Джефри Дивър
Танцьорът (20)

Двадесета глава

Час 23 от 45

— По дяволите! По дяволите! — беснееше Райм. По брадичката му потече слюнка. Том пристъпи към количката му и го избърса, макар Райм ядно да го беше отблъснал.

— Бо? — викаше той в микрофона.

— Казвай — обади се Хауман от командния фургон.

— Мисля, че пак ни е прецакал и вече си пробива коридор за отстъпление. Накарай агентите си да се движат най-малко по двойки. Никой не трябва да остава сам. Натикай всички в сградата. Мисля…

— Чакай… чакай. О, не…

— Бо? Сакс?… Някой чува ли ме? Никой не му отговори.

После по радиото му долетяха крясъците; след това всичко изчезна и накрая до него долитаха само накъсани фрази.

— … помощ. Все пак имаме кървава следа… В съседната сграда. Точно така, вдясно… не… надолу по стълбите… Мазето. Инелман не се е обаждал. Той беше… мазето. Всички там, мърдайте. Хайде, на бегом!

Райм викна:

— Бел, Чуваш ли ме? Удвои си охраната. Не повтаряй, не ги оставяй без надзор. Танцьорът се е измъкнал и не знаем къде се намира.

По радиостанцията се чу спокойния глас на Роланд Бел:

— Взели сме ги под крилото си. Бъди сигурен, че никой няма да се промъкне дотук.

Това изнервящо чакане! Направо непоносимо. На Райм му се крещеше от ярост.

Къде ли беше?

Змия в тъмна стая…

После един по един се заобаждаха агентите, докладвайки на Делрей или Хауман, че са обезопасили етаж след етаж.

Накрая Райм чу:

— Мазето обезопасено. Но, Боже Господи, колко кръв има тук! И освен това Инелман липсва. Не можем да го намерим. Господи, всичката тази кръв!

* * *

— Райм, чуваш ли ме?

— Да, казвай.

— В мазето на съседната сграда съм — каза Амелия Сакс на микрофончето си, докато се оглеждаше.

Стените бяха мръсно жълти, циментови, а подът беше боядисан в сиво като военен кораб. Човек обаче едва ли имаше време да огледа обстановката във влажното помещение; навсякъде беше опръскано с кръв, приличаше повече на една от ужасяващите картини на Джаксън Полък.

„Клетникът“, помисли си тя. „Инелман. Дано по-скоро го открият. На човек, загубил толкова кръв, не му оставаха повече от петнадесет минути.“

— С теб ли е куфарчето с инструментите? — попита я Райм.

— Нямаме време! Изгубил е доста кръв, трябва да го намерим!

— Дръж се, Сакс. Куфарчето. Отвори го. Тя въздъхна.

— Добре. Ето, отворих го.

Куфарчето за анализ на петна от кръв съдържаше линийка, транспортир, рулетка, реагента Касъл-Майер, използван за първоначален кръвен анализ. Имаше и Луминол — веществото за откриване на остатъци от железния окис, който беше част от кръвта, дори след като престъпникът старателно избърше мястото.

— Тук е голяма касапница, Райм. Едва ли ще мога да открия нещо.

— О, нали знаеш, че от местопрестъплението можем да научим много, Сакс. И то наистина много.

Ами да, ако някой въобще можеше да анализира подобна зловеща обстановка, това беше само Райм и никой друг.

Сети се, че той и Мел Куупър бяха дългогодишни членове на Международната организация за кръвен анализ. (Това, което не се беше сещала, бяха злокобните кървави пръски от местопрестъпленията и факта, че съществуваха хора, превърнали ги в своя професия.) Конкретно това, което виждаше в момента пред очите си беше безнадеждно.

— Трябва да го намерим…

— Сакс, успокой се… Чуваш ли ме?

След секунда тя се обади:

— Добре де, добре.

— Засега ти трябва само линията. Първо ми кажи какво виждаш.

— Кръв има навсякъде.

— Формата на капките е много важна. Разбира се, ако повърхността е идеално гладка, всичко това се обезсмисля. Какъв е подът?

— Циментова замазка.

— Добре. Колко са големи капките? Измери ги.

— Той умира, Райм.

— Колко са големи? — сряза я той.

— С различна големина са. Една трета са около два сантиметра. Има и по-големи.

