Джефри Дивър
Танцьорът (12)

Дванадесета глава

Час 5 от 45

— Е? — попита Райм.

Лон Селито сгъна клетъчния си телефон.

— Още нищо не знаят. — Беше се загледал навън, през прозореца на градската къща на Райм, а пръстите му нервно почукваха по стъклото. Ястребите се бяха завърнали в леговището си, но не изпускаха от очи Сентръл парк и сякаш не чуваха нито звук от шумния градски живот през деня.

Райм никога не беше го виждал толкова много разтревожен. Месестото му, покрито със ситни капчици пот лице беше съвсем бледо. Изражението на легендарния инспектор от отдел „Убийства“ Селито обикновено беше абсолютно непроницаемо. Независимо дали говореше с член от семейството на жертвите, или безмилостно откриваше и дълбаеше дупки и в най-желязното алиби на заподозрените си, той винаги се концентрираше върху това, което предстоеше. Сега обаче мислите му се рееха далече, далече, в хирургията на една Уестчестърска болница, където Джери Банкс може би умираше. Беше вече три часа, събота следобед; от един час Банкс лежеше на операционната маса.

Селито, Сакс, Райм и Куупър се намираха на първия етаж в къщата на Райм, в лабораторията. Делрей беше отишъл да провери дали охраняваният апартамент беше готов и да поговори с ченгето, което нюйоркската полиция беше изпратила на мястото на Банкс.

Бяха натоварили ранения инспектор в една линейка, всъщност, същата, в която беше мъртвият бояджия с отрязани ръце. Ърл, медицинското лице, беше престанал да се прави на простак, какъвто по природа си беше, поне дотолкова, че да се разбърза и направи всичко необходимо, за да спре обилния кръвоизлив на Банкс. След това се метна на шофьорското място и измина няколкото мили до спешното отделение на болницата за отрицателно време.

Федералните агенти от Уайт Плейнс натовариха Пърси и Хейл в брониран фургон и тръгнаха към Манхатан, криволичейки по инструкция из главни и второстепенни улици, за да са сигурни, че никой не може да ги проследи. Сакс направи оглед на новите местопрестъпления: позицията на снайпериста, фургона на бояджията и колата, с която Танцьорът се беше измъкнал — една снабдителска камионетка, открита недалеч от мястото, където е бил убит бояджията и, където, предположиха те, негодникът беше скрил колата, с която се бе придвижил до Уестчестър.

След като събра, каквото успя да открие, тя се върна в Манхатан.

— Какво си ни донесла? — попита я Райм. — Някой куршум намери ли?

Като си гледаше счупения кървящ нокът, Сакс обясни: — Нищо не е останало от тях. Той стреляше с бронебойни патрони, всичките избухваха, като достигнат целта си. — Беше се изплашила не на шега, очите й още се мятаха като затворени в клетка птички.

— Танцьорът е бил. Освен че сее смърт, той винаги заличава следите си.

Сакс тикна пред него една найлонова кесийка.

— Ето това успях да открия. Изчегъртах го от една стена.

Куупър изсипа съдържанието й в едно порцеланово лабораторно хаванче. Разрови дребните късчета с пръсти и каза:

— Че и с керамичен връх. Това и бронирана жилетка не го спира.

— Първокласен негодник — обади се Селито.

— О, разбира се, Танцьорът всичко изпипва — съгласи се Райм.

Откъм вратата се чу някаква суматоха и след малко Том въведе двама костюмирани федерални агенти. След тях вървяха Пърси Клей и Брит Хейл. Пърси се обърна към Селито:

— Как е той? — Черните й очи огледаха стаята и усетиха студенината, която ги посрещна. Не изглеждаше изненадана. — Джери, имам предвид.

Селито не отговори. Райм каза:

— Още е на операционната маса.

Лицето й беше изтерзано, косата още по разрошена от сутринта.

— Надявам се да се оправи.

Амелия Сакс се обърна към Пърси и студено каза:

— Какво?

— Казах, че се надявам да се оправи.

— Надявате се? — Полицайката се извиси над нея. Пристъпи крачка напред. Невисоката жена не помръдна от мястото си, когато Сакс отново заговори. — Не е ли малко късно за това?

— Какъв ви е проблемът?

— Това аз трябва да ви попитам. Заради вас го застреляха.

— Хей, хей, колежке — намеси се Селито. Пърси бавно и спокойно каза:

— Не съм го молила да тича след мен.

— Ако не беше той, ти щеше да си мъртва.

— Може би. Никой не знае. Съжалявам, че пострада. Аз…

— И точно колко съжалявате?

