Джефри Дивър
Танцьорът (5)

Пета глава

Час 1 от 45

Старицата бършеше сълзите си, Съпругата стоеше зад нея, скръстила ръце.

И двете бяха мъртви, те бяха…

* * *

— Редник!

* * *

Стивън замръзна. Отпусна пръста си от спусъка.

Светлини!

Ослепителните светлини тихо се приближаваха и уголемяваха откъм едната страна на улицата. Това бяха ярките, накъсани отблясъци от буркана на полицейския луноход. После се появиха две коли, след тях още цяла дузина, дори един фургон на Спешна медицинска помощ се заклатушка из дупките на решетките на канавките. Пътищата на всички автомобили, идващи и от двете страни на улицата, се събираха в една точка, къщата на Съпругата.

* * *

— Скрий и обезопаси оръжието си, Редник!

Стивън свали пистолета и отстъпи назад в мрачния коридор.

Полицаите потекоха от колите си като разлята вода. Разпръснаха се по тротоара, оглеждаха се навън от къщата и нагоре по покривите. Отвориха с ритник вратата на къщата на Съпругата, счупиха стъклото и се втурнаха вътре.

Петте спецченгета, в пълна бойна екипировка се разгърнаха по продължение на бордюра и покриха точно местата, които трябваше да се покрият, очите им се мятаха насам-натам, показалците им лежаха върху черните спусъци на техните черни пистолети. Вярно че патрулните ченгета бяха издигнали се пътни полицаи, но по-добри бойци от нюйоркските спецченгета нямаше. Съпругата и Приятелят бяха изчезнали, сигурно се бяха хвърлили на пода. Нямаше я и старицата.

От двете страни на улицата все още прииждаха коли и спираха по тротоарите.

Стивън Кол се чувстваше дребен. Пълен с червеи. Пот изби по дланите му и той сви юмрука си, за да може ръкавицата да попие неприятната влага.

* * *

— Изнасяй се, Редник…

* * *

С отвертка той разви ключалката на втората врата, отвори я и влезе. Вървеше бързо, но без да бяга, с наведена глава. Отправи се към служебния вход, който водеше към една странична алея. Никой не го видя как се измъкна навън. Скоро стигна Лексингтън авеню, като се движеше на юг през тълпата към подземния гараж, където беше паркирал фургона.

Гледаше напред.

* * *

— Сър, загазих, сър.

* * *

Още ченгета.

Бяха блокирали дори Лексингтън авеню три пресечки по-надолу и бяха оформили един кръг около къщата, в който спираха коли, оглеждаха подозрително пешеходците, чукаха от врата на врата, святкаха с дългите си фенерчета в паркираните коли. Стивън видя две ченгета; просто им личеше как ги сърбяха ръцете да използват палките си; спряха една кола, накараха човека да излезе навън, а те претърсиха някаква купчина одеала на задната седалка. Това, което разтревожи Стивън, беше, че човекът беше бял и горе-долу на неговата възраст.

Сградата, където паркира фургона си, се намираше в блокирания участък. Той не би могъл да излезе, без да бъде спрян. Линията от ченгета се приближаваше все повече и повече. Все пак успя да влезе в гаража и отвори вратата на фургона. Бързо се преоблече — захвърли предприемаческата си дегизировка и си навлече дънки. работни обувки (без издайнически търговски марки), черна тениска, тъмнозелен анорак (без никакви надписи) и сложи на главата си бейзболна шапка (по нея също нямаше емблеми на някой конкретен отбор). В раницата му беше лаптопът, няколко клетъчни телефона, два-три малокалибрени пистолета и доста амуниции от фургона. Сложи още патрони, бинокъла си, уреда за нощно виждане, инструменти, няколко пакета експлозиви и различни видове детонатори. Всичко това той натика в по-голямата раница.

