Джефри Дивър
Танцьорът (35)

Тридесет и пета глава

Час 42 от 45

Минаваше три сутринта, отбеляза Райм. Пърси Клей летеше обратно към източното крайбрежие, този път с реактивен самолет на ФБР. Само след няколко часа тя трябваше да се подготви да се яви пред Голямото жури.

Райм все още нямаше представа кой е Танцуващия с трупове, нито какво беше намислил или какъв образ приемаше точно в този момент.

Телефонът на Селито изчурулика. Той го вдигна и се заслуша. Лицето му се разкриви.

— Господи. Танцьорът току-що е разпрал още някой. Открили са още един труп — напълно обезобразен — в един тунел, в Сентръл парк. Близо до Пето авеню.

— Напълно обезобразен ли?

— Направо го е окастрил, поне така ми казаха. Отрязал му е ръцете, извадил е зъбите, долната челюст и му е съблякъл дрехите. Трупът е на бял мъж. Млад. На двадесет-тридесет години. — Инспекторът се заслуша. — Не е скитник. Чист е, в добра форма. Атлетично тяло. Хауман смята, че е някой от тия, юпитата от Ийст Сайд.

— Добре — каза Райм. — Докарайте го тук. Искам да го прегледам.

— Трупът ли?

— Точно така, трупът.

— Ами, добре.

— Значи Танцьорът е сменил самоличността си — размишляваше на глас Райм. Беше ядосан. — Ами какво, по дяволите, значи този труп? Още не знаем как ще ни нападне следващия път?

Райм въздъхна и погледна през прозореца. После се обърна към Делрей:

— В коя охранявана къща ще ги тикнеш?

— Обмислям още — отвърна дългият агент. — Струва ми се…

— В нашата — обади се нов глас.

И двамата едновременно погледнаха към огромния мъж, запълнил вратата.

— В нашата охранявана къща — повтори Реджи Елиополос. — Ще арестуваме свидетелите.

— Не и докато не ми покажете… — започна Райм. Прокурорът размаха лист хартия пред Райм и макар че той не можа да прочете нищо върху нея, всички знаеха, че заповедта за арестуването на свидетели ще бъде напълно валидна.

— Това хич не е добра идея — каза Райм.

— Мисля, че е по-добра от вашите, благодарение на които вие сякаш се опитвате да убиете и последния ни останал жив свидетел.

Сакс ядосана пристъпи напред, но Райм поклати глава.

— Повярвайте ми — опита се да обясни Райм. — Танцьорът ще се досети, че се каните да ги арестувате. Може би вече се е досетил. Дори — прибави злокобно той, — може да разчита точно на това.

— Ако може да чете мисли.

— Райм кимна с глава:

— Бързо схващате.

Елиополос се изскиска. Огледа стаята и забеляза Джоуди.

— А вие сте Джоузеф Д’Орфио, така ли?

Дребният човечец вдигна поглед.

— Аз… да.

— Вие също сте арестуван.

— Хей, почакайте, на мен ми казаха, че като си взема парите, ще мога…

— Това няма нищо общо с наградата ти. Щом си я заслужил, ще си я вземеш. Ние просто ще те затворим, за да сме сигурни, че нищо няма да ти се случи докато Голямото жури се събере утре сутрин.

— Голямото жури! Никой нищо не ми е казвал за свидетелстване!

— Е — каза Елиополос, — ти все пак си материален свидетел. — После кимна към Райм. — Той може да е решил да убие някой от другите важни свидетели. Ние образуваме следствие срещу човека, който го е наел. Така биха постъпили повечето колеги.

— Но аз няма да свидетелствам.

— Тогава ще ти се наложи да излежаваш присъда за неуважение на съда. Хващам се на бас, че знаеш, в каква безопасност ще бъдеш там.

Дребният човек се опита да изрази яд, но страхът му потуши подобни чувства. Лицето му се разкриви.

— О, Господи.