Около три сантиметра. Другите две трети са ситни пръски.

— Забрави за тях. Това са отделили се при падането пръски. Опиши ми най-големите. Каква форма имат?

— Повечето са кръгли.

— Краищата им назъбени ли са?

— Да — измърмори тя. — Но има и някои, с правилна, кръгла форма. Ето една-две точно пред мене. Макар, че тези са по-малки.

Къде ли е той? — чудеше се тя. Инелман. Не го познаваше. Беше изчезнал, а кръвта му изтичаше като фонтан.

— Сакс?

— Какво искаш? — сопна му се тя.

— Ами малките капчици? Опиши ми ги.

— Нямаме време да се занимаваме с това!

— Нямаме време да не се занимаваме — хладно я прекъсна той.

„Проклет да си, Райм“, помисли си тя, после каза:

— Добре — и ги премери. — Малко повече от сантиметър. Съвършено кръгли. Никакви назъбени ръбове.

— Къде се намират? — задъхано попита той. — В единия край на коридора или в другия?

— Повечето са по средата. В края на стаята има някакъв склад. Вътре в него и около него капките са по-големи и са с назъбени ръбове. В другия край на коридора те са по-малки.

— Така, така — обади се замислено Райм, после обяви: — ето значи какво е станало… Как се казваше агентът?

— Инелман. Джон Инелман. Приятел на Делрей е.

— Танцьорът е пипнал Инелман в склада, наръгал го е веднъж, някъде високо по тялото. Целта му е била да го омаломощи, най-вероятно в рамото или шията. Оттам са големите капки с неравни краища. После го е помъкнал навътре в коридора, където го е наръгал още веднъж, по-ниско. Оттам са малките, кръгли капки. Колкото от по-ниско са падали капките, толкова по-правилни са ръбовете им.

— И защо му е било да го прави? — задъха се тя.

— За да ни забави и обърка. Той знае, че ние ще тръгнем да си търсим човека, преди да продължим с неговото преследване.

„Прав е“, помисли си тя, „само дето ние не сме се разбързали да го търсим.“

— Колко е дълъг коридорът?

Тя въздъхна и погледна натам.

— Към петнадесет метра; кървавата диря върви по цялата му дължина.

— Има ли стъпки в кръвта?

— Колкото си искаш. Във всички посоки. Чакай… Видях товарен асансьор. Досега не бях го забелязала. Натам води и кръвта! Сигурно е вътре. Трябва да…

— Не, Сакс, чакай. Прекалено явно е.

— Трябва да отворим вратата на асансьора. Ще се обадя на онези от пожарната да донесат нещо да я отворят, ключ или каквото и да е. Те ще могат…

Райм бавно каза:

— Слушай внимателно. Капките, които водят към асансьора, приличат ли ти на сълзи? Виж и дали опашките им сочат различни посоки?

— Той сигурно е в асансьора! По вратата има размазани кървави петна. Сигурно умира вътре, Райм. Ти ме слушай внимателно.

— Значи приличат на сълзи? — попита невъзмутимо той. — И опашчици като на попови лъжички, така ли?

Тя погледна надолу. Така си беше. Точно на попови лъжички приличаха, опашките им бяха насочени в най-различни посоки.

— Да, Райм. Така е.

— Върни се обратно, до началото им.

Това си беше жива лудост. Инелман сигурно вече агонизираше в асансьора. Погледна към металната врата, мина й през ума да прати Райм и съветите му по дяволите, но после реши да се върне обратно.

Откри мястото, където изчезнаха „поповите лъжички“.

— Тука, Райм.. Тука изчезват.

— Пред шкаф или врата?

— Да, как разбра?

— И тя е залостена отвън?

— Точно така.

Как, по дяволите, го правеше?

— Значи, след малко ще дойде специалният отряд да прегледа ключалката — Танцьорът едва ли се е залостил там. Но пък Инелман е вътре. Ти ще отвориш вратата, Сакс. Използвай клещи за дръжката, не я пипай. Може да има някой отпечатък. И, Сакс?

— Да?

— Не мисля, че е поставил бомба. Не е имал време. Но, в каквото и състояние да е нашия агент, а то хич няма да е добро, забрави го за минута и се огледай за капани.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Да.

Извади клещите… отвий болтчетата на ключалката… завърти бравата.