Любимият си модел 40 той носеше в един калъф за бас-китара Фендер. Премести всичкия си багаж от фургона на земята. Помисли малко какво да прави с фургона. Стивън никога не беше докосвал нито една част от него с голи ръце, винаги носеше ръкавици, а и вътре нямаше нещо, което би могло да разкрие самоличността му. Доджът^[1] беше краден, а той беше заличил серийния номер — и върху таблото, и скрития. Сам беше направил регистрационните номера. Беше планирал да зареже фургона рано или късно, пък и спокойно можеше да завърши работата си и без него. Реши да го направи сега. Метна върху четвъртития додж едно синьо непромокаемо платнище, надупчи гумите с късата си кама, за да изглежда така, сякаш никой с месеци не беше се доближавал до автомобила. Напусна гаража през асансьора на сградата.

Озовал се вън, той се смеси с тълпата. Но навсякъде гъмжеше от полиция. По кожата му залазиха мравки, целият настръхна. Отново се почувства дребен и влажен като червей. Влезе в една телефонна кабина и се престори, че се обажда на някого, наклонил глава към металната табелка на телефонния апарат. По челото му се спусна тънка струйка пот, усети я и под мишниците си. Мисли! Те са навсякъде. Търсят го, вглеждат се в него. От коли. От улицата.

От прозорци…

Споменът се появи отново…

Лицето зад прозореца.

Той си пое дълбоко дъх.

Лицето зад прозореца…

Беше се случило съвсем наскоро. Стивън беше нает за един удар в окръг Вашингтон. Работата беше да се убие един помощник на конгресмен, който продаваше ценна информация за военно въоръжение на — както беше предположил Стивън — някой от съперниците на този, който беше го наел. Този помощник напълно обяснимо се беше превърнал в параноик в къщата си в Александрия, Вирджиния. Стивън го беше проследил до нея и накрая бе успял да се приближи достатъчно близо, за да може да стреля — макар да беше доста трудно и рисковано.

Един шанс, един изстрел, един труп…

Стивън беше чакал цели четири часа. Когато жертвата пристигна и се втурна към градската си къща, той беше стрелял само веднъж. Мислеше, че го е уцелил, но човекът беше паднал в двора си и Стивън не можеше да го види.

* * *

— Слушай, момче. Слушаш ли ме?

— Сър, слушам, сър.

— Тръгваш по следите на всяка поразена, но жива мишена и довършваш работата си. Вървиш след кървавата следа, дори ако трябва да отидеш до ада и обратно, трябва да го направиш.

— Ами…

— Никакво „ами“ в тая игра. Трябва да потвърдиш всеки труп. Разбра ли ме? Това не е концерт по желание, длъжен си.

— Слушам, сър.

* * *

Тогава Стивън се беше покатерил и беше прехвърлил тухлената ограда в двора на човека. Откри тялото му, проснато върху плочника, до една чешма с глава на коза. В крайна сметка установи, че изстрелът му действително е бил фатален.

Но нещо странно се беше случило. Нещо, което накара цялото му тяло да потръпне, а много малко бяха нещата в живота му, които го бяха карали да потръпва. Може би това беше просто случайност, начинът, по който помощникът беше паднал или ъгълът, под който го беше ударил куршумът. Но сега изглеждаше така, сякаш някой грижливо беше извадил кървавата риза на жертвата от панталоните му и я беше запретнал нагоре само за да се види неголямото входно отверстие, малко над гръдната кост на човека.

Тогава Стивън се беше обърнал да види кой беше направил това. Но не, нямаше никой освен него наблизо.

Или поне така си беше помислил отначало.

После, съвсем случайно Стивън беше погледнал към двора. В дъното на градината видя една дъсчена пристройка, вероятно склад за инструменти. Прозорците й бяха прашни и мръсни, но през тях се процеждаше отслабващата светлина на залязващото слънце. Зад един от тях той видя — или поне си въобрази, че вижда — лице, което гледаше към него. Не можеше да каже точно — мъж ли беше или жена — контурите бяха твърде неясни. Но, който и да беше, (не изглеждаше уплашен. Не беше се опитал да се прикрие, наведе или побегне.

— Свидетел, оставяш свидетел, Редник!

— Сър, незабавно ще премахна всяка вероятност за идентификация, сър.

* * *

Но щом ритна вратата на бараката, видя, че тя е абсолютно празна, вътре нямаше никой.

