Джефри Дивър
Танцьорът (33)

Тридесет и трета глава

Час 36 от 45

— Летището е с надморска височина 1560 метра — каза Брад, четейки от справочника на авиатора под името Денвър. — Бяхме горе-долу на същата височина над Чикаго и чудото не гръмна.

— Какво е разстоянието?

— От тази точка, деветстотин и две мили. Пърси се поколеба още няколко секунди и кимна:

— Ще се опитаме. Дай ми права посока, докато получим точните координати. — После към микрофона: — Ще се опитаме, Линкълн. Може и да не ни стигне горивото. Ще видим. Доста работа ни се е задала, ще ти се обадя по-късно.

— Ще ви чакаме.

Брад изтърколи очи към картата, после към дневника на полета.

— Завий наляво, насочване две шест шест.

— Две шест шест — повтори тя, после се обади на Контрол на въздухоплаването в Чикаго. — Чикаго център. Лир Шестица, девятка, петица „Фокстрот Браво“. Отправяме се към Международното в Денвър. Явно наистина… имаме височинна бомба на борда. Налага се да се приземим на височина, по-голяма от хиляда и петстотин метра. Необходими са ни незабавно координатите на Денвър за правилно насочване.

— Разбрано, „Фокстрот Браво“. След минутка ще ви ги съобщим.

Този път Брад се обади:

— Моля, определете атмосферните условия по пътя ни към Денвър, Чикаго център.

— Точно сега над Денвър преминава фронт с високо налягане. Насрещният вятър варира между петнадесет и четиридесет на височина три хиляди метра, като се увеличава на шестдесет-седемдесет възла на осем хиляди метра.

— Уха — измърмори Брад и се върна към своите изчисления. След малко каза: — Ще свършим горивото на около петдесет и пет мили от Денвър.

Бел попита:

— Не можем ли да се приземим върху магистралата?

— Можем, като голям огнен метеор — отвърна му Пърси. От Контрол на Въздухоплаването се обадиха:

— „Фокстрот Браво“, готови ли сте да запишете координатите?

Докато Брад записваше информацията, Пърси се облегна назад и притисна главата си към облегалката на стола. Стойката й беше позната отнякъде и тя си спомни, че беше виждала Линкълн Райм да прави същото в модерното си легло. Спомни си и краткия спор с него. Разбира се, че беше искрена, но не мислеше, че думите й щяха да се окажат толкова верни. Колко много зависими бяха хората от неустойчивите късчета метал или пластмаса.

Нещо повече, най-вероятно тя скоро щеше да умре, точно заради тях.

Съдбата е трапер…

Не им достигаха петдесет и пет мили. Какво можеха да направят?

Защо нейният ум не беше толкова всеобхватен като този на Райм? Нямаше ли какво да измисли, че да спести малко гориво?

Колкото по-нависоко летиш, толкова по-малко гориво харчиш.

Ако нямаш никакъв товар, също. Не можеха ли да изхвърлят нещо?

Стоката? Пратката на щатската здравна организация тежеше точно 236,5 килограма. Това щеше да им спести няколко мили.

Но въпреки че го обмисляше като възможност, тя много добре знаеше, че никога няма да го направи. Дори да съществуваше и най-малкият шанс да спаси самолета, Компанията, тя нямаше да се поколебае да направи каквото трябва.

Хайде, Линкълн Райм, мислеше си тя, дай ми някаква идея. Дай ми… представи си стаята му, как беше седнала до него, спомни си как скиталецът — мъжкият сокол — се разхождаше величествено върху перваза на прозореца му.

— Брад — внезапно попита тя, — какво ни е числото на планиране?

— На Лир 35 А? Нямам представа.

Пърси беше летяла на планера Швайцер 2–32. Първият прототип е бил създаден през 1962 година и оттогава е станал еталон за безмоторни самолети. Притежаваше фантастичния наклон при спускане от четиридесет метра за минута. Тежеше около 650 килограма. Лир-ът беше 700. Но това нямаше значение, той ще може да планира, всеки самолет може да планира. Тя си спомни един инцидент със 767-ица на Канадските авиолинии преди няколко години — пилотите още го обсъждаха помежду си. Тежкият турбореактивен пътнически самолет останал без гориво във въздуха. Грешката била колкото на екипажа, толкова и на компютрите. И двата двигателя изгаснали на височина 13 600 метра и самолетът се превърнал в 143-тонен планер. В крайна сметка се беше приземил по корем, но без нито една човешка жертва.

— Ами, нека помислим. Какъв би бил наклонът на спускане без двигателите?

— Ами мисля, че ще можем да го задържим на 692. Което означава почти вертикално падане при около тридесет мили за час.

— Сега, да изчислим кога ще издъхнем, ако изгорим гориво, за да се качим на 16 500 метра?

— 16 500? — попита Брад смаян.

— Точно така.

Пръстите му заиграха по бутоните.

— Максималното ни изкачване е 1294 метра за минута; тука ще отиде повечето гориво, но след 10 500-ия метър, ще бъде далеч по-лесно. Ако намалим мощността…

— Да угасим единия двигател?