Вдигни пистолета. Облегни се на вратата. Сега!

Вратата отхвръкна.

Вътре нямаше нито бомба, нито друг капан. В краката й падна бледото, обезкървено тяло на Джон Инелман, който беше изпаднал в безсъзнание.

Тя извика от уплаха.

— Тука е. Трябва ми спешно лекар! Раните му са много лоши.

Сакс се наведе над него. Отнякъде се появиха двама специални агента, един лекар и двама санитари, с тях беше и Делрей; лицето му беше сиво, мрачно и каменно.

— Как са те подредили, Джон! О, Господи! — Длъгнестият агент отстъпи назад, докато медицинските лица си свършат работата. Те разрязаха повечето му дрехи и огледаха внимателно прободните рани. Полуотворените очи на Инелман проблясваха иззад клепачите.

— Той… — понечи да зададе въпроса Делрей.

— Дали е жив? Виси на косъм — му отвърнаха.

Санитарите поставиха дебели тампони върху зейналите кървящи порезни рани, за да спрат кръвта. Вързаха крака и ръката му и му закачиха една банка кръв за преливане, тъй като той беше загубил доста от своята.

— Вкарайте го в линейката. Бързо. Размърдайте си задниците, по дяволите!

Те домъкнаха отнякъде носилка с колелца, поставиха го внимателно на нея и забързаха по коридора. Делрей вървеше с тях, мърмореше нещо, а между пръстите си продължаваше да стиска отдавна изгасналата си цигара.

— Може ли да говори? — попита Райм. — Ако може, питайте го дали има някаква представа накъде е духнал Танцьорът.

— Изключено. Бил е повечето време в безсъзнание. Дори не съм сигурен дали ще успеят да го спасят. Господи!

— Не се плаши, Сакс. Имаме работа с теб, кой ще ми направи оглед на мястото? Трябва да открием Танцьора, ако все още е наблизо. Сега се върни в склада. Виж дали има някакви прозорци или скрити врати.

Тя тръгна и докато вървеше, го попита:

— Как се сети за шкафа?

— По посоката на капките. Натикал го е вътре и после е напоил парцал с кръвта му. Отишъл е до асансьора, а през това време е размахвал парцала. Нали помниш, че капките сочеха различни посоки? И много приличаха на сълзи? И след като се е опитал да ни насочи към асансьора, ние ще трябва да тръгнем в обратната посока. Към склада. Стигна ли вече?

— Да.

— Опиши ми го.

— Има прозорец, който гледа към алеята. Май се е опитвал да го отваря. Но той е здраво закован и замазан с маджун. Няма врати. — Тя погледна през прозореца. — Райм, не виждам нито една от позициите на нашите. Как ли се е досетил? Може би нещо го е изплашило?

— Ти и да искаш, не можеш да видиш никого — цинично се обади Райм. — Но той може. Сега, да не губим време, тръгни по мрежата и виж какво ще откриеш.

Тя се зае старателно със задачата си, преброди мрежата, пусна прахосмукачката, после внимателно изтърси филтъра и опакова всички изсмукани по този начин следи.

— Нещо откри ли?

Тя освети с фенерчето си стените и видя две различни бетонни блокчета от градежа. Тесничко беше, но някой по-гъвкав спокойно можеше да мине оттам.

— Видях откъде се е измъкнал, Райм. Минал е през стената. Има две хлабави бетонни блокчета.

— Не ги пипай. Извикай групата по експлозивите.

Тя се обади на няколко агента да дойдат в мазето. Те извадиха блокчетата от стената и осветиха зейналото помещение с фенерчетата, закрепени върху затворните рами на картечните си пистолети H&K.

— Чисто е — обади се един от тях. Сакс измъкна пистолета си и се промуши през тесния отвор в хладното влажно помещение.

Намираше се върху тесен наклонен коридор с нисък таван . Подът беше покрит с чакъл. Коридорът завършваше с дупка, откъдето продължаваше към основите на сградата. Беше влажно, от тавана капеше вода. Тя внимаваше да стъпва само върху бетонните бучки, за да не оставя стъпки в мократа почва под краката си.

— Какво виждаш, Сакс, разкажи ми.

Тя размаха фенерчето с полихромна светлина близо до стената, където й се видя правдоподобно той да се е опирал или стъпвал.

