Джефри Дивър
Танцьорът (22)

Двадесет и втора глава

Час 24 от 45

Истински лабиринт.

Подземната мрежа на нюйоркското метро се простираше върху 250 квадратни мили, повече от дузина отделни тунела, които пресичаха четири от петте главни квартала на града (От това число се изключваше единствено Стейтън Айлънд, чиито жители, разбира се, се славеха със собственото си корабче.)

Всеки сателит можеше да открие доста по-бързо изгубена лодка насред Северния Атлантически океан, отколкото екипа на Райм — двама мъже, скрити някъде в нюйоркското метро.

Нашият криминалист, Селито, Сакс и Куупър усърдно преброждаха надлъж и нашир картата на града, лепната набързо и безцеремонно върху една от стените на Райм. Самият Линкълн се взираше внимателно в разноцветните линии, представляващи различните главни артерии — синята беше Осмо авеню, зелената — Лексинтън, а червената — Бродуей.

Райм имаше специално отношение към недружелюбната към него самия мрежа на метрото. Точно в една от тези дупки, тоест ремонтираща се станция на метрото, една дъбова греда беше паднала и прекършила гръбнака му. Това се беше случило точно, когато той се беше навел и посягаше към златиста нишка, сякаш паднала от косата на истински ангел върху тялото на една жертва на жестоко убийство.

Но дори преди този инцидент, метрото винаги беше играло важна роля в разследванията на нюйоркската полиция. Докато завеждаше отдела Разследване и разпределение на силите, Райм старателно беше разучавал картата на метрото: това наистина беше необходимо, тъй като станциите покриваха доста голяма територия от града. Освен това при построяването им бяха използвани твърде разнообразни строителни материали, които можеха да бъдат използвани при свързването на даден престъпник с точна линия на метрото, ако не и квартала или дори спирката му. Всичко това единствено въз основа на следите от строителни материали, открити по дрехите му. В продължение на доста години самият Райм беше събирал образци от различни места от метрото — някои от тях датираха чак от миналия век.

Райм нареди на компютъра си да набере един номер и след няколко секунди той се свърза със Сам Хъдълстън, шефът на Транзитната пътна полиция. Те, както и всяка квартална полиция, си бяха най-обикновени ченгета, по нищо не се различаваха от онези в централната сграда на нюйоркската полиция, но се занимаваха само с транспортната система. Самият Хъдълстън познаваше отдавна Райм. И щом чу гласа му, настъпи известно мълчание, което би било силна братска прегръдка, ако бяха се видяли лице в лице. Хъдълстън, както и повечето бивши колеги на Райм нямаше и представа, че приятелят му едва се беше върнал от света на мъртвите.

— Ако трябва, ще затворим някоя линия — попита Хъдълстън, след като Райм му разказа набързо за Танцьора и неговия нов помощник. — Можем да осигурим и пълно претърсване.

Селито беше чул въпроса по микрофона и поклати глава. Райм се съгласи.

— Не, няма нужда да се цапаме с още кръв. Освен това имам доста основания да смятам, че той се крие в някоя от изоставените станции.

— Няма кой знае колко празни станции — осведоми го Хъдълстън. — Но има много зарязани отсечки, свързващи тунели, работни площадки. Ама, Линкълн, кажи де, как си, какво правиш? Аз…

— Добре съм, Сам. Супер — побърза да отклони въпроса той, както винаги беше правил. После прибави: — Та значи става дума — абе нали се сещаш, съдим по намереното по подметките. Не са в използван участък, понеже веществата, които открихме, са били използвани отдавна. Така че ние стигаме до извода, че те са наблизо, тук, в Манхатан. Имаме една карта, но имаме нужда от помощта ти, за да стесним района за претърсване.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — отвърна шефът. Райм почти не можеше да си спомни как изглеждаше Хъдълстън. Ако съдеше по гласа му, той беше висок, здрав и атлетичен мъж, но пък в такъв случай Райм би приличал на Олимпийски атлет, ако не можеха да видят тялото му.

— Значи мръсотията има високо съдържание на влага и солидно количество фелдшпат и кварцов пясък.

— Все така ще те запомня с твоите мръсотии, Линкълн.

— Да, ама полезно нещо е калта, ще отречеш ли? — защити се той и продължи: — Незначителни количества скала, при което не е била откъртена или взривена, няма варовик нито пък Манхатанската слюдена шиста. Значи става дума само за центъра. И от количеството на дървени частици, вероятно е близо и до Канал Стрийт.

На север от Двадесет и седма улица твърдата скална основа на полуострова беше съвсем близо до повърхността на Манхатан. На юг от нея почвата е съставена от кал, пясък и глина, предимно мочурлива. Когато работниците, прекопаващи подводните тунели, са копали този тунел за метрото, един ден кашообразната почва около Канал Стрийт напълнила цялата галерия. След този случай се налагало два пъти дневно цялата работа да спира, за да се изпомпва тинята от тунела и да се укрепват стените с допълнителни подпорни греди, които с годините бяха изгнили в почвата.

