Метаданни
Данни
- Серия
- Линкълн Райм (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Coffin Dancer, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Атанас Найденов, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Корекция
Двадесет и трета глава
Час 25 от 45
Докато си стоеше до Джоуди на матрака му, Стивън подслушваше телефонната линия на Чартърни полети „Хъдсън“.
Подслушваният телефон беше този на Рон. Фамилията му беше Толбът, както скоро беше научил Стивън. Не можеше да каже със сигурност каква точно беше работата на този Рон, но явно го играеше важна клечка в компанията. Тъкмо затова Стивън смяташе, че чрез него щеше да получи най-точна информация за Съпругата и Приятеля.
Сега този Рон се караше с някакъв дистрибутор на резервни части за турбини „Гарет“. Понеже днес беше неделя, на Рон му се печеше яйце на задника, докато си достави последните части за ремонта — горивна камера и нещо си, наречено угасител.
— Нали ми обеща до три — ръмжеше Рон по телефона. — Искам ги в три. Точка.
Пазариха се още известно време — минаха дори през псувните — накрая Компанията се беше съгласила да достави със самолет частите от Бостън в офиса им в Кънектикът, а оттам щяха да ги докарат с камион в Мамаронек до три или четири часа следобед. После затвориха.
Стивън се ослушваше още две-три минути, но уви, никой повече не звънна.
Изключи телефона, подтиснат.
Нямаше и най-малка представа къде можеха да бъдат Съпругата и Приятеля в този момент. Дали още ги държат в охраняваната къща? Или пък ги бяха преместили?
Какво ли замисляше червясалия Линкълн? Дали беше достатъчно умен, за да се изправи срещу Стивън?
И, най-важното, кой беше той? Стивън се опита да си го представи, искаше да го постави точно пред визьорното кръстче на телескопа си „Редфийлд“. Не успя. Пред очите му се гърчеха милиони червеи, а в средата им едно лице, което хладно го гледаше през мазен прозорец.
Изведнъж се сепна, Джоуди го беше попитал нещо.
— Какво?
— С какво се занимава? Баща ти?
— С необичайни работи. Ходеше често за риба и на лов. Беше герой от Виетнам. Минал зад фронтовата линия и убил четиридесет и четирима човека. Политици и все такива, не редовни войници.
— Той ли те научи на занаят… искам да кажа, това, дето го вършиш? — Хапченцата вече го пускаха и сега зелените очи на Джоуди блестяха повече от преди.
— Практическата част я усвоих най-вече в Африка и Южна Америка, ама вярно, че той ме започна. Виках му „Най-храбрият войник в целия свят“. Той все ми се смееше, като ме чуеше.
През осмата, деветата и десетата си година Стивън неотклонно вървеше подир Лу, докато обикаляха из хълмовете на Западна Вирджиния. По носовете и на двамата се стичаха горещи капки пот. Пот течеше и от извитите им показалци, застинали върху очуканите спусъци на Уинчестъра и Рюгера. Лежаха неподвижно в тревата с часове, без дума да обелят. По темето на Лу, точно под стърчащите къси косъмчета, блестяха ситни капчици пот. Когато забележеха целите си, отваряха ей такива очи.
* * *
— Да не би да си кривоглед с лявото око, Редник?
— Сър, съвсем не, сър.
* * *
Катерички, диви пуйки, елени в или извън обстрел, мечки, когато успяваха да ги открият, или кучета през снежните месеци на годината — бяха стреляли по всякакъв дивеч.
* * *
— Умъртви ги, Редник. Гледай мен.
* * *
Щрак-дан. После идваше тъпият удар на отката и обърканият поглед на умиращото животно.
Или пък през горещите августовски недели, когато двамата зареждаха патрончета с въглероден двуокис в пистолетите си, стрелящи с боя, сваляха всички дрехи от себе си, оставаха само по слипове, и се дебнеха. Когато улучеха някого, на мястото, обикновено някъде по гърдите или крака, се надигаше зачервена цицина, която отичаше още повече и с времето придобиваше морав цвят. За куршуми им служеха едни дребни като мъниста пластмасови топченца, които свистяха наоколо със скорост сто метра в секунда. Стивън едва се сдържаше да не запищи от болезненото им ужилване. През едно зареждаха нормалните топчета, пълни с боя. Имаше различни цветове, но Лу винаги настояваше тя да бъде червена — все едно кръв.