— Едва ли ще успеете да ги опазите — обърна се Райм към Елиополос. — Ние го познаваме. Оставете свидетелите на нас.

— О, да, Райм също — Елиополос се завъртя към него. — Заради инцидента със самолета ви обвинявам в неправомерна намеса в криминално разследване.

— Кой си ти бе, шибаняк? — не издържа Селито.

— Кой точно шибаняк съм ли? Най-важният — сряза го невъзмутимо оня. — Този човек за малко не провали цялото следствие, като й позволи да лети със самолета си. Заповедта за арестуване важи за понеделник. Лично аз ще наблюдавам хода на следствието и на делото. Той…

Райм меко каза:

— Знаете ли, той беше тук.

Помощник-държавният прокурор изведнъж млъкна.

След малко попита:

— Кой?

Макар много добре да знаеше за кого става дума.

— Беше точно срещу онзи прозорец, само че от външната страна. И то само преди час. Беше насочил снайпер, зареден с патрони дум-дум точно към тая стая. Очите на Райм се впиха в пода. — Дори може би точно към мястото, където вие стоите в момента.

Макар че за нищо на света Елиополос не би отстъпил, все пак хвърли бърз поглед към прозореца. Просто да се увери, че щорите бяха спуснати.

— Защо…?

Райм довърши изречението му:

— … не е стрелял ли? Защото му е хрумнала по-добра идея.

— И каква е тя?

— А, ей това е въпросът с награда един милион долара. Всичко, което знаем е, че е убил още един човек — млад мъж в Сентръл парк — и го е съблякъл гол. Обезобразил е напълно тялото, то не подлежи въобще на идентификация и най-вероятно е приел неговата самоличност. Дори за минута не се съмнявам, че той е знаел, че бомбата му няма да убие Пърси. Сега обаче той ще се върне, за да си довърши работата. И като капак на всичко, ще те направи свой съучастник.

— Та той дори не знае, че съществувам.

— Е, щом така ти изнася да мислиш.

— Господи, Реджи — избухна Делрей. — Съвсем ли не включваш картинката?

— Не ме наричай така.

Сакс се намеси:

— Как може да не го проумявате? Вие никога през живота си не сте се изправяли срещу такъв като него.

Като не отделяше очите си от нея, Елиополос се обърна към Селито:

— Вие, градските полицаи, явно си знаете добре работата. А що се отнася до федералните или нашите хора — всяка жаба да си знае гьола, така ли?

Райм избухна:

— Вие сте кръгъл идиот, ако си мислите, че си имате работа с някой уличен гангстер или бивш мафиот. Никой не може да се скрие от него, това си го набийте в кухата глава. Единственият начин е да го спрем.

— Да, Райм, това беше бойният ти вик през цялото време. Е, ние пък не се каним да жертваме повече честни полицаи, само защото на тебе ти става, когато преследваш негодника, убил двама от твоите техници преди пет години. При положение, че въобще ти става…

Елиополос, доста грамаден мъж, беше направо сащисан от факта, че в следващия момент лежеше и се превиваше на пода, мъчейки се да си поеме въздух. Когато най-после успя, вдигна очи и видя пурпурното лице на лейтенант Селито и юмрукът му, дръпнат назад и прилепен за тялото, готов отново за действие.

— Направете го, не се колебайте, лейтенант — изхриптя прокурорът, — и ви обещавам слънце на квадратчета само след половин час.

— Лон — обади се Райм, — тури му пепел, зарежи го тоя…

Инспекторът се поуспокои, изгледа още веднъж мръсно прокурора и се отдръпна. Елиополос се изправи.

Обидата не го беше засегнала. Той дори не мислеше за Елиополос. Нито пък за Танцьора, ако трябваше да бъде честен. Преди малко случайно беше засякъл погледа на Сакс и в него беше видял празнота и отчаяние. Той се досещаше какви бяха чувствата й в момента: отчаяние, че й отнемат плячката. Елиополос просто й отмъкваше шанса да пипне Танцьора. Подобно на отношенията й с Линкълн Райм, убиецът се беше превърнал в черния смисъл на живота й.