* * *

— Изнасяй се, Редник…

* * *

Лицето зад прозореца…

Стивън беше останал в празната постройка, загледан в двора на елиминирания помощник и неговата градска къща, осветена от кървавочервената светлина от запад и беше започнал да се върти на място, бавно, с маниакална педантичност.

Кой беше вътре? Какво правеше? Дали пък не беше плод на въображението му? Вторият му баща също виждаше снайпери в гнездата на ястребите по върховете на дъбовите дървета на Западна Вирджиния.

Лицето зад прозореца го гледаше така, както понякога го беше гледал вторият му баща, с особен научен интерес, сякаш е някакво рядко насекомо. Стивън тогава си беше спомнил за страховете си от детството: „Дали оплесках всичко?“, „Дали е правилно това, което правя?“, „Какво ще си помисли той за мене?“

В крайна сметка, той не можеше да чака повече и се беше отправил към хотела си във Вашингтон.

Бяха го били, мушкали с нож и стреляли с пистолет. Но нищо не го беше разтърсвало така из основи, както странния инцидент в Александрия. Никога преди това не го бяха преследвали лицата на жертвите му, независимо мъртви или живи. Онова лице зад прозореца беше като влажен, лигав и студен червей, пълзящ нагоре по крака му.

Дребен…

Точно така се чувстваше в този момент. Към него в кордон се приближаваха полицаите от двете срещуположни страни на Лексингтън. Автомобилите надуваха клаксони, шофьорите ругаеха. Но полицаите не обръщаха внимание на това; продължаваха внимателно да се взират в лицата на гражданите, търсейки него. Беше въпрос на минути, докато го забележат — атлетичен бял мъж с огромен калъф за китара, в който лесно можеше да се побере най-добрия снайпер, който някога Господ беше изпратил на тази земя.

Очите му се преместиха върху затъмнените прашни прозорци, досами улицата.

Той се помоли да не види лице, гледащо навън.

* * *

— Редник, какви глупости са ти в главата?

— Сър, аз…

— Проучи обстановката, Редник!

— Сър, слушам, сър.

* * *

Усети отнякъде горчив мирис на изгоряло.

Обърна се и установи, че стоеше точно пред един ресторант за бърза закуска „Звездния козел“. Влезе вътре, като се правеше, че чете менюто, а всъщност оглеждаше внимателно клиентите.

На една маса седеше огромна жена. Беше сама и постоянно се наместваше върху крехкия неудобен камъшитен стол. Четеше някакво списание и отпиваше от време на време от висока чаша чай. Беше около тридесетте, дебела, с широко лице и тлъст нос. „Прелиства гланцираните страници на списанието си със завист“, прецени Стивън, „не със страст.“

Плати чаша от прехваления лайков чай „Божествени билки“. Взе я и тръгна към една маса до прозореца. Тъкмо минаваше покрай жената, когато чашата просто се изплъзна от ръцете му и падна върху отсрещния стол, разплисквайки горещия чай по пода на половината заведение. Дебеланата се дръпна назад изненадана и вдигна поглед към ужасения Стивън.

— Мили Боже — прошепна той. — Толкова съжалявам. — И той бръкна в джоба си, откъдето извади цял свитък салфетки. — Кажете, че не ви напръсках, нали? Моля ви!

Пърси Клей се освободи от младия инспектор, който я беше съборил на пода.

Майката на Ед, Джоан Карни, лежеше на няколко крачки по-нататък, лицето й беше застинало в ужас и объркване.

Брит Хейл беше залепен за стената, а пред него стояха двама плещести полицаи. Сякаш бяха тръгнали да го арестуват.

— Съжалявам, мадам, мисис Клей — извини се едното ченге. — Ние…

— Какво става? — Хейл беше напълно объркан. За разлика от Ед, Рон Толбът и дори самата Пърси, Хейл никога не беше ходил в казарма, не знаеше какво е битка. Иначе беше безстрашен — винаги носеше ризи с дълги ръкави, вместо традиционните бели пилотски ризи с къси ръкави. Криеше белезите по изгорените си ръце, когато преди няколко години се беше покатерил върху един горящ самолет „Чесна 150“, за да спаси пилота и пътника до него. Но самата идея за злонамереност, престъпления — въобще всяка умишлена вреда върху човешко същество — му беше напълно чужда.