— Амелия! — остро се намеси Райм.

— Не, просто искам да зная, колко съжалява. Дали е достатъчно да му даде от кръвта си, ако се наложи? Или да го разхожда в количката, ако осакатее? Или пък да прочете надгробното му слово, ако умре?

Райм викна:

— Сакс, престани! Тя не е виновна.

Сакс плесна с ръце и забарабани с изгризаните си нокти върху бедрата си.

— Така ли?

— Танцьорът просто успя да ни надхитри.

Сакс продължи да говори, като гледаше право в черните очи на Пърси.

— Джери беше сложен да те охранява и да ти сменя пеленките, когато се наложи. Когато ти се тикна пред куршумения дъжд, какво очакваше той да направи?

— Вижте, тогава не мислех, реагирах инстинктивно.

— Господи!

— Госпожо полицай — обади се Хейл, — може би вие сте свикнали да запазвате самообладание, когато стрелят по вас, но при нас не е така.

— И така да е. Тя защо не остана, където си беше. В сградата. Където й бях казала да стои.

Когато заговори, в гласа на Пърси се усети леко провлачване на думите.

— Видях, че самолетът ми е застрашен. Беше просто реакция. Не съм мислила. Това е все едно да ви ранят партньора, ако така можете да го разберете.

Хейл също я подкрепи:

— Така е — направи това, което всеки пилот би направил.

— Точно така — обади се Райм. — Това се опитвам да кажа и аз, Сакс. Това е почеркът на Танцьора.

Но Амелия Сакс не се канеше да се предаде така лесно.

— Първо на първо, по това време вие трябваше да бъдете в охранявания от правителството апартамент. Въобще не трябваше да идвате на летището.

— За това е виновен Джери — Райм започваше да се ядосва. — Нямал е право да се отклонява от маршрута.

Сакс погледна към Селито, който две години е бил партньор с Джери, но видя, че той не се канеше да го защити.

— Беше ми много приятно — сухо се обади Пърси и се обърна към вратата. — Аз обаче трябва да се върна на летището.

— Какво? — задъха се от ярост Сакс. — Ти да не си луда?

— Това е невъзможно — обади се Селито и се надигна от полусянката, където беше седнал.

— Достатъчно много работа имаше по подготовката на самолета за утрешния полет. Сега вече ще трябва да поправим и нанесените щети. И понеже, както изглежда всички механици в Уестчестър са проклети страхливци, ще се наложи аз сама да свърша тази работа.

— Мисис Клей — започна Селито, — това не е най-добрата идея. В охранявания апартамент ще бъдете в пълна безопасност, но ние не можем да ви гарантираме същото, ако се намирате на което и да е друго място. Ще останете там до понеделник, когато…

— Понеделник? — избухна тя. — Не! Вие нищо не разбирате. Утре вечер аз ще пилотирам този самолет — това е чартърния ми полет за щатската здравна организация.

— Не можете…

— Един въпрос, може ли? — обади се леденият глас на Амелия Сакс. — Бихте ли ми казала, кого точно ще пожелаете да убиете този път?

Пърси направи крачка напред. Беше доста ядосана.

— Проклети да сте, снощи загубих съпруга си и един от най-добрите си служители. Не се каня да загубя и Компанията си, ясно ли е? Не можете да ми кажете къде ще ходя и къде — не. Не и докато не ме арестувате.

— Идеално — каза Сакс и след секунда върху китките на Пърси защракаха зъбците на чифт белезници. — Арестувана сте.

— Сакс! — викна Райм, доста ядосан. — Какво правиш? Свали й белезниците! Веднага!

Тя завъртя лицето си към него и го сряза:

— Ти си цивилен. Не можеш да ми заповядваш нищо!

— Аз мога — каза Селито.

— Тц — цъкна невъзмутимо тя. — Аз извършвам ареста, господин инспектор. Вие не можете да ми попречите да си върша работата. Единствено областният прокурор може да реши дали тя не е необходима по разглежданото дело.

— Какви са тези глупости? — разярена викна и Пърси. Сега вече тя доста осезаемо провлачваше думите. — За какво ме арестувате? За това, че съм свидетел?

— Обвинението е безразсъдно излагане на опасност, а в случай, че Джери умре, убийство вследствие на престъпно нехайство. Или може би непредумишлено убийство.

Хейл събра малко кураж и заговори:

— Вижте. Не ми харесва начина, по който се държите и говорите с нея още от самото начало. Ако смятате да я арестувате, ще ви се наложи да арестувате и мен…

— Разбира се, никакви проблеми — отвърна Сакс и се обърна към Селито. — Лейтенант, трябват ми белезниците ви.