И всичко това, заради една-единствена нейна грешка — случката на летището, това че тя беше решила да се скрие, вместо да стреля. И какво от това, дреболия, би казал всеки друг, но не и тя. Но как беше поговорката? „Един глупак като хвърли камък в езерото, после цяла дузина мъдреци не могат го избистри.“ И ето в какво се беше превърнал животът на Райм, само защото парче дърво беше паднало и му бе строшило някакъв кокал. По същият начин и животът на Сакс беше загубил своя смисъл в момента, в който тя се беше проявила като страхливка. Но, за разлика от Райм, тя можеше — той вярваше в това — да поправи станалото.

О, Сакс, да знаеш как ме боли да ти сторя това, но нямам избор. Той се обърна към Елиополос:

— Добре, но ще трябва да направите още нещо в замяна.

— И какво ако не го направя? — присмя се оня.

— Няма да ви кажа къде е Пърси — простичко обясни Райм. — Само ние знаем къде се намира тя.

Лицето на Елиополос, вече не така зачервено от скорошния туш в световното по бокс, впери леден поглед в Райм.

— Какво искаш?

Райм пое дълбоко въздух.

— Танцьорът показва известен интерес към стрелба по хората, които го преследват. Щом се каните да охранявате Пърси, бих желал да поставите под охрана и главния съдебен следовател по делото.

— Тоест, тебе? — попита прокурора. — Не, Амелия Сакс — отвърна Райм.

— Райм, не — опита се да протестира тя и се намръщи. Амелия Сакс беше бясна… А аз се каня да му я поднеса на тепсия в неговата зона на поражение. Той й махна да се приближи.

— Искам да остана тук — каза тя. — Искам да го пипна.

Райм зашепна:

— О, не се притеснявай за това, Сакс. Той ще те намери. Мел и аз ще се опитаме да открием коя е новата му самоличност. Но при първата му крачка към Лонг Айлънд искам да се прибереш на топло. Там, заедно с Пърси. Ти си единствената, която го разбира. Е, ти и аз. А пък на мен докторите ми казаха, че известно време няма да мога да си служа с пистолет.

— Ами, ако вземе и се върне тук…

— Не вярвам. Както се очертава, това му е първата рибка, на която май ще й се размине, а на него това хич не му се харесва. Той ще търси Пърси. Вбесен е. Сигурен съм.

Тя поспори още малко, накрая кимна.

— Така — обади се Елиополос, — вие значи също идвате с нас. Долу ни чака фургон.

Райм викна:

— Сакс?

Тя се спря. Елиополос се обърна:

— Наистина нямаме време.

— След минутка идвам.

— Нямаме време за празни разговори, колежке.

— Казах, минутка. — Тя без усилие спечели конкурса по продължително гледане очи в очи, след което Елиополос и охраната му поведоха Джоуди надолу по стълбите.

— Чакай — сепна се дребният насред коридора за навън. Върна се горе, сграби си скъпоценната книга и затрополи обратно.

— Сакс…

Мислеше да й каже нещо от сорта за излишния героизъм, за Джери Банкс или за това, че е твърде сурова към себе си.

За това да остави мъртвите и да си гледа живота…

Но после му дойде наум, че съвети за предпазливост или други окуражителни приказки биха били чисто празнословие.

Така че той реши да бъде просто:

— Стреляй първа.

Тя положи лявата си ръка върху неговата дясна. Той затвори очи и положи неимоверни усилия да почувства допира на кожата й върху своята. Почти си повярва, че успя, поне с безименния си пръст.

Вдигна поглед към нея. Тя му каза:

— А пък ти гледай винаги да има някой покрай тебе, нали? — И кимна към Селито и Делрей.