Хъдълстън не звучеше обнадеждаващо. Макар информацията на Райм значително да стесняваше географския район, по думите на шефа на Транзитна пътна полиция, там имало около дузина свързващи тунели, транспортни платформи, дори цели отсечки заедно със станциите са били затваряни през годините. Някои от тях били запечатани и забравени като египетските гробници. Доста години след смъртта на Алфред Бийч работниците, които копаели един от тунелите, стигнали до кухина и се натъкнали на един от неговите старинни тунели, отдавна изоставен, със стенни мозайки, огромно пано, както и огромен резервоар за вода с инкрустирана върху него златна рибка.

— Има ли някаква вероятност вашият човек да спи някъде близо до действащите станции или между тях в страничните отклонения? — попита Хъдълстън.

Селито поклати глава.

— Той не е такъв тип. Обикновен наркоман. Като всички себеподобни много се притеснява някой да не му открадне стокицата.

Райм каза на Хъдълстън за тюркоазената мозайка.

— Невъзможно е да се каже откъде е, Линкълн. Ако знаеш само колко пъти сме сменяли плочките къде ли не. Така че не бих се учудил навсякъде да сме напълнили тунелите с такъв прах. Кой знае откъде го е довлякъл.

— Добре, кажи ми една цифра, шефе — каза Райм. — На колко точно места трябва да проверим за това?

Мисля, че се сещам за около двадесетина места — отвърна атлетичният глас. — Може да са с едно-две по-малко.

— Уха. — измърмори Райм. — Ами тогава изпрати ни най-вероятните според теб по факса.

— Хубаво. За кога ви трябват? — Но преди Райм да има време да отговори, Хъдълстън каза: — Забрави, че съм те питал. Помня те отпреди. Обикновено ги искаше за вчера.

— Не, за миналата седмица — пошегува се Райм, леко изнервен, дето приятелят му дрънкаше глупости вместо да пише през това време.

След около пет минути факсът забръмча. Том постави листа хартия върху масата пред Райм. На него бяха отбелязани петнадесетте най-вероятни места в метрото.

— Хайде, Сакс, да тръгваме!

Тя кимна и Селито се обади на Хауман да се разпореди на групата си да тръгват. Райм прибави:

— Амелия, ти оставаш най-отзад, ясно ли е? Работиш към Оглед на местопрестъпления, нали помниш? Това е твоята работа — оглед на местопрестъпления, нали се разбрахме?

* * *

На един бордюр насред Манхатан седеше Леон Паравана. До него пък беше Мечока — прякорът му идваше от това, дето разкарваше напред-назад една количка за пазаруване, натъпкана с около дузина плюшени мечета. Последните явно бяха предназначени за продажба, макар че само най-извратените родители биха купили някое от окъсаните избелели и пълни с всякакви гадини играчки на детето си.

Леон и Мечока живееха заедно — тоест, поделяха си една алея близо до Чайнатаун — и преживяваха от предаването на празни бутилки, подаяния и от някоя и друга безобидна кражба на дреболии.

— Май ще мре — каза Леон.

— Друг път! Дошло му е повече пиенето, ш’му мине -отвърна Мечока и задруса количката, сякаш се опитваше да приспи мечетата в нея.

— Абе, дай да се охарчиме малко, да му викнеме линейка. Леон и Мечока наблюдаваха алеята си отвъд широката улица пред тях. Там лежеше друг бездомник. Беше негро и изглеждаше доста зле. Лицето му, макар в момента да беше в безсъзнание, беше лице на мошеник и подляр. Дрехите му бяха целите в кръпки, истински дрипи.

— Абе, май трябва да викнем някого. Да ходим да хвърлим едно око.

Те пресякоха улицата, като прибягваха страхливо ту от една, ту от друга набрала скорост кола.

Мъжът, дето им беше легнал на алеята, беше кльощав — най-вероятно СПИН-ясал, което значеше, че беше минал на хероин — и мърляв. Дори Леон и Мечока се къпеха понякога във фонтана на Уошингтън скуеър или в лагуната на Сентръл парк въпреки водните костенурки. Човекът носеше скъсани дънки, дебели чорапи, без обувки и с едно скъсано мръсно яке на гърба, на което пишеше „Котките… Мюзикъла“.

Известно време го гледаха, без да помръднат. После Леон предпазливо докосна крака му и човекът подскочи, изправи се до седнало положение, като ги гледаше със смразяващ поглед.

— К’во сте ме зяпнали? Кои сте пък вие, мамка му?

— Опа-а, никои, просто искаме да те питаме, добре ли си? — двамата отстъпиха няколко крачки назад.

„Котките“ потръпна и се хвана за стомаха. Закашля се лошо и Леон прошепна:

— Много мръснишка мутра има, за да е болен, ти какво ще кажеш?

— Страх го е. Да си ходим. — Мечока искаше да се върне при своята количка с бебенцата от A&P.