— Полицай, престанете вече с тези глупости! — изръмжа той.

— Сакс — викна Райм, — нямаме време за това! Танцьорът е отвън и в момента сигурно обмисля как да ни нападне отново.

— Дори да ме арестувате — каза Пърси, — след два часа ще съм навън.

— А след два часа и десет минути ще сте мъртва. Което би било лично ваша работа, ако…

— Полицай Сакс — намеси се Селито, — престанете! Отивате твърде далеч!

— … нямахте навика да мъкнете и други хора със себе си.

— Амелия! — студено се обади Райм.

Тя завъртя лице към него. Той винаги й викаше „Сакс“; сега беше използвал малкото й име, което й подейства като плесница.

Двете халки на белезниците върху кокалестите ръце на Пърси звъннаха. На прозореца ястребът размаха криле. Никой не каза дума.

Накрая, овладял се, и с глас, в който се усещаше разум и помирение, Райм каза:

— Моля те, свали й белезниците и ме оставете да поговоря с Пърси насаме.

Сакс се поколеба. Лицето й представляваше безизразна маска.

— Моля те, Амелия — повтори Райм, като се стараеше да бъде търпелив.

Тя безмълвно отключи белезниците.

Всички се изнизаха навън. Пърси разтри китките си, после извади шишенцето от джоба си и отпи една глътка.

— Би ли затворила вратата? — помоли той Сакс.

Тя само се обърна и му хвърли един поглед, след което продължи напред по коридора. Вместо нея Хейл затвори тежката дъбова врата.

* * *

Щом излезе в коридора, Селито отново се обади в болницата да попита за състоянието на Банкс. Още бил в хирургията, само това пожела да му каже сестрата на регистратурата.

Сакс прие новината с вяло кимване. Отиде до прозореца, който гледаше към задния двор на Райм. Мътната светлина осветяваше разранените й ръце и тя отново се загледа в тях. „Навици“, оправда се пред себе си тя. „Лоши навици… Защо не мога да престана?“

Инспекторът се приближи до нея и погледна нагоре към мрачното небе, което обещаваше не една и две пролетни бури.

— Колежке — започна той. като говореше меко и тихо, да не чуят другите. — Вярно че тя беше виновна за всичко, онази вътре оплеска цялата работа, съгласен съм. Но трябва да разберете — тя не е професионалистка. Нашата грешка е, че сме допуснали тя да се измъкне навън и всъщност Джери най-добре знае какво е станало. Колкото и да ме боли да си го призная, той е виновен за всичко това.

— Не — отвърна със стиснати зъби тя. — Вие не разбирате.

— Какво не разбирам?

Ще можеше ли да го каже? Думите трудно излизаха от устата й.

— Аз издъних работата. Не е виновен Джери. — Отметна глава към кабинета на Райм. — Нито пък Пърси. Аз съм виновна.

— Ти? Глупости, нали вие двамата с Райм разбрахте, че оня е близо до летището. Той е могъл да застреля всеки един от вас; ти нямаш нищо общо.

Тя клатеше глава.

— Аз видях… видях къде е Танцьора. И то преди това с Джери.

— И?

— Знаех точно къде се намира. Можех да се прицеля. Аз…

Ох, по дяволите! Това беше най-мъчното. — Какви ги говориш, колежке?

— Той пусна един куршум по мене… О, Боже. Отскочих. Проснах се на земята.

Пръстът й изчезна в косата и тя яростно зачеса скалпа си, докато не усети лепкава кръв. Стига! Мамка му!

— Е, и? — Селито нищо не беше разбрал. — Всички бяха залегнали, нали? Тоест, всеки би направил същото.

Тя гледаше през прозореца, а лицето й беше цялото червено от срам.

— След като той стреля и не улучи, аз имах почти три секунди на разположение — знаех, че стреля на единична. Можех да изпразня цял пълнител по него. Но предпочетох да захапя пръстта. После пък не ми стигна смелост да се надигна отново, понеже знаех, че вече е сменил пълнителя. Този път Селито каза с насмешка в гласа: — Какво? Каниш се тайно да се самобичуваш, защото не си се изправила без никакво прикритие, за да се превърнеш в идеалната мишена на снайпериста отсреща? Я стига, колежке… Освен това, я чакай малко, да не би да говориш за служебното си оръжие?

— Да, аз…

— Триста метра с Глок 9? На куково лято!