— Уха-а-а, Райм.

— Какво?

— Отпечатъци. Съвсем пресни… Чакай. Има и отпечатъци от ръкавица. Кървави. Дето е държал парцала. Нещо не разбирам. Прилича на пещера… Защо ли му се е наложило да си сваля ръкавиците? Сигурно си е мислел, че тук е в абсолютна безопасност.

После тя наведе поглед надолу и насочи злокобния лъч жълтозелена светлина към пода.

— О!

— Какво става?

— Това не са неговите стъпки. Той е бил с някой друг.

— Някой друг ли? Сигурна ли си?

— По земята вървят два вида стъпки. Следите са пресни. Едните са по-големи от другите. Вървят в една посока, широки са, бягали са. Господи, Райм.

— Какво ти става?

— Това значи, че той не е сам, има си партньор.

— Хайде, Сакс. Ние едва сега започваме — весело прибави Райм. — Това означава, че разполагаме с двойно повече доказателства, за да го пипнем.

— А пък аз си мислех — мрачно измърмори тя, — че в този случай той е двойно по-опасен.

* * *

— Какво откри? — попита Райм.

Сакс се беше върнала в къщата му и сега тя и Мел Куупър внимателно изследваха донесените от нея следи. Заедно с пристигналите момчета от Групата за спешни действия Сакс беше проследила стъпките на Танцьора и другаря му до изхода на коридора в подземната канализация, където следите се изгубиха. Сякаш двамата се бяха изкачили на повърхността и излезли през някоя шахта на улицата.

Сакс подаде на Куупър отпечатъка, който беше свалила в началото на тунела. Той го сканира със скенера и го пусна за обработка от база-данните на федералните — АСИО (Автоматичната система за идентификация на отпечатъци).

Следващият обект беше два електростатично снети отпечатъка, които тя подаде на Райм.

— Това е от стъпките в тунела. Този тук е на Танцьора. — Тя вдигна един от снетите отпечатъци — прозрачен, като рентгенова снимка. — Съвпада с отпечатъка, който намерихме в кабинета на психиатъра на първия етаж, който е бил разбит.

— Носи съвсем обикновени обувки, фабрично производство — каза Райм.

Ти да не очакваш да е обут в специални военни чепици? — промърмори Селито.

— Не, иначе твърде би се набивал на очи. Работническите обувки имат гумени подметки, за да не се хлъзгат и стоманени налчета на предния ръб. Вършат същата работа като войнишките, стига да не ти е нужна устойчивост на глезена. Дай ми другите, Сакс.

Отпечатъците от по-малките обувки показваха, че са поизносени, особено много на петата и пръстите. На дясната обувка имаше голяма дупка, дори се беше отпечатала мрежата от гънки по стъпалото на човека.

— Не носи чорапи. Възможно ли е приятелят му да е бездомен?

— Ама той защо въобще е помъкнал някого със себе си? — попита Куупър.

— И аз това се чудя — отвърна Селито. — Той винаги е работил сам. Използва хората, но никога не им се доверява.

„И мен все в това ме обвиняват“, помисли си Райм. Вместо това каза:

— На всичкото отгоре да остави отпечатъци! Този с него не е професионалист. Но явно е притежавал нещо, от което Танцьорът много се е нуждаел.

— На първо място, е трябвало да се измъкне от нашия капан — предположи Сакс.

— Сигурно е това.

— И най-вероятно е вече мъртъв — продължи Сакс. „Вероятно“, мълчаливо се съгласи Райм.

— Тези отпечатъци — обади се Куупър. — Много малки са. Приличат ми на осми размер, мъжка номерация.

Размерът на подметката невинаги точно отговаряше на размера на обувката и още по-малко пък по него можеха да се определят размерите на човека, който ги е носил. Беше обаче логично да се направи заключението, че онзи, който е бил с Танцьора, е бил доста по-дребен от него.

Куупър се върна към останалите донесени следи, сложи нещо на предметното стъкло и го мушна под обектива на комбинирания микроскоп. От него образът се предаде към компютъра на Райм.

— Команден режим, курсорът, наляво — изкомандва Райм в микрофона. — Стоп. Двойно кликване. — Наведе се напред да разгледа внимателно изображението върху екрана. — Хоросан, сгурия, мръсотия и прах… — откъде го взе това, Сакс?