А вечер сядаха край огъня, който обичаха да си наклаждат в задния двор. Димът се виеше нагоре към небето. На прозореца майка му почистваше приборите и съдовете за вечерята с четка за зъби. Тогава измореният, но и тонизиран малък мъж — на петнадесет Стивън беше висок колкото Лу — си опъваше по една-две глътки от току-що отворената бутилка „Джак Даниелс“, а вторият му баща говореше, говореше, говореше. Нямаше никакво значение дали Стивън го слушаше или не — той просто си лежеше, гледаше нагоре, където една по една изгасваха искрите от огъня, като някакви странни оранжеви светулки.
— Утре искам да се справиш с елен. Но само с нож.
— Ами…
— Способен ли си да го извършиш, Редник?
— Тъй вярно, сър, способен съм.
— Сега слушай тука. — И той жадно отпиваше нова глътка. — Къде мислиш, че е вратната вена?
— Ами аз…
— Не се страхувай да кажеш, че не знаеш. Добрият войник винаги признава невежеството си. Важното е, че след това се старае да се коригира.
— Не зная къде се намира вратната вена, сър.
— Ще ти я покажа на твоята шия. Ей тука е. Усещаш ли я? Точно тука. Нали я усещаш?
— Тъй вярно, сър, усещам я.
— Значи, това, което ти трябва, е да намериш семейството — сърната и сърнетата. Приближаваш се до тях. Това е най-трудното — да се приближиш. За да убиеш сърна, трябва тя да види, че малкото й е в опасност. Значи тръгваш към сърнето. Щом има заплаха за сърнето, майката няма да избяга. Тя ще тръгне след тебе. После шат! И прерязваш гърлото й. Не отстрани, а под ъгъл. Разбра ли? У-образно. Схвана ли го? Браво, браво. Ей, момчето ми, ама добре си прекарваме с тебе, а?
После Лу влизаше вътре да провери дали чиниите и купичките бяха подредени както трябва върху карираната покривка в кухнята. Всички чинии трябваше да бъдат на четири квадратчета от ръба на масата; ако бяха на три и половина, или пък по чинията на баща му имаше някое незабърсано петънце мазнина, отвътре се чуваха плесници и писъци. През това време Стивън лежеше по гръб до огъня и гледаше искрите от огъня, които се отправяха към мъртвата луна.
— Трябва да си изпипваш работите — обичаше да казва главата на семейството, след като жена му си беше в леглото, а той отново държеше бутилката в ръцете си. — Иначе няма смисъл въобще да живееш.
Съвършенство. Той говореше за съвършенството.
* * *
Джоуди попита:
— Ама как така не са те взели в морската пехота? Ти така и не ми каза?
— Ами, свърших една глупост — отвърна Стивън. Замълча, после прибави: — Забърках се в едни каши като малък. Ти не си ли вършил глупости?
— Да се забърквам в каши? Не особено. Мен ме беше страх. Не исках да тревожа майка си с кражби и други простотии. Ами ти какво си направил?
— Не беше много умно. Имаше един човек, дето живееше по-нататък по нашата улица. Беше, такъв, побойник, простак. Та, видях го веднъж да извива ръката на една жена. Явно я болеше, а той продължаваше. Е, аз отидох при него и му казах, че, ако не я пусне, ще го убия.
— Ама наистина ли му го каза?
— О, всичко, дето ме беше научил баща ми. Не заплашвай! Или убиваш, или го оставяш, но не го заплашвай. Е, онзи предпочете да продължи да тормози жената, а аз му дадох урок. Започнах да го удрям. Не можех да се контролирам. Хванах един камък и го цапнах. Въобще не мислех. Лепнаха ми две години за умишлено убийство. Бях още хлапе. На петнадесет. Но ми издадоха досие. Това беше достатъчно да не ме вземат във флота.
— Мисля, че съм чел някъде, че дори да имаш досие, пак можеш да станеш наемен войник. Май трябваше да се запишеш в някакъв специален морски лагер.
— Цялата работа според мене беше заради умишленото убийство.
Ръката на Джоуди стисна рамото на Стивън.
— Не е честно. Това е абсолютно нечестно.
— Не мислех така.
— Наистина съжалявам, такъв войник щеше да излезе от тебе!
Стивън, на когото никога не се бе случвало да не може да гледа човек в очите, сега погледна Джоуди и веднага сведе очи. После изведнъж, кой знае откъде, в съзнанието му изникна една идилия. Джоуди и Стивън живееха заедно в някаква колиба, ходеха на лов и за риба. Вечер си готвеха на огъня. Много странно.
— Какво стана с него? С втория ти баща?
— Умря при нещастен случай. По време на лов падна от една скала.
