Джефри Дивър
Танцьорът (6)

Шеста глава

Час 1 от 45

На вратата на Линкълн Райм се появи Том и махна на някого да влезе.

Това беше един спретнат късоподстриган мъж, преминал петдесетте — капитан Бо Хауман, шеф на Групата за спешни действия към нюйоркската полиция. Жилав, с посребрена коса, Хауман приличаше на армейски сержант, чиято работа е да обучава новобранци, какъвто всъщност е бил в по-младите си години. Говореше бавно, обмисляше всяка своя дума и гледаше събеседника си право в очите, без да отмества погледа си. На устните му винаги играеше едва забележима усмивка. Когато ходеше на занятия или при тактически операции си обличаше противокуршумната жилетка и специален противовзривен шлем. Винаги беше един от първите, които минаваха през пробива на мнимата или истинска барикада.

— Наистина ли е той? — попита капитанът. — Танцьорът?

— От това, което знаем — обади се Селито.

Последва къса пауза, която за побелялото ченге означаваше същото, както тежка въздишка при всеки друг. После той каза:

— Мога да ангажирам дузина момчета от групата 32 Е.

Служителите от 32 Е, наричани така по номера на стаята си в полицейското седалище, бяха за всички обществена тайна. Официално те се водеха служители за специални процедури към Групата за спешни действия. Мъже и жени, голяма част от тях бивши военни. Всички те са били безмилостно обучавани главно в две насоки — търсене и наблюдение — както, разбира се, и в нападение, стрелба със снайпер и спасяване на заложници. Не бяха много. Въпреки нелицеприятната репутация на града, специално в Ню Йорк имаше проведени относително малко тактически операции, а що се отнася до хората, които преговаряха с похитителите на заложници — най-добрите в страната, — те обикновено се справяха и с най-неразрешимите и безизходни ситуации, преди да се наложат твърди действия. Решението на Хауман да ангажира два отряда от тях, което правеше десет човека, за решаване на случая с Танцьора, означаваше, че почти цялата група щеше да влезе в действие.

Минутка след това в стаята влезе един невисок, оплешивяващ мъж, с очила, които съвсем не му подхождаха. Мел Куупър беше най-добрият служител в лабораторията към Отдела за разследване и разпределение на силите, ръководен някога от самия Райм. Куупър никога не беше обработвал местопрестъпление, не беше арестувал нарушител и вероятно беше вече съвсем забравил как се стреля с елегантния пистолет, който упорито носеше навсякъде със себе си, в летен кобур, отзад на кожения си колан. Нямаше желание да пътешества по широкия свят, ако можеше просто да стои на стола си в лабораторията, да се взира в микроскопите и да анализира полуизтрити отпечатъци (е, освен в лабораторията, той обичаше да бъде и на дансинга на някоя бална зала, където винаги печелеше първа награда за най-добър танцьор на танго).

— Господин инспектор — обърна се към него Куупър с титлата, която му припомняше миналото, — аз си мислех, че ще трябва да анализирам зрънца пясък. А то се оказа, че става дума за самия Танцьор. — Освен на улицата, клюките се разпространяват със скоростта на светлината само още на едно място в света, помисли си Райм, и това беше самият полицейски участък. — Тоя път ще го пипнем, а, Линкълн? Ще си го приберем на топло, нали?

Докато Банкс обясняваше накратко ситуацията на новодошлите, Линкълн случайно вдигна поглед. На вратата на лабораторията беше застанала жена. Тъмните й очи оглеждаха внимателно стаята, сякаш искаха да я погълнат цялата. В тях не се четеше нито притеснение, нито неудобство.

— Мисис Клей? — попита я той.

Тя кимна. Зад нея се появи слаб и висок мъж. Това трябва да е Бритън Хейл, предположи Райм.

— Моля, заповядайте — обади се отново криминалистът.

Тя пристъпи до средата на стаята, като не отделяше поглед от Райм, после очите й се преместиха върху сложната апаратура, до Мел Куупър.

— Пърси — каза тя, — наричайте ме Пърси. Вие трябва да сте Линкълн Райм, нали?

— Точно така. Много съжалявам за случилото се със съпруга ви.

Тя кимна сковано, явно не се чувстваше добре, когато проявяваха съчувствие към нея.

„Също като мене“, помисли си Райм.

После се обърна към човека до нея:

— А вие сигурно сте мистър Хейл?

Длъгнестият пилот кимна и пристъпи напред да се здрависа с него, после забеляза, че ръцете на Райм са привързани към инвалидната му количка.

