Джефри Дивър
Танцьорът (30)

Тридесета глава

Час 32 от 45

В 6 ч в неделя сутринта повикаха Джоуди от спалнята на първия етаж в къщата на Райм, където го бяха заключили да не избяга.

Той запристъпва едва-едва нагоре по стълбите, стиснал глупавата си книга „Никога повече зависим“, сякаш стискаше Библията. Рай добре си спомняше заглавието. Беше няколко месеца на първо място сред бестселърите според вестник „Таймс“. От време на време, когато изпадаше в черни настроения, като виждаше снимката й във вестника, цинично се обръщаше към себе си „Зависим завинаги“.

По същото време група федерални агенти летяха от Куантико за Къмбърленд, Западна Вирджиния. Отиваха до родния град на Стивън Кол, за да съберат информация, която би им помогнала да установят настоящото му местопребиваване. Райм обаче беше доста скептично настроен относно техния евентуален успех, тъй като лично се бе уверил в прилежността на Стивън при премахването на всички възможни следи от себе Си по местопрестъпленията си. Така че едва ли имаше основания за надежди, че Танцьорът е подходил небрежно към местата, през които е минал по-рано.

— Сега ни разкажи нещо повече за него — обърна се Райм към Джоуди. — Някои факти, нещо полезно, каквото и да е. Искам да науча повече.

— Аз…

— Помисли си.

Джоуди присви очи. Райм си помисли, че обмисля какво ли да им каже, че да мирясат, сигурно някои негови повърхностни впечатления. Но беше искрено изненадан, когато Джоуди каза:

— Ами, на първо място, го е страх.

— От нас ли?

— Не, от тебе.

— От мене? — попита той смаян. — Той знае за мене?

— Знае, че се казваш Линкълн. И че си решил да го тикнеш на топло.

— Откъде знае?

— Не зная — отвърна дребният човек, после прибави: — Е, нали веднъж-два пъти се обажда по онзи клетъчен телефон. И слушаше доста време без дума да обели. Та, си мислех…

— О, триста дяволи! — изрева Делрей. — Подслушвал е някоя линия.

— Разбира се! — викна и Райм. — Най-вероятно тази на Чартърни полети „Хъдсън“. Значи ето как е открил охранявания блок. Как можахме да не се сетим за това?

Делрей се намеси:

— Трябва да претърсим целия офис. Само да не е тикнал микрофончето някъде извън сградата. Но ще го намерим. Ще го намерим. — Той се обади на техническите служби на Бюрото.

Райм се обърна към Джоуди:

— Продължавай. Какво друго знае за мене?

— Знае, че си инспектор. Не мисля, че знае къде живееш или пък фамилията ти. Обаче яко си го наплашил.

Ако коремът на Райм можеше да усеща приятния гъдел на възбудата или гордостта, точно сега беше моментът да усети едно от тези чувства, ако не и двете.

„И така, да видим, Стивън Кол, дали не можем да направим още нещо по въпроса с твоя страх.“

— Ти веднъж ни помогна, Джоуди. Сега те моля за още една услуга.

— Да не си луд?

— Затваряй си тъпия плювалник! — излая Делрей. — И чуй какво ще ти каже човекът! Ясно ли е? Ясен ли съм?

— Направих, каквото ви казах, че ще направя. Повече нищо не ме карайте да правя. — Мрънкането му беше станало непоносимо. Райм погледна към Селито. Трябваше да се заеме някой, който повече разбира от разговор с боклуци като тоя.

— В твой интерес е — бавно каза Селито — да ни помогнеш.

— Да ме гръмнат в гърба в мой интерес ли е? А да ме гръмнат в главата в мой интерес ли е? А? Бихте ли ми обяснили, че аз нещо не схващам?

— Разбира се, че ще ти го обясним, дяволе — изръмжа Селито. — Танцьорът знае, че си го издънил. Когато бяхме пред охраняваната къща, той можеше и да не стреля по тебе, нали? Прав ли съм?