След това на вратата се показа един медицински работник, явно от бърза помощ, който огледа внимателно стаята, Райм, апаратурата и красивата полицайка. На лицето му се изписа съвсем ясно въпроса: „Какво, по дяволите, търся аз тука?“

— На някой от вас да му трябва един труп? — реши се накрая той.

— Да, на мен ми трябва — ревна Райм. — Бързо, внесете го! Дайте го насам!

* * *

Фургонът мина през огромна порта и се отправи по една тясна алея. Беше сякаш цяла миля дълга.

— Ако това им е алеята — измърмори Роланд Бел, — май ще дочакам да им видя къщата.

Двамата с Амелия Сакс подбраха Джоуди, който дразнеше всички, като непрекъснато шаваше насам-натам, а голямата му бронежилетка току дрънваше като се блъснеше някъде. Той все надничаше зад сенки и тъмни врати или пък докато се возеха, се взираше във всички минаващи коли. Зад тях вървяха двама от 32-Е, въоръжени с автомати. Пърси Клей беше седнала на седалката до шофьора. Още когато я взеха от летище Ла Гуардия и тръгнаха към окръг Съфолк, Сакс беше направо шокирана от вида на тази жена.

Нямаше и следа от някакъв вид изтощение — тя просто беше уморена. Дори страх не успя да прочете в очите й. Това, което най-вече разтревожи Сакс беше, че Пърси просто се беше отказала да се бори. Като улично ченге всеки ден тя се беше срещала с хиляди човешки трагедии. Беше съобщавала на хората за смъртта на близките им, но никога не бе виждала толкова отчаян човек като Пърси Клей. Тя се беше предала.

На летището Пърси говореше по телефона с Рон Толбът. От думите й Сакс разбра, че щатската здравна организация дори не дочакала да изстинат въглените от опожарения самолет и прекратила договора. Щом затвори, тя се загледа в минувачите. После се обърна разсеяно към Бел:

— Застрахователната компания дори няма да покрие разходите. Казали, че сама съм поела риск с явни последици. Така си е. Е, това е. — После бързо добави: — Фалирахме.

Покрай тях се занизаха борове, дъбови храсталаци, ивици пясък. Сакс, градско дете, беше дошла в окръзите Насау и Съфолк още като тийнейджърка и то не заради плажовете или безкрайните търговски улици, а за да стъпва яко върху газта на „Чарджър“-а си. Тя изстискваше всичко от нещастния кафяв автомобил, за да може да вдигне сто километра в час за пет цяло и девет секунди, което често я правеше победител в прословутите за Лонг Айлънд автомобилни състезания за най-бързо набиране на скорост. Тя се радваше на дърветата, храстите, тревата и кравите край пътя, но най-пълно се наслаждаваше на чудото на природата, когато профучаваше покрай нея със сто и осемдесет километра в час.

Джоуди не спираше да си кръстосва и отпуска ръцете, мушваше се между нея и Бел, играеше си с предпазния колан и току се блъсваше в Сакс без да иска.

— Извинете — промърморваше той.

В един момент й се прииска да го убие.

Къщата беше разположена малко встрани от пътя.

Представляваше поразнебитена стъпалообразна постройка от дълги трупи, обшита със застъпващи се дъски. Наистина една съвсем не вдъхваща доверие къща, която беше на няколко пъти достроявана с купища федерални долари и никакво вдъхновение.

Вечерното небе беше покрито с облаци. На места из въздуха плуваха късове гъста мъгла, но Сакс все пак успя да види, че къщата беше заобиколена от плътен пръстен от дървета. В радиус от двеста метра територията около тях беше перфектно разчистена. Обитателите на къщата действително имаха добро прикритие зад дърветата, а поддържаната наоколо ливада беше достатъчна, за да се отблъсне всяко външно нападение. Сивата лента, която се виждаше в далечината, беше началото на гора. Зад къщата имаше голямо неподвижно езеро.

Реджи Елиополос слезе от първия фургон и махна на останалите. Поведе ги към официалния вход на сградата. Там ги предаде на един доста закръглен мъж, от който се излъчваше някаква веселост, макар че той нито веднъж не се усмихна.

