Джефри Дивър
Танцьорът (41)

Четиридесет и първа глава

Някъде отдалеч долетя гръм, после заръмя тихият пролетен дъждец в късната нощ.

Прозорецът беше отворен широко — разбира се, не онзи, на който кацаха соколите; Райм не искаше да ги безпокои — и стаята се напълни с хладния вечерен въздух.

Амелия Сакс измъкна тапата и наля бялото шардоне в чашата на Райм и в своята.

Тя погледна надолу и тихо се засмя.

— Не го вярвам.

Върху екрана на компютъра до „Клинитрон“-а светеше партия шах.

— Ти нали не играеш на игричките — обади се тя. — Тоест, никога не съм те виждала да го правиш.

— Чакай малко — отвърна й той.

Върху екрана се беше изписало съобщение: „Не разбрах какво казахте. Моля, опитайте пак.“ С ясен глас той повтори:

— Топ на мястото на офицер четири. Шах-мат. Последва мълчание. След това компютърът каза: „Поздравления“ — което бе последвано от дигиталния марш на Суза „Вашингтон Поуст“.

— Това не е за забавление — отряза я грубо той. — Изостря ума. Ако искаш, и ти можеш да пробваш някой път.

— Не играя шах — отвърна тя след глътка от прекрасното вино. — Все някой проклет офицер ще създава проблеми на царя ми. Предпочитам да го гръмна, отколкото да измисля как да го надхитря. Колко намериха?

— Пари ли? Нали за Толбът ми говориш? Над пет милиона.

След като проверяващите бяха прегледали втория комплект счетоводни книги, тоест, истинските, те бяха открили, че Чартърни полети „Хъдсън“ е била твърде доходоносна компания. Разбира се, загубата на самолета при транспорта на стоката за щатската здравна организация се беше отразила на бюджета, но въпреки това в наличност бяха открити достатъчно много пари в брой, за да се задържат на повърхността, както беше се изразила Пърси.

— Танцьорът къде е?

— В Специалния затвор.

Специалният затвор представляваше малко известна помощна сграда към Съдебната палата. Райм лично никога не беше го виждал — всъщност, само няколко ченгета бяха — но за тридесет и пет години никой не беше успял да избяга оттам.

— Добре сте му подкастрили ноктите — беше казала Пърси Клей, когато Райм й беше съобщил това. Което означавало, обясни тя, изпиляването на ноктите на ловен сокол.

Райм — като се има предвид специалният му интерес към случая — беше настоявал да го държат в течение относно престоя на Танцьора в Специалния затвор. От пазачите му беше чул, че той разпитвал за прозорците в сградата, както и за подовете и в кой град бил разположен този Специален затвор.

— Не надушвам ли бензиностанция наоколо? — загадъчно беше попитал той.

Щом беше чул това, Райм се обади на Лон Селито и го помоли да се свърже с директора на затвора, за да удвоят охраната.

Амелия Сакс отпи поредна подсилваща глътка от искрящото вино. Каквото и да се беше задало, мислеше си тя, то скоро щеше да се случи.

Тя си пое дълбоко въздух и изговори на един дъх:

— Райм, трябва да не се колебаеш повече. — Още една глътка. — Не бях сигурна, че ще мога да го кажа.

— Моля?

— Тя е точно за тебе. Ще видиш, че ще ти бъде хубаво. Двамата винаги можеха да се погледнат право в очите, без да се смущават. Но тъй като й предстояха бурни води, Сакс беше впила поглед в пода.

Какво й ставаше?

Когато тя вдигна поглед и видя, че думите й не бяха разбрани, тя се опита да обясни:

— Зная какво чувстваш към нея. И, макар че не си признава, зная и какво чувства тя спрямо тебе.

— Кой?

— Знаеш за кого говоря. Пърси Клей. Мислиш си, че тя е вдовица и, че точно сега едва ли ще тръгне да се занимава с друг. Но… чу какво каза Рон Толбът, нали? Карни си е имал любовница. И то жена от тяхната Компания. Пърси също е знаела. Останали са заедно, понеже са приятели. И заради Компанията.

— Аз никога…

— Не се колебай повече, Райм. Хайде. Ще видиш, че наистина е така. Мислиш си, че никога няма да стане. На нея обаче не й пука за състоянието ти. По дяволите, нали я чу какво каза онзи ден. Права беше — вие наистина си приличате.

Има моменти, когато човек не може да направи нищо повече освен да вдигне ръце от безсилие и просто да ги остави сами да паднат в скута му. Райм се намести по-удобно върху меката си пухена възглавница.

— Сакс, откъде, по дяволите, ти дойде тази глупост в главата?