Винаги карай боклуците да говорят. Да вземат участие в разговора. Селито често беше обяснявал теорията си на разпит пред Линкълн Райм.

— Да. Мисля, че е така.

Селито повика с пръст Джоуди по-близо до себе си.

— Би било доста по-умно от негова страна просто да си вдигне чукалата и да се изпари. Но той реши да поеме риска да си намери позиция за стрелба, само за да ти прицели задника със снайпер. И така, какъв извод си правим от това?

— Аз…

— Че той няма да се откаже, докато не ти резне гушката.

Сега Делрей се намеси, щастлив, че му се предоставя възможност да играе праведник:

— А ти едва ли би искал този човек да ти почука на вратата в три сутринта — тази седмица, другия месец или догодина. Нали?

— И така — поде отново малко рязко Селито, — разбрахме ли се, че е в твой интерес да ни помагаш?

— Но искам да ме сложите в такава охранявана къща като свидетел.

Селито вдигна рамене.

— И да, и не.

— А?

— Ако ни помогнеш, да. Ако не, забрави.

Очите на Джоуди бяха зачервени и воднисти. Той изглежда наистина се страхуваше. След неговата случка Райм често се беше страхувал за другите — за Амелия, за Том или за Лон Селито. Но колкото до самия себе си, той винаги беше смятал, че едва ли някога щеше да изпита страх от смъртта, особено след нещастието с него. И сега се питаше какво означава човек да живее мирно и кротко като мишка.

Твърде много начини да умреш…

Селито, който отново се беше вмъкнал в кожата на доброто ченге, вяло се усмихна на Джоуди.

— Ти беше, когато беше убит агентът, нали? В мазето?

— Да, бях там.

— Този човек можеше да бъде жив сега. Брит Хейл също. И още много други хора щяха да бъдат живи… ако някой се беше съгласил да ни помогне да спрем този мръсник преди една-две години. На теб ти се предоставя тази възможност. Благодарение на теб може би Пърси ще живее. И още много други. Можеш да го направиш, от теб зависи.

Селито беше истински магьосник в тази работа. Райм щеше да го изнудва, да го измъчва, в краен случай щеше да го подкупи. Но никога не би му дошло наум да се хване за тресчицата на честността, да обясни просто и ясно, че всеки инспектор също е човек като всеки боклук.

Джоуди разсеяно запрелиства с мръсния си палец страниците на книгата си. Изведнъж той вдигна поглед и — изненадващо трезво — каза:

— Докато го водех към моето жилище, метрото, на два пъти си мислех дали да не го бутна в бързите води на мръсния канал, който прескачахме. Там водата наистина тече доста бързо. Щеше да го изхвърли право в Хъдсън. Зная и къде има купища метални шипове за траверсите в метрото. Хващам един и го прасвам по главата, докато той не гледа. Честна дума, наистина си мислех да го направя. Но се уплаших. — Той вдигна книгата. — „Глава трета. Изправи се срещу своите страхове.“ Аз винаги съм бягал. Никога не съм посрещал страховете си. Дори преди това си мислех, че ще успея да се изправя срещу него, но не можах.

— Ето ти още един шанс — обади се Селито.

Той продължи да прелиства оръфаните страници. Въздъхна тежко.

— Казвайте какво трябва да направя?

Делрей вдигна смущаващо дългия си показалец към тавана. Това беше неговия знак на одобрение.

— Само след минутка ще ти кажем — каза Райм и се огледа. После внезапно се разкрещя: — Том! Том! Ела тук. Трябваш ми.

Симпатичното, раздразнено лице на помощника се появи иззад ъгъла.

— Ссслушам, шефе.

— Обхванат съм от суета — обяви драматично Райм.

— Какво?

— Обхванат съм от суета. Дай ми огледало.

— Ти искаш огледало?

— И то голямо. Освен това, ако обичаш, вземи ми среши косата. Все ти повтарям, а ти все забравяш.

* * *

Фургонът на щатската здравна организация към Министерството на здравето спря на пистата. Двамата служители с бели престилки, които докараха товара от човешки органи за четвърт милион долара изобщо не се притесняваха, че цялото летище беше обградено от въоръжени до зъби ченгета.