— Добре дошли — каза. — Аз съм щатски маршал Дейвид Франкс. Искам да ви светна в някои неща за дома ви, далече от вашия собствен. Това тук е най-сигурната сграда за охрана на свидетели в целия окръг. На територията на цялата сграда имаме датчици, реагиращи на движение и тежест. Просто никой не може да проникне вътре, без да задейства всички видове аларми. Компютърът ни е настроен да засича всички видове човешки движения, които са съобразени с човешкото тегло, така че да не се вдига тревога, ако някой заблуден елен или куче случайно мине пред датчика ни. Ако някой — и то задължително човек — просто стъпи там, където не трябва, всичко светва като Таймс скуеър по Коледа. Да предположим, че някой се появи на кон в района на къщата. Помислили сме за това. Значи, компютърът отчита аномалията в теглото, определя разстоянието между копитата на животното и алармата дрънва. Изобщо, каквото и да било движение — язовец или катеричка — включва инфрачервените видеокамери. Освен това един радар откъм местното летище Хамтън ни покрива изцяло, така че можем да се справим безпроблемно дори с въздушна атака. Каквото и да се случи, ще чуете сирена и ще видите ярки светлини. Това, което се иска от вас в подобни случаи, е просто да останете там, където сте. В никакъв случай не излизайте навън.

— Интересува ме какво представлява охраната? — попита Сакс.

— Вътре имаме четирима маршали. Двама отпред на предния пост и двама отзад, при езерото. Достатъчно е само да натиснете онзи бутон ей там и след двадесет минути тук ще нахлуе цяла армия ченгета от спецчастите.

По лицето на Джоуди се изписа разочарование, искаше да каже, че двадесет минути изглеждаха ужасно много време. Сакс го погледна и трябваше да се съгласи с него.

Елиополос погледна часовника си и каза:

— В шест сутринта ще изпратим тук брониран фургон да ви вземе и докара за заседанието на Голямото жури. Съжалявам, но май няма да можете да се наспите. — Той хвърли поглед към Сакс. — Ако зависеше от мене обаче, щяхте вече да спите дълбоко, без да се тревожите за нищо.

Никой не му каза „Довиждане“, щом той се отправи към вратата да си върви. Франкс продължи:

— Трябва да ви кажа още няколко неща. Не поглеждайте през прозорците. Не излизайте навън без придружител. Онзи телефон там в ъгъла на дневната е за вас. Само него ще можете да ползвате. Изключете си клетъчните телефони и не ги използвайте по никой повод. И така. Това е. Въпроси?

Пърси попита:

— Да имате малко пиене?

Франкс се наведе към един шкаф и измъкна оттам бутилка водка и една с бърбън.

— Обичаме да задоволяваме всички нужди на гостите си.

Той остави бутилките на масата и се отправи към входната врата, като пътьом си облече якето.

— Аз ще се прибирам. Чао, Том — обърна се той към колегата си, който беше застанал на вратата. После кимна и към другите четирима, които стояха прави насред полираното, облицовано с дърво фоайе на къщата, прилична на ловна хижа. Представляваха твърде неуместна картинка, сякаш някой шегаджия ги беше нарисувал допълнително. Като капак на всичко, точно срещу тях на стената бяха окачени цяла дузина препарирани глави на елени и лосове, гледащи право към двете бутилки алкохол.

В този момент телефонът стресна всички във фоайето. Единият от маршалите го вдигна на третото иззвъняване.

— Ало… ?

Погледна към двете жени:

— Амелия Сакс?

Тя кимна и пое слушалката. Беше Райм.

— Сакс, какво ще кажеш, струва ли мястото?

— Ами добро е — отвърна тя. — Има доста техника наблъскана. Ами трупът?

— Засега нищо. За последните четири часа са изчезнали четирима на територията на Манхатан. Сега ги проверяваме. Джоуди там ли е?

