Джефри Дивър
Танцьорът (19)

Деветнадесета глава

Час 23 от 45

Късоцевен, най-вероятно Колт или пък Смити, а може би някой от онези латиноамерикански боклуци; със сигурност не беше стреляно скоро с него, нито пък беше смазван.

Надушвам ръжда.

* * *

— А какво може да ни каже ръждата, Редник?

— Много, сър.

* * *

Стивън Кол вдигна ръцете си.

Високият, потреперващ глас каза:

— Постави си пистолета и радиотелефона ей там. Радиотелефона?

— Хайде, пипай по-сръчно. Иначе ще си видиш съдържанието на черепа върху стената. — Гласът прегракна от напрежението. Собственикът му смръкна болнаво.

* * *

— Редник, нима професионалистите използват заплахи?

— Сър, разбира се, че не. Този тип явно е аматьор. Да го обезвредя ли?

— Не още. Той все още представлява опасност.

— Сър, слушам, сър.

* * *

Стивън постави оръжието си върху една картонена кутия.

— Къде…? Хайде, по-живо, къде ти е радиото?

— Не нося радиостанция — каза Стивън.

— Обърни се. И без резки движения.

Стивън се завъртя бавно и се озова пред дребен кльощав мъж с подвижни малки очички. Беше мърляв и приличаше на болен. Носът му течеше, а очите му бяха подозрително зачервени. Гъстата му кестенява коса беше сплъстена и приличаше на мокър парцал. Освен това смърдеше. Сигурно беше някой скитник. Както би казал вторият му баща, пияндурник. Или друсалка.

Старият очукан късоцевен Колт беше опрян плътно в корема на Стивън, а петлето беше запънато. Едва ли беше нужно кой знае какво усилие да се освободи чукчето, особено пък това, което беше явно доста старо и износено. Стивън пусна една любезна усмивка. По цялото му тяло не трепваше и едно мускулче.

— Виж — започна той, — не искам да ти създавам проблеми.

— Къде ти е радиото? — изпелтечи мъжът.

— Нямам радио.

Оня нервно опипа джобовете на пленника си. Стивън лесно можеше да го премахне — вниманието му често се местеше от един предмет върху друг. По тялото му пробягваха търсещите пръсти на мъжа. Накрая оня отстъпи назад.

— Къде е партньора ти?

— Кой?

— Не ме будалкай. Знаеш за какво говоря. Изведнъж отново се почувства дребен. Пълен с червеи…

Нещо не беше наред.

— Наистина не зная за какво говорите.

— За ченгето, дето беше тук преди малко.

— Ченге? — прошепна Стивън. — В тази сграда ли?

Човекът неуверено премигна с кръвясалите си очи.

— Точно така. Ти не си ли му партньор?

Стивън отиде до прозореца и погледна навън.

— Не мърдай. Ще стрелям.

— Насочи това някъде по-встрани — изкомандва Стивън, като погледна през рамо. Вече не се тревожеше за освобождаването на чукчето. Започваше да осъзнава значимостта на грешката си. Повдигна му се.

Гласът на мъжа отново задра о гърлото му, докато повтаряше заплахата си.

— Спри! Не мърдай от мястото си! По дяволите, наистина ще те застрелям.

— По алеята има ли други от тях? — хладно попита Стивън.

Последва мълчание. После:

— Ти наистина ли не си ченге?

— По алеята има ли други от тях? — повтори рязко Стивън.

Мъжът се огледа неуверено:

— Преди известно време бяха цяла сюрия. Сложиха онези боклуджийски кофи и кесиите с боклук. Сега не зная, може да са си отишли.

Стивън гледаше замислено алеята. Кесиите с боклук… Значи са ги поставили, за да ги използвам за прикритие. Да ме подмамят.

— Ако извикаш на някого, кълна се…

— О, я тихо — Стивън отново огледа внимателно алеята, търпелив като боа. В крайна сметка забеляза една слаба сянка върху камъните от настилката — зад едната от кофите. Премести се леко. Инч-два.

После на покрива на сградата, зад охранявания блок — върху асансьорния винкел — потрепна друга сянка. Бяха достатъчно добри, за да не си показват дулата на пистолетите, но не чак толкова, за да се сетят, че неподвижната вода от водната кула на покрива може да отрази сенките им.

Господи, Боже… Някак Линкълн Червея беше предугадил, че той няма да се хване на въдицата с Двадесети участък. През цялото време го бяха очаквали да се появи точно тук. Линкълн дори беше предвидил стратегията му — че Стивън ще се опита да мине през алеята, точно от тази сграда.

Лицето от прозореца…

Изведнъж му хрумна абсурдната идея, че Линкълн Червея е бил онзи, който го гледаше от прозореца в Александрия, Вирджиния. Осветен от кървавочервената светлина, вперил поглед право в очите му. Естествено, не можеше да бъде той. Но дори тази увереност не успя да уталожи разбунтувалия се стомах на Стивън. Повдигна му се отново и се почувства дребен.