— Трябва да ми помогнете — промърмори „Котките“. — Много ме боли.

— Ей там има болница…

— Аз не съм за болница — сряза го „Котките“, сякаш го бяха обидили жестоко.

Значи имаше досие, а щом беше на улицата и то толкова зле, и въпреки всичко отказваше да отиде в болница, значи досието му беше наистина доста тлъсто. Вероятно го търсеха за углавно престъпление. Да-а, тази измет беше наистина таралеж в гащите.

— Трябват ми хапчета. Да ви се намират случайно? Имам пари.

Което те, разбира се, никога не биха повярвали, ако не беше фактът, че „Котките“ беше събирач на алуминиеви кутии. Че на всичкото отгоре беше и добър — до него лежеше огромен найлонов чувал, пълен догоре с кутийки от бира и сода. Доста се беше потрудил. Леон го изгледа със завист. Трябва да му е отнело цели два дена да събере толкова много. И сигурно струваха към поне тридесет, ако не и четиридесет долара.

— Ама ние нямаме нищо. Не ни е това работата. Искам да кажа, че не сме по прахчетата.

— Иска да каже — хапчета.

— Ама, ако искаш бутилка… „Буревестник“? А, само кажи и ще имаш една страхотна бутилка „Буревестник“. На вашите услуги, господине. Давам ти я за тия кутии. Навит ли си?

„Котките“ с мъка се изправи на една ръка.

— Не ви искам шибаната бутилка. Пребиха ме. Не виждате ли? Някакви пикльовци здравата ме оритаха. Май ми вкараха нещо. С инжекция. И сега хич не ми е добре. Трябва ми някое хапче да спре да ме боли. Не ви ща скапания кокаин или хероин, нито пък умрелия ви „Буревестник“, ясно ли е? Боли ме. Искам нещо да ми мине.

Той с мъка се изправи и залитна към Мечока.

— Нищо нямаме, господине. Ние сме скитници, нямаме нищо.

— За последно ви питам, ще ми дадете ли нещо или се омитайте? — Той изръмжа и се хвана за хълбока. И двамата знаеха колко яки могат да бъдат понякога друсалките. Особено ония дето са на кока. А пък и тоя си беше едричък. Можеше и двамата да ги сгъне, без да се напъне.

Леон прошепна на Мечока:

— Абе, онзи оня ден, а?

Мечокът кимаше енергично, макар че това беше по-скоро от страх. И изобщо не се сещаше, за кого, по дяволите, говореше Леон.

Леон обаче продължи:

— Оня тип, не помниш ли? Дето искаше да ни пробутва лайната си, вчера? Май хапчета каза. „Ще останете доволни“.

— Да бе, „Ще останете доволни“ — избъбри Мечокът, сякаш беше открил онова, което би успокоило „Котките“.

— Не му пукаше, че някой щеше да го види. Продаваше си хапчетата и пет пари не даваше. Никакви прахове, крак, снежко или пък треви. Тоя беше бъкан със стока — каквото ти душа сака. Как ги каза, симуланти, депресанти, каквото ти душа сака…

— Да бе, каквото ти душа сака.

— Имам пари. — „Котките“ зарови в мръсните си джобове и измъкна от тях две или три смачкани на шестнадесет двайсетачки. — Видите ли? И тъй, къде е скапанякът, дето трябва да му викам спасител?

— Ей там, наблизо е. До Градския съвет. В една стара станция на метрото.

— Болен съм бе, хора. А виж как ме подредиха. Защо го правят? Нищо не съм им направил. Събирам си кутиите и т’ва е. И виж к’во става. Мамка им! И как му викат на оня?

— Де да знам — побърза да отговори Мечока. После заразтрива челото си, сякаш се напъваше да мисли. — Не, чакай. Май каза нещо.

— Аз нищо не помня.

— Помниш… гледаше към мечетата.

— Ей, май наистина каза нещо. Да бе, да! Името му било Джоу или нещо такова. Май Джоуди.

— Да, точно така беше. Сигурен съм.

— Джоуди — повтори „Котките“, после избърса челото си. — Ш’ида да го видя. Ей, хора, болен съм бе. Мамка ви! Болен съм. Мамка ти и на тебе!

Докато „Котките“ залиташе, стенеше, мрънкаше нещо под носа си и влачеше чувала си с кутии, Леон и Мечока се върнаха на бордюра си и седнаха. Леон отвори една кутия тъмно „Вуду“, отпи и я подаде на приятеля си.

— Май не трябваше да му го погаждаме тоя номер.

— На кого, бе?

— На онзи Джоу или как му беше името?

— Да не искаш тоя скапаняк да ни се мотае в краката? — попита Мечока. — Опасен е. Страх ме е от него. Тебе не те ли е страх?

— Абе не го искам тука, ама, нали знаеш?

— Да бе, ама…

— Нали знаеш, бе, Мечок.

— Да, зная. Дай тука да пийна.