— Да.

— Питай го дали Танцьорът някога му е споменавал, че се кани да си сменя самоличността?

Тя предаде въпроса. Джоуди се замисли:

— Ами, сещам се, че веднъж ми разказваше нещо… то, всъщност не е нещо особено. Каза, че ако трябва да убиеш някого, трябва да проникнеш, да прецениш, да разсееш и тогава да премахваш. Май така беше. Не съм много сигурен. Ама искаше да каже да изпрати някого, който да направи нещо и когато всички се занимават с това нещо, той да действа. Мисля, че тогава спомена някакво вестникарче или ваксаджийче.

Най-опасното ти оръжие е измамата…

Тя предаде думите му на Райм и той каза:

— Смятаме, че трупът е на млад бизнесмен. Може да е адвокат. Питай Джоуди дали му е споменавал, че се кани да ходи в съда за Голямото жури?

Джоуди каза, че не си спомня такова нещо.

— Добре, благодаря — каза Райм. После се провикна нещо към Мел Куупър. — Ще ти се обадя по-късно, Сакс.

Като затвори, Пърси ги попита:

— Не искате ли да пийнем по едно преди лягане?

Сакс не можа да каже със сигурност. Още потръпваше при спомена за фиаското си с Райм онази нощ, когато преди това си беше наляла повечко скоч. Сега обаче, без много да му мисли изтърси:

— Налей.

Роланд Бел реши, че половин час няма да бъде на работа.

Джоуди се спря на едно малко, изпи го като лекарство на един дъх и се отправи към леглото си. Стискаше книгата си под мишница, сякаш беше някакво тайно оръжие, и зяпаше с хлапашко възхищение окачената на стената глава на американски лос.

* * *

Вън, в гъстия пролетен въздух цикадите пееха, а едрите жаби от езерото крякаха с пълно гърло засуканите си и неспокойни песни.

Когато погледна през прозореца към дрезгавината на ранното пролетно утро, Джоуди видя вечно будните и търсещи прожектори, които осветяваха цялата околност въпреки гъстата на места мъгла. Сенките на дърветата пробягваха на всички посоки, мъглата се процеждаше от гъстата отсрещна гора. Той се отдалечи от прозореца си и отиде до вратата.

На около десет метра от стаята му двама маршали пазеха коридора в нещо като малка стаичка. Изглеждаха отегчени и само наполовина бдителни.

Ослуша се, но не чу нещо повече от обичайното нощно пукане и скърцане на всяка стара къща. Джоуди се върна в стаята си и седна върху провисналия матрак. Извади окъсаното си и омазнено копие от любимата си книга.

„Хайде на работа“, мина му през ума.

Разтвори книгата с тихо припукване от лепилото и отлепи късчето тиксо от долния ръб на задната корица. Върху леглото се изхлузи дълъг нож. Острието му приличаше на оксидирана стомана, макар че всъщност беше подсилен с керамика полимер, за да не го хваща металотърсач. Не беше заострен, но имаше петна по повърхността си, острието му режеше като бръснач, а от другата страна беше назъбен като хирургически трион. Дръжката беше увита в тиксо. Сам си го беше направил. Като повечето истински оръжия и този не беше бляскав, нито красив; предназначението му беше само едно: да убива. И го правеше, при това доста добре.

Той не се притесняваше, че пипа с ръце оръжието си, нито че хваща с цяла ръка топката на вратата. Отпечатъците му бяха съвсем новички. Кожата на осемте му пръста и двата палеца беше изгорена по химичен път миналия месец от един хирург в Берн, Швейцария, а върху още незарасналото място с лазер за микрохирургия бяха изографисани нов комплект отпечатъци. Собствените му отпечатъци, разбира се, щяха да се възстановят, но едва след няколко месеца.