— О — измърмори той, после се изчерви. Отстъпи назад.

Райм ги представи на останалите присъстващи. Липсваше Амелия Сакс, която — по настояване на Райм — в момента се преобличаше, като сваляше униформата си, за да я замени с дънки и спортна тениска. Беше й обяснил, че Танцьорът често ранява или убива ченгета за заблуда на преследвачите си; така че тя трябвало да изглежда колкото е възможно по-обикновено облечена.

Пърси извади една бутилка от джоба на широките си панталони, беше от ония сребристите плоски алуминиеви бутилки, отвинти капачката и удари една малка глътка. Пиеше алкохола — Райм успя да надуши, че това беше скъп бърбън, — сякаш пиеше лекарство.

След като собственото му тяло го беше предало, Райм рядко обръщаше внимание на физическите качества на другите, с изключение на жертвите и престъпниците. Сега обаче нямаше как да не забележи Пърси Клей. Тя беше малко по-висока от метър и петдесет и въпреки това от нея се излъчваше някакъв особен род сдържана целеустременост. Очите й, черни като нощта, бяха пленителни. Едва след като човек успееше да отмести погледа си от тях, можеше да забележи лицето й, не особено красиво — имаше чип нос и момчешки вид. Черната й къдрава коса стърчеше на всички посоки, но беше късо подстригана. Райм си помисли, че няколко дълги кичура биха посмекчили ръбестата форма на лицето й. Не беше усвоила защитните маниери на повечето ниски хора — да поставя ръцете си на кръста, скръстени на гърдите или да ги мотае пред устата си. Тя просто беше свикнала да избягва излишните жестове, „като самия него“, мина му през ума.

Изведнъж му хрумна нещо: тя много приличаше на циганка.

После забеляза, че тя също го изучава. В погледа й се четеше дори повече любопитство, отколкото в неговия преди малко. Когато го виждаха за първи път, хората обикновено си лепваха по една тъпа усмивка на лицето, зачервяваха се като зрели домати и се стараеха да го гледат право в челото, да не би случайно погледът им да слезеше към увреденото му тяло. Пърси обаче беше погледнала само веднъж към лицето му — все още красиво, с малки устни и нос на Том Круз; въобще този мъж доста младееше за своите четиридесет и кусур години, помисли си тя — после очите й пробягнаха по обездвижените му ръце, крака и тяло. Но цялото й внимание беше погълнато от инвалидното оборудване — лъскавата инвалидна количка „Сторм Ароу“, дихателния апарат, слушалките и говорителя на главата, компютъра.

В това време в стаята влезе Том и се запъти към Райм да му измери кръвното налягане.

— Не сега — опълчи се шефът му.

— Точно сега. — Не.

— Бъди послушен — каза Том и въпреки всичко успя да си свърши работата. Прибра лекарските слушалки. — Не е зле. Но си твърде уморен, напоследък работи доста. Ще трябва да си починеш.

— Разкарай се — изръмжа Райм.

Обърна се отново към Пърси Клей. Само защото беше сакат, почти пълен инвалид и представляваше жалка останка от човешко същество, често се случваше събеседниците му да мислят, че той не може да ги разбере и смятаха за необходимо да говорят бавно и отчетливо, понякога дори се обръщаха към него чрез Том. Пърси обаче му говореше нормално, както би разговаряла с всеки друг, и затова беше вече спечелила значителна преднина пред другите.

— Значи смятате, че сме в опасност, искам да кажа Брит и аз?

— И още как! В сериозна опасност.

Сакс влезе в стаята и погледна към Райм и Пърси. Той ги представи една на друга.

— Амелия? — попита Пърси. — Казвате се Амелия?

Сакс кимна.

По лицето на Пърси премина почти незабележима усмивка. Леко се обърна към Райм, за да я сподели.

— Не съм кръстена на нея, на пилотката — обясни Сакс, като си спомни, че Пърси също е летец. — На една от сестрите на баба ми. Амелия Ерхарт героиня ли е била?

— Не — отвърна Пърси, — всъщност не. Просто съвпадение на обстоятелствата.

Хейл се намеси:

— Ще й сложите охрана, така ли? Денонощна? — и кимна към Пърси.

— Така е, можеш да се хванеш с някого на бас — обади се Делрей.

— Добре — съгласи се Хейл. — Дори много добре… Още нещо. Мислех си, че наистина трябва да си поговорите с този тип. Имам предвид Филип Хансен.

