Джефри Дивър
Танцьорът (38)

Тридесет и осма глава

Час 44 от 45

Сакс спря до брега на езерото. Нощните изпарения, обагрени в розово и червено, се носеха като призрачни дрипи над неподвижната сива вода.

— Бързо — викна тя към Бел и Пърси. — Към онези дървета. Ръката й сочеше най-близкото прикритие — гората, в края на поляната, отвъд езерото. Оставаха им още стотина метра, но това беше положението.

Сакс погледна назад към къщата. Нямаше и следа от Джоуди. Тя се спъна и падна върху единия от убитите маршали. Кобурите им бяха празни, естествено, бяха им взети дори пълнителите. Тя знаеше, че Джоуди ги е взел, но се надяваше, че все пак е пропуснал едно нещо.

Нали и той е човек, Райм…

И наистина, след като опипа изстиналия труп, тя откри това, което търсеше. Изпод крачола на маршала извади второто оръжие на маршала от кобура на глезена. Смешен пистолет. Малък револвер Колт с пет патрона и петсантиметрова цев.

Отново обърна глава към къщата и то точно в момента, в който на прозореца се появи лицето на Джоуди. Той вдигна пушката. Сакс се претърколи и стреля веднъж. На сантиметри от лицето му се пръсна стъклото на прозореца. Той се дръпна назад.

Сакс хукна да заобиколи езерото след Бел и Пърси. Те тичаха наистина бързо като криволичеха наляво-надясно през мократа трева.

Бяха вече почти на сто метра от къщата, когато чуха първия изстрел. Трясъкът беше оглушителен и отекна в гората. Куршумът се заби в земята, точно зад крака на Пърси и вдигна във въздуха няколко бучки пръст.

— Залягайте — викна им Сакс. — Ей там. — И посочи към невисока могилка пръст.

Двамата се метнаха на земята точно в момента на втория изстрел. Ако Бел беше останал прав, куршумът щеше да го прониже точно между лопатките на гърба.

До най-близките дървета им оставаха още почти тридесет метра. Там щяха да бъдат почти в безопасност, но да тръгнат сега би било сигурно самоубийство. Джоуди явно беше също толкова точен стрелец, както и Стивън.

Сакс надигна глава да огледа.

Нищо не видя, но чу експлозията. Почти в същия момент покрай нея изсвистя тежкото олово. Обхвана я същият парализиращ ужас, както и на летището. Притисна лице в хладната пролетна трева, мокра от росата и нейната пот. Ръцете й се тресяха.

Бел надигна глава и бързо се скри.

Изстрелът не закъсня. На сантиметри от лицето му се разхвърча пръст.

— Мисля, че го видях — провлече инспекторът. — Вдясно от къщата има едни храсти. На онова високото място.

Сакс три пъти рязко си пое въздух и издиша. После се претърколи метър-два вляво, вдигна за секунда глава и се притаи отново. Този път Джоуди реши да не стреля и тя успя по-добре да огледа. Бел беше прав: убиецът се намираше от едната страна на малък хълм и се целеше в тях с ловна пушка с оптически мерник; тя дори мярна отблясъка на увеличителното стъкло. Ако останеха, където си бяха, той едва ли можеше да ги уцели, понеже нямаше никаква видимост. Но достатъчно беше да се изкачи на върха на малкия хълм. Оттам спокойно можеше да ги избие като кучета — позицията им зад могилката, където те се бяха прикрили, за него представляваше перфектна зона на поражение.

Изминаха пет минути без изстрел. Сигурно се изкачва още по хълма. Предпазлив беше, понеже знаеше, че Сакс е въоръжена. Освен това я беше виждал в действие. Да го изчакат ли да се покаже? Кога ще пристигне този проклет хеликоптер?

Тя стисна очи и подуши тревата, калта…

Спомни си за Линкълн Райм.