— Можеше и да не го уцеля, но поне и той нямаше да смее да си вдигне главата за известно време. Поне толкова дълго, че да няма време да простреля Джери. Мамка му! — Стисна здраво пръстите си и пак се загледа в нокътя на показалеца си. Той беше целият в кръв. Беше се поувлякла с чесането.

Яркият червен цвят и напомни за облака ситни капчици кръв, който се беше вдигнал около Джери Банкс и тя продължи да се чеше ожесточено.

— Колежке, ако бях на ваше място, не бих и помислил да се притеснявам.

Как можеше да му обясни? Това, което в момента я ядеше, беше много по-сложно и комплексно, отколкото можеше да предположи инспекторът. Райм беше най-добрият криминалист в Ню Йорк, може би в цялата страна. Сакс можеше да се сравнява с него, но все нещо не й достигаше. Но стрелбата — като бързото шофиране — беше една от нейните дарби. Тя можеше да бие по стрелба повечето свои колеги, мъже и жени, и с лявата, и с дясната ръка. Беше залагала десетцентови монети на петдесет метра и като се целеше в отблясъка на метала, беше превръщала огънатите монетки в подаръци за кръщелницата си и нейните приятелки. Тя можеше да спаси Джери. По дяволите, можеше дори да убие онова мръсно копеле!

Сакс беше ужасно ядосана на себе си; също и на Пърси, която я беше поставила в такава ситуация.

Райм също я беше ядосал.

Вратата рязко се отвори. Пърси хвърли един леден поглед към Сакс и кимна към Хейл да влезе. Той изчезна и след минута-две се появи и каза: — Той каза всички да влезете.

Сакс ги завари така: Пърси седеше до Райм в едно очукано и разнебитено кресло. Изведнъж я напуши смях -двамата толкова много приличаха на двойка съпрузи, женени отпреди новата ера.

— Стигнахме до компромис — обяви Райм. — Брит и Пърси ще отидат в охранявания апартамент, осигурен от Делрей. Оттам ще се обадят да възложат на някого работата по самолета. Независимо дали ще открием Танцьора или не, аз се съгласих да й позволя да си направи полета утре вечер.

— Ами ако аз я арестувам? — заяде се Сакс. — Ако я замъкна в затвора?

Тя мислеше, че Райм ще избухне, като чуе това — беше се подготвила за това, — но той каза:

— Мислих и за това, Сакс. Не мисля, че идеята ти е добра. Искам да кажа, че Пърси ще бъде постоянно изложена на опасност — помисли си — полицията, съда, затвора, транспорта напред-назад. Ще бъде добре дошло за Танцьора, ще има повече шансове да ги прати при дядо Боже.

Амелия Сакс се поколеба и накрая кимна, предаде се. Той беше прав: както обикновено. Прав или не, той си движеше нещата по свой собствен начин. Тя му беше помощничка, нищо повече. Работник. Нищо друго не ги свързваше.

Райм продължи:

— Ето какво съм намислил. Ще устроим капан. Трябва да ми помогнеш, Лон.

— Казвай.

— Пърси и Хейл отиват в апартамента. Но искам така да изглежда, сякаш те отиват някъде другаде. Това ще ни е най-големият коз. Всичко трябва да бъде твърде явно. Избирам си един от полицейските участъци и всички се преструваме, че те отиват там, в ареста, за по-сигурно. Ще излъчим едно-две съобщения до патрулите в целия град, че ще затваряме улицата пред този участък за движение, понеже ще местим всички заподозрени в затвора, тъй като нямаме място за тях. Ако имаме късмет, Танцьорът ще ни подслушва. Ако не, все някой от вестникарите ще ни засече и така и нашето момче ще чуе.

— Какво ще кажеш за Двадесети участък? — предложи Селито.

Двадесети участък, в Апър Уест Сайд беше само на няколко пресечки от къщата на Линкълн Райм. Той самият познаваше много от полицаите в него.

— Да, идеално.

В този момент, Сакс забеляза някаква несигурност в очите на Селито. Той се наведе напред към стола на Райм, по широкото му, дълбоко набраздено чело се стичаха струйки пот. Прошепна с глас, който само Райм и Сакс успяха да чуят:

— Сигурен ли си за това, Линкълн? Искам да кажа, добре ли си го обмислил?

Линкълн завъртя очи към Пърси. Двамата срещнаха погледите си. Сакс не знаеше какво означаваше това. Знаеше само, че не й харесваше.

— Да — отвърна Райм. — Сигурен съм. Макар че на Сакс съвсем не й прозвуча така.