— Да си поговорим ли? — попита Райм.

— С Хансен? — допълни Селито. — Става, но той ще отрича всичко и няма да каже и думичка повече от това. — Погледна към Райм. — Да пратим Близнаците при него, а? — После отново към Хейл: — Те са най-големите майстори на разпита. А той си пада по протакането. Досега нищо не сме изкопчили от него.

— Не можете ли да го заплашите… или нещо такова?

— Ами-и, не — каза инспекторът. — Не мисля, че ще успеем.

— Няма значение — продължи Райм. — Хансен няма какво да ни каже за момента. Танцьорът никога не се среща с клиентите си лице в лице, нито пък им казва как си върши работата.

— Танцьорът ли? — попита Пърси.

— Това е прякорът на убиеца. Танцуващия с трупове.

— Танцуващия с трупове? — тихо се изсмя Пърси, сякаш изразът й беше познат отнякъде. Но тя замълча, без да даде повече обяснения.

— Звучи малко страшничко — със съмнение в гласа каза Хейл, като че ченгетата нямаха право да слагат зловещи прякори на преследваните от тях престъпници. Райм реши, че той имаше право.

Пърси се взря в очите на Райм, почти толкова черни, колкото и нейните.

— И така, какво ви се е случило? Простреляли са ви? Сакс и Хейл подскочиха при прямотата на въпроса, но Райм нямаше нищо против него. Предпочиташе да разговаря със себеподобни — такива, които не страдаха от излишна и пресилена тактичност. Каза безразлично:

— Случи се, докато оглеждах едно местопрестъпление на един строеж. Някаква греда падна и ми счупи врата.

— Като онзи актьор. Кристофър Рийв^[1].

— Да.

Хейл се обади:

— Кофти работа. Истински мъж, гледал съм го по телевизията. Мисля, че, ако беше ми се случило на мене, щях да си тегля куршума.

Райм погледна към Сакс, после се обърна към Пърси:

— Трябва ни помощта ти. Трябва да разберем как онзи е сложил бомбата в самолета. Да знаеш нещо?

— И представа си нямам — после погледна към Хейл. Той поклати глава.

— Видели ли сте някой непознат да се върти покрай самолетите преди полета?

— Снощи ми беше много зле — каза Пърси. — Дори не отидох до летището.

— Аз ходих за риба. Това ми беше почивния ден. Прибрах се късно вечерта — обясни Хейл.

— Къде точно се намираше самолетът преди полета?

— В нашия хангар. Подготвяхме го за новите полети. Трябваше да извадим седалките, да монтираме специални рафтове с изходни тръби за хладилните камери. Предполагам знаете какъв щеше да бъде товарът?

— Органи — обади се Райм. — Човешки органи. Този хангар само на вашата компания ли е?

— Да, само наш е. Е, държим го под наем.

— Лесно ли може да се влезе вътре? — попита Селито.

— Когато няма никой, го заключваме, но последните няколко дена екипите ни работеха по двадесет и четири часа на ден, за да подготвим ЛИР-а за тези специални полети.

— Познавате ли екипите си? — продължи Селито.

— Ние сме като едно семейство — отбранително заяви Хейл.

Селито изтърколи големите си очи към Банкс. Райм разбра какво си беше помислил инспекторът; че членовете на семейството са измежду първите заподозрени в случай на убийство.

— Все пак ще трябва да им запишем имената, ако не възразявате. Пишете.

— Обадете се на Сали-Ан, нашата секретарка. Тя ще ви даде подробен списък.

— Освен това ще трябва да запечатите хангара — каза Райм. — Никой не трябва да влиза вътре.

Пърси поклати глава:

— Не можем…

— Запечатайте го — повтори той. — И никой да не влиза. Никой!

— Но…

— Трябва — обясни Райм.

— Уха — обади се Пърси, — по-полека. Тя погледна към Хейл. — Ами „Фокстрот Браво“?

Той вдигна рамене.

— Рон и без това каза, че ще му отнеме поне още един ден. Пърси въздъхна:

— Реактивният ЛИР, с който летя Ед, беше единственият, който е подготвен за този тип полети. По план утре вечер трябва да има друг полет. Ще си отработим, докато стъкнем другия самолет. Май ще ни отнеме и нощта. Вижте, просто не можем да затворим хангара.

— Тук не става въпрос за избор — каза Райм. Пърси премигна.

— А вие кой сте, че да ми казвате дали имам избор или не?…

— Някой, който се опитва да ви спаси живота — сряза я грубо Райм.