— Обадиха ни се от специалните части — обясни инспекторът. — Смятат, че човекът, който е убил мистър Карни, се е върнал. Сигурно за да премахне и вас. Мистър Райм мисли, че черният фургон, който вие сте забелязали, е неговият.

— Добре де, нали ни изпратиха онези мъже да ни пазят — сряза го Пърси, като ядно кимна с глава към двамата полицаи, които бяха дошли сутринта.

— Господи — измърмори Хейл, като гледаше навън. — Вън сигурно има двадесет ченгета.

— Моля ви, сър, дръпнете се от прозореца — твърдо каза инспекторът. — Убиецът може да е на някой от съседните покриви. Тук все още не сте в абсолютна безопасност.

До Пърси долетяха стъпките на бягащ нагоре по стълбите човек.

— Покривът ли? — попита кисело тя. — А може би той в момента копае тунел откъм мазата? — И тя прегърна мисис Карни. — Добре ли си, майко?

— Какво става, защо е всичко това?

— Смятат, че може да ви се случи нещо — каза единият от полицаите. — Не на вас, мадам — обърна се той към майката на Ед, — става дума за мисис Клей и мистър Хейл. Те са свидетели по делото. Заповядано ни е да обезопасим района и да ги отведем в участъка, за по-сигурно.

— Някой говорил ли е с него? — попита Хейл.

— Все още не знаем кой е той, сър. Високият, слаб Хейл продължи:

— Имам предвид този, срещу когото ще свидетелстваме, Хансен. — Светът на Хейл беше изтъкан изцяло от желязна логика. От разумни хора. И от машини, номера и хидравлики. Трите му брака се бяха провалили, защото единственото нещо, пред което му се отваряше сърцето, беше науката за летенето и незаменимото усещане, което му даваше пилотската кабина. Той прокара пръсти през косата си, отмятайки падналия върху челото му кичур и каза: — Защо не го попитате? Той ще ви каже къде е убиецът. Нали той го е наел?

— Ами, мисля, че не е толкова просто.

На вратата се появи друг полицай.

— Улицата е обезопасена, сър.

— Нали нямате нищо против да дойдете с нас. И двамата.

— Ами майката на Ед?

— Вие в района ли живеете? — попита я един от полицаите.

— Не. Живея със сестра си — отвърна мисис Карни. — На брега на Садъл Ривър.

— Ще ви закараме дотам, качете се в онзи джип от управлението в Ню Джърси, паркиран е точно пред къщата. Вие нямате нищо общо със случая, така че няма за какво да се тревожите.

— О, Пърси.

Двете жени се прегърнаха.

— Всичко ще се оправи, майко. — Пърси едва успяваше да сдържа сълзите си.

— Не, няма да се оправи — каза немощно възрастната жена. — Никога няма да се оправи…

Един полицай я заведе до джипа, който щеше да я откара. Пърси се загледа след отдалечаващия се автомобил, после попита стоящия до нея полицай:

— Къде отиваме?

— На гости на Линкълн Райм.

Друг се обади:

— Ще повървите малко с тези двама полицаи от двете ви страни. Вървете с наведени глави, каквото и да се случи, не поглеждайте нагоре. Трябва да стигнем до втория фургон, ей там. Виждате ли го? После и двамата скачате вътре и си слагате коланите. И никакво поглеждане през прозореца. Ще караме много бързо. Някакви въпроси?

Пърси отвори бутилката и жадно отпи солидна глътка бърбън.

— Да, кой, по дяволите, е този Линкълн Райм?

* * *

— Вие ли сте го шила? Сама?

— Да — отвърна жената, като дръпна бродираното елече, което, също като карираната пола на нея, беше малко по-широко, пресметнато така, че да прикрива солидната й фигура. Бродерията му напомняше на прешленестото тяло на червей. Той потръпна, прилоша му, но успя да се усмихне и каза:

— Прекрасно е. — После сръбна от чая си и се извини, както понякога вторият му баща правеше, когато се правеше на джентълмен.

Попита я дали има нещо против да седне при нея.

