ мирис на дървени въглени. После изсушените от огъня тела на неговите техници, застинали в странна борческа стойка, сякаш все още се сражаваха с пламъците.

В този момент бръмченето на собствения му факс го спаси от кошмарната картина в съзнанието му. Джери Банкс откъсна първия лист.

— Рапорт от огледа на самолетната експлозия — обяви той. Главата на Райм рязко се завъртя към бръмчащата машинка.

— Време е за работа, момчета и момичета!

* * *

— Измий ги. Измий ги хубаво.

— Редник, това чисти ръце ли са?

— Сър, старая се, сър..

* * *

Едрият, около тридесет и пет годишен мъж стоеше пред един от умивалниците в тоалетната на кафе-бар на Лексингтън Авеню, потънал в заниманието си.

— Търкай, търкай, търкай…

* * *

Той спря за момент и погледна към вратата на мъжката тоалетна. Явно никой не беше забелязал, че той беше вече цели десет минути тука.

Да се върнем тогава към търкането.

Стивън Кол заразглежда кожичките около ноктите си, както и едрите си, зачервени кокалчета.

Изглеждат чисти, наистина изглеждат чисти. Няма червеи. Нито един.

Беше се почувствал добре, когато премести черния фургон от улицата и го паркира из недрата на подземния гараж. Стивън си беше взел необходимите му инструменти от багажника на автомобила, беше се изкачил по стръмната пътека и се беше влял в уличния поток. Преди това беше работил няколко пъти в Ню Йорк, но никога не можа да свикне с огромното количество хора, десетки хиляди само на тази улица.

Чувствам се дребен.

Като червей.

Ето как попадна той в мъжката тоалетна да се поизмие и поизстърже.

* * *

— Редник, не свърши ли вече с това? Имаш още две цели за елиминиране.

— Сър, почти съм готов, сър. Преди да продължа с възложената ми задача, трябваше да премахна всяка следа от себе си, която може да послужи за доказателство, сър.

— О, за Бога…

* * *

Горещата вода течеше върху ръцете му. Той продължаваше да ги търка с четката, която си носеше в една найлонова кесийка. След това извади розовия сапун от сапунерката. И продължи да търка.

Накрая огледа много внимателно зачервените си ръце и ги изсуши под горещия въздух на сешоара. Никакви кърпи, никакви издайнически материи.

Разбира се, и никакви червеи.

Стивън беше облечен в поредния си камуфлаж. Не онзи военния, на сиви и маслиненозелени петна, нито пък бежовия, пустинен. Днес той носеше дънки, маратонки Рийбок, работна риза и сив анорак, опръскан с капки боя. На колана му висеше клетъчен телефон и голяма рулетка. По нищо не се различаваше от кой да е строителен работник в Манхатан. Беше се облякъл така, понеже никой не би обърнал внимание на някакъв си работник с платнени ръкавици в такъв топъл пролетен ден като днешния.

Вървеше по улицата.

Сред тълпите от хора. Но ръцете му бяха чисти и той вече не се чувстваше дребен.

Поспря на ъгъла и погледна надолу по улицата, към градската къща на Съпруга и Съпругата и се запита дали Съпругата не беше сама в момента, понеже съпругът й беше грижливо разпръснат на хиляди малки късчета над Земята на Линкълн.

И така, имаше още двама живи свидетели и двамата трябваше да бъдат мъртви, преди в понеделник Журито да се събере на заседание. Хвърли поглед към огромния си неръждаем часовник. Беше девет и половина, събота сутринта.

* * *

— Редник, ще имаш ли достатъчно време и за двамата?

— Сър, може и да не успея точно сега да се справя и с двамата едновременно, но все пак, нали имам още почти четиридесет и осем часа, сър. Това е предостатъчно време да открия и елиминирам и двете цели, сър.

— Но, Редник, нали знаеш, че съществуват и рискове?

— Сър, аз живея заради тях, сър.

* * *

Пред къщата имаше една полицейска кола. Той, разбира се, я очакваше.

Така, да видим — имаме една позната зона на поражение пред къщата и една непозната вътре в нея…

Отново огледа напред и назад улицата и тръгна по тротоара. Току-що изтърканите му ръце го засърбяха за действия. Раницата му тежеше почти тридесет килограма, но той не я усещаше. Късо подстриганият Стивън Кол беше жилав и мускулест мъж.

Докато вървеше, си представяше, че е местен човек от квартала, но анонимен, никой не го познаваше. Не мислеше за себе си като за Стивън или мистър Кол, или Тод Джонсън, или Стан Бледсоу, или който и да е от дузината други псевдоними, които беше използвал през изминалите десетина години. Истинското му име приличаше на ръждясал гимнастически уред, захвърлен в задния двор на училището, нещо, за което знаеш, че съществува, но което в действителност не виждаш.

Изведнъж той зави рязко и влезе в преддверието на сградата, точно срещу къщата на Съпругата. Бутна входната врата и погледна към големите стъклени прозорци насреща, отчасти засенчени от разцъфналия кучешки дрян. Постави скъпите си очила за стрелба с жълтеникава матировка и отразеното в прозореца слънце изчезна. Сега той виждаше само фигури, които се движеха напред-назад из стаята. Едно ченге… не, две ченгета. Някакъв мъж, облегнал се на прозореца. Това може да е Приятелят, другият свидетел, когото му поръчаха да убие. И… да, ето я! Това беше Съпругата. Нисичка. Грозничка. С момчешки вид. Носеше бяла блуза. Добра мишена.

Изчезна от погледа му.

Стивън се наведе и дръпна ципа на раницата си.