— Не мога да рискувам този договор.

— Задръжте малко, мис — обади се Делрей. — Вие не разбирате, тоя човек е от лошите и…

— И е убил съпруга ми — довърши тя с твърд глас. — Това ми е пределно ясно; но няма да позволя заради него, аз да си изгубя работата.

Сакс вдигна двете си ръце към устните.

— Хей, хей, чакайте малко. Ако някой може да ви спаси кожата от този, дето е тръгнал да ви убива, това е Линкълн Райм и никой друг. Две мнения по въпроса няма.

Гласът на Райм се намеси в разговора. Той хладно попита:

— Ще ни дадете ли един час да огледаме?

— Един час? — Пърси се замисли.

Сакс късо се изсмя и обърна удивено очи към шефа си.

— Да претърся цял хангар за един час? Я се стегни, Райм! — А лицето й казваше: „Значи аз съм тръгнала да те защитавам, а ти какви ги плещиш? На коя страна си всъщност?“

Някои следователи назначават цял екип за претърсването на дадено място, но Райм винаги е настоявал Амелия сама да извършва огледите, както и тя самата беше свикнала. Един човек, натоварен с такава задача има особен поглед върху нещата. Един час беше крайно недостатъчно време за сам човек да покрие толкова обширно местопрестъпление. Райм много добре знаеше това, но не отговори на Сакс. Очите му не помръдваха от Пърси. Тя каза:

— Един час? Е, добре. Ще го преживея някак си.

— Райм — запротестира Сакс. — Трябва ми повече време.

— Да де, но нали ти си най-добрата, Амелия? — заяде се той. Което означаваше, че решението е вече взето.

— Кой ще ни помогне, като идем на място? — отправи въпроса си Райм към Пърси.

— Рон Толбът. Той ни е колега, партньор и оперативен мениджър на Компанията.

Сакс надраска името му в тефтерчето си.

— Веднага ли трябва да тръгна? — попита тя.

— Не — отвърна Райм. — Искам да изчакаш, докато получим бомбата от Чикаго. Ще ми помогнеш да я анализираме.

— Нали имам само един час? — предпазливо му напомни тя. — Ти така каза.

— Ще изчакаш — изръмжа той. После попита Делрей: — Какво става с къщата?

— О, имаме идеално местенце за вас — обърна се агентът към Пърси. — В Манхатан. Удава ви се шанс да поживеете от редовно плащаните доларчета за данъци. Ха, ха! Щатските военни го използват за протекция на най-най-важните си свидетели. Само едно нещо остана да уредим, трябва ни някой от нюйоркската полиция да им сменя пеленките. Такъв, дето познава и не подценява Танцьора.

Точно в този момент Джери Банкс вдигна поглед и се зачуди защо всички гледаха към него.

— Какво сте ме зяпнали? — попита той. — А? — И напразно се опита да приглади надолу упорития си близнат кичур.

* * *

Стивън Кол, който говореше като войник, стреляше с всякакви оръжия като войник, всъщност никога през живота си не беше служил в армията.

Но това не му попречи сега да каже на Шийла Хоровиц:

— Аз много се гордея с войнишкото си наследство. И това е самата истина.

— Някои хора не…

— Не — прекъсна я той, — някои хора наистина не смятат това за достойнство. Но това си е техен проблем.

— Да, техен си проблем — повтори като папагал Шийла.

— Много хубаво местенце си имате. — Той огледа раздулите се от влагата мебели, по които още стояха етикетчетата от магазина за намалени цени.

— Благодаря ти, приятелю. Ами-и, ти, искаш, желаеш ли нещо за пиене? Опа-а, пак се изразявам не както трябва — не можах да ги науча тези предлози. Мама вечно ми се караше. Все казваше, че гледам много телевизия. Искам, искам, искам! Ужасно, ужасно.

Какви щуротии бръщолевеше тая?

— Сама ли живеете тука? — попита той с учтивата усмивка на добронамереното любопитство.

— Да, аз и моето палаво трио. Къде ли са се дянали? Такива разбойници са, глупачета! — И тя нервно подръпна подгъва на елека си. Тъй като не получи отговор, тя отново попита: — Е? Нещо за пиене?

— Може.

На хладилника беше оставена една винена бутилка, цялата в прах. Пази я за специални случаи. Дали това не беше един от тях?

Очевидно не. Тя отвори една бутилка „Д-р Пепър“^[2].