— Изстъргах го от стените, където беше сгурията и после с прахосмукачката от пода на тунела. Освен това намерих и нечие леговище зад някакви кутии. Явно там някой се беше крил.

— Добре. Хайде, Мел, пусни го през газ-анализатора. Има доста частици, които са ми ясни като в мъгла.

Хроматографът забръмча тихо, докато разделяше съставките, преди да ги изпрати в газообразно състояние на спектрометъра за идентификация. Куупър се вгледа в екрана. После изведнъж изпусна дъха си от изненада.

— Направо е цяло чудо, че приятелят му изобщо може да ходи.

— Не можеш ли да говориш малко по-ясно, Мел.

— Той целият прилича на аптека. Ето ти там секобарбитал, фенобарбитал, декседрин, амобарбитал, мепробамат, хлордиазепоксид, диазепам.

— Господи — измърмори Селито. Куупър продължи:

— Имаме лактоза и захароза. Освен това и калций, витамини, ензими, съвместими с млечните продукти.

— Бебешки формули — промърмори Райм. — Пласьорите я използват, за да прикрият наркотика.

— Значи нашият Танцьор си е хванал кокошкар за ординарец. Върви, че разбери хората!

— Там беше пълно с всякакви лекарски кабинети — каза Сакс. — Може да е отишъл да си свие някоя опаковка.

— Свържи се с „Прекрасните“ — каза Райм. — Искам списък на всеки един отделен наркопласьор, регистриран при тях.

Селито реши да се пошегува:

— Сигурно списъкът ще прилича на телефонен указател.

— Никой не е казал, че ще ни е лесно, Лон.

Но преди Селито да посегне към слушалката, Куупър получи електронна поща.

— Не си прави труда.

— А?

— Пристигна рапорта от АСИО за отпечатъците — техникът почука с пръст върху екрана. — Който и да е нашия човек, той няма досие в град Ню Йорк, нито пък в щата.

— По дяволите! — изруга Райм. Чувстваше се прецакан. Не можеше ли да бъде поне малко по-лесно? Измърмори: — Други следи?

— Има нещо — каза Куупър. — Парченце синя фаянсова плочка, отлята вероятно заедно с бетона.

— Дай да го видя.

Куупър го сложи върху предметното стъкло и светна лампата на микроскопа.

Вратът му трепереше, едва не пречупил се от разтърсващите го спазми, но Райм не му обръщаше внимание, просто се беше навел напред и задълбочено се взираше в изображението.

— Ясно. Стара фаянсова плочка, част от мозайка. Порцелан, с кракелюри^[1] по глазурата, която пък е на оловна основа. Възрастта е шестдесет-седемдесет години. — Това добре, но парченцето беше абсолютно ненужно, ако не им посочваше къде се крие Танцьорът. — Нещо друго?

— Малко косми — Куупър ги постави и се наведе да настрои фокуса.

Райм също заразглежда тънките стълбчета.

— Животински — обяви той.

— Още котки ли? — попита Сакс.

— Да видим — обади се Мел. все още наведен над окулярите.

Космите обаче не бяха котешки. Бяха на гризач.

— Плъх — съобщи Райм. — Rattus Norvegicus. Най-обикновен канализационен плъх.

— Хайде! Давай да видим какво си ни донесла, Сакс. — Райм приличаше на малко момче, влязло в сладкарницата с майка си, което отказва да излезе, преди тя да му е купила поне един шоколад. — Не, не това. Да, точно това.

В найлоновата торбичка имаше и едно късче салфетка, изцапано с някакво бледокафяво петно.

— Намерих го върху една буца сгурия. Всъщност, тази, която той е преместил, за да открие тайния коридор. Почти съм сигурна, че ръцете му са били изцапани със същото. Няма отпечатъци, но това леке тук сигурно е от неговата ръка.

— Защо смяташ така?

— Защото намазах ръката си с някаква мръсотия и бутнах друго блокче. Отпечатъкът беше абсолютно същия.

„Ей, това е моята Амелия“, мина му през ума. За момент мислите му го отведоха в леглото му миналата нощ, когато лежаха заедно. Той разтърси глава и пропъди видението.

— Какво ще кажеш, Мел?