— Звучи сякаш винаги е искал така да умре.
След секунда мълчание Стивън каза:
— Може и така да е.
Усети как кракът на Джоуди перна лекичко неговия. Сякаш ток премина по него. Стивън рязко се изправи и отново погледна през „прозореца“. Отвън мина един луноход, но ченгетата вътре пиеха сода и си говореха нещо.
Улицата беше пуста, с изключение на няколко бездомника, четирима или петима бели и един негър.
Стивън присви очи. Чернилката мъкнеше подире си един огромен найлонов чувал, пълен догоре с празни кутийки от сода и бира. Той нещо се караше с другите, оглеждаше се, размахваше ръце. По едно време предложи на единия от белите да вземе целия чувал с кутии, но онзи продължи да клати глава. В очите на черния гореше безумен пламък, който плашеше белите. Стивън ги наблюдава няколко минути как се карат, после се върна на матрака и седна до Джоуди.
Сложи ръката си върху рамото на Джоуди.
— Искам да поговорим за това какво ще правим по-нататък.
— Добре. Слушам, партньоре.
— Има един човек, дето ме търси. Джоуди се засмя:
— На мен пък защо така ми се струва, след като едва се измъкнахме, че май цяла сюрия хора те търсят.
Стивън обаче не се засмя.
— Все пак има един, дето е много важен за мене. Името му е Линкълн.
Джоуди кимна.
— Туй първото му име ли е?
Стивън сви рамене.
— Не зная… Никога не съм срещал някой като него.
— Кой е той?
— Един червей… — Сигурно е ченге. Може да е от ФБР. Или пък някой консултант, съветник, нещо такова. Не мога да ти кажа точно. — Стивън си спомни как Съпругата го беше описала на онзи Рон — думите й напомняха човек, който говори за своя гуру или за някой дух. Отново се почувства дребен. Ръката му се плъзна надолу по гърба на Джоуди. Спря се на кръста му. Неприятното чувство се стопи.
— Днес беше вторият път, когато ми попречи да си свърша работата. Че и без малко не ме хвана. Опитвам се да си го представя, но не мога.
— Че какво толкова има да си представяш?
— Ами не зная какво може да направи, не мога да го предвидя. Така че аз да съм пред него.
Стисна го за кръста. Джоуди сякаш нямаше нищо против. Дори не отмести погледа си встрани. Вече не беше покорен. Само как погледна Стивън в очите. Много странно. Това не приличаше ли на… Но не беше сигурен. Май беше нещо като обожаване…
Стивън си спомни, че Шийла също така го беше погледнала, когато бяха в сладкарницата, а той говореше все правилни неща. С изключение на малката подробност, че тогава той не беше Стивън, а някой напълно непознат. Някой, който не съществуваше. Сега обаче Джоуди го гледаше по същия начин като Шийла, макар да знаеше, че Стивън беше това, което винаги е бил — убиец.
Като остави ръката си върху гърба на Джоуди, Стивън каза:
— Всъщност това, което се опитвам да си представя, е че оня ще ги премести от охраняваната къща. Онази сграда, точно до мястото където те срещнах.
— Кого да мести? Тези, които трябва да убиеш ли?
— Да бе. През цялото време се опитва да ме надхитрява. Много мислене му хвърля… — гласът на Стивън заглъхна.
Скъсва се от мислене…
И за какво ли се скъсваше от мислене Линкълн Червея? Дали щеше да премести Съпругата и Приятеля, за да ме подмами отново да нападна охраняваната къща? А може би щеше да ги остави там, където си бяха, очаквайки ме да атакувам от друга позиция? И дори да смяташе, че ще се подмамя да тръгна за втори път, дали щеше да ги остави там като примамка, за да им падна право в ръчичките? И така, въпросът беше: щеше ли да ги мести в нова къща, подмамвайки ме да тръгна след тях, или не?
Кльощавият каза съвсем тихо, почти шепнешком:
— Изглеждаш ми, де да зная, ама май доста разстроен или такова нещо.
— Не мога да го видя… Не мога да кажа какво ще направи оня. Досега всички други са били след мене, гонеха ме. Но можех винаги да ги предвидя. С него нищо не се получава.
— Кажи сега аз какво трябва да направя? — попита Джоуди и залитна към Стивън. Раменете им се допряха.
Стивън Кол, изключителният професионален убиец, доведеният син на човека, който никога не бе познал какво значи дори секунда колебание във всяко едно свое начинание — от убийството на елен до контролния оглед на чиниите, почистени с четка за зъби — сега беше страшно объркан, забил поглед в пода. После изведнъж вдигна очи и погледна Джоуди.