Докато стоеше на ръба на леглото си със затворени очи, той си представи залата за общо ползване и мислено се разходи из нея. Спомни си разположението на всяка врата, прозорец или мебел, безвкусните пейзажи по стените, разклонените рога на еленовите глави над камината, пепелниците, оръжията, потенциалните оръжия, всичко. Джоуди имаше толкова добра зрителна памет, че можеше със завързани очи да премине оттам, без да събори нито един стол или опасно да се доближи до друго препятствие.

Потънал в мислите си, той се насочи към телефона, като за момент се поспря за да осъзнае комуникационната система на цялата къща. Беше му напълно ясно как действат тия системи (все пак прекарваше по-голяма част от свободното си време в четене на ръководства за създаване на системи за охрана или комуникация). Известно му беше, че ако среже кабела, спадът на напрежението ще изпрати алармен сигнал до дежурните, а най-вероятно и до останалите служби за сигурност в града. Така че той работа с кабела нямаше.

Не е проблем, а цена.

Той продължи разходката си „наум“. Оглеждаше явно разположените видеокамери — които онзи маршал беше „пропуснал“ да им спомене. Те бяха разположени по три звездообразно и явно бяха от по-евтините, които щяха просто да вършат работа в охранявана къща като тази. Той познаваше добре тази система и знаеше, че в нея има една основна грешка — трябваше просто да чукнеш по-силно с пръст по средата на обектива. Това разтройваше цялата му оптика; изображението щеше да изчезне от монитора, но алармата нямаше да се задейства, което със сигурност би станало, ако се среже коаксиалният кабел.

Сега за осветлението… Той можеше да изгаси шест, не пет лампи, които беше видял в къщата, но не повече. Не и докато всички от охраната не бяха мъртви. Отбеляза си разположението на всяка лампа и нейния ключ и продължи въображаемата си разходка. Стаята с телевизора, кухнята, спалните. Пресмяташе разстояния, зрителен ъгъл отвън.

Не е проблем…

Определи местоположението на всяка една от жертвите си. Обмисли и възможността да са се преместили през последните петнадесет минути.

… а цена.

Отвори очи. Кимна на себе си, мушна ножа в джоба си и пристъпи към вратата.

Безшумно стигна до кухнята и взе един черпак от рафта над мивката. Отиде до хладилника и си наля чаша мляко. После отиде до залата и се заразхожда от лавица на лавица, като се преструваше, че си търси нещо за четене. Докато минаваше покрай всяка видеокамера, той чукваше с черпака обективите им. После го остави на масата и отиде до стаята на охраната.

— Хей, я, върви да провериш камерите — измърмори единия, докато въртеше копчето на монитора си.

— Ти що не отидеш? — каза другият. Явно съвсем не беше се трогнал.

Джоуди мина покрай единия маршал, който вдигна глава и тъкмо понечи да го попита: „О, сър, как сте?“, когато шат-шат, Джоуди с два фини У-образни разреза му отвори гърлото, откъдето бликна като фонтан обилно количество кръв с цвят на червено кадифе. Очите на колегата му се разшириха и той посегна към пистолета си, но Джоуди го изби от ръката му и заби ножа веднъж в гърлото му и веднъж в гърдите. Оня падна на земята и се замята. Но за кратко. Беше шумна смърт — Джоуди знаеше, че ще бъде. Но не му се занимаваше да го дупчи още; нужна му беше униформата и трябваше да я получи възможно най-малко изцапана с кръв.

Докато маршалът лежеше на пода и се тресеше в предсмъртната си агония, той погледна към Джоуди, който невъзмутимо му сваляше напоените с кръв дрехи. Очите му се спряха върху единия бицепс на Джоуди. Там имаше татуировка.

Джоуди се наведе да съблече сакото и улови погледа му:

— Нарича се „Танцът на Смъртта“. Виждаш ли? Ето това е. Смъртта върти валс със следващата си жертва. Това отзад е ковчегът й. Харесва ли ти?

Въпросът беше зададен от чисто любопитство, макар Джоуди да не очакваше отговор. Не го и получи.