— Амии… не — отвърна тя и скри списанието в платнената си чанта, сякаш беше порно.

— А, между другото — каза Стивън, — аз съм Сам Ливайн. — Тя премигна като чу фамилията му, но после се успокои при вида на арийските му черти^[2]. — Повечето хора ми викат Сами — прибави той. — За мама обаче съм Самуел, особено ако съм оплел нещо конците — и той се изсмя късо.

— Аз ще ви викам „приятел“ — обяви тя. — Аз съм Шийла Хоровиц.

Той погледна през прозореца, за да не му се налага да докосва влажната й ръка, завършваща с пет бели, меки и лигави червея.

— Радвам се, че се запознахме — каза той и сръбна от чая си, който, впрочем, беше отвратителен. Шийла забеляза, че под два от ноктите, с които завършваха топчестите й пръсти, има мръсотия. Без да се стеснява, започна да ги дълбае с куката си, махайки събралата се черна кал.

— Успокоява — обясни тя. — Шиенето, имам предвид. У дома имам един стар „Сингер“. От онези, черните, нали ги знаете? От баба ми е. — И тя се опита да приглади мазната си къса коса, като явно съжаляваше, че точно днес не я беше измила.

— Вече не познавам момичета, които се занимават с шиене — каза Стивън. — В колежа имах една приятелка, която обичаше да шие. Правеше повечето от дрехите си сама. Бях направо шашнат.

— Ъъм, то в Ню Йорк, като във всички градове днес, никой, ама наистина никой не шие — презрително се изсмя тя.

— Майка ми шиеше през цялото време, с часове наред — каза Стивън. — Всеки неин бод трябваше да бъде перфектен. Ама наистина безупречен. За тридесет секунди шиеше един инч^[3] — Това беше истина. — Още си пазя някъде дрехите, които тя ми е шила. Може да ви се стори глупаво, но си ги пазя просто защото тя ги е ушила. — Това беше лъжа.

Стивън сякаш още чуваше как забръмчава и спира внезапно моторчето на „Сингер“-а откъм малката топла стая на майка му. Денем и нощем. Изправяше пустите шевове. По тридесет секунди на инч. И защо? Защото било важно! Ето я, взема линеала, метъра, кредата…

— Повечето мъже — от начина, по който тя наблегна на последната дума, човек можеше да разбере много за живота на Шийла Хоровиц — въобще пет пари не дават за шиенето. Искат момичетата им да се занимават със спорт или да разбират от кино. — И тя бързо прибави. — И аз се занимавам. Искам да кажа, че спортувам, често ходя на ски. Е, не мога да се меря с вас, естествено. Обичам и да ходя на кино. Харесват ми филмите, само някои.

— О, аз не карам ски. Не обичам спорта. — Той погледна навън и видя ченгета навсякъде. Надничащи във всяка кола. Гъмжило от преплетени сини червеи…

* * *

— Сър, не разбирам защо са предприели такава мащабна офанзива, сър.

— Редник, твоята работа не е да разбираш. Твоята работа е да проникваш в тила на противника, да преценяваш обстановката, да осигуряваш някого за отвличане на вниманието, да изолираш и да премахваш. Това ти е работата, ясно ли е, Редник?

* * *

— Моля? — попита той, понеже беше изтървал думите й.

— Ами казах, да не ми ги пробутвате такива. Тоест, на мен ще ми трябват месеци, че дори години, за да достигна вашата атлетична форма. Ще се запиша в клуба „Здраве и Тенис“. Отдавна си го мисля. Макар че ще ми създава големи проблеми. Но наистина ще се запиша. Честна дума.

Стивън се засмя.

— О-ох, писнало ми е от тези — Боже, та те всичките изглеждат такива едни, болнави. Нали се сещате? Толкова са слаби и бледи. Само си представете, да вземете едно от онези момичета, дето ги показват по телевизията и да я заведете в двора на крал Артур. Веднага ще се втурнат към придворния доктор и ще кажат: „Бързо, тя сигурно скоро ще умре, преподобни…“

Шийла премигна плахо, после се заля от смях, разкривайки развалените си зъби. Шегата й даде извинение да се подпре на ръката му за момент. Той усети как петте червея смачкаха плътта му и с огромно усилие потисна неудържимия импулс да повърне.