Леко подпряната врата, отворения прозорец, развяващото се от него перде… истинска шибана официална покана за гости. И алеята: съвършена зона на поражение.

Единственото, което го беше спасило, беше собственият му инстинкт.

Линкълн Червея му беше устроил капан. Кой, мамка му, е той?

В ушите му бушуваше ярост. Заля го гореща вълна. Ако наистина го очакваха, значи се движеха по процедурата „Локация и надзор“. Което пък означаваше, че ченгето, което тази жалка твар беше видяла, скоро щеше да се върне да провери отново стаята, в която бяха. Стивън се завъртя към дребосъка.

— Преди колко време мина ченгето да провери тази стая?

Страхливите очички на човека премигнаха и той целият се изчерви от обзелия го ужас.

— Преди около десет минути.

— С какво оръжие беше?

— Не зная. Май беше от онези модните. Приличаше на автомат.

— Кой си ти?

— Не съм длъжен да отговарям на шибаните ти въпроси — опита да се защити онзи. Посегна да изтрие течащия си нос с ръкава си. Грешката му беше, че го направи с ръката, с която държеше пистолета. За част от секундата Стивън го изби от ръката му и блъсна кльощавия на пода.

— Не! Не ме убивай!

— Млъквай! — излая Стивън. По навик отвори барабана да види с колко патрона разполага. Нямаше нито един.

— Празен ли е? — попита той, невярващ на очите си.

Онзи вдигна рамене.

— Аз…

— Ти си ме заплашвал с празен пистолет?

— Ами… Нали знаете, ако те хванат и оръжието ти е празно, минаваш по-леко.

Стивън нищо не разбираше. Та той можеше спокойно да го убие заради глупостта му да носи незаредено оръжие.

— Какво търсиш тук?

— Върви си и ме остави на мира — изскимтя мъжът, като се опита да се изправи на краката си.

Стивън пусна Колта в джоба си, сграби своята Берета и я насочи към челото на онзи.

— Какво правиш тука? Той отново изтри носа си.

— На горния етаж има лекарски кабинети. А понеже в неделя няма никой тука, аз реших да задигна някой образец, нали се сещаш?

— Образец ли?

— Нали докторите получават образци от всякакви лекарства и то напълно безплатно. На всичкото отгоре те никъде не се водят, така че човек може да си свие колкото му душа иска и никой няма да го усети. Ама то всичко има, перкодан, фиоринал, диетични лайна и все такива.

Стивън обаче не чуваше нищо. Отново го заля хладният полъх на Линкълн Червея. Линкълн беше съвсем наблизо.

— Хей, добре ли си, какво ти стана? — попита мъжът, вперил поглед в лицето на Стивън.

Странно, червеите изчезнаха.

— Как се казваш?

— Джоуди. Е, Джо Д’Орфио, но всички ми викат Джоуди. Ами ти?

Стивън не отговори. Гледаше през прозореца. От покрива на сградата зад охраняваната се размърда още една сянка.

— Виж, Джоуди, слушай внимателно. Искаш ли да изкараш малко пари?

* * *

— Е? — нетърпеливо попита Райм. — Какво става?

— Още е в сградата, източно от охраняваната къща. Все още не е излязъл на алеята — докладва Селито.

— Какво се бави? Вече трябваше да е тръгнал. Няма причина да изчаква. Да не сте оплескали нещо?

— Нашите претърсват цялата сграда. Не го намерихме в стаята, където си мислехме, че ще влезе.

Онази с отворения прозорец. Проклятие! Райм беше спорил по въпроса дали да му оставят отворен прозореца да го съблазнява. Твърде явно беше. Танцьорът беше станал подозрителен.

— Всички са на позиция със заредени оръжия, нали?

— Разбира се. Успокой се.

Но той не можеше да се успокои. Райм не знаеше как точно щеше да се опита да проникне Танцьорът в охраняваната къща. Не беше сигурен, макар да предполагаше, че ще мине през алеята. Надяваше се, че кесиите и боклуджийските кофи щяха да го заблудят, че това е най-подходящото прикритие, за да стигне до входа на блока. Агентите на Делрей и хората на Хауман от 32-Е бяха обсадили алеята и самата съседна сграда. Други се намираха по околните сгради. Сакс беше с Делрей, Селито и Хауман в един фургон с надписи на UPS^[1], паркиран на отсрещната улица.