Единствено, когато пуснаха Кинг — немската овчарка на отдела по обезвреждане на взривни устройства да подуши всички сандъци за експлозиви, единият от доставчиците каза неуверено:

— Ъ-ъм, мисля че е по-добре да махнете това куче оттука. Все пак за животното черния дроб си е черен дроб и сърцата са си сърца.

Но Кинг се държа изключително професионално и излая в знак, че одобрява стоката, без дори да я опита. После натовариха сандъците в хладилните отделения на самолета. Като се увери, че всичко е наред, Пърси отиде до кабината при младия, сламенорус пилот Брад Торгесън. Той беше летял няколко пъти за Чартърни полети „Хъдсън“, но не беше на постоянна работа. Сега двамата се заеха да направят пред стартовия оглед на самолета.

Веднъж вече го бяха направили, заедно с Бел, Кинг и още няколко въоръжени агента. По принцип нямаше никакъв начин Танцьорът да се е промъкнал до самолета. И въпреки това, на всеки беше известна способността на този убиец да се материализира от нищото; ето защо се налагаше да повторят процедурата, Ако не друго, поне влязоха в историята на авиацията с най-педантично подробния предстартов оглед, правен някога.

Като погледна назад към пътническото отделение, Пърси видя зелените светлинки на хладилните камери. В стомаха си усети приятната тръпка, която винаги идваше, щом видеше машини, построени и изкусурени от човека, сякаш изведнъж оживяваха. Съществуването на Господ според Пърси можеше да се открие в бръмченето на помощните двигатели или в издръжливостта на лъскавите метални криле в момента, в който самото крило създава отрицателно пиково налягане и изпадаш в безтегловност.

Докато попълваше протокола за предстартовия оглед, Пърси изведнъж се сепна от тежко дишане съвсем близо до нея.

— У-а — изохка Брад, след като Кинг реши, че в панталоните му няма и грам взривно вещество и се отправи да подуши всички ъгълчета на самолета.

Неотдавна Райм се беше обадил на Пърси, за да й каже, че гумичките и уплътнителите нямаха нищо общо с латекса, намерен на мястото на взрива в Чикаго. Райм предполагаше, че може би Танцьорът беше използвал латексовото покритие, за да увие в него експлозива. Така кучетата нямаше да могат да го откриват. Поради тези причини беше накарал Пърси и Брад да слязат за малко от борда, докато техниците от бомбаджийския отдел минат отново през целия самолет със свръхчувствителни микрофони, които биха уловили евентуалното тиктакане на таймера.

Нищо.

Когато самолетът излезеше на пистата, от двете й страни щеше да стои кордон от униформени полицаи. Фред Делрей се беше обадил във Федералното авиационно управление да засекретят всяка информация за полета, така че Танцьорът да не може да разбере закъде ще лети самолетът, дори да беше сигурен, че тя ще го пилотира. Освен това той се беше обадил и във всеки град, където Пърси щеше да каца, и беше осигурил кордон федерални агенти, които да присъстват на предаването на товара.

Бяха вече запалили двигателите. Брад седеше от дясната й страна, а Роланд Бел се въртеше като шугав на една от двете седалки за пътници. Пърси се обади на кулата:

— Лир шест девет пет „Фокстрот Браво“ от Хъдсън Еър. Готов за излизане на пистата.

— Разбрано, девятка петица „Фокстрот Браво“. Даваме ви писта нула девет, дясно.

— Нула девет, дясно, девятка петица „Фокстрот Браво“. Пърси едва беше натиснала педала за газта и самолетът се плъзна леко като горска фея върху пистата и навлезе в дрезгавия сумрак на раннопролетната вечер. Вторите пилоти, разбира се, бяха правоспособни, но докато се движеше по пистата, само пилотът на самолета имаше право да го кара. Ето защо Пърси беше седнала зад рога.

— Как сте, инспекторе, забавлявате ли се? — извика тя към Роланд Бел.