— О, моля те. Да не съм сляпа. Виждам те как се държиш, откакто тя се появи. Как я гледаш. С каква страст се втурваше да я спасяваш. Зная какво става, не съм малка.

— Какво става?

— Тя прилича на Клер Трилинг, жената, която те е напуснала преди няколко години. Ти нея искаш.

О,… Той кимна. Значи това било. Усмихна се. Каза:

— Така е, Сакс. През изминалите няколко дена много мислих за Клер. Излъгах те, когато ти казах, че не мисля за нея.

— Винаги, когато я споменаваше, просто си личеше, че още си влюбен в нея. Зная, че след нещастния случай, тя не те е виждала. Реших, че тя все още е отворена книга за тебе. Нещо като моите истории с Ник, след като ме напусна. Ти срещна Пърси и тя ти напомни за Клер. Ти разбра, че можеш отново да бъдеш с някого. С нея, искам да кажа. Не… не с мен. Ами давай тогава, това е животът.

— Сакс — започна той, — не от Пърси трябва да ме ревнуваш. Не тя те измести от леглото ми онази нощ.

— Ами?

— Танцьорът.

Тя си наля чашата догоре. Завъртя я и се загледа в бледата течност.

— Не разбирам.

— Онази нощ? — Той въздъхна. — Трябваше да тегля черта помежду ни, Сакс. Колкото и да не искам да си го призная, аз съм твърде близо до теб. Ако ще продължаваме да работим заедно, тази стена трябва да стане още по-висока. Как не разбираш? Не мога да бъда толкова близо до теб и в същото време да те изпращам на места, където може да ти се случи нещо лошо. Не мога да си позволя да се случи отново.

— Отново? — Тя се намръщи, после изведнъж лицето й се промени, беше разбрала.

Ех, ех, това си е моята Амелия, помисли си той. Перфектна криминалистка. Супер стрелец. А умът й така сече, хитра е за две лисици.

— О, не, Линкълн, Клер е била…

Той закима.

— Тя беше техникът, когото изпратих да огледа местопрестъплението на Уолстрийт, след удара на Танцьора. Тя беше тази, която се бе протегнала към кошчето и вдигнала онази хартия, дето взриви бомбата.

Значи ето защо той беше така обсебен от идеята да хване този човек. Ето защо толкова настояваше да говори с убиеца. Просто е искал да хване онзи, който бе убил любовта му. Искал е да знае всичко за него.

Но това беше отмъщение, чисто и просто отмъщение. Когато Лон Селито — който е знаел за Клер — се чудеше дали не е по-добре Пърси и Брит да напуснат града, тогава той беше попитал Райм дали не позволява на чувствата си да се намесват в случая.

Ами да, така си беше. Но Линкълн Райм въпреки всеобхватния застой в личния си живот беше точно толкова хищник, колкото и соколите, които кацаха на перваза на прозореца му. Всеки криминалист е такъв. Щом надуши плячката си. нямаше какво да го спре.

— Така че това е, Сакс. Няма нищо общо с Пърси Клей. А щом исках да прекараш нощта — да прекарваш всяка нощ -не можех да рискувам да те обичам повече, отколкото вече те обичах.

Беше толкова удивително — дори смущаващо — за Линкълн Райм да води този разговор. След нещастния случай той си беше решил, че дъбовата греда, която му беше прекършила гръбнака, в действителност беше нанесла най-ужасната си вреда върху сърцето му, като беше убила всяко чувство в него. Способностите му да обича и да се оставя да бъде обичан според него бяха също така прекъснати, както и тънката нишка гръбначен мозък. Всичко това беше до онази нощ, когато се беше сближил със Сакс. Тогава той беше разбрал колко много се беше лъгал.

— Разбираш ме, нали, Амелия? — прошепна той.

— Нека си говорим само по фамилии — каза тя и усмихната се приближи до леглото му.

Наведе се и го целуна по устата. Той се отдръпна и притисна глава към възглавницата си, после отвърна на целувката й.

— Не, не — дърпаше се тя. Но той още веднъж я целуна страстно.

Чантата й падна на пода. Якето й и часовникът се смотаха върху нощното шкафче, последвани от последния от модните й атрибути — нейния Глок 9.

Целунаха се отново.

Сега той се дръпна.

— Сакс… Много е рисковано.

— На тоя свят няма нищо сигурно — отвърна му тя и погледите им се срещнаха. После тя стана и се отправи към ключа на лампата.

— Чакай — спря я той.

Тя се обърна. Дългата й червена коса беше паднала върху лицето й, закривайки едното й око.

Райм се доближи до един микрофон, увиснал над леглото му, и каза:

— Изгаси светлините. Стаята потъна в тъмнина.