Ти го познаваш повече от всеки друг, Сакс…

Никога не можеш да кажеш, че познаваш престъпника, преди да тръгнеш по стъпките му, преди да усетиш злото, което го води напред…

Но, Райм, това не ми е Стивън Кол. Джоуди не е онзи, когото познавам. Онези не бяха неговите местопрестъпления, дето им правих оглед. Онова, в което надникнах, не бяха неговите мисли…

Тя се огледа за по-ниско място, откъдето можеха да минат, за да стигнат до гората, но не откри нищо подобно. Само да се мръднеха дори метър встрани, щяха да се превърнат в чиста мишена, която той нямаше да пропусне.

Да де, но щом той стигне върха на хълма, те и без това щяха да му кацнат на мушката.

После й хрумна нещо. Че местата, на които беше правила оглед, наистина бяха местопрестъпленията на Танцьора. Вярно, че той може да не беше онзи, изстрелял куршума в гърдите на Брит Хейл, или онзи, поставил бомбата в самолета на Ед Карни, нито пък онзи, намушкал Джон Инелман в онова мазе.

Но Джоуди беше престъпник.

„Влез в мислите му, Сакс“, почти чу тя думите на Райм.

Неговото най-опасно — моето най-опасно оръжие е измамата.

— Двамата — викна Сакс и се огледа. — Мятайте се там. — И тя посочи недълбока ровина.

Бел я погледна в очите. В неговите тя успя да прочете колко много желаеше и той да пипне Танцьора. Но убиецът си беше нейна плячка и само нейна, това тя даде да се разбере съвсем недвусмислено. Не искаше никой да й се меси, нито пък търпеше възражения. Райм й беше дал този шанс и нищо в целия свят не можеше да я спре.

Инспекторът кимна тържествено и дръпна след себе си Пърси в плитката дупка в земята.

Сакс провери пистолета си. Оставаха й още четири патрона.

Много бяха.

Повече от необходимото…

Ако съм права.

„Дали не греша?“, запита се тя, докато притискаше лице в мократа ароматна пръст. „Да“, реши тя, „права беше“. Фронталната атака не беше в стила на Танцьора. Измама…

Това и ще му дам.

— Не се надигайте. Каквото и да стане, не се надигайте.

Тя се надигна на ръце и колене и огледа над ръба на могилката. Мобилизира се, подготви се. Задиша бавно.

— Дотам са сто метра, Амелия — прошепна Бел. — С тази въшка нищо няма да стане.

Тя не му обърна внимание.

— Амелия — обади се Пърси. Очите на пилотката се кръстосаха с тези на Сакс и двете жени си размениха усмивка.

— Залягай бързо — нареди й Сакс и Пърси се подчини и се сгуши в тревата.

Амелия Сакс се изправи.

Не се приведе, нито се обърна настрани, за да представлява по-тясна цел. Тя просто се изправи и вдигна с две ръце пистолетчето. Беше с лице към къщата и езерото, пред нея беше проснатата фигура на половината хълм, насочила оптиката на оръжието си право към нея. Малкият пистолет тежеше колкото чаша уиски, помисли си тя.

Тя се прицели към отблясъка на стъклото, отдалечено на цяло футболно игрище от нея.

По лицето й потече пот и влага от утринната мъгла.

Дишай, дишай.

Не бързай.

Изчакай…

През гърба, ръцете и китките й премина наелектризираща тръпка. Тя се насили да овладее паниката си.

Дишай…

Ослушвай се, ослушвай се.

Дишай…

Сега!

Тя се извъртя и падна на колене в момента, в който пушката, която се подаваше от храстите на близката гора, изтрещя. Куршумът разцепи въздуха точно над главата й.

Сега Сакс се озова право срещу лицето на слисания Джоуди. Пушката все още беше опряна на бузата му. Той беше разбрал, че не бе успял да я заблуди. Че тя беше разкрила тактиката му. Беше разбрала, че след няколкото изстрела откъм езерото той беше завлякъл единия от мъртвите маршали на хълма, после го беше подпрял с пушка в ръце, за да ги държи на място, докато самият той изтича по пътя и им излезе в гръб.