— Интересно ми е — отвърна той, като гледаше намръщено през големия кръгъл прозорец. — Ама то може да се види пистата под нас. Искам да кажа, че прозорците са доста големи. Защо са ги направили така?

Пърси се засмя.

— Вярно, по големите лайнери правят всичко възможно да забравиш, че летиш. Пускат ти филми, сервират вечери, прозорчетата са малки. Къде му е кефът тогава? Не ги разбирам.

— Аз се сещам за една-две причини — каза Бел, като усилено дъвчеше дъвката си Ригли. След минутка дръпна завесата, която го отделяше от предното стъкло на самолета.

Очите на Пърси обхождаха пистата, сканираха внимателно всяка подробност, отляво и отдясно. Тя се обърна към Брад:

— И така, да започваме с приказките. Нали нямаш нищо против?

— Не, мадам.

— Подготвям се за излитане, задкрилки на петнадесет градуса. — каза Пърси. — Аз увеличавам газта. Ти гледаш скоростта за излитане, осемдесет възла, проверяваш пак, V едно, завърташ, V две, накрая положително изкачване. Командвам вдигай колесника и ти го вдигаш. Хвана ли всичко?

— Да, скорост, осемдесет, V едно, завъртам, V две, положително изкачване. Колесника.

— Добре. Ти ще наблюдаваш всички уреди и аварийното табло. Така, ако светне червена лампа или двигателят нещо не работи преди V едно, припяваш „Повреда“ и аз ще реша продължаваме ли или не. Ако откаже двигател след или по време на V едно, продължаваме излитането и го пишем авария по време на полет. Поддържаме курса, а ти се обаждаш да ти дадат разрешение за аварийно кацане от кулата.

Ясно?

— Ясно.

— Идеално. Хайде да си полетим… Готов ли сте, Роланд?

— Отдавна. Надявам се и вие. Внимавай да не си изпуснеш биберончето.

Пърси отново се засмя. Хазаинът им в Ричмънд използваше този лаф. Означаваше, „Да не оплескаш нещата!“

Тя увеличи газта, още малко и двигателите щяха да започнат да изхвърлят огън. Единият от тях нещо престърга, но звукът изчезна и Лирджетът се стрелна напред. Стигнаха до началото на пистата, където трябваше да спрат и, където убиецът беше лепнал взривното устройство на самолета на Ед. Пърси погледна през прозореца и видя по две ченгета от двете страни на пистата.

— Лир девятка петица „Фокстрот Браво“ — обадиха се от Наземен контрол по радиото, — придвижете се и изчакайте пред писта пет, ляво.

— „Фокстрот Браво“ изчаквам пред нула пет, ляво. Тя се качи на пистата.

Лир-ът не беше висок самолет, но въпреки това винаги, когато Пърси седеше на пилотското място, независимо преди или след излитането, й се струваше, че се намира на цяла миля височина. Мястото беше наистина царствено. Тя щеше да командва и всички щяха да й се подчиняват. Цялата отговорност лежеше върху нейните плещи. Тя беше капитанът.

Очите й пробягнаха по уредите.

— Задкрилки петнадесет, петнадесет, зелено — обяви тя, като повтори градусите.

Брад повтори двойното подсигуряване:

— Задкрилки петнадесет, петнадесет, зелено. От Контролната кула казаха:

— Лир девятка петица „Фокстрот Браво“, заемете позиция. Имате разрешение за излитане, писта пет, ляво.

— Пет, ляво „Фокстрот Браво“. Потвърждавам разрешението за излитане.

Брад завърши проверката на уредите:

— Налягане, нормално. Температура, автоматично регулирана. Импулсен повторител и външни светлини, запалени. Запалване, отопление на пилотската кабина и импулсен фар, от твоята страна.

Пърси погледна уредите и каза:

— Запалване, отопление на пилотската кабина и импулсен фар включени.

Тя обърна Лир-а на пистата, изправи носовия колесник и се лепна за осовата линия. Погледна компаса.