Известно време Райм наистина беше повярвал на трика с гигантската бомба-цистерна с газ. Отначало му се беше сторило невероятно Танцьорът да изпусне един от инструментите си при открадването на камиона, но в края на краищата беше правдоподобно. Това, в което Райм се беше усъмнил, беше количеството взривно вещество от възпламенителния шнур, останало по острието на клещите. То показваше ясно, че Танцьорът явно нарочно го беше намазал с цел да накара полицията да мисли, че се кани да използва камиона като бомба. Тогава беше решил, че не, Танцьорът не беше започнал да става разсеян, а тъкмо обратното. След това двамата със Сакс бяха седнали и предвидили действията му. Това, че се беше оставил да бъде забелязан как оглежда евентуалния си маршрут на нападение и после, когато бе оставил жив пазача, за да може той да съобщи на полицията за изчезналия камион — всичко беше съвсем съзнателно и умишлено извършено.

Последното нещо, което окончателно наклони везните в полза на подозренията на Райм, бяха, разбира се, физическите доказателства. Аминиева група около целулозна нишка. Тази комбинация можеше да се срещне само на две места — или върху стари архитектурни хелиографски копия, или върху скици с планове на парцели, които се печатаха от огромни принтери, използващи амониеви съединения в мастилото си. Райм беше накарал Селито да се обади в централното управление на полицията, откъдето да му дадат информация за проникване с взлом в архитектурни фирми. Оттам им бяха изпратили подробен доклад, че наистина един офис, използван главно за съхранение на архива, е бил наскоро разбит. Тогава Райм ги беше помолил да проверят дали случайно адресът не е Ийст Сайд, 35-та улица и удивените служители бяха казали, че да, оттам липсвали няколко плаки.

Единствената загадка беше как Танцьорът е разбрал адреса на охранявания апартамент и това, че Брит и Пърси бяха в него.

Преди пет минути двама служители от специалните части бяха открили разбития прозорец на първия етаж на съседната на охранявания блок сграда. Танцьорът беше минал през полуотворената врата и най-вероятно се готвеше да нападне апартамента, в който бяха Брит и Пърси през алеята, както Райм беше предсказал. Нещо обаче го беше подплашило. Сега той беше някъде в сградата и никой нямаше представа точно къде. Все едно бяха пуснали отровна змия в тъмна стая. Всички се питаха къде се намираше, какви бяха плановете му?

Толкова много начини да умреш…

— Той няма да чака дълго — промърмори Райм. — Твърде рисковано е. — Започваше да се изнервя.

Един от агентите се обади:

— На първия етаж няма никой. Продължаваме да обикаляме.

Изминаха пет минути. От различните позиции се обаждаха постовете и докладваха за отсъствието на Танцьора, макар че Райм чуваше почти само едно монотонно пращене в ушите си.

* * *

Джоуди отговори:

— Че кой не иска да направи малко пари? Само дето не зная какво трябва да направя.

— Помогни ми да се измъкна оттук.

— Искам да кажа, ти какво правиш тук? Да не би тебе да търсят?

Стивън изгледа тъжния, кльощав дребосък от главата до петите. Нещастник, но не беше нито луд, нито глупав. Реши, че най-изгодната за момента тактика беше да бъде честен с него. И без това след няколко часа щеше да бъде мъртъв.

Каза:

— Тук съм, за да убия някого.

— Уха-а. Демек, ти си от мафиотите или нещо такова, а? Кого ще убиваш?

— Джоуди, по-тихо. Малко сме я загазили, ако не забелязваш.

— Ние ли? Аз не съм направил нищо.

— Освен това, че си попаднал в погрешното време на погрешното място — обясни Стивън. — Което е всъщност твърде лошо, понеже се намираш в същата ситуация като мен. Те търсят мен и ако ме открият, едва ли ще ти повярват, че нямаш нищо общо. А сега ще ми помогнеш ли? Имам време само да чуя да или не.

Джоуди се опита да не изглежда уплашен, но очите му го издадоха.

— Да или не.

— Не искам да пострадам.

— Ако си на моя страна, няма да пострадаш. Едно от нещата, в които съм наистина добър, е да се грижа за това кой да пострада и кой — не.

— И ще ми платиш за това? С пари? Никакви чекове, а? На Стивън му се наложи да се засмее.

— Никакви чекове. Не. В брой.

Желеобразните очички обмисляха нещо.

— Колко?

Дребното лайно се и пазареше.

— Пет хиляди.

В очите му още се четеше страх, но сега те блестяха с новата светлина на шока.

— Ама наистина? Не ме бъзикаш, нали?

— Не.

— Ами, ако те измъкна и ти ме убиеш, за да не ми платиш?

Стивън отново се засмя.

— За това ми плащат доста повече от твоите пет хиляди. Те са нищо за мен. Освен това, ако ме измъкнеш, ще зная, че ще мога да разчитам на тебе.

— Аз…

Някъде отдалече долетя звук. Стъпки. Приближаваха се.

Това трябва да е ченгето от „Локация“. Идваше за него.