Измама…

Цяла секунда никой от двамата не помръдна.

Не се усещаше дори повей на въздуха. Парцаливите късове мъгла бяха застанали неподвижно, не трепваше нито стръкче трева.

Слаба усмивка премина през лицето на Сакс, докато вдигаше пистолета си.

Изведнъж той трескаво дръпна затвора, изхвърли празната гилза и зареди нов патрон. Щом вдигна пушката и я опря на бузата си, Сакс стреля. Два пъти.

И двата изстрела попаднаха в целта. Той политна назад, а пушката му се издигна право нагоре във въздуха като палка на мажоретка.

— Стой при нея, инспекторе — викна Сакс към Бел и хукна напред. Беше паднал на тревата, по гръб.

Единият от куршумите й го беше ударил в рамото. Другият беше минал през стъклата на оптиката му и беше набил метални и стъклени парчета по цялото му лице, преминавайки през дясното око. Главата му беше в кръв.

Вдигна миниатюрния си пистолет и обра мекия спусък. Натисна цевта в слепоочието му. Претърси го. От джоба му извади един Глок и дълъг оксидиран нож. Нямаше други оръжия.

— Готово — викна тя.

Изправи се и извади белезниците си от калъфа на колана си. Танцьорът се закашля, изплю се и изтри кръвта от здравото си око. После вдигна глава и огледа поляната. Видя Пърси Клей, която бавно се надигна от тревата и впи очи в него.

Джоуди сякаш потръпна, докато я гледаше. Закашля се отново и изстена болезнено. Успя да стресне Сакс, като стрелна здравата си ръка към крака й. Беше ранен лошо — може би дори смъртоносно — и силите го напускаха. Но въпреки това се опита да я нападне. Странна реакция — все едно да сриташ разярен пекинез от пътя си.

Тя направи крачка назад, насочила оръжието си право към гърдите му.

Амелия Сакс вече не представляваше интерес за Танцуващия с трупове. Изглежда, не го трогваха дори ужасните му рани, нито пък разкъсващата болка, която вероятно изпитваше. В главата му съществуваше само една мисъл. С нечовешко усилие на волята той се претърколи по корем. Стенещ и забил нокти в калта започна да пълзи бавно към жената, която го бяха наели да убие.

Бел се изправи до Сакс. Тя му подаде Глок-а и двамата насочиха оръжията си към Танцьора. Вече беше толкова лесно да го спрат — или да го убият. Но и двамата бяха втренчили смаяни погледи в нещастника, който беше така погълнат от задачата си, че сякаш дори не забелязваше, че рамото и лицето му бяха почти напълно раздробени.

Той пропълзя още няколко метра, като се поспря само колкото да вземе един камък с размерите на грейпфрут. После продължи да пълзи към жертвата си. Без да каже дума, потънал в пот и кръв, с грозно разкривено от агонията лице. Дори Пърси, която имаше толкова причини да мрази този човек и просто да изтръгне от ръцете на Сакс пистолета и да довърши убиеца, дори тя стоеше хипнотизирана от безнадеждните му усилия да довърши започнатото.

— Стига толкова — каза накрая Сакс. Взе камъка му и го захвърли.

— Не — задъха се той. — Не… Тя му сложи белезниците.

От устата на Танцьора се отдели страховит стон. Може би от болката, която изпитваше, но по-вероятно беше да извира от непоносимото чувство за загуба и провал. После главата му падна безсилно на земята.

Повече не се помръдна. Тримата стояха около него и безмълвно гледаха как кръвта му попиваше в тревата и невинните минзухари. Скоро сърцераздирателните викове на гмуркача се стопиха в оглушителното свистене на перките на хеликоптера, снишаващ се над гората. Сакс погледна Пърси и видя как тя незабавно забрави за човека, причинил й толкова много нещастия. Пилотката вече гледаше с нямо възхищение как тежкото въздухоплавателно средство леко се плъзна по рядката мъгла и чевръсто кацна върху тревата.