— Всички насочващи уреди са съобразени с нула пет. Писта пет ляво. Увеличавам мощността.

Тя бутна плъзгача за газта напред. Самолетът се стрелна по средата на бетонната настилка и започна да набира скорост. Точно под нейната ръка върху плъзгача се мушна неговата.

— Мощността достигната. — Секунда по-късно Брад се обади: — Набираме скорост за излитане — щом забеляза, че стрелката се отлепи от колчето и тръгна нагоре, двадесет възла, четиридесет възла…

Двигателите бяха форсирани до крайност, самолетът летеше по пистата. Откъм задната седалка се чу едно:

— … кайте…

Тя едва успя да сдържи усмивката си. Петдесет възла, шестдесет възла, седемдесет…

— Осемдесет възла — припя Брад, — втора проверка.

— Потвърждавам — викна тя, след като хвърли поглед към скоростомера.

— V едно, завъртам.

Пърси отдръпна ръката си от плъзгача на газта и хвана рога. Пластмасовият „волан“, който досега се клатеше свободно, изведнъж беше станал твърд от огромното съпротивление на въздуха. Тя се облегна назад и повдигна нагоре Лир-а, докато достигна обичайните седем и половина градуса. Шумът от двигателите не се промени, така че тя повдигна още малко носа, докато достигна десет градуса изкачване.

— Положително изкачване — викна Брад.

— Вдигай колесника. Вдигай задкрилките. Включи стабилизатора на курса.

От слушалките й се разнесе гласът от Контролната кула:

— Лир девятка петица „Фокстрот Браво“, променете курса наляво две, осем, нула. Свържете се с Контрол на заминаващите.

— Две, осем, нула, девятка петица „Фокстрот Браво“. Благодаря, сър.

— Приятна вечер.

Дръпна още малко рога, единадесет градуса, дванадесет, четиринадесет… Остави мощността като при излитане, малко по-висока от нормалната. Така изминаха няколко минути. Край нея отново се разнесе познатия звук от свистенето на хилядите витла на турбодвигателя, изстрелвайки далеч назад попътната струя.

Ето в тази лъскава сребриста тръба Пърси Клей се чувстваше господарка на небето, литнала право към сърцето му и оставила някъде там долу всички мъки, болки и тежести на живота. Далеч вече бяха и смъртта на Ед, и тази на Брит, дори онзи ужасен човек, истински дявол, Танцуващия с трупове. Всичката болка, всичката мръсотия, всичката грозота и несигурност бяха обречени да останат там, долу, а тя беше свободна. Наистина, беше малко нечестно тя да избяга толкова лесно от тези задушаващи я тежести, но фактът си беше факт. Тъй като Пърси Клей, която седеше на пилотското място на Лир N 695 ФБ, не беше същата Пърси Клей — ниското момиче с грозничко лице или пък Пърси Клей, момичето, чийто единствен сексапил беше съблазнителната банкова сметка, създадена от баща й, търговец на маркови тютюни. Тя не беше Пърси Чипия нос, Пърси Зубъра, Пърси Тролката, непохватната брюнетка, която все се мъчи да си сложи неочаквано оказалите се не по мярка ръкавици за танците на абитуриентския си бал, облегнала се на рамото на покрусения си братовчед. Не това беше истинската Пърси.

Истинската Пърси беше тази, в самолета.

Отзад се чу как някой шумно си пое дъх. Най-вероятно Роланд Бел беше погледнал през прозореца по време на острия им завой, когато се наклониха доста.

— Мамаронек, Контрол на заминаващите, Лир девятка, петица „Фокстрот Браво“, обаждам ви се от височина шестстотин.

— Добър вечер, Петица „Фокстрот Браво“. Изкачете се и поддържайте две хиляди метра.

След това преминаха към обичайните настройки на навигационните уреди, уточняване на честотата за радиовръзка и други подобни, благодарение на които щяха да пристигнат право в Чикаго като стрелата на всеки уважаващ себе си самурай.