Ръката му още лежеше върху гърба на другия. Раменете им бяха прилепени едно до друго.
Стивън промени решението си.
Наведе се напред и прерови основно раницата си. Откри накрая черния клетъчен телефон, погледна го за момент и го подаде на Джоуди.
— Туй пък какво е? — попита оня.
— Телефон. Ще ти потрябва.
— О, да, това е клетъчен телефон. Готско. — Заразглежда го сякаш никога преди това не беше виждал такова нещо, отвори го и зачете внимателно надписите върху бутоните.
— Знаеш ли какво значи мерач?
— Не.
— Добрите снайперисти никога не работят сами. Винаги си имат мерач, който ги осведомява за местоположението на целта, метри, дистанция, дали има охрана, все такива неща.
— Значи искаш аз да съм твой мерач?
— Аха. Виждаш ли, смятам, че Линкълн ще ги премести.
— Значи си го предвидил?
— Не мога да кажа със сигурност. Просто предчувствие. — Той погледна часовника си. — И така, слушай сега. В един и половина този следобед искам да тръгнеш из улицата като… някой бездомник.
— Можеш да ми викаш и „скитник“, ако искаш.
— Ще наблюдаваш охраняваната къща. Ако има как, можеш и да се скриеш между боклуджийските кофи.
— За бутилки. Може. Аз с това се занимавам.
— Ще видиш в каква кола ще ги вкарат, после ми се обаждаш и ми казваш какво си видял. Аз ще бъда в една кола на същата улица. Но ще трябва да внимаваш да не са дегизирани ченгета тези, които ще се качат в колата.
В съзнанието му изникна образът на червенокосата полицайка. Тя едва ли можеше да бъде използвана за тази цел. Беше твърде висока и твърде красива. Нямаше нищо общо със Съпругата. Стивън се зачуди защо ли толкова я мразеше… Съжали задето не беше преценил добре изстрела си на летището.
— Хубаво. Мисля, че ще се оправя. Ами ти веднага ли ще ги убиеш там, на улицата?
— Е, зависи. Може да ги проследя до новата им охранявана къща и там да ги изпратя в небесата. Както се случи.
Джоуди пак заразглежда телефона като дете играчката си.
— Ами аз не зная как се работи с това нещо.
Стивън му показа.
— Значи, щом заемеш позиция, ще ми се обадиш.
— „На позиция“. Е-е, как звучи само, а? Съвсем професионално. — После Джоуди вдигна очи от телефона. — Знаеш ли, след като всичко свърши и аз се излекувам в клиниката, защо да не излезем някой път заедно? Можем да пийнем по кафе или сок. А? Навит ли си?
— Добре — съгласи се Стивън. — Можем дори…
Но внезапно вратата се разтърси от няколко силни удара. Стивън светкавично се завъртя, изваждайки в движение пистолета от джоба си и се просна върху пода в позиция за стрелба, хванал оръжието си с две ръце.
— Отворете скапаната врата — крещеше гласът отвън. — Веднага!
* * *
— Тихо — прошепна Стивън към Джоуди. Сърцето му биеше с бясна скорост.
— Вътре ли си бе, нещастнико? — не се отказваше онзи. — Джоуди. Къде, мамка му, си се дянал?
Стивън се качи на импровизирания прозорец и погледна внимателно навън. Беше негърът, дето се караше нещо с ония скитници. Носеше изпокъсано яке с надпис „Котките… Мюзикъла“. Онзи не го видя.
— Къде го малкия човек? Тряба ми малкия човек. Искам малко хапчета! Джоуди-Джоу. Къде си се тикнал, твойта вяра!
Стивън каза:
— Познаваш ли го?
Джоуди го погледна, вдигна рамене и прошепна:
— Не знам. Може и да го зная. Хората по улиците си приличат.
Стивън изгледа отново негъра, докато почукваше тихичко с пластмасовата дръжка на пистолета си.
Бездомникът пак закрещя:
— Знам, че си вътре, скапаняко. — Гласът му се разля в хъркане, което после премина в лоша кашлица, сякаш с всяко кашляне къртеше части от белия си дроб. — Джо-ди. Джоуди! Д’знаеш какво ми струва! Щото наистина висока цена плащам. Цяла шибана седмица събирам тия противни кутии, ей това ми струва, мъжки, ей това. Разбра ли? Ония ми казаха, че си тука. Всички ми казват, че си тука. Всички. Джоуди, Джоуди!
— Ще си отиде — каза Джоуди.