— Баща ми — каза тя, — беше военен и много пътуваше. Та той ми е казвал, че в другите държави смятат, че американките са далеч по-слаби от техните жени.

— Той военен ли е бил? — попита Сам Сами Самуел Ливайн, като се усмихна.

— Пенсионира се полковник. — Е…

„Не се ли увличаш?“ — запита се той. „Не.“ Каза:

— И аз служа. Сержант съм. В армията.

— Сериозно ли? Къде сте разпределен?

— Към специалните части съм. В Ню Джърси. — Тя явно беше достатъчно осведомена да не задава повече въпроси за това, с какво се занимават специалните части. — Радвам се, че и вие имате военен в семейството. Аз понякога не казвам на хората с какво се занимавам. Нали разбирате, понякога това ги отблъсква. Особено тук, искам да кажа, в Ню Йорк.

— Не се притеснявайте за това. Мен не ме отблъсквате, приятелю. — Тя кимна към калъфа за китара. — Да не би да сте и музикант?

— Всъщност, не. Ходя на доброволни начала в една детска градина. Уча децата на музика. От базата ми позволиха.

Погледна навън. Проблясващи светлини. Синьо, бяло. Един полицейски джип профуча покрай тях.

Жената придвижи стола си на колелца по-близо до неговия и той усети отблъскваща миризма. Отново се почувства дребен и незначителен. Представи си как от мазната й коса капят червеи. Едва не повърна. Извини се набързо и три минути търка ръцете си в тоалетната. Когато се върна забеляза две неща: горното копче на блузата й беше разкопчано, а по гърба на елечето й имаше сигурно хиляда котешки косъма. Котките, помисли си Стивън, бяха просто четириноги червеи.

Отново погледна навън и видя как кордонът от ченгета се беше приближил към тях. Вдигна часовника си и каза:

— Ей, ще трябва да отида да си взема котката. Оставих я при ветеринарния…

— О, вие имате котка? Как се казва? — тя се наведе напред.

— Бъди.^[4]

Очите й светнаха.

— Ох, писи, писи, пис. Имате ли снимка?

На някаква си шибана котка?!

— Не я нося — отвърна той и цъкна с език в знак на съжаление.

— Много ли е болничък малкият Бъди?

— Оставих го само за преглед.

— О, извадили сте късмет. Пазете го от онези червеи.

— Какви червеи? — попита той стреснат.

— Ами такива, глисти, тении и тям подобни.

— О, разбира се.

— Ъъм, ако сте истински приятел — звънливо припя Шийла, — ще ви запозная с Гарфийлд, Андреа и Еси. Е, тя всъщност е Есмералда, но аз никога не съм й казвала така.

— Изглежда са големи сладури — съгласи се той, зяпнал глупаво снимките, които Шийла току-що беше измъкнала от портфейла си. — Ще се радвам да ги видя на живо.

— Е, аз съм съвсем наблизо — избърбори тя. — На три пресечки от тука.

— Хей, имам идея — Сега неговите очи светнаха. — Ако може да си оставя нещата у вас, тъкмо ще видя вашите любимци, а после, ако искате, можете да дойдете с мене да вземем Бъди.

— Ех, че хубаво го измислихте — съгласи се Шийла.

— Да вървим.

Като излязоха навън, тя каза:

— Я-я, гледай колко полицаи. Какво ли е станало?

— Уау! Не зная. — Стивън метна раницата на рамото си. Нещо метално издрънча. Сигурно заслепителната граната се удари в „Беретата“.

— Какво има вътре?

— Музикални инструменти. За децата.

— О, като онези триъгълници?

— Да, точно като тях.

— Искате ли да ви нося китарата?

— Ако нямате нищо против.

— Ами, мисля, че ще ми ходи.

Тя пое калъфа за „Фендер“-а и провря ръката си през дръжката. Така преминаха през цяла купчина полицаи, заслепени като двойка влюбени. Продължиха надолу по улицата, като се смееха и обсъждаха тези противни котки.