Той разсеяно тръгна към прозореца и погледна навън. На улицата нямаше ченгета. А на кръстовището имаше спирка на метрото. Апартаментът се намираше на втория етаж и макар че на прозорците имаше решетки, тя не ги беше заключила. Значи, ако му се наложеше, той спокойно можеше да се спусне по аварийното стълбище и да стигне до Лексингтън авеню, което винаги гъмжеше от народ…

Жената имаше телефон и компютър. Това беше добре.

На стената беше закачен календар — с картинки на ангелчета. Имаше и няколко бележки, прикрепени към колонките със седмиците, но за тази нямаше нищо.

— Хей, Шийла, имаш ли нещо против… — Той се усети навреме, поклати глава и потъна в мълчание.

— Ъ-ъ-ъ, какво викаш?

— Ами, то е… Щях да изтърся една глупост. Исках да кажа, понеже гледам, че си си отбелязвала тука… Абе, чудех се какво ще правиш следващите няколко дена.

Тука по-внимателно.

— О, ами аз май трябваше да ходя да видя как е мама.

Стивън сбърчи чело в знак на разочарование.

— Лошо. Виждаш ли, аз пък живея в един апартамент на нос Мей…

— Откъм Джърси!

— Точно така. Та ще отивам там…

— След като вземеш Бъди?

Кой пък, по дяволите, беше тоя Бъди? О, да бе, котката.

— Правилно. Та исках да кажа, ако нямате работа, помислих си, че може да поискате да дойдете с мен.

— Имате ли си…

— Само мама ще е вкъщи и най-много някоя нейна приятелка.

— Леле Боже! Ами, не знам.

— Добре де, ами защо не се обадите на майка си и да й кажете, че ще трябва да изкара уикенда без вас?

— Е… то не е задължително да й се обаждам. Дори да не се появя, голяма работа. Нищо не съм й обещавала, може да отида, но може и да не отида.

Значи лъжеше. Нямаше никакви ангажименти за през уикенда. Никой нямаше да я потърси през следващите няколко дена.

Една котка скочи на перваза до него и тикна муцуната си в лицето му. Стивън си представи как по цялото му тяло плъпват хиляди червеи. Отново ги видя как се гърчат из косата на Шийла. Погледна и белите й меки червееподобни пръсти. Започваше да се отвращава от тази жена. Искаше му се да изкрещи.

— Охо-о, я кажи здравей на новия си приятел, Андреа. Харесва те, Сам.

Той не се помръдваше, оглеждаше апартамента. Обмисляше:

Помни, момче, всяко нещо може да убива.

Някое ще те убие бавно, друго — бързо. Но всяко едно нещо може да убива.

— Я кажи, да имаш тиксо или нещо подобно?

— За какво ти е? — умът й се напрегна. За…?

— За инструментите в чантата. Трябва да залепя единият от барабаните — скъсах го вчера…

— Ей сегичка, имам някъде тикната една ролка — и тя отиде в коридора. — Постоянно изпращам колети на леля си. И все ми се налага да си купувам нови и нови ролки. Не мога да си спомня дали съм свършила предишната или просто така съм я прибрала, че… Голяма глупачка съм.

Той не отговори, понеже сега оглеждаше кухнята. Накрая прецени, че това беше най-удобното място да я убие.

— Хващай — и тя закачливо му хвърли ролката. Хвана я инстинктивно, без да се замисли. Беше ядосан на себе си, понеже не бе имал време да си сложи ръкавиците. Знаеше, че ще остави отпечатъци върху ролката. Потрепера от ярост, а насреща му Шийла, ухилила се, му казваше:

— Хей, добри рефлекси, приятел!

Тогава той видя, че пред него стоеше огромен бял червей, който се приближаваше все по-близо до него. Той се наведе, остави на земята тиксото и си сложи ръкавиците.

— Ръкавици? Студено ли ти е? Хей, приятел, какво си…? Той не й обърна внимание, отвори хладилника и започна да изрива храната на пода.

Тя пристъпи навътре в стаята. Замаяната й усмивка започна да изстива.

— Ъ-ъ-ъ, да не си гладен?

Той изхвърли един по един и рафтовете. Двамата си срещнаха погледите и тогава изведнъж, нейде дълбоко от гърлото й започна да се надига едно слабо:

— Е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е.

Стивън докопа тлъстият червей, преди тя да е успяла да стигне и на половината път към входната врата. Бързо или бавно? Дотътра я обратно в кухнята. Към хладилника.