— Да, никакъв проблем. Той продължи да изчислява.

— При това положение на нещата горивото ни ще свърши на осемдесет и три мили от Денвър. Но за сметка на това пък ще сме набрали височина.

Пърси Клей, която винаги имаше шестици по математика и можеше да смята бързо и без калкулатор, сега само възприемаше числата, които прелитаха пред очите й. Гасим двигателя на 16 500, наклон при спускане 692… Можеха да стигнат до осемдесет мили преди Денвър. А ако ветровете бяха благосклонни — и повече.

Брад с помощта на калкулатора и бързината на пръстите си достигна до същия извод.

— Във всеки случай ще сме по-близо. „Помогни си сам, че и Господ да ти помогне.“ Тя заговори в микрофона си:

— Чикаго център. Лир „Фокстрот Браво“. Нужно ни е незабавно разрешение за височина 16 500 метра.

Понякога трябва да се поемат всички рискове.

— Ъ-ъъ. Повторете „Фокстрот Браво“.

— Трябва да се изкачим на тази височина. 16 500 метра.

Гласът на диспечера отново заговори:

— „Фокстрот Браво“, вие нали сте Лир, три, пет, А?

— Точно така.

— Максималният ви таван е 13 500 метра.

— Това и ние го знаем, но ни трябва голяма височина.

— Проверявани ли са ви скоро уплътненията?

Това бяха уплътненията на врати и прозорци срещу високото налягане. Това, което предпазваше самолета от експлозия.

— С тях нямаме проблеми — отвърна тя, като без да иска забрави да спомене, че „Фокстрот Браво“ беше целият надупчен от куршуми и само преди няколко часа беше сглобен набързо.

От Контрол на въздухоплаването отговориха: — Разбрано, имате разрешение за 16 500 метра „Фокстрот Браво“.

Тогава Пърси каза нещо, което много малко пилоти в света бяха изричали:

— Разбрано, качвам се от 3000 на 16 500 метра. Тя изкомандва:

— Мощност на осемдесет и осем процента. Съобщавай изкачването и височината при 12 000, 15 000 и 16 500 метра.

— Разбрано — хладно отговори Брад.

Тя завъртя самолета и започна да се изкачва. Летяха право нагоре. Всичките звезди на вечерта… Десет минути по-късно Брад извика:

— 16 500 метра.

Застанаха в хоризонтална позиция. На Пърси й се струваше, че чува как скърцат шевовете на самолета. Успя да си възстанови вътрешното състояние. Ако само гръмнеше прозорецът, дето го беше сменил Рон, или някое от уплътненията не издържеше на налягането — ако това не взривеше самолета — за около пет секунди липсата на кислород щеше да ги изпотръшка всичките. Дори да си бяха сложили маски, разликата в наляганията щеше да накара кръвта им да закипи.

— Пусни малко повече кислород. Увеличи налягането като при три хиляди метра.

— Налягане при три хиляди метра — повтори Брад. Това поне щеше да премахне част от ужасната болка върху крехкия човешки череп.

— Добра идея — обади се Брад. — Как ти дойде наум? Маймунски способности…

— Де да зная — отвърна тя. — Така, сега да му отнемем дажбата на двигател две. Затвори дросела, изключи смукача.

— Затворен, изключен — повтори като ехо Брад.

— Изключи горивните помпи, угаси запалването.

— Помпите изключени, запалването угасено.

Тя усети как самолетът леко се разтресе, щом изчезна движещата сила отляво. Пърси се опита да компенсира отклонението от курса, като леко бутна управляващите тримери, от което нямаше кой знае каква полза. Тъй като турбините бяха поставени в опашната част на самолета, а не по крилата, изгасянето на единия двигател не се отрази осезаемо върху стабилността на самолета.

Брад попита:

— Какво ще правим сега?

— Аз лично се каня да изпия чаша кафе — отвърна Пърси и стана от мястото си. — Хей, Роланд, с колко лъжички да бъде тоя път кафето?

* * *

В продължение на цели четиридесет мъчителни минути в стаята на Райм беше настъпила гробна тишина. Ничий телефон не звънна. Не се получи нито един факс. Нито един път компютърът не се обади с мазния си глас:

— Имате поща.

После съвсем неочаквано, телефонът на Делрей изчурулика. Докато говореше, той кимаше разбиращо, но Райм виждаше по лицето му, че новините не бяха добри. Делрей затвори.

— Къмбърленд? Той кимна.

— Но бадева за барута. Кол не си е ходил там от години. Е, хората още говорели за момчето, дето вързало баща си за дървото и го оставило да го изядат червеите. Станал е като легенда. Но няма никакви роднини в околността. Никой нищо не знае. Или не иска да каже.

В този момент телефонът на Селито иззвъня. Инспекторът го разгъна и каза:

— Ало?

Нишка, молеше се Райм, дано това да бъде някаква нишка. Той внимателно наблюдаваше месестото, каменно лице на ченгето.

— Роланд Бел беше — каза той. — Просто искаше да ни уведоми. Свършили са горивото.