Когато стигнаха две хиляди метра, те излязоха от огромния облак и пред тях се разкри вълнуващата гледка на всеки залез. Макар да не си падаше по скитането, тя никога не се уморяваше да гледа небето. Пърси дори допусна една сантиментална мисъл — ако последните минути на Ед са били пред такава красота като тази пред нея, той сигурно беше умрял щастлив.

На височина седем километра тя се обърна към Брад:

— Ти си.

— Брад отвърна:

— Мой е.

— Кафе?

— О, с удоволствие.

Тя отиде отзад, наля три чаши кафе, занесе едната на Брад и седна до Роланд Бел, който пое своята с треперещи ръце.

— Как си? — попита тя.

— Е, не бих казал, че ми се повдига. Ама нещо — той сбърчи лице, — май се изнервям като… — Сигурно в родния му диалект имаше поне хиляда сравнения за „нервен като…“, но изведнъж южняшката му словоохотливост му беше изневерила. — Просто съм нервен — довърши той.

— Я виж — каза тя и посочи прозореца на пилотската кабина.

Той се премести по-напред на седалката си и погледна навън. Грубите черти на лицето му грейнаха в изненада, когато видяха цялата знойна прелест на кървавия залез. Той подсвирна от възхищение:

— Е, това е наистина красиво. Гледай… Ама излитането беше кошмар.

— Свястно возило е. А ти чувал ли си за Брууки Неп?

— Май не.

— Една мацка от Калифорния, занимава се с бизнес. Поставила е световен рекорд по скоростна обиколка на земята с Лир 35 А — точно същия, като този. Взела го е за петдесет часа и някакви секунди. Някой ден ще я преборя.

— Не се и съмнявам, че ще успееш. — Вече беше по-спокоен. Очите му зашариха из стрелките. — Ама изглежда ужасно сложно.

Тя сръбна от кафето си.

— В летенето има един номер, който не казваме на обикновените хора. Нещо като производствена тайна. Много по-просто е, отколкото си мислиш.

— И какъв е той? — попита нетърпеливо той. — Номерът?

— Ами, погледни навън. Виждаш ли ония цветните лампички на върха на крилете?

Не му се искаше да поглежда, но го направи.

— Да, видях ги.

— Има една и на опашката.

— А-ха. Сигурно трябва да ги запомня.

— Значи, каквото и да правим, трябва да удържаме самолета между тези три лампички и всичко е наред.

— Между… — измина цяла секунда, преди той да осъзнае шегата. Той се взря в каменното й лице и после се усмихна. — Много народ ли си вързала с това?

— Ами.

Шегата обаче не успя да го развесели. Погледът му все още беше забит в килима. След доста тягостно мълчание тя се обади:

— Брит Хейл можеше да се заключи в стаята. Знаеше, че е рисковано.

— Не, не знаеше — отвърна Бел. — В никакъв случай. Той си караше, каквото си беше намислил, а много неща не му бяха ясни. Аз трябваше да обмисля всичко по-добре. Трябваше да се досетя за пожарните камиони. И за това, че убиецът знае къде са ви стаите. Можех да ви преместя в мазето или на друго място. Освен всичко друго, можех да бъда и по-точен с пистолета.

Бел звучеше толкова отчаяно, че Пърси не знаеше какво да каже. Тя сложи ръката си върху неговата. Той изглеждаше слаб, но всъщност беше доста мускулест.

Той се засмя на нещо:

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

— За първи път те виждам поне малко доволна.

— Това е единственото място, където се чувствам у дома си.

— Летим с двеста мили в час на два километра височина и ти се чувстваш в безопасност. — Той въздъхна.

— Не, с четиристотин мили, на седем километра.

— О! Благодаря, че ме поправи.

— Има една стара пилотска поговорка — каза Пърси. — „Свети Петър не брои времето, което си прекарал във въздуха, обаче удвоява часовете, прекарани на земята.“

— Я, виж ти, интересно. Чичо ми казваше нещо подобно. Само че той говореше за часовете, когато е бил за риба. Мисля някой ден да изпробвам неговата версия, но не и твоята. Нищо лично.