„Сам е“, определи Стивън по звука от стъпките. „М-да, логично беше. Нали те го очакваха да се появи откъм първия етаж, от кабинета с отворения прозорец. Там Линкълн Червея сигурно беше разположил повечето си копои.“

Стивън сложи пистолета си в раницата и измъкна оттам ножа.

— Ще ми помогнеш ли?

Джоуди нямаше къде да ходи. Ако не му помогнеше, щеше да бъде мъртъв най-много след шестдесет секунди. И той много добре го знаеше.

— Дадено — и той протегна ръката си. Стивън се направи, че не я вижда и каза:

— И така, как ще се измъкнем?

— Виждаш ли онези буци сгурия ей там? Можем да ги отместим. Нали виждаш? Зад тях има тунел. Част от онези стари катакомби някога са използвани за доставка на най-различни материали. Минават под центъра на града. Никой не знае, че съществуват.

— Сигурен ли си? — На Стивън му се прииска да знаеше за тях по-рано.

— Мога да те заведа по тях до метрото. Там живея. В една стара спирка на метрото.

Минаха две години, откакто Стивън имаше партньор. Сега съжали, задето го беше убил. Джоуди тръгна към блокчетата.

— Не — прошепна Стивън. — Виж, какво ще направиш. Залепяш се до стената. Ей тука. — И той посочи срещуположната стена на вратата.

— Но той ще ме види. Предния път светеше с фенерче и сега аз ще бъда първото нещо пред очите му!

— Заставаш там и си вдигаш ръцете.

— Ще ме застреля — проскимтя Джоуди.

— Не, няма. Трябва да ми се довериш.

— Но… Очите му се стрелнаха към вратата. Той изтри с ръкав лицето си.

* * *

— Дали няма да се изметне този човек, Редник?

— Вярно, рисковано е, сър, но аз съм пресметнал вероятностите и мисля, че няма. Той просто е алчен за пари.

* * *

— Ще трябва да ми вярваш. Джоуди въздъхна.

— Добре, добре…

— Дръж ръцете си вдигнати и той няма да стреля.

— Така ли? — той вдигна ръце.

— Отстъпи назад, така че лицето ти да бъде в сянка. Да, точно така. Не трябва да вижда лицето ти… Така. Много добре.

Сега стъпките се чуваха съвсем наблизо. Човекът се стараеше да върви безшумно. Поколеба се.

Стивън докосна пръст до устните си и легна на пода, сякаш се сля с него.

Стъпките изчезнаха, човекът спря пред вратата. Отвори я безшумно. Беше облечен в противокуршумна жилетка и яке с надпис ФБР. Влезе в стаята и започна внимателно да я осветява с фенерчето си, прикрепено към затворната рама на пистолета си. Когато лъчът освети корема на Джоуди, онзи започна да прави нещо, което удиви Стивън.

Започна да натиска спусъка.

Много бавно и много леко. Но Стивън беше застрелял толкова много животни и хора, че познаваше всяко трепване на мускула, напрежението на стойката и всичко, свързано с физиката и психиката на човека, точно преди да стреля с оръжието си.

Трябваше да се действа бързо. Той скочи върху автоматичния пистолет и отмести цевта му настрани. Едновременно с това издърпа скритата гарнитура за глава със слушалки и говорител. След това заби късия си нож в трицепса на мъжа, точно под мишницата, парализирайки по този начин дясната му ръка. Онзи изрева от болка.

Значи надъхани са да убиват! — мислеше си Стивън. Не ги вълнуват вдигнати ръце, а? Казали са им, щом ме видят, да стрелят на месо. Независимо дали съм въоръжен, или не.

Джоуди изскимтя:

— Боже, Господи! — Пристъпи неуверено напред, ръцете му бяха все още във въздуха. Погледнат отстрани си беше направо смешен.

Стивън ритна агента и той падна на колене. Махна му специалната каска и му запуши устата с един парцал.

— Господи, ти го наръга — обади се отново Джоуди, като смъкна ръцете си и се приближи.

— Млъквай. За какво говорихме? Изходът.

— Но…

— Тръгвай.

Джоуди неохотно тръгна.

— По-бързо бе, кретен — побесня Стивън.

Джоуди хукна към дупката в стената. Почти незабавно след него Стивън намъкна агента в коридора, полувлачейки го.

Значи, надъхани да убиват…

Линкълн Червея беше подписал смъртната му присъда. Стивън беше направо разярен.

— Спри. Изчакай ме там — нареди той на Джоуди.

Стивън включи отново слушалките в радиостанцията му и се заслуша. Бяха настроени на специалната честота за тактически операции. Чу как почти една дузина ченгета се обадиха да докладват от различни части на сградата.

Нямаше много време, но се налагаше да ги забави малко.

Поведе зашеметения агент към жълтоосветеното фоайе.

Извади отново ножа си.