— Прилича ми на грес. Импрегнирана с прах, мръсотии, дървени парченца, органична материя. Мисля, че може да бъде животинска плът. Но всичко това е много старо. И виж тук, в горния ъгъл.

Райм разгледа сребристите нишки по компютърния си екран.

— Метал. На прах или фини стружки. Пусни го през газ-анализатора. Трябва да сме сигурни.

Куупър го направи.

— Нефтен продукт — отвърна той. — Груба фракция, без активни добавки… Виждам желязо и следи от манган, силиций и въглерод.

— Почакай — обади се Райм. — Няма ли други елементи — например хром, кобалт, мед, никел или волфрам?

— Не.

Райм вдигна поглед към тавана.

— Металът? Това трябва да е старата стомана, дето я правеха от блокове чугун в Бесемерова пещ. Ако беше по-ново производство, щеше непременно да има примеси от други метали.

— Има и още нещо. Каменовъглен катран.

— Креозот!^[2] — извика Райм. — Това е! Пипнах го! Това е първата голяма грешка на Танцьора! Неговият оръженосец е истинска карта на града.

— И къде те заведе тази „карта“? — попита Сакс.

— В метрото. Тази смазка е стара, стоманата е от старите релси и от гвоздеите на траверсите, а креозотът е от самите траверси. О, да, а парченцето цимент с плочката е от мозайка. Стените на много от старите станции на метрото бяха облицовани с такива мозайки — нали ги знаете, изобразяващи безвкусни картини или нещо, свързано с конкретния квартал.

— Да бе — съгласи се Сакс, — станцията на Астор Плейс имаше такава мозайка, с някакви животни, с които Джон Джейкъб Астор търгувал.^[3]

— Залепена за цимент порцеланова плочка. Значи, затова Танцьорът се е повел с отрепка като него. Заради скривалище. Явно приятелчето на Танцьора е бездомен наркоман, който живее в някое изоставено разклонение или тунел на старите станции на метрото.

Изведнъж Райм видя, че всички гледаха към една сянка на човек застанал до вратата, несмеещ да влезе. Той млъкна.

— Делрей? — неуверено каза Селито.

Мургавото мрачно лице на Делрей се появи иззад стъклото на вратата.

— Какво става? — попита Райм.

— Инелман, ето какво става. Зашиха го. Цели триста шева му ударили. Но било твърде късно. Бил загубил твърде много кръв. Току-що умрял.

— Съжалявам — обади се Сакс.

Агентът вдигна ръце. Дългите му, кокалести пръсти приличаха на къси, остри копия.

Всички в стаята познаваха дългогодишния партньор на Делрей — онзи, който беше убит от бомбата в сградата на Федералното управление в Оклахома сити. През ума на Райм мина и случаят с Тони Панели, онзи, когото бяха отвлекли преди няколко дена в самия център на града. Може би и той вече беше мъртъв. Единствената следа при отвличането му бяха онези зрънца пясък с необяснен все още произход.

Днес още един от приятелите на Делрей си беше отишъл.

Агентът се заразхожда напред-назад с големи, застрашителни крачки.

— Знаете ли защо го намушкаха, а? Инелман?

Всички знаеха; никой не му отговори.

— За отвличане на вниманието, ей за това. Затова утрепаха един човек. За да ни отвлекат вниманието от тях. Можете ли да повярвате? Заради едно шибано, скапано отвличане на вниманието, мамка му! — Внезапно се закова на място. Погледна към Райм с големите си, ужасяващи черни очи. — А ти, Райм, откри ли нещо повече за тоя мръсен шибаняк?

— Не е кой знае какво. — И той обясни набързо за бездомния приятел на Танцьора, за наркотиците и за вероятното им скривалище в метрото. Някъде там.

— Това ли е всичко?

— Ами май че да. Е, не сме свършили още с всички следи от мазето, но…

— Следи — отвратен прошепна Делрей. Тръгна към вратата, но внезапно спря. — Отвличане на вниманието. Това не може да бъде никаква причина да умре един добър човек, мамка му! Не разбирате ли, никаква причина не е това!

— Фред, чакай… трябваш ни тук.

Той обаче не чу, или, ако беше чул, реши да се направи, че не чува. Излезе бързо от стаята.

След секунда се чу отсеченото щракване на ключалката на входната врата.