— Чакай, може да успеем да го използваме.
— Как?
— Нали помниш какво ти казах? Отвличай вниманието. Този ще свърши работа… — Стивън неусетно беше започнал да кима. — Изглежда страховит. Ще им привлече вниманието. Тебе въобще може да не те забележат.
— Искаш да кажеш да го взема с мене до охраняваната къща?
— Да — отвърна Стивън.
— Дай ми нещичко за душата бе, братле — заскимтя негърът. — Хайде. Скапан съм вече бе, човек. Моля те. Едва се държа на краката си. Хайде бе, шибан копелдак такъв! — И той ритна с все сила вратата. — Моля те бе, човек. Вътре ли си бе, Джоуди? Къде, мамка ти, си се дянал? Педал противен! Помогни ми. — Гласът му май заприлича на плач.
— Върви вън — обади се Стивън. — Кажи му, че ще му дадеш нещо, ако дойде с тебе. Просто го прекарай с тебе покрай онези кофи за боклук отвъд къщата. Ти през това време ще наблюдаваш движението. Ще стане идеално.
Джоуди го погледна:
— Ама сега ли? Сега ли да вървя да приказвам с него?
— Да. Защо не? Кажи му каквото ти казах.
— Ама той ще влезе.
— Не, не трябва да влиза, ще ме види. Ти върви и му кажи.
— Е… щом трябва. — Джоуди открехна леко вратата. — Ами, ако вземе да ме наръга?
— Я го погледни! Той едва диша. Да го бутнеш, ще падне.
— Прилича ми на онези, СПИН-ясалите.
— Върви.
Ами, ако ме докосне…
— Върви!
Джоуди пое дълбоко въздух и излезе навън.
— Хей, какво си се развикал? — скастри го той. — Да не съм глух? Какво искаш, да те вземат дяволите?
Стивън наблюдаваше как негърът изгледа отгоре до долу невисокия Джоуди с омраза в очите.
— Казаха ми, че си имал лайна за продан. Имам пари. Цяла шейсетачка. Трябват ми хапчета. Разбираш ли, болен съм.
— Какво искаш?
— Ам’ти какво имаш?
— Червенички, бенита, дексита, жълти якенца, демита[1].
— Уха, демитата най са ми по душа. Искам от тях, човече. Ще ти платя. Мамка му, ще ти платя. Имам пари. Направо ще ме скъса отвътре — така ме боли. Оритаха ме, мамка им, копелета! Де ми бяха парите? — Той потупа няколко пъти джобовете си, преди да се усети, че скъпоценните му двайсетачки бяха в лявата му ръка.
— Но — обади се Джоуди. — трябва първо да направиш нещо за мен.
— Веднага, кажи само какво искаш? Свирка ли? Сваляй гащите.
— Не — сряза го Джоуди, ужасен. — Искам да ми помогнеш да преровим един боклук.
— И за к’ъв бяс трябва да се ровим в боклука?
— За да съберем малко кутийки.
— Кутии ли? — изръмжа оня и зачеса носа си с отвращение. — За к’ъв бяс ти е толкоз никел? Току-що им дадох на ония към сто кутии да ми кажат къде ти е дупката. Майната им на кутиите. Аз ти плащам с пари бе, човек.
— Ще ти дам демитата без пари, ако ми помогнеш да потърсим някоя бутилка.
— Без пари ли? — оня беше нещо озадачен. — Искаш да кажеш, наистина без пари, аз няма да ти плащам нищо, така ли?
— Така.
Негърът се огледа наоколо, сякаш търсеше някого да се похвали или да му обясни що за глупости дрънкаше тоя Джоуди.
— Чакай малко — обади се Джоуди.
— Къде трябва да търся бутилките ти?
— Ей сега ще ти кажа…
— Къде? — настоя онзи.
Джоуди отстъпи назад. Затвори вратата. Обърна се към Стивън.
— Нави се.
— Добра работа свърши — усмихна се Стивън.
На свой ред и Джоуди се ухили. Тръгна да се връща към вратата, но Стивън го викна.
— Хей.
Малкият се спря. Изведнъж Стивън издърдори:
— Добре, че те срещнах.
— И аз се радвам, дето те срещнах. — Джоуди се поколеба още минута. — Партньори сме, нали? — Вдигна дланта си във въздуха.
— Партньори — повтори като ехо Стивън. После плясна леко подадената длан. Беше почувствал силно желание да си свали ръкавиците, за да усети върху себе си кожата на Джоуди, но не го направи.
На първо място беше съвършенството. Във всичко.